Жак Казот
Влюбеният дявол (1)

На двадесет и пет години бях капитан в гвардията на Неаполския крал: живеехме си много дружно, по младежки, с други думи — жени, комар, докато изпразним кесиите; а когато не оставаха никакви средства, философствахме в казармите.

Една вечер, след като бяхме изчерпали всичките си мъдрувания на бутилка кипърско вино и няколко сухи кестена, разговорът се насочи към кабалата и кабалистите^[1]. Някой твърдеше, че това наистина е наука, чиито изводи са достоверни, четирима от най-младите му противоречаха, че тя е куп безсмислици, извор на всякакви дивотии, способни да измамят лековерните и да забавляват дечурлигата.

Най-възрастният сред нас, по произход фламандец, разсеяно пушеше лула и не проронваше дума. Сред тази нестройна гълчава, която ни зашеметяваше и ми пречеше да взема участие в прекалено разнопосочния, за да ми бъде интересен, разговор, неговата студенина и разсеяност определено ми правеха впечатление.

Намирахме се в стаята на пушача; нощта напредваше, гостите се разотидоха и аз останах насаме с по-възрастния си другар.

Той продължи флегматично да пуши, аз подпирах с лакти масата и мълчах. Най-после домакинът разчупи тишината.

— Млади момко — каза ми той, — току-що чухте голяма шумотевица; защо се отдръпнахте от суматохата?

— Защото предпочитам да си мълча — отговорих му, — вместо да потвърждавам или отричам неща, които не познавам: дори не знам какво означава думата „кабала“.

— Тя има различни значения — каза той, — но не за тях е думата, а за самия феномен. Вярвате ли, че е възможно да съществува наука, която учи как да се трансформират металите и как да бъдат подчинени духовете?

— За духовете не знам нищо, дори за своя собствен, освен че съм убеден в съществуването му. А що се отнася до металите, познавам стойността на един карлин^[2] в играта на комар, в гостилницата и на други места, но не мога нито да твърдя, нито пък да отричам каквото и да било за чистата същност на едни или други метали, за промените и взаимовлиянията, към които са чувствителни.

— Млади ми приятелю, много ми се харесва вашето незнание; то струва по-скъпо от теориите на останалите — вие поне не сте склонен да се заблуждавате и макар да не сте обучен, таите предразположение към тайната наука. Вашата естественост, прямотата на характера ви, независимостта на духа ви ми допадат; аз знам нещо повече от людското множество — закълнете се в честта си, че ще запазите пълна тайна, обещайте да бъдете предпазлив, и ще станете мой ученик.

— Скъпи ми Соберано, много ми е приятно вашето предложение. Най-силната ми страст е любопитството. Ще ви призная, че инстинктивно изпитвам много слаба привързаност към обикновеното човешко познание — то винаги ми се е струвало крайно ограничено, догаждах се за съществуването на тази висша сфера, в която благоволявате да ми помогнете да проникна, но кажете, кой е първият ключ за споменатата от вас наука? Ако вярваме на казаното в спора между другарите ни, самите духове направляват обучението ни; възможно ли е тогава човек да се свърже с тях?

— Правилно говорите, Алваро, сами нищо не бихме могли да научим. Що се отнася до възможността да се свържем с тях, то аз ще ви дам сигурно доказателство.

След като изрече тези думи, той допуши лулата си; удари я три пъти в масата, за да изпадне пепелта, останала на дъното, после я сложи върху дървения плот, съвсем близо до мене. Чух гръмкия му глас: „Калдерон — рече той, — ела, вземи лулата ми, натъпчи я и ми я донеси.“

Още преди да доизрече заповедта си, аз видях как лулата изчезна и преди да си обясня как постигна това или да се запитам кой е този подчинен на повеленията му Калдерон, ето че запалената лула се бе върнала и моят събеседник бе подновил заниманието си.

Известно време той продължи да пуши не толкова, за да се наслади от благината на тютюна, колкото от удоволствие, че предизвика в мене такова учудване; после стана от мястото си и каза:

— Утре през деня застъпвам караул, трябва да си почина. Идете и вие да си легнете, бъдете разумен и ние пак ще се срещнем.

Оттеглих се, изгарящ от любопитство и гладен за нови знания, като си обещавах скоро да се заситя с помощта на Соберано. Видях го на следващия ден, след това дни наред се срещахме, вече не познавах други страсти, бях се превърнал в негова сянка.

Отрупвах го с хиляди въпроси; едни той отклоняваше, а на други отговаряше загадъчно, с пророчески глас. Най-сетне го насилих да каже в какво вярват подобните на него.

— В естествената религия^[3] — гласеше неговият отговор. Посвети ме в някои подробности; съжденията му повече подхождаха на наклонностите, отколкото на принципите ми, но аз твърдо исках да достигна целта си и затова не трябваше да му се противопоставям.

