Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (24)

XIX. Корабът на мъртъвците

Разлюлян, без мачта и без весла, влачен от бързото течение, голям кораб плаваше по бурния океан под тъмното оловно небе, от което падаше зловеща дрезгава светлина.

Натежалото от космати грамадни облаци небе сякаш се беше стоварило върху океана. А океанът в бесен устрем плискаше върховете на грамадните водни планини зад облаците. Ураганът с поройния дъжд и облаците се носеха в див танц, като се прегръщаха и се смесваха в безумен хаос на стихиите.

Ревът на вятъра и грохотът на разярените вълни разтърсваха полуразбития кораб и той пукаше, скърцаше и трепереше в предсмъртния гърч на ранено животно. Ураганът изпреварваше облаците и вълните, вълните изпреварваха кораба, а всички те заедно се носеха с бясна скорост, сякаш се хвърляха от повърхността на земята в световната бездна. От време на време огнени снопове разкъсваха тъмните облаци, гръмотевичен трясък заглушаваше рева на бурята. За миг мълния осветяваше водната планина и се врязваше в нея с чудовищно свистене, като обвиваше с пара мястото на падането си.

При блясъка на мълнията в мрака на петте палуби се виждаха седнали един зад друг роби, приковани с вериги.

Всички те бяха мъртви.

В мъртвешкото си вцепенение те още държаха със свитите си пръсти отломки от тежките весла. В изцъклените им очи беше застинал последният ужас от смъртта. Вятърът мяташе оцелелите дрипи на полуголите им тела.

Всички те бяха споделили участта на поробилата ги „държава на слънцето“. В бездните на океана и огъня на вулканите загина великата Атлантида, а след нея загинаха и робите й… Загинаха и спасяващите се с бягство жреци.

Само в един човек не бе угаснал още животът.

Навъсен старец с дълга бяла брада, още жив под савана от вода, която струеше по черната му дълга одежда, стоеше на носа на кораба с тъмен и леден поглед, в който се чувствуваше дъхът на бездната, и здраво стискаше в ръце триножник, който поддържаше меден диск. Жрецът се взираше изпитателно в мрака, търсейки брега на запазилия се още свят, където корабът би могъл да се приюти.

В кратките мигове, когато небето поглеждаше през облаците, атлантът се опитваше по звездите да определи посоката. Огромни вълни се издигаха по пътя и забавяха движението на кораба.

Корабът влизаше в състава на една от многобройните флотилии, които отплуваха от бреговете на обречената Атлантида, когато нейната гибел стана очевидна.

Един от многото… А какво стана с останалите кораби?…

Първа отплува от Атлантида флотилията с царския дом и със семействата на жреците. Жрецът съпровождаше тази флотилия.

Тя пресече африканския пролив и дебаркира на брега.

През това време Атлантида вече цяла трепереше от разтърсващите я подземни удари, а в столицата й — великия Посейдонис — много сгради се бяха напукали. Мракът се сгъстяваше и непрекъснато валеше пороен дъжд. Рядко показващото се слънце беше червено и мътно — разгневеният лик на божеството. Жрецът си спомни печалния керван, който се отправи във вътрешността на Африка.

Този керван напомняше погребално шествие. И в същност беше точно така — умираше „държавата на слънцето“, гинеха големите Острови на блажените, загиваше една висока цивилизация…

Като безкрайна лента се проточи керванът през храсталаците и горите на Западна Африка, откъдето атлантите се снабдяваха с роби. Все по-далеч и по-далеч навлизаше това мрачно шествие, до страните на толтеките, майте и карлите… Занизаха се дни, по-мрачни от нощта. Ридаеха жени, плачеха деца, стенеха роби, подгонвани от камшиците, ревяха магарета и камили. Тежките бронзови колесници затъваха в калта. Червената светлина на факлите изтръгваше от тъмянната ту златната статуя на бога, която равномерно се поклащаше в ръцете на жреците, ту грамадното, лъскаво от дъжда туловище на свещения слон, ту блестящите бронзови копия и мечове, ту изплашеното лице на майка с дете на ръце…

За миг светлината падна върху златната носилка. От нея погледна лицето на този, който доскоро владееше света, последния цар на Атлантида Гуан-Атагуераган.

„Властта на атлантите трябва да бъде непоклатима като самата земя“ — спомни си жрецът любимата фраза на царя. И ето го него, бледия, измъчен господар на света, още по-жалък, безпомощен и нищожен в желанието да запази маската на величие и гордост…

Воят на урагана и свистенето на вихрушката сливаха всички звуци в един дълъг, безкраен и еднообразен стон на умиращата земя…

Като отведе на африканския континент тези първи бегълци, жрецът се върна в Атлантида да ръководи отплуването на другите флотилии.

Мракът над Атлантида се беше сгъстил още повече. Почвата трескаво трепереше. Все по-често следваха кратки удари, един от друг по-силни. Посейдонис се осветяваше с факли. Един от върховете на вулкана димеше и над него висеше зловещо алено сияние. Много сгради бяха се срутили.

Жрецът се отправи към Свещения хълм при храма на Посейдонис. Оттам долиташе шумът на тълпата, риданията на народа, изоставен и обречен на смърт или изгнание. Този шум се заглушаваше от грохота на вулкана, който тежко дишаше и сякаш събираше сили.

Кастата на жреците отплува с последната флотилия. В Атлантида останаха само изоставените роби. Останаха и някои граждани, които бяха твърде много привързани към слънчевата си родина и не вярваха в близката й гибел.

Целият връх на вулкана беше залят в огън, когато на последната флотилия започнаха да вдигат бронзовите котви. Подземните трусове се чувствуваха дори във водата и корабите потреперваха.

