Жак Казот
Влюбеният дявол (2)

Какво друго да разкажа? На сутринта се намерих настанен в най-хубавия апартамент на най-добрата венецианска странноприемница. Бях идвал тук, на площад Сан Марко, веднага познах къде съм. Видях до леглото си бельо и разкошен халат. Предположих, че това е знак на внимание от страна на стопанина, който е забелязал, че съм без багаж.

Станах и се огледах дали съм единственото живо същество в стаята. Търсех Биондета.

Засрамих се от първия си порив и мислено изразих благодарност към благоразположението на съдбата. Значи ние с този дух не сме неразделни: освободил съм се от него; и ако загубя само командването на гвардейската рота, ще мога да се считам за щастливец.

„Смелост, Алваро — говорех си наум, — по света има и други, дворове, и други владетели. Неаполитанският не е единствен. Тази история трябва да ти послужи за урок, ако ти не се окажеш непоправим. За в бъдеще ще се държиш по-добре. Изхвърлят ли те от воинска служба, ще ти подадат ръка твоята нежна майка, родната Естремадура и честното бащино наследство. Но какво искаше от тебе този вампир, който цяло денонощие не те остави на мира? Изключително съблазнителен облик беше приел и пари ми даде — държа да му ги върна.“

Още не бях свършил с разсъжденията си, когато видях, че моят кредитор се връща; водеше двама прислужници и двама гондолиери.

— Докато чакаме пристигането на Карло — каза, — ви е необходима прислуга. В странноприемницата ми дадоха гаранции за интелигентността и верността на тия хора, а ето че пред вас са и двамата най-безстрашни моряци на Венецианската република.

— Доволен съм от избора, Биондета — отвърнах й. — Вие също ли се настанихте тук?

— Позволих си да заема най-отдалечената от вашата стая в апартамента на ваше превъзходителство, за да ви създавам възможно най-малко притеснения — отговори пажът с наведени очи.

Оцених предпазливостта и деликатността в намерението й да се оттегли на известно разстояние, бях й благодарен.

„В най-лошия случай — помислих си — мога да я прогоня от въздуха, ако й хрумне незримо да ме преследва. Но щом знам коя е стаята й, винаги ще мога да преценя какво пространство ни разделя.“ Бях доволен от доводите си и с лекота изразих съгласие по всички въпроси.

Имах намерение да изляза, за да посетя банкера на моята майка. Биондета се разпореди относно тоалета ми; когато бях готов, тръгнах в желаната посока.

Учуди ме приемът, който ми беше оказан. Банкерът се намираше в кантората си, отдалеч ме приласка с поглед и веднага тръгна насреща ми.

— Дон Алваро — каза, — не очаквах, че ще ви видя тук. Точно навреме идвате, ще ми попречите да направя груба грешка: щях да ви изпращам две писма и пари.

— Тримесечният ми доход ли?

— Да — отвърна той, — но и нещо отгоре. Ето двеста цехина^[6], които тази сутрин пристигнаха за вас. Предаде ми ги от името на доня Меисия един стар благородник, дадох му разписка. Тъй като не получила никакво известие от вас, тя помислила, че сте болен, и възложила на познат ви испанец да ми ги даде, за да ви ги изпратя.

— Назова ли името си този испанец?…

— Да, написах го върху разписката. Дон Мигуел Пимиентос, бил интендант на конюшнята в имението ви. Тъй като не знаех, че вие сте тук, не го попитах на какъв адрес е отседнал…

Взех парите. Отворих писмата: майка ми се оплакваше от здравето си, от невниманието ми и не пишеше нито дума за изпратените цехини. Това ме накара още по-дълбоко да почувствам добротата й.

Щом видях кесията си толкова навреме и така богато препълнена, развеселен се върнах в странноприемницата; с много труд намерих Биондета в подобието на жилище, което си беше избрала за убежище. Там се влизаше през отделен вход: случайно надникнах и я видях приведена край прозореца, премного заета с опитите си да събере и залепи частите на стар клавесин.

— Вече имам пари — казах й, — връщам дълга си.

Както винаги, преди да заговори, тя поруменя. Потърси моята разписка, върна ми я, взе сумата и промълви само, че съм много стриктен, че би желала по-дълго да се наслаждава на удоволствието да съм й задължен.

— Но аз ви дължа още пари — казах, — нали вие платихте каретата.

