Томас Ман
Доктор Фаустус (35)

XXXV

Тази нова цифра поставям в началото на глава, в която ще разкажа един прискърбен случай, една човешка катастрофа в жизнената сфера на моя приятел — но, боже мой, кое изречение, коя дума, написана тук от мене не бе облъхната от катастрофалността, наситила и самия въздух, който всички ние дишаме? Коя дума не тръпнеше тайно, както тъй често и ръката, която я пишеше, от вибрациите и на онази катастрофа, към която неотклонно отива моят разказ, а така също и на другата катастрофа, под чийто знак светът — поне хуманният, буржоазният свят се намира днес?

Тук става дума за една интимна, човешка, едва ли забелязана от света катастрофа. За нейното разразяване допринесоха много неща: и мъжката низост, и женската слабост, и професионалният неуспех. Изминаха вече двадесет и две години, откакто загина едва ли не пред очите ми Клариса Роде, артистката, сестрата на също тъй явно застрашената Инес. След изтичането на зимния сезон на 1921–1922 година тя дойде през май при майка си в Пфайферинг и без да държи много сметка за нея, сложи бързо и решително край на живота си с отровата, която отдавна пазеше за момента, когато гордостта й нямаше да й позволи повече да понася живота.

Тук ще разкажа накъсо хода на събитията, които доведоха до тази всъщност неосъдителна, тъй ужасна простъпка, както и обстоятелствата, при които тя бе извършена. Вече споменах, че загрижеността и предупрежденията на нейния мюнхенски учител се бяха оказали твърде основателни — годините минаваха, а артистичната кариера на Клариса все още не се издигаше от низините на провинциалните театри до нещо по-високо, по-видно и по-достойно. От Елбинг в Източна Прусия тя се прехвърли в Пфорцхайм, Баденско, което значеше, че тъпчеше все на едно или почти на едно място; по-значителните театри не се интересуваха от нея, тя нямаше успех или нямаше истински успех поради съвсем простата и все пак за този, когото засяга, тъй мъчно понятна причина, че нейните вродени способности съвсем не отговаряха на нейното честолюбие, в жилите й не течеше истинска артистична кръв, която да я подпомогне в умението и волята й за сценично въздействие и да й завоюва чувствата и сърцата на своенравната публика. У нея нямаше примитивност — решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното — все едно дали това е чест или позор за изкуството и по-специално за сценичното изкуство.

Към всичко това се прибавяше и нещо друго, което объркваше живота на Клариса. Както отдавна със съжаление бях забелязал, тя не умееше да разграничи сцената от живота тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра твърде индивидуалният характер на външността у хората на това изкуство я съблазняваше да се издокарва и вън от театъра с неумерен грим, подпълнени фризури и прекалено декоративни шапки — едно съвършено ненужно и зле разбирано себеинсцениране, което действуваше върху приятелски разположените към нея хора тягостно, върху обикновения гражданин предизвикателно, а върху мъжката похотливост насърчително — напълно погрешно и противно на всякакво намерение от нейна страна, защото Клариса беше най-подигравателно отбиващото, най-хладното, най-чистото, най-благородното същество — макар тая броня на иронично високомерие да бе може би само своеобразна защита срещу въжделенията на нейната женственост, които я правеха все пак истинска сестра на Инес Инститорис, любимата — или бившата любима на Руди Швертфегер.

Във всеки случай след онзи добре консервиран шестдесетгодишник, който искаше да я направи своя метреса, не един франт с по-малко солидни намерения бе претърпял най-безславно поражение пред нея, сред тях и неколцина критици, които можеха да й бъдат полезни в пресата, но, разбира се, си отмъщаваха за неуспеха с унищожително подигравателни отзиви за нейната игра. Но в края на краищата удари и нейният час и нейното високомерие се провали по най-жалък начин: казвам „по най-жалък“, защото покорителят на нейното моминство не беше ни най-малко достоен за тази победа, а и самата Клариса не гледаше на него като на достоен: един женкар с псевдодемонична остра брадица, постоянен гост зад кулисите и провинциален вивьор, адвокат в Пфорцхайм, защитник на криминални дела, въоръжен с нищо друго за своето завоевание, освен с пренебрежително евтино красноречие, фино бельо и множество черни косми по ръцете. На неговата рутина стана жертва една вечер след театъра, по всяка вероятност не в съвсем трезвено състояние, язвителната, но в основата си неопитна и беззащитна девственица, недостъпната Клариса — за свой най-голям гняв и бурно самопрезрение, защото съблазнителят беше съумял само за миг да овладее чувствата й, а веднага след това се бе оказало, че неговото тържество не бе възбудило у нея нищо друго, освен омраза, нелишена впрочем от известно сдържано учудване, че той бе успял да доведе нея, Клариса Роде, до падение. От нея вечер тя отказваше категорично и с презрение да му принадлежи, но винаги с известен страх, да не би той да разгласи, че му се бе отдала, с което този тип още тогава я заплашваше, за да я изнудва.