Най-после корабите отплаваха, оставяйки завинаги цъфтящата Атлантида. Ароматът на нейните цветя сега се смесваше със задушливия дъх на вулканичната сяра. Цялата планина, в подножието на която беше храмът на Посейдонис, сега беше осветена, но не от мирната, радостна светлина на бога Слънце, а от страшния, кървав подземен огън.

Останалите на брега роби протягаха ръце към отплаващите кораби, падаха на колене, молеха да ги вземат. Много от тях се хвърляха във водата и с плуване достигаха до корабите, като се хващаха за греблата и пречеха на гребането. Тогава ловки стрелци ги избиваха с бронзови остриета и копия, пуснати от палубата. От брега жени протягаха деца или заплашваха с юмруци и хвърляха след заминаващите кораби камъни. Някои от тях се побъркваха и с безумен смях хвърляха децата в морето…

Корабите излязоха от залива. Вятърът изведнъж опъна платната на триъгълните мачти и понесе бегълците в мрака по безбрежния океан, към неизвестното бъдеще. И ето, той е сам… Може би единственият оцелял от всички отплували с последната флотилия…

Къде ще го отнесе течението? Ще види ли някога слънцето?

От ден на ден въздухът ставаше по-студен. Все още облаци покриваха небето, но цветът им придобиваше сив оттенък. Такъв сив беше и океанът.

Денят вече не можеше да се различи от нощта. През деня дрезгава, сива полусветлина осветяваше кораба, сините застинали лица на мъртъвците, техните мътни очи.

Студът пронизваше с ледения си дъх тялото на жреца, свикнало с топлината на вечното лято. Но с настъпването на студа намаля дъхът от труповете на хората и животните, загинали на кораба.

С вкочанени от студ ръце жрецът облече кожено облекло, което се пазеше сред запасите на кораба.

Жрецът забеляза, че течението се движи в диагонал, като ту забавя, ту отново увлича кораба. Корабът влезе в областта на подводните рифове.

Най-после изгнаникът видя брега на земята.

Над сивия океан се издигаха безрадостни, печални, диви скали, покрити със сняг…

От сивото небе бавно падаха едри парцали сняг…

Това е, значи, новата земя, където той ще трябва да свърши странствуванията си…

Бързото течение отнесе кораба към брега и го изхвърли в плитчината на крайбрежните скали.

Последният атлант слезе на земята^[1].

Мрачният старец се изкачи на една могила и огледа чуждия, враждебен свят.

Наоколо беше мъртво и пустинно. Само непознати птици летяха над вълните на океана със силен крясък.

Настъпи нощ. Чужденецът се скри в една пещера, запали свещения огън, постави триножника със слънчевия диск, протегна вкочанените си ръце към затоплящата светлина и със слаб, треперещ глас запя химн на слънцето…

Дълго седя той през тази нощ. И танцуващите пламъци на огъня осветяваха неговото скръбно, замислено лице… Най-после, изтощен от умора, той заспа, като се загърна с коженото наметало, мечтаейки за слънцето на Атлантида.

Сутринта започна да се нарежда на новото място. Пренесе от кораба бронзовите уреди и оръжието. От корабните дъски направи врата на пещерата. Пренесе в нея запасите от храни и кутиите, в които се пазеха свещените книги и семената.

Всяка сутрин той ставаше рано, преди да изгрее слънцето, отиваше на морския бряг и чакаше изгрева.

Небето беше все така загърнато в сива пелена. Но той вярваше — слънцето ще се върне, ще възкръсне сияйният бог.

И то се върна след една ясна, мразовита нощ.

Северният вятър, който се появи вечерта, смъкна от небето сивата пелена и откри тъмносиньото небе, на което блещукаха непознати съзвездия.

Утрото дойде също така ясно и студено. На изток небето се обагри с розовата светлина на утринната зора.

И изведнъж иззад хоризонта се показа слънцето…

То изглеждаше изтощено от борбата със силите на мрака.

Но след дълга, безкрайна и печална раздяла неговият бог беше с него.

За миг слънцето сякаш се спря над самото море и от двете страни на неговия диск се проточиха краищата на хоризонта. А направо от слънцето по морето към брега, на който стоеше жрецът, легна златна ивица като златен мост от слънцето към човека.

В този момент дискът на слънцето, линията на хоризонта и златната ивица на повърхността на океана образуваха фигура, която удивително напомняше свещения символ на атлантите и която може да се намери навсякъде — при Полярния кръг и на тропиците, в Южна Америка и в дебрите на Средна и Източна Азия.

Развълнуван и трогнат, строгият побелял жрец падна на колене, протегна ръце към изгряващото слънце и запя химн в негова чест.

Гласът му укрепна. Простата, но красива и тържествена мелодия зазвуча над пустинните брегове, събуждайки ехото в крайбрежните скали…

Той пееше за могъществото на трижди свещения бог, който побеждава ужасите на мрака, дарява на хората радостната светлина и топлината, дава на земята многообразие от багри, налива със сок плодовете и лекува болестите.

Той пееше за слънцето, което играе с брилянти в капките на росата, заруменява облаците и разтапя в злато водните струи.

Той пееше за слънцето, което се превръща в гореща кръв у човека, в сладък сок у гроздето и в златно зърно.

Той пееше за слънцето, което е радост и живот.

Той пееше и не виждаше как, привлечени от неговото пеене, иззад скалите се показаха бледолики хора в зверски кожи, със сини очи и руси коси. На кожените им ремъци висяха каменни брадви.

Те гледаха с недоумение чудния старец в дълга черна одежда, който пееше на непознат език.

Откъде е дошъл?… Какво търси тук?… Каква опасност крие в себе си?…