Сметката лежеше върху масата, платих я. Със забележимо хладнокръвие тръгнах да излизам; тя попита какви ще бъдат заповедите ми, но аз нямах такива и Биондета отново се зае спокойно с работата си, обърна ми гръб. Известно време я проследих с поглед: изглеждаше много заета и влагаше в заниманието си много сръчност и енергия.

Върнах се в стаята си да поразмишлявам. „Това — казах си — е някакво подобие на онзи Калдерон, който палеше лулата на Соберано; от един дол дренки са, макар външността му да е толкова изискана. Ако не стане прекалено настоятелен и не се натрапва, ако няма особени изисквания, защо пък да не си го запазя? Впрочем нали ме убеждаваше, че само с един знак мога да го пропъдя. Защо още отсега да бързам, щом мога да направя това по всяко време на деня.“

Размишленията ми бяха прекъснати от съобщението, че обядът е сервиран. Седнах на трапезата. В парадна ливрея Биондета стоеше зад стола ми и се напрягаше да предугади желанията ми. Не беше необходимо да се обръщам, за да я видя: три разположени в салона огледала отразяваха всичките й движения. Обядът свърши, разтребиха масата; тя се оттегли.

При мене се качи стопанинът на странноприемницата, ние с него не се познавахме отскоро. Карнавалът беше в разгара си и затова пристигането ми никак не го изненада. Той ме поздрави, че видимо съм променил начина си на живот, което предполага подобрение на финансовото ми състояние обсипа с похвали и пажа ми: най-красивия, най-предания, най-умния младеж, когото някога е виждал. Попита ме дали имам намерение да вкуся от карнавалните удоволствия; точно такива бяха плановете ми. Маскирах си и се качих в гондолата си.

Завтекох се към площада, посетих театъра, отидох и в „Ридото“. Там играх, спечелих четиридесет цехина и след като бях търсил развлечения навсякъде, където могат да се намерят, се прибрах много късно.

С факел в ръка пажът ми ме посрещна долу на стълбите, повери ме на грижите на един камериер и се оттегли, след като се осведоми в колко часа ще заповядам да се представи сутринта.

— Както обикновено — отвърнах, без да си давам сметка какво говоря — дори не помислих, че тук никой не е в течение на навиците ми.

На следващата сутрин се събудих късно и веднага скочих от леглото. Случайно хвърлих поглед към оставените върху масата писма от майка ми.

— О, достойна жено — възкликнах, — какво правя аз тук? Защо не побързам да прислоня глава под защитата на мъдрите ви съвети? Ще дойда, да, ще дойда, това е единственият изход, който ми остава.

Говорех на висок глас и така дадох да се разбере, че съм се събудил. Тя влезе при мен и аз отново видях изкушението за своя здрав разум. Имаше равнодушен, скромен и покорен вид, затова ми се стори още по-опасна. Съобщи, че някакъв шивач е донесъл платове; когато се спогодихме за покупките, тя изчезна заедно с шивача и се появи отново едва на обяд.

Хапнах малко и побързах да се влея във водовъртежа на градските забавления. Гонех маски, изслушвах ги, пусках тук и там безстрастни шеги, завърших вечерта в операта и след това се предадох на хазарта — най-голямата ми страст до този момент. При този втори сеанс спечелих много повече, отколкото първия път.

Десет дни изминаха при същото разположение на ума и сърцето ми, сред, кажи-речи, еднородни забавления. Намерих стари познати, свързах се и с нови. Бях представен в най-изисканите кръгове: благородниците ме приеха в казината си.

Всичко би продължило добре, ако не ми бе изменило щастието в играта, но една вечер в „Ридото“ изгубих хиляда и триста цехина, които преди това бях натрупал от печалби. Не знам човек да е играл по-злощастно. Оттеглих се в три часа сутринта, бях останал на сухо и дължах на познатите си сто цехина. Погледът ми и целият ми външен вид издаваха мъката ми. Биондета изглеждаше развълнувана, но не промълви нито дума.

На следващата сутрин станах късно. Разхождах се с широки крачки из стаята, потропвах нервно с крак. Сервираха ми закуската, но не се докоснах до нея. След като разтребиха масата, Биондета остана, противно на обичая си. Огледа ме внимателно и проля няколко сълзици.