Между това пред измъчената, разочарована, унижена жена неочаквано се бяха открили спасителни възможности за човешко и обществено уреждане на живота. Този, който й ги предлагаше, беше един млад елзаски индустриалец, идващ понякога по работа от Страсбург в Пфорцхайм, където се бе запознал с нея сред по-широк кръг от хора и се бе смъртно влюбил в стройната и подигравателна блондинка. Че не беше останала тогава изобщо без ангажимент и бе назначена за втори път в градския театър на Пфорцхайм наистина за малко благодарни епизодични роли, това Клариса дължеше на симпатията и ходатайството на един възрастен драматург, който и сам пописваше, при все че не беше убеден в нейното артистично призвание, той бе оценил общото й духовно и човешко развитие, което далеч и понякога така смущаващо надхвърляше обичайното ниво за този род артисти. Кой знае, може би този човек я обичаше, но бе преживял навярно твърде много разочарования и неуспехи, за да се реши да даде воля на скритото си увлечение.

И тъй в началото на новия сезон Клариса срещна младия човек, който обеща да я освободи от погрешно избраната кариера и в замяна на това да й предложи като на своя съпруга тихо, сигурно и дори заможно съществувание в наистина чужда, но при нейния произход социално сродна среда. Явно окрилена от радост и надежди, тя с благодарност й дори нежност (която беше рожба на благодарността) разказа в писмата си до сестра си, а и до майка си за предложението на Анри и за съпротивата, която неговите желания засега все още срещат сред домашните му. Приблизително на възрастта на своята избраница, любим син — или по-право мамино синче — в семейството, сътрудник на баща си в предприятието, той защищаваше у дома си своите желания с жар, а сигурно и с енергия — от която обаче е била необходима може би по-голяма доза, за да се преодолеят по-бързо предразсъдъците на неговия буржоазен род срещу артистката, авантюристката и отгоре на това — тая „boche“^[1]. Анри разбираше добре загрижеността на близките си за изтънчеността и чистотата му, техния страх, че може да разбие по този начин живота си. Не беше никак лесно да ги убеди, че ако се ожени за Клариса, това не го застрашава. Най-добре щеше да бъде, ако заведеше самата нея в дома на родителите си и я представеше за одобрение на любящите го свои създатели, ревниви братя и сестри и критично настроени лели, и от седмици насам той подготвяше почвата да изтръгне съгласието и нареждането за една такава среща: в редовните си писма и при идванията си в Пфорцхайм той съобщаваше на любимата си докъде бе стигнал в тези свои усилия.

Клариса бе сигурна в победата си. Нейното равностойно обществено положение, засенчено само от професията й, от която тя беше готова да се откаже, щеше да се разбере при една лична среща със страхливия род на Анри и това щеше да разсее опасенията им. В писмата си, пък и устно при едно идване в Мюнхен, тя говореше за предстоящия си официален годеж и за бъдещето, което я очакваше, като за нещо решено. То се обрисуваше много по-друго от това, за което си беше мечтало изневерилото на своето съсловие, жадуващо за сферите на духа и изкуството патрицианско дете, но то беше пристанището, то беше щастието — едно обикновено, буржоазно щастие, което изглеждаше очевидно по-приемливо поради очарованието на чуждата, национално нова жизнена рамка, в която тя щеше да бъде пренесена: тя си представяше вече френското бъбрене на бъдещите си деца.