— Вие сте повелител на духовете — казах му. — Искам като вас и аз да общувам с тях, искам, искам!

— Много сте припрян, приятелю, още не сте преминали изпитателния срок, не сте изпълнили нито едно от условията, които ни позволяват без боязън да пристъпим към тази висша степен…

— О, още дълго ли ще трябва да чакам?…

— Може би две години…

— Отказвам се тогава от намерението си — извиках. — Та аз междувременно ще умра от нетърпение. Жесток сте, Соберано. Невъзможно ви е да си представите силата на желанието, което разбудихте в мене: то ме изгаря…

— Млади момко, смятах ви за по-предпазлив; принуждавате ме да треперя и за вас, и за себе си. Как ще се изложите на такава опасност — да предизвикате духовете, без никаква подготовка?…

— О, какво би могло да ми се случи?

— Не казвам, че непременно трябва да ви се случи нещо лошо; но ако те действително имат власт над нас, то е заради нашата слабост, нашата немощ — а всъщност сме родени, за да бъдем техни господари…

— О, аз ще бъда техен господар…

— Да, вярно е, че имате горещо сърце, но ако изгубите ума и дума, ако успеят да ви ужасят в някаква степен?

— Щом работата е такава, да ме плашат, нека само се опитат…

— Ами ако видите пред себе си самия дявол?

— Ще откъсна ушите на голямото пъклено чудовище…

— Браво! Щом сте толкова сигурен в себе си, можете да рискувате, аз ви обещавам поддръжката си. В петък ви каня на обяд, ще дойдат и двамина от нашите, ще доведем приключението докрай.

Беше едва вторник; никога с такова нетърпение не съм очаквал дори любовна среща. Най-после желаният ден настъпи; у другаря си заварих двама мъже с не особено предразполагащи лица. Обядвахме. Разговорът се въртеше все около незначителни теми.

След обяда предложиха да се разходим пеша към развалините на Портичи. Потеглихме и пристигнахме. Останките от някога величествени, а сега рухнали, разпилени, изпотрошени, обрасли с къпини здания навяваха необичайни за въображението ми представи. „Ето — мислех си — как времето властва над делата на човешката гордост и умение.“ Промъквахме се сред развалините и накрая почти слепешком се добрахме до някакво мрачно място, където не проникваше никаква светлина отвън.

Другарят ми ме водеше за ръка; щом той спреше, спирах и аз. Тогава някой от спътниците ни драсна огниво и запали свещ. На слабата светлина видях, че се намираме в помещение с добре запазил се свод, широко около двадесет и пет крачки и още толкова дълго, с четири изхода. С тръстиковия бастун, който му служеше за опора при ходенето, другарят ми очерта кръг върху тънкия пясъчен слой по пода на помещението и след като изписа някакви знаци, се измъкна от кръга.

— Храбрецо — каза ми той, — влезте в този пентакъл^[4] и не излизайте, докато не съзрете добри знамения…

— Обяснете ми по-точно при какви знамения трябва да изляза.

— Когато почувствате, че всичко ви се подчинява. Но ако преди това страхът ви принуди да направите грешна стъпка, ще се изложите на най-сериозни опасности.

Тогава той ми довери кратка, настойчива, заклинателна формула, съставена от няколко думи, която аз никога няма да забравя.

— Произнесете с твърдост — каза ми той — това заклинание и след това повторете ясно три пъти името Велзевул; и най-важното — не забравяйте какво обещахте да направите с него.

Припомних си хвалбите, че ще му издърпам ушите. „Ще удържа на дадената дума“, рекох си, не ми се искаше да се посрамя.

— Искрено ви желая успех — рече той. — Щом свършите, предупредете ни. Намирате се точно срещу вратата, през която трябва да излезете, за да се присъедините към нас.

И те се оттеглиха.

Не знам самохвалко да се е озовавал в по-трудно положение. Едва се сдържах да не ги повикам, но пък бих изгорял от срам, а и това би означавало да се откажа от всичките си надежди. Заковах се на мястото си и си разреших минутка за размисъл: „Опитват се да ме изплашат — рекох си, — искат да проверят дали съм малодушен. Мъжете, които ме подлагат на изпитание, са на две крачки оттук и щом изрека заклинанието, трябва да очаквам от тях някакви номера, с които да ме стреснат. Но нека се стегнем и да обърнем шегата срещу шегобийците.“

Краткият ми размисъл бе смущаван от гласовете на населилите околностите и дори вътрешността на подземието бухали и кукумявки.

Разсъжденията ме поуспокоиха, аз застанах твърдо на нозете си и с ясен, категоричен глас произнесох заклинанието; след което три пъти, все по-високо, с кратки промеждутъци, призовах Велзевул.