— Изгубихте пари, нали, дон Алваро, и може би дори повече, отколкото сте в състояние да заплатите…

— Дори и да е така, какво мога да направя?

— Вие ме обиждате. Както и преди аз съм на вашите услуги, предлагам ви ги на същата цена, но едва ли те биха се разпрострели надалеч, ако с мен ви свързват само задълженията, които ви се налага да изпълните начаса. Позволете ми да седна: изпитвам вълнение, което не ми позволява да стоя права. Имам впрочем да ви казвам важни неща. Нима искате да се разорите?… Защо, като не умеете, играете с такава лудешка страст?

— Не са ли всички наоколо подвластни на хазартните игри? И кой би могъл да ме научи?

— Да оставим предпазливостта настрана, но игрите на шанса, които вие неправилно наричате хазартни, могат да бъдат изучени. Хазарт или случайност във вселената не съществуват. Всичко винаги е било и ще бъде следствие от необходимите съчетания, поддаващи се на овладяване само с помощта на науката за числата. Нейните принципи са толкова абстрактни и толкова дълбоки едновременно, че не е възможно човек да ги разбере без ръководството на учител. Но важно е да се знае къде може да се намери и как да спечелим благоразположението на този учител. Способна съм да ви обясня висшето познание само в образна форма: равновесието във всемира зависи от порядъка на числата^[7], а именно то управлява така наречените от нас непредвидени и уж предопределени събития, чрез невидими махала ги принуждава да следват всяко по своя ред, като се започне от най-значителните явления в отдалечените сфери и се стигне до нищожните дребни игри на късмета, където днес изчезнаха парите ви.

Такава учена тирада в почти детска устица и малко неочакваното предложение да ми се намери учител ме накараха да потръпна, а по челото ми изби студена пот както тогава, под свода на Портичи. Втренчих се в лицето на Биондета и тя веднага сведе поглед. Казах й:

— Не желая учители, боя се, че ще ме преучат, но опитайте се да докажете, че е възможно един истински благородник да знае нещо повече, извън обикновените правила на играта, и без да накърни достойнството си, да се възползва от своите познания.

Тя прие задачата и ето в основни линии краткото изложение на доказателствата й.

Основен принцип на банката са огромните приходи, които се подновяват с всяко ново залагане. Ако тя не е подложена на известен риск, би могло да се говори за пладнешки обир на играчите, но каквито и сметки да правим, те си остават само предполагаеми, а банката винаги печели, тъй като на всеки обучен играч се падат по десет хиляди измамени овце.

Доказателствата й се разпростряха още по-далеч. Посочи ми една-единствена комбинация, на пръв поглед много елементарна. Не отгатнах принципа, но още първата вечер изпитах непогрешимостта на успеха.

С една дума, последвах съвета и отново спечелих всичко, което бях изгубил, изплатих игралните си дългове, дори, като се върнах, отброих на Биондета парите, които ми беше заела, за да изпитам късмета си.

Сега вече проблеми с парите нямах, но бях по-разтревожен от когато и да било преди. Опасенията ми за помислите на опасното същество, чиито услуги благосклонно приемах, се подновиха. Изтъня убеждението ми, че ще мога да го отдалеча от себе си, във всеки случай вече не ми достигаха силите да пожелая такова нещо. Отклонявах очи, за да не го виждам, и го виждах дори там, където го нямаше.

Играта престана да ме занимава и разсейва. Страстно обичах фараон, но и тази игра, след като не беше свързана с никакви рискове, изгуби за мене цялата си привлекателност. Досадиха ми карнавалните маймунджилъци: представленията ми се струваха блудкави. Дори да бях усетил сърцето си достатъчно свободно, за да пожелая връзка с жена от знатно потекло, предварително ме обхващаше отвращение от скуката, церемониала и неестествеността на кавалерското изкуство. Оставаха ми благородническите казина, където вече не ми се играеше, и куртизанките.

Сред този род жени имаше няколко, които се отличаваха с елегантния си блясък и с оживено обкръжение, макар че и те не притежаваха особени лични достойнства. В домовете им откривах истинската свобода и с удоволствие се ползвах от нея, блазнеше ме шумното веселие; не че ми харесваше, но ме замайваше, и най-после сред тях си позволявах упорито да злоупотребявам с честите пристъпи на разума ми да ме обуздае. Ухажвах всички подобни жени, които ме приемаха в салоните си, без да имам определени намерения към нито една от тях. Но най-прочутата венецианска куртизанка ми беше хвърлила око и скоро прояви желанието си.

