Томас Ман
Доктор Фаустус (49)

Епилог

Край. Един стар човек, прегърбен, почти сломен от ужасите на времето, докато пишеше, както и от тия, които бяха предмет на неговото описание, поглежда с колебливо задоволство високата купчина оживяла хартия, резултат на неговото старание и плод на тия наситени както със спомени, така и със съвременни събития години. Превъзмогната е задача, за която по природа не бях роден, но бях все пак призван, защото обичах, защото бях верен, защото можех да свидетелствувам за преживяното. И каквото бе възможно поради това да го строя, каквото всеотдайността можеше да извърши, е извършено — трябва да съм доволен и от това.

Когато пристъпих към записването на тези спомени — към биографията на Адриан Леверкюн, не съществуваше никаква надежда, както поради моето авторство, така и поради изкуството на моя герой, този труд да види бял свят. Днес обаче, когато държавата-чудовище, която беше обхванала с пипалата си на времето целия континент и повече дори от него, е вече завършила своите оргии; когато нейните матадори заповядват на своите лекари да ги отровят, а след това да ги залеят с бензин и да ги запалят, за да не остане нищо от тях — днес казвам, би могло вече да се помисли за обнародването на моя труд, на тази последна служба, оказана на моя приятел. Но Германия по вина на тези злодеи е така до основите разрушена, че едва ли ще бъде способна в близко бъдеще за някаква културна дейност, пък била тя и само издаването на една книга. И затова доста пъти вече съм мислил да потърся начини и възможности за изпращането на този ръкопис в Америка, за да се представи моят труд най-напред на тамошното човечество в английски превод. Смятам, че това нямаше да бъде против схващанията на моя покоен приятел. Наистина към мисълта, че самият предмет на моята книга ще бъде чужд на тамошната интелектуална сфера, се притуря също така известно опасение или по-точно, предвиждане, че превеждането на този труд на английски, поне в някои извънредно съществени негови части, ще се окаже направо невъзможно.

Това, което сега също предвиждам, е очакващото ме чувство на известна пустота, след като предам с още няколко думи края на великия композитор и тегля заключителната черта под ръкописа си. Работата над него, колкото и да беше непоносимо вълнуваща и мъчителна, ще ми липсва; заемайки ме като постоянна задача, тя ми помогна да преживея тези години, които, ако ги бях прекарал празен, щях да понеса несравнено по-тежко и засега аз напразно се оглеждам за някаква дейност, годна да ми замести в бъдеще досегашния труд. Действително причините, които ме накараха да напусна преди единадесет години преподавателското поприще, сега вече отпадат под гръмовитите удари на историята. Германия е свободна, доколкото една повалена, поставена под опекунство държава може да се нарече свободна, и за възвръщането ми на старата педагогическа работа може би скоро няма да има вече никакви пречки. Монсиньор Хинтерпфьортнер ми обърна веднъж вниманието върху това. Дали ще имам пак някога случай да насаждам в сърцата на учениците от горните класове културната мисъл, според която благоговението пред божествата на глъбините и нравственият култ към олимпийския разум и ведрина се сливат в едно благочестие? Ах, боя се, че през това необуздано десетилетие е израсло вече едно поколение, което разбира тъй малко моя език, както и аз неговия; младежта на моята страна ми е станала вече много чужда, за да мога да й бъда още учител; нещо повече: Германия, самата злочеста Германия ми е станала чужда, напълно чужда просто поради това, че предвиждайки ужасния край, аз се държах настрана от нейните прегрешения, спасявах се от тях в своята самота. Не трябва ли да се попитам дали правилно съм постъпвал? И още: дали наистина така съм постъпвал? Аз бях до гроб предан на един трагично значителен човек и описах живота му, който никога не е преставал да ми внушава любов и страх. Струва ми се, че на тази именно преданост се дължеше и моето ужасено отбягване да взема участие във вината на родната ми страна.

Дълбока почит не ми позволява да се разпростирам върху състоянието на Адриан, когато той дойде на себе си след дванадесетчасовия припадък, в който беше изпаднал след паралитичния шок при пианото. Не на себе си дойде той, а се озова вече пред едно чуждо „аз“, пред само една изпепелена обвивка на старата личност и тя нямаше всъщност нищо общо с онзи, който се бе наричал Адриан Леверкюн. Думата „dementia“ означава собствено не друго, а това отклоняване от собственото „аз“, това отчуждаване от себе си.