Жилите ми се наляха с трепет, а косите по главата ми настръхнаха.

Щом замлъкнах, точно срещу мене, под самия свод, се разтвориха двете крила на някакъв прозорец, от отвора плисна могъщ поток светлина, по-ярка от дневната, и ето — на прозореца изникна камилска глава, ужасна както с големината, така и с формата си: най-вече ушите й бяха огромни. Чудовищният призрак раззина паст и със съответстващ на външността си глас изрече: „Che voui?“^[5] И всички сводове, всички подземия наоколо като ехо подеха кошмарното „Che voui?“.

Не бих могъл да опиша положението си, не бих могъл да определя кой поддържаше мъжеството ми, кой ми попречи да се строполя в несвяст при вида на тази картина и при още по-ужасяващия шум, който отекваше в ушите ми.

Почувствах, че, трябва да сбера сили, но те сякаш се давеха в студена пот; направих върховно усилие. Без съмнение душите ни са необозримо дълбоки и притежават някаква изумителна пружина: цяло войнство от чувства, мисли, представи нападна сърцето ми, оттам връхлетя в разсъдъка ми и всичките те, едновременно, ме смазваха с присъствието си.

Настъпи прелом, обуздах страха си. Смело погледнах призрака право в очите.

— Как дръзна да ми се покажеш в този отвратителен вид?

Призракът се поколеба за миг.

— Ти ме повика — отвърна той малко по-приглушено.

— Нима — казах му — робът смее да плаши господаря си? Ако си дошъл да получиш моите заповеди, приеми подходяща форма и говори покорно.

— Господарю — каза призракът, — под каква форма да се явя, за да ви бъда приятен?

Първото нещо, което ми хрумна, беше да го превърна в куче.

— Бъди шпаньол — изрекох.

Щом заповядах, ужасяващата камила източи дългата си шестнадесет крачки шия, приведе глава към центъра на подземието и изплю малък бял шпаньол с блестящи, копринени косми и клепнали до земята уши.

Прозорецът се затвори, видението изчезна и под достатъчно осветения свод останах сам с кучето.

То все обикаляше около кръга, въртеше опашка и подскачаше.

— Господарю — каза ми, — желая да оближа петите ви, но страшният кръг, който ви заобикаля, ме отблъсква.

Моята увереност се бе превърнала в дързост, излязох от кръга, протегнах крак, кучето го облиза, аз посегнах да му издърпам ушите, то легна по гръб, сякаш ме молеше за милост, и тогава видях, че е женско.

— Стани — казах й, — прощавам ти; нали виждаш, че съм с приятели, господата чакат наблизо, а разходката сигурно ги е уморила. Искам да ги нагостя, необходими са плодове, закуски, сладолед и гръцки вина, разбира се. Искам да осветиш и украсиш залата, без разкош, но да бъде чисто. Към края на угощението се яви с арфа в ръце, преобрази се в ненадмината виртуозка; щом ми потрябваш, ще те повикам. И внимавай да изиграеш добре ролята си, вложи повече чувство в песента, а в държането си — приличие и сдържаност…

— Ще се подчиня, господарю, но кажи, при какво условие?

— Има само едно условие, робе — да се подчиняваш. Подчинявай се, без да си позволяваш уговорки, защото иначе…

— Вие съвсем не ме познавате, господарю, в противен случай не бихте се отнасяли толкова сурово с мене; единственото ми условие без съмнение е да ви обезоръжа напълно и да ви се харесам.

Кучката още не бе млъкнала, когато аз се обърнах и видях, че заповедите ми са изпълнени по-чевръсто, отколкото се извършва смяната на декорите в операта. Допреди малко черни, влажни, обрасли с мъх, сега стените и сводовете на пещерата грееха в меки багри и бяха приели приятни за окото очертания: намирах се сред салон от ясписов мрамор. Сводът се поддържаше от колони, а осем кристални свещника, всеки с по три свещи, разпръскваха ярка, равномерна светлина.

Само след още миг масата и бюфетът бяха подредени, отрупани с всичко необходимо за нашия пир: имаше плодове и сладости от най-редки видове, възможно най-вкусните и най-привлекателните. Порцелановият сервиз беше японски. Малката кучка правеше безчет обиколки из залата, безброй пъти подскачаше около мене, като че ли се опитваше да ускори приготовленията и да разбере дали съм доволен.

— Отлично, Биондета — й казах аз. — Облечете си ливрея и идете да предупредите господата, те не са далече, че ги чакам и че трапезата е готова.

Не успях дори да отместя поглед, и ето че се появи паж в ливрея, изящно облечен, с горяща факла в ръка; след малко той се върна и водеше след себе си моя другар — фламандеца, и неговите приятели.