Наричаше се Олимпия, беше двадесет и шест годишна, изключителна красавица, талантлива и умна. Скоро тя ми даде да разбера, че е предразположена към мене, и без да изпитвам същото, аз се озовах в обятията й, като се надявах по този начин да се избавя от самия себе си.

Нашата връзка започна внезапно и тъй като не откривах в нея особена прелест, реших, че ще свърши по същия начин, че Олимпия ще изпита досада от невниманието ми и скоро ще си потърси друг любовник, който по-справедливо ще се отнася към нея, още повече като се има предвид, че страстта ни беше напълно безкористна. Но покровителстващата ни планета реши друго: без съмнение, за да бъде наказана тази надменна и избухлива жена и за да бъда аз подложен на нови затруднения, Олимпия бе обладана от неистова страст към мене.

Изгубих свободата вечер да се прибирам в странноприемницата, а денем бях поставен под наблюдение и засипван от разни бележки и послания.

Олимпия непрекъснато се оплакваше от студенината ми. Още не беше открила обект за ревността си, затова я обръщаше срещу всички жени, които биха могли да привлекат вниманието ми. Готова бе да изисква от мене дори неучтивост към възможните съперници, ако по този начин би успяла да сломи характера ми. Тези почти непрекъснати капризи никак не ми харесваха, но трябваше да свиквам с тях. Опитвах се искрено да обикна Олимпия, за да обичам някого и по този начин да се отклоня от тайно изпитваното опасно влечение, а междувременно решителната сцена назряваше.

По заповед на куртизанката тайно ме следяха в странноприемницата. Веднъж тя ме попита:

— Откога разполагате с този красив паж, който толкова много ви интересува и комуто засвидетелствате такова внимание? Щом дългът го призове в стаята ви, вие непрекъснато го следите е поглед. Защо сте му наложили строго уединение, защо никога не го виждаме из Венеция?

— Моят паж — отговорих — е юноша от знатно потекло и мой дълг е да се грижа за възпитанието му. Това е…

— Това е жена, предателю! — прекъсна ме тя е пламнали от ярост очи. — Един от тайните ми агенти я е зърнал през ключалката, когато се е обличала.

— Давам ви честната си дума, че не е жена…

— Не прибавяйте и лъжа към измяната. Жената ридаела, видели са я, тя е нещастна. Вие не знаете какво да правите със сърцата на мъчениците, които са ви се отдали. Прелъстили сте я, така както прелъстихте и мене, а след това сте я изоставили. Върнете това момиче на родителите му и ако вашето прахосничество не ви позволява да го възмездите, с това ще се заема аз. Каквото му дължите, аз ще му го дам, но искам то още утре да изчезне.

— Олимпия — отвърнах с най-студения възможен тон, — заклевам ви се и повторно се кълна, че това не е жена. И слава богу!

— Какво, означават тези лъжи, чудовище? И защо казвате слава богу? Повтарям ви, отпратете я, защото иначе… Аз имам и други възможности, за да ви разоблича, и знам, че тя ще послуша гласа на разума, щом вие не сте способен да го чуете.

Не бях на себе си от този поток проклятия и заплахи, но макар да бе много късно, се прибрах вкъщи с престорено равнодушно лице.

Пристигането ми като че ли изненада прислугата и най-вече Биондета; тя изрази известно безпокойство за здравето ми, отвърнах, че съм напълно здрав. Почти не я бях заговарял, откакто започна връзката ми с Олимпия, но отношението й към мене въобще не се беше променило; промяна имаше само във външния й вид, в унилото и скръбно изражение.

На другия ден, току-що се бях събудил, Биондета влезе в стаята ми с писмо в ръце. Тя ми го подаде и аз прочетох:

За мнимия Биондето.