Ще кажа само, че той не остана в Пфайферинг. Рюдигер Шилдкнап и аз поехме тежкия дълг да отведем болния, подготвен с успокоителни лекарства от доктор Кюрбис, до частната клиника за нервноболни на доктор фон Хьослин в Нимфенбург до Мюнхен, където Адриан прекара три месеца. Прогнозата на опитния специалист гласеше направо, че в случая е налице душевна болест, която неизбежно ще прогресира, но в по-нататъшното си развитие скоро ще загуби навярно най-тежките си симптоми и при надлежно лекуване ще премине в по-тихи, макар и не по-обнадеждващи фази. Тъкмо поради това двамата с Шилдкнап решихме след кратък съвет да не бързаме още да съобщаваме нещо на майката Елсбет Леверкюн в Бухел. Нямаше никакво съмнение, че щом получи известие за катастрофата в живота на сина си, тя незабавно щеше да дойде при него и макар че от това можеше да се очаква известно успокоение, все пак простата човечност изискваше да й спестим потресното, дори непоносимо преживяване да види своето дете в сегашното му, несмекчено още от клиничното лекуване тежко състояние.

Своето дете! Защото Адриан беше вече само дете и нищо друго, когато старата жена пристигна един ден към края на лятото в Пфайферинг, за да го отведе със себе си в родната Тюрингия, в онзи край, който вече отдавна така странно бе възсъздаден от жизнената рамка на зрелите му години — едно безпомощно, слабо дете, което не бе запазило вече никакъв спомен за гордия полет на своята мъжественост или ако все пак нещо смътно се бе задържало, то беше потънало някъде дълбоко едно дете, което се държеше както някога за полата й и както по-рано трябваше или — пак можеше да бъде бавено, наглеждано, гълчано за „непослушанията“. Нищо не е по-страшно трогателно и жалко от един дух, който, след като смело и дръзновено е описал — еманципиран от всякакъв произход — главозамайваща дъга над света, сломен се възвръща към обятията на майката. Но аз съм убеден и моето убеждение почива на недвусмислени впечатления, че тя, майката, въпреки несъмнената си мъка, посреща такова трагично възвръщане не без удовлетворение и задоволство. За една майка Икаровият полет на сина-герой, мъжествената неустрашимост на освободилата се от опеката й рожба си остава по начало толкова грешно, колкото и необяснимо заблуждение и тя чува винаги с вътрешно огорчение изреченото сурово и отчуждено от духа: „Жено, какво общо имам с тебе!“ Но всичко простила, тя отново приема поваленото, унищоженото, „горкото мило дете“ в своите скути, дълбоко убедена, че то е щяло да стори по-добре, ако никога не се бе отлъчвало от нея.

Имам основания да вярвам, че в дълбочината на своята духовна нощ Адриан все още е чувствувал — като остатък от миналата си гордост — някакъв ужас от това кротко унижение, някакъв инстинктивен протест срещу него, докато смътната наслада от отпускането, поради духовната абдикация на изтощената му душа, не го направи вече по-примирителен. За това инстинктивно възмущение, за този порив към бягство от майката говореше отчасти опитът за самоубийство, извършен от него, когато предпазливо му съобщихме, че Елсбет Леверкюн е уведомена за неговото неразположение и е вече на път за Пфайферинг. Случаят беше такъв.