Появата и любезните покани на пажа ги бяха подготвили да видят нещо изключително, но все пак не очакваха чак такова преображение на мястото, дето ме бяха оставили. Ако съзнанието ми не бе заето с други грижи, бих се позабавлявал повече с тяхното учудване — то сякаш избухна във виковете им, изписа се по променените им лица, в поведението им.

— Господа — казах, — днес заради мене вие бихте дълъг път, а ни чака и още толкова, за да се върнем в Неапол. Затова си помислих, че това скромно угощение няма да ви обиди и вие ще извините скромния избор и недостатъчното изобилие с импровизираността на трапезата.

Моята непринуденост ги смути повече, отколкото промяната на декора и видът на изисканата гощавка, която им предстоеше да опитат. Веднага забелязах това и реших да доведа докрай приключението, което вътрешно ме тревожеше, като все пак извлека от него всичката възможна изгода, затова дори пресилих свойствената за характера си веселост.

Поканих ги да се настанят около масата, а пажът наместваше столовете с чудотворна бързина. Седнахме, аз напълних чашите, предложих им плодове; устата ми сякаш сама се отваряше, за да говори и да се храни, докато останалите си стояха, зяпнали от почуда. Все пак ги накарах да опитат от плодовете, убеди ги моята увереност; вдигнах тост за най-красивата неаполска куртизанка, отпихме. Разправях за една нова опера, за пристигналата наскоро от Рим импровизаторка, чийто талант направил впечатление в двора, пак говорих за чудесните таланти, за музиката, за скулптурата, като при случай не пропусках да им изтъкна красотата на някои от мраморните плочи, които орнаментираха салона. Щом бутилката се изпразваше, веднага я заменяше още по-хубава, пажът беше навсякъде и прислужването нито за миг не замираше. Поглеждах го тайно: представете си амурче в одеянията на паж; от своя страна другарите ми по приключение също го наблюдаваха и в погледите им се четеше учудване, доволство и тревога едновременно. Скоро еднообразието започна да ми дотяга; види се, време беше да го наруша.

— Биондето — казах на пажа, — сеньора Фиорентина обеща да ми отдели няколко минути, проверете дали е пристигнала.

Биондето излезе от помещението.

Гостите ми дори не успяха да се удивят от странната заповед и ето че една от вратите към салона се отвори, Фиорентина влезе със своята арфа: беше облечена със скромна, но изящна роба, носеше пътна шапка и прозрачен воал забулваше лицето й.

— Сеньор дон Алваро — каза тя, — не бях предупредена, че имате гости, и затова се явявам тук така облечена. Моля господата да извинят пътничката.

Тя седна, а ние в надпревара започнахме да й предлагаме остатъците от скромната гощавка, но тя само от любезност едва се докосна до тях.

— Нима е истина, госпожо казах й, — че вие само минавате през Неапол? Не бихме ли могли да ви задържим тук?

— Едно отколешно задължение ме обвързва, сеньоре; по време на миналия карнавал във Венеция към мен проявиха изключителна любезност, принудиха ме да обещая пак да се върна там, получих дори предплата, в противен случай не бих се отказала от примамливите предложения на тукашния двор, както и от надеждата да заслужа одобрението на неаполитанските благородници, които с тънкия си усет надминават всички останали в Италия.

В отговор на възхвалата двамата неаполитанци се поклониха и потресени от истинността на сцената, разтъркваха очи, за да се събудят. Подканих виртуозката да ни покаже таланта си. Тя се чувстваше неразположена, изморена, справедливо се боеше да не ни разочарова. Най-после се съгласи да изпълни речитатив и петатична ариета от финала на трето действие из операта, в която трябваше да вземе участие…

Тя пое арфата, докосна струните с издължената си, пухкава розово-бяла ръчичка, чиито леко закръглени пръсти завършваха с необичайно изящни нокти; всички ние бяхме изненадани, имахме чувството, че присъстваме на възхитителен концерт.

Дамата запя. Невъзможно е да си представи човек по-красив глас, повече душа, повече изразителност, при това съчетани с такава неповторима лекота. Бях трогнат до дъното на сърцето си и почти забравих, че създател на обзелото ме очарование бях самият аз.

Певицата отправяше към мене нежните послания на разказа и песента си. През воала проникваше огънят на погледа й, пронизваше ме и ме изпълваше с непостижима сладост; но аз познавах тези очи. Когато се вгледах в чертите, доколкото воалът ми позволяваше да ги видя, открих във Фиорентина дяволитостта на Биондето, но изяществото и привлекателността на фигурата се забелязваха много по-ясно под женските одежди, отколкото под ливреята на пажа.