Не зная коя сте, госпожо, нито какво търсите при дон Алваро, но сте толкова млада, че заслужавате снизхождение, и сте попаднали в толкова лоши ръце, че внушавате състрадание. Види се, този кавалер ви е обещал същото, което обещава на всички, същото, в което все още всекидневно ми се кълне, макар че е решил да измени и на двете ни. Казват, че сте толкова умна, колкото и хубава: вярвам, че ще се вслушате в един добър съвет. На вашата възраст, госпожо, злото, което сама сте си причинили, може да се поправи. Една състрадателна душа ви предлага средството: няма да се пазарим за стойността на жертвата, необходима, за да се осигури спокойствието ви. Тя трябва да бъде съответна на вашето положение, на мечтите, които сте били принудена да изоставите, и на тези, които бихте могли да очаквате от бъдещето. С една дума, определете сама условията си. Но ако упорствате в желанието си да бъдете лъгана и нещастна, като по този начин правите и другите такива, очаквайте всички жестокости, които безнадеждността може да подскаже на вашата съперница.

Чакам отговора ви.

Прочетох писмото и го върнах на Биондета.

— Отговорете на тази жена — казах й, — че е луда. Вие по-добре от мен знаете доколко тя…

— Познавате ли я, дон Алваро? Не се ли боите от нея?

— Боя се, че може и занапред да ми досажда, затова я напускам. И за да бъда сигурен, че съм се освободил, още тази сутрин ще наема красивата къща край Брента, която ми предложиха.

Веднага се облякох и отидох да сключа сделката. Пътьом размислях върху заплахите на Олимпия. „Нещастницата се е побъркала! — казвах си. — Иска да убие…“ Не разбирах защо, но все не можех да произнеса тази дума.

Щом свърших работата си, върнах се вкъщи, обядвах и опасявайки се да не би силата на навика да ме отведе при куртизанката, реших през целия ден да не излизам.

Взех книга, но не бях способен да се съсредоточа върху прочетеното и я оставих; приближих се към прозореца, но тълпата и разнообразните примамки за погледа, вместо да ме развлекат, започнаха да ме дразнят. Крачех напред и назад из апартамента, в постоянното движение на тялото търсех успокояване на духа.

По време на безцелното блуждаене изведнъж крачките ми се насочиха към тъмния килер, където слугите слагат ненужните вещи. Никога не бях влизал там, сумракът ми се понрави, седнах върху един сандък и останах така няколко минути.

Точно по това време чух шум в съседната стая, слаб лъч светлина блесна в очите ми и ме привлече към някаква зазидана врата. Лъчът се прокрадваше през ключалката, прилепих око.

Видях, че Биондета седи пред клавесина си, скръстила ръце, в положението на дълбоко замечтан човек. Но ето че тя наруши мълчанието.

— Биондета! Биондета! — възкликна. — Той ме нарече Биондета. Това е първата и единствена ласкава дума, която съм чула от устата му.

Тя млъкна и сякаш отново се унесе в размисъл. Най-после постави ръце върху клавишите на клавесина, който я бях видял да поправя. На пюпитъра пред нея лежеше затворена нотна тетрадка, тя засвири някакво встъпление и като си акомпанираше, тихичко запя.

Веднага прецених, че това, което пееше, не бе завършено произведение. Когато се вслушах по-внимателно, дочух моето име и това на Олимпия: тя импровизираше речитатив за своето положение и за това на съперницата си, което според нея било по-щастливо от нейното, най-после за моето сурово отношение към нея и за предизвикващите недоверието ми подозрения, отдалечаващи ме от щастието. Тя би ме повела към върховете на славата, богатството и знанията, а аз от своя страна бих могъл да осигуря нейното върховно блаженство. „Уви — мълвеше тя, — това не е възможно. Моите чародейства са безсилни, щом той не забелязва истинската ми същност, а онази — другата…“

Страстта вземаше връх и сълзите сякаш задушаваха гласа й. Биондета стана, взе една кърпичка, избърса лицето си и отново се приближи към клавесина. Искаше пак да седне, но тъй като прекалено ниският стол притесняваше движенията й, тя взе нотната тетрадка от пюпитъра, постави я върху ниския стол, едва тогава седна на другия и отново засвири.

Скоро разбрах, че втората музикална сцена няма да прилича на първата. Познах мотива на една модерна по онова време във Венеция баркарола^[8]. Тя го повтори два пъти и след това с по-отчетлив и по-сигурен глас запя следната песен:

Ах, мечти от време старо!

Рожба бях на тази вис…

За земята и Алваро

те напускам, свят лъчист!

Всеки блясък, всяка сила

във веригите изтля…

А съдбата отредила

ми е робство и тегла,

 

През полета и оврази

все пришпорват ви, коне,

ала конникът ви пази

от раняване поне!