След тримесечно лекуване в клиниката на Хьослин, където можех да виждам приятеля си само нарядко и винаги за броени минути, в състоянието на пациента настъпи известно успокоение, така че лекарят сметна за възможно да позволи вече домашно лечение в тихия Пфайферинг. Това беше желателно и по финансови съображения. Така болният отново се озова в обичайната си обстановка. Отначало той трябваше да понася присъствието на болногледача, който го беше довел. Но от държането му се виждаше, че той няма нужда и от този надзор, така че на първо време грижите за него отново преминаха изцяло върху домашните в стопанството и главно върху госпожа Швайгещил; откакто Гереон беше довел в къщи една пъргава снаха, а Клементина се бе омъжила за началника на гарата във Валдсхут, тя се беше оттеглила от активната домакинска работа и сега имаше достатъчно свободно време, за да посвети човечните си грижи на своя дългогодишен наемател, който отдавна й беше станал нещо като изпратен й от небето син. Към никого той не проявяваше такова доверие, както към нея. Да седи с нея ръка за ръка в игуменската стая или в градината зад къщата, беше за него, както изглеждаше, най-задоволителното състояние. Така го намерих и аз, когато за пръв път го посетих отново в Пфайферинг. Погледът, който ми отправи, когато се приближих, беше горещ и блуждаещ, но за моя болка той скоро се прибули от мрачно недоволство. Навярно позна в мене другаря си от будното съществувание, за което не щеше да му се напомня. Тъй като от предпазливите увещания на старата жена да ми рече в отговор поне една добра дума лицето му още повече помрачня, на мене не ми оставаше друго, освен скръбно да се оттегля.

Така или иначе, но беше вече време да се съобщи с нужната предпазливост на майката за това, което бе станало. Повече да се отлага писмото, значеше да се накърнят правата й. Отговорът й не закъсня: още на другия ден се получи телеграма, известяваща за пристигането й. Съобщихме на Адриан, както вече казах, че идването й предстои, без впрочем да беше сигурно, че той схвана известието. Но след един час, когато всички мислехме, че е задрямал в стаята си, той се измъкнал незабелязано от къщи и Гереон с един ратай го намерил при Рибарника. Бил съблякъл горните си дрехи и нагазил до шия в изведнъж задълбочаващото се езеро. Още миг и щял да изчезне под водата, но ратаят се хвърлил в езерото и го извел на брега. Докато го водели назад към стопанството, той по целия път се оплаквал от студената вода в езерото и добавил, че е мъчно да се удавиш там, където често си се къпал и плувал. Но в Рибарника той никога не беше се къпал. Това бе правил само като момче в Кравешкото корито.

Както съм наклонен да подозирам и дори със сигурност да приема, зад неговото осуетено бягство от света се криеше и една мистична идея за спасение, позната на старото богословие и особено на ранния протестантизъм, именно идеята, че заклинателите на дявола все още могат да спасят душата си, ако „пожертвуват тялото“. Твърде възможно е, че покрай другите причини Адриан бе извършил опита си и под влиянието на тази мисъл и един бог знае дали бяха постъпили правилно, когато му попречиха да осъществи намерението си. Не трябва на всичко, което се върши в състояние на безумие, винаги да се пречи и в случая дългът да се запази животът едва ли е имал смисъл по отношение на когото и да било, освен по отношение на майката, защото тя винаги ще предпочете да намери сина си дори безумен, отколкото мъртъв.

И тя пристигна, вдовицата на Йонатан Леверкюн, все тъй с кестеняви очи, но вече с бяла, гладко причесана на път коса, решена отново да върне на заблуденото си дете детските му години. При срещата, цял разтреперан, Адриан дълго се притиска към гърдите на тази, на която казваше „мамо“ и „ти“, докато на другата, застанала скромно тук настрана, казваше „майко“ и „вие“. Тя му заговори успокоително с все още мелодичния си глас, с който цял живот не се реши да запее. Но добре, че по време на пътуването им на север към Средна Германия бе с тях познатият болногледач от Мюнхен, защото синът без видима причина беше обхванат най-неочаквано от такъв пристъп на гняв към майка си, че госпожа Леверкюн беше принудена да прекара останалата част от пътя, едва ли не половината, в друго купе, като остави сина си сам със санитаря.