Когато певицата свърши, ние я обсипахме със справедливи възхвали. Аз я помолих да ни изпълни някоя бравурна ария, за да ни даде възможност да се възхитим от многообразието на талантите й.

— Не — отвърна тя, — бих се справила зле при сегашното състояние на духа ми, а вие впрочем сигурно сте забелязали какво усилие ми струваше да ви се подчиня. Лошите последици от пътуването се усещат в гласа ми — дрезгав е; предупредих ви, че тази нощ заминавам. Тук бях доведена с наета карета, тя ме чака, моля да приемете извиненията ми и да ми позволите да се оттегля.

Като каза това, тя стана и поиска да отнесе арфата си. Поех я от ръцете й, след което я съпроводих до вратата, през която бе влязла, после се върнах при компанията.

Надявах се, че съм ги развеселил, но в погледите им четях обратното; опитах се да прибягна към помощта на кипърското вино, то ми се стори възхитително, възвърна силите и присъствието на духа ми. Сипах си още и тъй като времето напредваше, заповядах на пажа, който отново бе заел мястото си зад моя стол, да докара каретата ми. Биондето веднага излезе, за да изпълни заповедта.

— Карета ли имате тук? — попита ме Соберано.

— Да — отговорих, — наредих да ме следва и съобразих, че ако тържеството ни се проточи, няма да имате нищо против да се приберете удобно. Нека изпием по още една чаша, не рискуваме да объркаме пътя.

Не бях още изрекъл последните думи, и ето че пажът се върна, следван от двама едри, яки лакеи, облечени с превъзходни ливреи.

— Сеньор дон Алваро — каза ми Биондето, — не успях да прекарам дотук каретата ви. Тя е отвъд, но съвсем близо до развалините, които обкръжават местността.

Ние станахме и тръгнахме след Биондето и лакеите.

Тъй като не беше възможно да вървим четиримата заедно между основите на стените и изпочупените колони, Соберано, който бе най-близо до мене, ми стисна ръката.

— Чудесно ни нагостихте, приятелю, но ще ви струва скъпо.

— Приятелю — отговорих, — щастие за мене е, ако съм ви доставил удоволствие, каквато и цена да заплатя.

Стигнахме до каретата, а там заварихме още двама лакеи, един кочияш и един водач на предните коне. На мое разположение бе предоставена изключително удобна пътническа карета. Поканих спътниците си и ние плавно поехме по пътя към Неапол.

Известно време помълчахме, най-после един от другарите на Соберано се разприказва:

— Не ви питам каква е тайната ви, Алваро, но сигурно вие сте сключили необикновена сделка. Никога не съм виждал да обслужват човек така, както обслужваха вас, а през всичките четиридесет години, откакто съм на служба, не мога да се похваля и с една четвърт от вниманието, оказано ви тази вечер. И при това не слагам в сметката най-божественото видение, достъпно за простосмъртен, повече сме привикнали с наскърбяващите очите, отколкото с радостните гледки. Но както и да е, вие си знаете работата: на вашата възраст е естествено да жадувате прекалено много неща, да пришпорвате наслажденията, а време за размисъл така и не остава.

Бернадильо, така се казваше този мъж, говореше, без да бърза, и това ми позволи добре да обмисля отговора си.

— Не знам — отвърнах му — на какво дължа тези изтънчени благоволения; предчувствам обаче, че няма да бъдат продължителни, и единственото ми утешение е, че успях да ги разделя с добри другари.

Спътниците ми почувстваха, че не съм склонен към откровения, и разговорът секна.

Но мълчанието ме подтикна към размисъл: припомних си думите на Соберано и на Бернадильо, стигнах до извода, че съм на път да се измъкна благополучно от най-неприятната история, в която празното любопитство и безразсъдството могат да въвлекат човек като мене. Добро възпитание не ми липсваше: до тринадесетата си година раснах пред очите на моя баща — дон Бернардо де Маравиляс, безупречен благородник, и на моята майка — доня Менсия, най-религиозната, най-благочестивата жена в цяла Естремадура.

„О, майко! — рекох си наум. — Какво ли бихте помислили за своя син, ако го бяхте видели, ако сега го виждахте? Но приключението свърши дотук, давам ви дума.“

Междувременно каретата пристигна в Неапол. Съпроводих другарите на Соберано по домовете им. А ние с него се прибрахме в нашата казарма. Блясъкът на екипажа ми доста учуди часовите, край които минахме, но красотата на седналия върху капрата Биондето направо ги порази.

Пажът освободи каретата и прислугата, грабна от ръцете на един лакей горящ факел и пресече казармения двор, за да ме отведе в покоите ми. Моят камериер, още по-учуден от останалите, се опита да каже нещо, за да разбере причините, довели до тази бляскава промяна в начина ми на живот.