А десницата му слава

може да ви отреди

и не страдате тогава

от това, че сте с юзди.

 

Ах, Алваро, вече зная:

друга те отне от мен!

Как ли твоят хлад от тая

непозната бе стопен?

С добродетел най-отбрана

смяташ, че се слави тя…

Да, харесваш я — остана

да ме мъчи ревността.

 

Тъй като ме подозираш,

ти самият страдаш, ах!

Щом ме няма, ме презираш,

щом съм с теб — изпитваш страх.

Сред терзание зловещо

без причина стена аз:

лъжа, щом продумам нещо,

мамя, щом мълча без глас!

 

Теб, любов, те оскверниха,

мен упрекват ме в лъжи —

отмъсти и с кротост тиха

грешката му покажи,

направи така, че свято

да ме търси нощ и ден,

да презре страстта, която

не е свързана със мен.

 

Ах, съперницата моя

с мен се разпорежда днес

и очаквам вече своя

край в робия — край злочест!

О, сърце, не бий така за

поруганите мечти —

само ще родиш омраза!

Аз мълча — мълчи и ти!

Звученето на гласа, пеенето, смисълът на стиховете, начинът на изразяването им ме доведоха до неизразим с думи смут. „Фантастично създание, опасна измамница! — извиках и бързо се измъкнах от мястото, където бях останал прекалено дълго. — Нима е възможно по-сполучливо да се имитират чертите на истината и на природата? Истински щастливец съм, че едва днес открих пролуката в тази ключалка, в противен случай често бих идвал тук да се опиянявам, охотно бих се самозалъгвал! Да се махаме оттук! Още утре да идем в Брента! Не, още тази вечер!“

Извиках веднага един слуга и му заповядах бързо да товари в гондолата всичко необходимо ми, за да прекарам нощта в новия си дом.

Прекалено трудно би ми било да изчакам нощта в странноприемницата. Излязох вън. Вървях без цел. На ъгъла, край входа на едно кафене ми се стори, че видях да влиза там онзи Бернадильо, който при разходката ни в Портичи придружаваше Соберано. „Още призраци — рекох си, — преследват ме.“ Качих се в гондолата и обиколих Венеция, канал след канал; прибрах се в единадесет вечерта. Исках веднага да замина за Брента и тъй като уморените ми гондолиери отказаха да гребат, бях принуден да наема други; те се представиха, тогава слугите ми, предупредени за моите намерения, наскачаха преди мене в гондолата заедно с вещите си. Биондета ме следваше.

Едва бях стъпил в лодката, когато нечии викове ме накараха да се обърна. Видях, че една маска пронизваше Биондета.

— Ти ми го отне! Умри! Умри, омразна съпернице!

Покушението бе осъществено тъй светкавично, че останалият на брега гондолиер не успя да го предотврати. Той се опита да атакува убиеца, замахна с горящ факел пред очите му, но дотича друга маска и го отблъсна със заплашителен жест. По странния й глас ми се стори, че разпознах Бернадильо.

Изскочих от гондолата не на себе си. Убийците бяха изчезнали. Светлината на факела ми откри Биондета — бледа, обляна в кърви, издъхваща.

Моето състояние бе неописуемо. Всяка друга мисъл се изличи. Виждах пред себе си само обожаваната жена — жертва на нелепо предубеждение, на празната ми и безумна доверчивост, — която до този миг бях подлагал непрекъснато на най-жестоки оскърбления.

Хвърлих се към нея и същевременно зовях за помощ, за отмъщение. Появи се хирург, привлечен от шумотевицата. Наредих да пренесат ранената в апартамента ми и от страх, че едва ли ще се погрижат за нея достатъчно съвестно, сам се нагърбих с половината задължения.

Когато я разсъблякоха, когато видях това красиво тяло окървавено и двете зейнали, дълбоки рани, които сякаш бяха поразили източниците на живота, аз изрекох и извърших хиляди луди неща.

Биондета видимо лежеше в безсъзнание и не можеше да ме чуе, но гостилничарят, слугите му, хирургът, както и двамата повикани лекари прецениха, че за болната е опасно да ме оставят в близост с нея. Изведоха ме от стаята.