Това беше единствен случай. Нищо подобно вече не се повтори. Още с пристигането им във Вайсенфелс, когато тя пак отиде при него, той я посрещна с изяви на истинска нежност и радост и после в къщи, където тя се посвети на грижи за него с пълната всеотдайност, на каквато е способна само една майка, той вече вървеше просто по петите й и се държеше като най-послушно дете. Тук, в стопанството Бухел, където от години домакинствуваше също снаха и растяха вече две внучета, той беше настанен пак в стаята на горния етаж, която като момче бе споделял с по-големия си брат, и сега пак клони, но не вече на бряст, а на старата им липа, се полюшваха под прозорците му; той прояви дори известен усет, когато през месеца на неговото раждане цветовете на липата започнаха да разпространяват чудния си мирис. Оставян вече спокойно от домашните в състоянието му на смътна унесеност, той често седеше на кръглата пейка под сянката на дървото, където като деца се бяхме упражнявали да пеем канони с кресливата краварка Хана. За неговото раздвижване се грижеше майка му воден под ръка, той се разхождаше с нея из тихата околност. На срещнатите подаваше обикновено ръка и тя не го спираше, а само разменяше извинително кимване с поздравения от сина й човек.

Самият аз видях отново скъпия ми човек в 1935 година, когато пристигнах натъжен в Бухел, вече като пенсиониран учител, за да го поздравя за петдесетия му рожден ден. Липата цъфтеше, той седеше под нея. Признавам, коленете ми се подгъваха, когато с букет в ръка пристъпих към него заедно с майка му. Стори ми се, че е станал по-дребен, сигурно поради прегърбената му стойка и изкривени рамене той повдигна към мене смаленото си лице, истински образ на Ecce homo въпреки здравия селски загар — устата беше болезнено полуотворена, а погледът празен. Ако последния път в Пфайферинг той не поиска да ме познае, сега беше вече повече от явно, че моята поява не предизвика у него никакви спомени, въпреки че старата жена се опита да го подсети за мене. От това, което казах за значението на тези ден, за повода на моето идване, той не разбра очевидно нищо. Само цветята му направиха, изглежда, за миг впечатление, но след това той остави и тях без внимание.

Видях го още веднъж в 1939 година след покоряването на Полша — една година преди смъртта му, която майката, вече осемдесетгодишна, трябваше да преживее. Тя ме поведе тогава нагоре по стълбата към стаята му и с насърчителния възглас: „Елате, елате, той няма да ви забележи!“ — влезе при него, докато аз, обзет от дълбока боязън, останах на прага. В дъното на стаята, с лице към мене, лежеше на шезлонг, завит с леко одеяло, този, който бе някога Адриан Леверкюн и е сега под това име безсмъртен. Бледите му ръце, сензитивния строеж на които винаги съм обичал, бяха скръстени на гърдите като на някакво надгробно средновековно изваяние. Силно посивялата брада удължаваше още повече отслабналото му лице, така че то напомняше поразително един от благородниците на Ел Греко. Подигравателна игра на природата — да създаде образ на висша одухотвореност там, където духа го нямаше вече! Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, веждите бяха станали бухлати, изпод тях фантомът устреми към мене неизказано сериозен, до застрашителност изпитателен поглед, от който изтръпнах, но само след секунда той сякаш рухна вътрешно, очните ябълки се извърнаха нагоре, скриха се наполовина под клепачите и започнаха да блуждаят несигурно насам-натам. Повторната покана на майката да отида по-наблизо аз не последвах и си тръгнах обратно със сълзи на очи.

На 25 август 1940 година получих във Фрайзинг известие, че е угаснал и остатъкът от един живот, който ме изпълваше с любов, напрежение, ужас и гордост и придаваше съществено съдържание на моя собствен живот. Край зиналия гроб в малкото гробище на Обервайлер стояха заедно с мене, освен роднините, също и Жанета Шойрл, Рюдигер Шилдкнап, Кунигунда Розенщил. Мета Накедай и още една неузнаваема под гъстия воал чужденка, която изчезна, щом буците пръст започнаха да се сипят върху спуснатия в земята ковчег.

С трескаво пламтящи страни, пияна от зашеметителните си победи, Германия се готвеше да завладее света по силата на онзи договор, който единствено беше готова да спази — договора, подписан със собствената й кръв. Днес, тласкана от демони, прикрила едното си око с ръка и вперила другото в ужасната бездна, тя потъва все по-надолу, опустошена от отчаяние. Кога ще стигне дъното на пропастта? Кога от мрака на последната безнадеждност чудото, което е нещо повече от вярата, ще зароди лъча на надеждата? Един самотен човек сключва ръце и казва: бог да се смили над клетата ти душа, приятелю мой, бог да се смили и над тебе, родино моя.