— Свободен сте, Карло — казах му още с влизането, — няма да сте ми необходим, вървете да почивате, ще ви извикам утре.

Останахме сами в стаята и Биондето затвори вратата. В дружески кръг, както и сред шумните казармени помещения, през които преминахме, положението ми сякаш не изглеждаше чак толкова затруднително.

С намерение да сложа край на неприятната история се опитах да си събера мислите. Погледнах изпод око пажа, той бе приковал взор към земята, лицето му се къпеше в руменина, а държането му издаваше смущение и силно вълнение. Най-после се реших да проговоря:

— Биондето, вие ми служихте добре, вложихте особено старание във всичко, което направихте за мене, но тъй като предварително получихте възнаграждението си, аз мисля, че сметките ни са уредени.

— Дон Алваро, прекалено сте благороден, за да приемете, че на такава цена сте се издължили…

— Ако направеното от вас е повече, отколкото сте били задължен, ако аз още съм ви длъжник, то представете своята сметка. Но не ви обещавам да ви заплатя веднага. Възнаграждението ми за този месец вече е изядено, задлъжнял съм на карти, в кръчмата, на шивача…

— Шегите ви са неуместни…

— Тогава да оставим шегата настрана, моля ви да се оттеглите, вече е късно и аз трябва да си лягам…

— И вие сте готов толкова неучтиво да ме отпратите в този късен час? Не съм очаквала подобно отношение от един испански благородник. Другарите ви знаят, че съм дошла тук с вас, войниците, слугите ви — всички ме видяха и отгатнаха пола ми. Дори ако бях презряна куртизанка, вие бихте спазили правилата на благоприличието, което дължите на една жена, но към мене си позволявате да се отнасяте позорно, безчестно, всяка дама би се почувствала унизена.

— А, значи сега ви е по-удобно да бъдете жена, за да изпросите внимание. Е, добре! За да избегнете скандала при отстъплението си, погрижете се то да стане през дупката на ключалката.

— Какво! Нима вие сериозно искате, без дори да разберете коя съм…

— Възможно ли е аз да не знам това?

— Наистина не знаете, казвам ви, че вие се вслушвате единствено в предубежденията си. Но която и да съм, аз лежа в нозете ви, с окъпани в сълзи очи: умолявам ви да ме защитите. По-неблагоразумна съм от вас, но може би имам извинение, защото причината — това сте вие, вие днес ме накарахте да презра всички опасности, да се принеса в жертва, за да ви служа, да се посветя на вас и да ви следвам. Срещу себе си възбудих най-жестоките, най-безпощадните страсти; остава ми само вашата закрила, а покоите ви са единственото ми убежище. Нима ще ми го откажете, дон Алваро, нима ще се мълви навред, че един испански благородник се е отнесъл тъй безжалостно, тъй низко с онази, която заради него е пожертвала чувствителната си душа, че е низвергнал крехкото създание, което се уповава на неговата помощ, иначе казано, че се е погаврил със същество от нежния пол?

Отстъпвах назад с намерението, доколкото е възможно, да се измъкна от затруднението, но тя целуваше нозете ми, влачеше се след мене на колене и накрая ме притисна към стената.

— Станете — казах й. — Без сама да знаете, ми припомнихте за клетвата, която съм дал. Когато моята майка постави в ръцете ми първата шпага, тя ме накара да се закълна върху нея, че цял живот вярно ще служа на жените и никога няма да им причиня страдание. Но що се отнася до това, което мисля за случилото се днес…

— Добре, жестокосърдечни човече, каквито и условия да поставите, позволете ми само да преспя в покоите ви.

— Какво пък, случаят наистина е изключителен, нека доведем докрай странното приключение, съгласен съм. Опитайте да се настаните така, че нито да ви виждам, нито да ви чувам, при първата подозрителна дума или движение аз на свой ред ще извися глас, за да ви попитам: „Che voui?“

Обърнах й гръб, приближих се към леглото си й започнах да се събличам.

— Да ви помогна ли? — чу се глас.

— Не, аз съм военен и сам се обслужвам.

Легнах си и през прозрачната завеса видях, че мнимият ми паж разгъна в ъгъла на стаята някаква износена рогозка, която откри в гардероба. Седна върху нея, съблече се, обгърна се с един от плащовете ми, захвърлен върху стола, угаси светлината и с това сцената временно се затъмни, за да се поднови след малко действието в моето легло. Лежах, измъчван от безсъние. Струваше ми се, че навсякъде виждам лицето на пажа: открояваше се сред балдахина, надвесваше се между колоните. Напразно се опитвах да свържа този прелестен лик със спомена за отвратителния призрак от пещерата; безобразното видение още повече подчертаваше чара на новопоявилата се.