Оставиха до мен слугите ми, но когато един от тях, без много да мисли, ми каза, че според лекарския съвет раните са смъртоносни, аз се разкрещях пронизително. Най-после, измъчен от тези пристъпи, изпаднах във вцепенение, което преля в сън.

Стори ми се, че насън видях майка си; аз й разказвах приключението и дори, за да й го обясня по-добре, я повеждах към развалините на Портичи.

— Нека да не отиваме там, сине — казваше ми тя, — подлагате се на явна опасност.

Движех се сигурно, когато пресичахме тесния проход, но изведнъж една ръка ме тласна в пропастта; познах я — беше ръката на Биондета. Падах, но друга ръка ме изтегли и аз се озовах в майчините обятия. Събудих се, задъхан от ужас.

— О, нежна моя майко! — извиках. — Не ме изоставяте дори в съня.

„Биондета! Нима искате да ме погубите?! Но не — този сън е творение на разстроеното ми въображение. О, трябва да изгоня мислите, които ме лишават от признателност и човечност.“

Извиках един слуга, за да ми каже новините.

— Двамата хирурзи бдят, пуснали са й много кръв, боят се от треска.

Когато на сутринта свалиха превръзките, решиха, че само дълбочината на раната е опасна, но ето че треската връхлетя, веднъж и още веднъж, наложи се да я пресичат с нови кръвопускания.

Аз толкова настоявах да вляза при нея, че беше невъзможно да ми откажат. Биондета бълнуваше и непрекъснато повтаряше моето име. Гледах я — никога не ми е изглеждала толкова красива.

„Нея ли — мислех си — възприемах като разхубавен призрак, като облак искрящи изпарения, скупчили се единствено за да завладеят чувствата ми? Та в нея, както и в мене, животът искреше, но ето че тя сега го губи, защото аз не пожелах да я изслушам, защото съзнателно я подложих на смъртна опасност. Аз съм тигър, истинско чудовище. Ако ти, о, най-достойна за обич, склопиш очи, аз не искам да те преживея. О, колко низко се отплатих за твоите добрини, ще умра, но преди това ще принеса в жертва над гроба ти диво жестоката Олимпия.

Ако небето пожелае да те върне при мене, ще бъда твой. Ще се отблагодаря за всичките ти благодеяния, ще възнаградя добродетелите и търпението ти, ще изпълня своя висш дълг — да те направя щастлива, като сляпо ще ти подчиня чувствата и желанията си.“

Няма да описвам тук мъчителната борба на лекарите и на природата да върнат към живот изнемогващото от толкова приведени в действие подкрепителни средства тяло. Изминаха двадесет и един дни между страха и надеждата, най-после треската бе прогонена и сякаш съзнанието на болната започна да се възвръща.

Наричах я „мила ми Биондета“, тя стисна ръката ми. В този миг осъзна света наоколо. Седях до главата й, тя впиваше очи в мене, а от моите капеха сълзи. Не мога да опиша благосклонността и изразителността на усмивката, която ми дари. „Скъпа Биондета — промълви тя. — Аз съм скъпата на Алваро Биондета.“ Искаше да сподели повече неща, но отново ме принудиха да се оттегля.

Твърдо реших да остана в стаята, в едно ъгълче, откъдето тя не би могла да ме види. Най-после отново ми разрешиха да се приближа.

— Биондета — казах й, — наредих да преследват убийците ви.

— О, пощадете ги — отвърна тя, — те са виновниците за моето щастие. Ако издъхна, ще е за вас; ако живея, ще е, за да ви любя.

Разумно е да съкратя описанието на трогателните сцени помежду ни до деня, когато лекарите ме увериха, че мога да отведа Биондета край брега на Брента, където чистият въздух ще върне силите й. Настанихме се там. Още щом полът й се потвърди, когато трябваше да се превържат раните, аз наех две жени за прислуга. Обкръжих я с всевъзможни удобства и мислех единствено за нейното успокоение, развлечение и удоволствие.

Силите й видимо се възстановяваха и красотата й сякаш придоби непознат блясък. Най-после си позволих, без да се опасявам за здравето й, да я въвлека в по-дълъг разговор.