Мелодичната песен, която чух под пещерния свод, извивките на възхитителния глас, словата, сякаш прииждащи от сърцето, все още звучаха в душата ми и предизвикваха в нея странен трепет.

„О, Биондета — говорех си, — ако вие не бяхте фантастично създание, ако вие не бяхте тази гадна камила! Но какво е това чувство, в чиято власт попадам? Аз победих страха, сега трябва да изкореня още по-опасно усещане. Що за нежности мога да очаквам? От кого? Нима тя няма да запази навеки печата на произхода си? Пламъкът на толкова трогателните и толкова нежни погледи е страшна отрова, а тези хармонични, румени, свежи и уж наивни устни се разтварят само за да изричат лъжи; и сърцето — ако то наистина е сърце — се сгрява само за да измени.“

Докато бях в плен на размислите, предизвикани от връхлетелите ме разнолики чувства, луната — там високо от чистото безоблачно небе — изливаше през трите големи прозореца всичките си лъчи в стаята ми.

Като луд се въртях из леглото, то беше старо, дървенията поддаде и трите дъски, които поддържаха дюшека ми, с трясък се строполиха на пода.

Биондета скочи, дотича при мене и уплашено промълви:

— Какво нещастие ви сполетя, дон Алваро?

Независимо от злополуката аз непрекъснато я държах под око, така че я видях как стана и изтърча към мене: беше с къса като риза на паж нощница и когато лунният лъч докосна и се отрази в бедрото й, той засия още по-силно. Счупеният креват почти не ме обезпокои — това означаваше само, че ще спя малко по-зле; значително повече се изплаших, когато се озовах здраво обгърнат в обятията на Биондета.

— Нищо не се е случило — казах й, — оттеглете се. Тичате по пода без пантофки, ще настинете, върнете се в леглото си.

— Но на вас така не ви е удобно…

— Да, но причината сега е във вас, оттеглете се или — щом толкова държите да се криете в покоите ми — ще ви заповядам да спите в ъгъла, сред онази там паяжина.

Тя не дочака да доизрека заканата и отиде да си легне върху рогозката, като тихичко проплакваше.

Нощта изтичаше и умората взе своето, дари ми мимолетен сън. Когато се събудих, денят бе отдавна влязъл в правата си, не е трудно да се отгатне посоката на първия ми поглед: потърсих с очи своя паж.

Седеше върху една табуретка, облечен, но без камизола, беше разпуснал коси, те падаха към земята и покриваха с вълнисти, естествени букли гърба, раменете и дори цялото му лице.

Като нямаше с какво, той разчесваше косите си с пръсти. Никога по-ослепително бял гребен не е прониквал сред по-гъст лес от пепеляворуси коси, мекотата не отстъпваше на останалите им достойнства; беше достатъчно с леко движение да известя за събуждането си, и тя отстрани с пръсти буклите, които засенчваха лицето й. Представете си пролетната зора — тя изпълзява сред утринните изпарения с росата, със свежестта и с ароматите си.

— Биондета — казах аз, — вземете гребен, ще го намерите в чекмеджето на онова бюро.

Тя се подчини. Скоро косите й бяха сръчно и елегантно вчесани и привързани с панделка. Тя облече камизолата, с това приключи тоалета си и отново седна на табуретката; изглеждаше засрамена, смутена, разтревожена, неволно предизвика у мене живо съчувствие.

„Ако по цял ден — мислех си — трябва да гледам безчет коя от коя по-съблазнителни картини, няма да издържа. Трябва да потърся възможност и да предизвикам развръзката.“

— Денят настъпи, Биондета — обърнах се към нея. — Спазихме правилата на приличието, сега можете да излезете от покоите ми, без да се страхувате, че ще се подложите на присмех.

— Вече се излекувах от този си страх — отвърна тя, — но вашите и моите собствени интереси ми диктуват много по-основателни опасения. Те не ми позволяват да се разделя с вас.

— Обяснете думите си — казах й.

— Изслушайте ме, Алваро. Вашата младост и безгрижност ви карат да затваряте очи за опасностите, които ние сами струпахме около себе си. Още когато ви съгледах в подземието, когато видях мъжеството ви пред лицето на ужасния призрак, аз изпитах влечение към вас. „Ако — помислих си, — за да изпитам щастието, трябва да се свържа със смъртен, то значи е време да облека телесното одеяние. Ето го героя, който е достоен за мене. Нека недостойните съперници, що жертвам заради него, роптаят; нека си навлека тяхната злоба и отмъстителност. Нищо няма да ме спре! Да бъда обичана от Алваро, да бъда свързана е Алваро, тогава и те, и самата природа ще ни се подчинят.“ Останалото видяхте сам, а ето какви са последствията: завистта, ревността, ядът, раздразнението ми готвят най-жестоките наказания, предназначени за същество от моя вид, низвергнато по свой избор. Само вие можете да ме защитите. Едва се е пукнал денят, и ето че доносниците вече са на път, в добре познатото ви съдилище те ще съобщят, че сте некромант. А само след час…

— Спрете! — извиках и закрих очи със стиснати юмруци. — Вие сте най-ловкият, най-големият измамник. Говорите ми за любов, представяте се за нейното живо въплъщение и същевременно отравяте самата мисъл за нея… Забранявам ви да ми говорите каквото и да било, оставете ме да се успокоя дотолкова, че да мога да взема някакво решение. Ако ми е съдено да попадна в ръцете на Инквизицията, то в този миг аз не се колебая в избора си между нея и вас. Но ако ми помогнете да се измъкна от това положение, с какви ли задължения ще се обвържа? Ще бъде ли възможно да се разделя с вас, щом пожелая? Искам ясно и точно да ми отговорите…

— Едно усилие на волята ви, Алваро, ще бъде достатъчно, за да се разделите с мене. Аз дори съжалявам, че ще бъда принудена да се покоря. Ако и след всичко това не сте готов да признаете усърдието ми, значи сте безразсъден и неблагодарен…

— Нищо не вярвам, освен едно — че трябва да тръгвам. Ще събудя камериера си: той ще ми намери пари, ще иде в пощата. Отивам във Венеция, при Бентинели, банкера на моята майка.

— Пари ли ви трябват? За щастие излязох предвидлива и имам известна сума на ваше разположение…

— Запазете си я. Би било низост да приема пари от жена…

— Но аз не ви ги дарявам, предлагам ви ги в заем. Дайте ми полица, изплатима от банкера ви, и пресметнете колко сте задлъжнели тук. Оставете върху бюрото си нареждане Карло да се разплати. Напишете до командира си оправдателно писмо: неотложни дела ви принуждават да заминете, без да си вземете отпуск. Аз ще ида до пощата да потърся кола и коне. Но преди това, Алваро, тъй като необходимостта да се разделя с вас възвръща всичките ми страхове, моля ви, повторете; „О, дух, ти, който заради мене и само заради мене облече телесното одеяние, приемам твоето подчинение и ти обещавам покровителството си!“

След като произнесе тона заклинание, тя се хвърли в нозете ми, хвана ръката ми, започна да я стиска и я окъпа в сълзи.

Не бях на себе си, чудех се какво да направя; оставих я да ми целува ръката и промълвих тъй значителните според нея думи. Щом свърших, тя стана и извика възторжено:

— Ваша съм, мога да бъда най-щастливото създание във всемира!

Само за миг се докара с едно дълго наметало, нахлузи над очите си широкопола шапка и излезе от стаята.

Чувствах се като оглупял. Открих сметките си, написах под тях разпореждане до Карло да ги изплати; отброих необходимата сума, приготвих писмата до командира и до един от близките ми другари, като си мислех колко ли странни ще им се сторят. А пред дверите вече се чуваше шумът от каретата и от бича на кочияша.

Влезе Биондета, все така забулена в наметалото, отведе ме. Карло, разбуден от шума, се появи по риза. Казах му:

— Разпорежданията ще намериш на бюрото ми.

Качих се в каретата и отпътувах. Биондета влезе заедно с мене в каретата и седна отпред. Когато напуснахме града, тя свали шапката, която засенчваше лицето й. Тъмночервена мрежа прибираше косите й, стърчаха само крайчетата: като перли сред корали. Не си беше сложила никакви други украшения и лицето й сияеше с естествената си красота. Тя имаше удивително прозрачна кожа. Нежност, кротост, невинност по някакъв непостижим начин се съчетаваха с лукавите пламъчета, които проблясваха в погледа й. Улових се, че мимо волята си извършвам тези наблюдения, прецених, че те не са безопасни за почивката ми, и затворих очи, опитах се да поспя.

Опитът не се оказа безплоден, сънят наложи властта си над сетивата ми и ме дари с най-приятни видения, които позволиха на душата ми да отдъхне от измъчващите я ужасни и странни мисли. Спах продължително и когато по-късно майка ми тълкуваше приключенията ми, тя твърдеше, че това упоение не е било естествено. Когато най-после се събудих, бяхме стигнали брега на канала, откъдето отплават корабите за Венеция.

Навън бе нощ. Усетих, че някой ме дърпа за ръкава: един носач искаше да се заеме с багажа ми, пък аз нямах дори нощно боне.

Биондета се появи при другата врата, за да ми съобщи, че корабът е готов да отплава. Машинално слязох от каретата, качих се в малкия, лек кораб и отново изпаднах в летаргия.