— О, Биондета — казах й, — упоен съм от обич. Убедих се, че вие не сте фантастично създание. Сигурен съм, че ме обичате въпреки досегашното ми отблъскващо поведение спрямо вас. Но вие добре знаете, че имах основания за тревоги. Разкрийте ми тайната на странното видение, което порази погледа ми под свода на Портичи. Откъде идваха и къде отиваха ужасното чудовище и малката кучка, която изникна непосредствено преди вас? Как, защо ги заместихте вие и какво ви привърза към мене? Кои бяха те? Коя сте вие? Успокойте окончателно преданото вам сърце, което е готово да ви се обрече навеки.

— Алваро — отговори Биондета, — изумени от смелостта ви, некромантите искаха да се позабавляват, като ви унижат, и вдъхвайки ви ужас, да ви превърнат в жалък роб на своите желания. Те предварително се подготвиха да ви изплашат, като ви подтикнаха да повикате най-могъщия и най-опасния сред духовете; с помощта на подвластните им сили ви подготвиха едно представление, което щеше да ви убие от ужас, ако силата на душата ви не бе обърнала срещу тях собствените им уловки. Вие се държахте героично и възхитените от смелостта ви силфиди, саламандри, гноми, ондини^[9] решиха изцяло да ви подкрепят в борбата с вашите врагове. По произход аз съм силфида, една от най-знатните сред тях. Появих се в образа на малка кучка, получих заповедите ви и всички ние се разбързахме да ги изпълним с охота. И колкото повече високомерие, решимост, непринуденост, интелигентност проявявахте вие в заповедите си, толкова повече нарастваше нашето възхищение и усърдие. Повелихте ми да ви служа като паж, да ви развличам като певица. С радост се подчиних и подчинението ми достави такава наслада, че реших навеки да се посветя на вас. „Трябва — помислих си — да реша своята съдба и своето щастие. Обречена на непрекъсната несигурност сред въздушните вълни, лишена от чувства и радости, робиня на заклинанията и играчка на фантазията на кабалистите, по задължение ограничена в правата и познанията си, нима и за в бъдеще ще се колебая какви средства да избера, за да облагородя своята същност? Разрешено ми е, ако се съюзя с мъдрец, да приема телесно одеяние: ето го. Щом приема простосмъртен женски образ, по силата на тази желана от мен промяна, ще изгубя естествените права на силфидите и поддръжката на своите дружки, но ще изпитам щастието да обичам и да бъда обичана. Ще служа на моя победител, ще му разкрия величието на неговата природа, той дори не подозира какви преимущества крие тя. Тогава той ще подчини на волята ни стихиите, чието царство напуснах, и духовете от всички сфери. Той е създаден, за да бъде господар на вселената, а пък аз ще бъда господарка, обожаваната от него господарка.“ Тези мисли, необикновено бързи за лишено от органи и субстанция същество, мигновено предопределиха моето решение. Аз запазих личността си, но приех женското тяло, което ще напусна заедно с живота. Когато почувствах плътта си, Алваро, открих, че имам и сърце. Възхищавах се от вас, обикнах ви, но какво стана с мен, когато открих само ненавист и омраза от ваша страна. Не беше възможно нито да се променя, нито дори да се покая, подложена съм на всички превратности, които дебнат създанията от вашия род, и същевременно си навлякох гнева на духовете, безпощадната омраза на некромантите: лишена от вашата закрила, аз станах най-нещастното същество под небесата, но какво говоря — и сега бих била същото, ако не ме закриляше вашата любов.

Прелестта на лицето и жестовете й, звукът на нейния глас още повече увеличаваха очарованието, излъчвано от този разказ. Не разбирах нищо от това, което чувах. Но нима въобще имаше нещо разбираемо в приключението ми!

„Всичко това ми се струва сън — мислех си, — но нима човешкият живот е нещо друго? Сънищата ми са по-необичайни, това е всичко. С очите си видях как тя очакваше помощ единствено от изкуството на лечителите, как стигна почти до дверите на смъртта, след като премина всички граници на изтощението и болката. Човекът бил смесица от кал и вода. Но защо пък жената да не е сътворена от роса, от земни изпарения, от слънчеви лъчи и от сгъстени отломки на дъгата? Кое е възможното?… И кое — невъзможното?“

В резултат от тези размишления аз още по-силно се поддадох на влечението си, като вярвах, че се допитвам до разума си. Обсипвах Биондета с благоразположение и с невинни ласки. Тя ги приемаше с възхитителна непосредственост, с естествена свенливост, която е независима от ума и страха.