Но тогава се надигна призракът на нейното минало, един глупав, нищожен и недостоен, но безочлив и безсърдечен призрак, който цинично разби надеждите й и тикна клетото създание в безизходно положение и в прегръдките на смъртта. Онзи мизерен правник, комуто тя в момент на слабост се беше отдала, започна да я изнудва със своята еднократна победа: близките на Анри и самият Анри щели да узнаят за отношенията му с нея, ако не му се отдадяла повторно. Според това, което узнахме по-късно, между убиеца и неговата жертва трябва да са се разигравали сърцераздирателни сцени. Напразно момичето се молело — накрая дори на колене — да я пощади, да я освободи, да не я принуждава да заплаща спокойствието си в живота с измяна към мъжа, който я обича и чиято любов тя споделя. Тъкмо това признание още повече ожесточило чудовището. Той направо й заявил, че като му се отдадяла сега, тя си изкупвала спокойствието само за момента, колкото да отиде до Страсбург и да отпразнува годежа. Той нямало никога да се откаже от нея и винаги, когато му се дощяло, щял да изисква от нея да му се отплаща за мълчанието, което веднага щял да наруши, щом тя откажела платата. Тя щяла да живее в прелюбодеяние — това трябвало да й бъде заслуженото наказание за нейното филистерство, за това, което този тип наричал малодушно бягство в брака. Ако пък не можела да продължава така, ако мъжленцето й и без негова помощ се доберяло до спатиите й, тогава все пак й оставало ликвидиращото всички конфликти вещество, което тя от край време съхранявала в онзи декоративен предмет, в книгата с черепа. Ненапразно гордото притежание на това Хипократово лечебно средство й давало чувството на превъзходство над живота, свободата и възможността да му се подиграе чрез смъртта — една подигравка, която много повече й подхождала, отколкото буржоазното примирие с живота, на което била готова да се съгласи.

Според мене злодеят се е домогвал не само да изтръгне насила от нея наслада, но и направо да я подтикне към самоубийство. Долната му суетност е имала нужда от един женски труп на пътя си, блазнело го е желанието едно човешко същество да умре, да погине, ако не тъкмо за него, то поне поради него. Ах, като си помисля, че Клариса е трябвало да задоволи това негово желание! Тя е трябвало да го стори, според както стояха нещата, аз сам съзнавам това, ние всички трябваше да съзнаем това. Още веднъж тя се преклонила пред волята му, за да спечели поне временно спокойствие, и с това още повече попаднала в неговата власт. Навярно се е надявала, че щом веднъж семейството на Анри я приеме и тя се омъжи за него, вече ще намери средства и пътища (още повече в чужда държава) да се справи с изнудвача. Но дотам не се стигна. Мъчителят й беше решил очевидно да не допуска да се дойде до женитба. Едно анонимно писмо от любовника на Клариса, написано уж от трето лице, свършило своето дело в страсбургското семейство и при самия Анри. Анри й изпратил текста му — за да се оправдаела, ако едно оправдание било възможно. Неговото лично писмо в същия плик не свидетелствувало особено за непоклатима вяра на любовта му към нея.

Клариса получила препоръчаната пратка в Пфайферинг, където дошла след закриването на пфорцхаймския театрален сезон да погостува за няколко седмици в къщата на майка си зад кестените. Било ранен следобед. Сенаторката видяла дъщеря си да се завръща с бързи крачки от една разходка, на която излязла самичка след обеда. В малкото преддверие на къщата Клариса минала бързо край нея с бегла, застинала, разкривена усмивка, влязла в стаята си и завъртяла късо и енергично ключа след себе си. В своята спалня, съседна на нейната, старата дама чула дъщеря си да прави след малко гаргара с вода на умивалника — днес знаем, че това тя е направила, за да охлади изгарянията, които страшната киселина причинила в гърлото й. След това настъпила тишина — която продължила обезпокоително дълго, особено когато подир двадесетина минути сенаторката похлопала на вратата на Клариса и я повикала на име. Колкото и настойчиво да повтаряла името й, не се чул никакъв отговор. Уплашена, с безредна вече над челото коса и без някои изкуствени зъби, тя изтичала до главната сграда и на един дъх изказала тревогата си пред госпожа Швайгещил. Опитната жена я последвала заедно с един от ратаите, който, след като не се получил никакъв отговор на викането и хлопането на двете жени, разбил бравата. Клариса лежала с отворени очи пред леглото си на канапето, морил в стила на седемдесетте или осемдесетте години на миналия век, с облегала за гърба и ръцете, познат ми още от „Рамбергщрасе“, до което се била бързо добрала, когато усетила през време на гаргаренето, че вече идва смъртта.

— Тук май нищо не може вече да се стори, мила госпожо сенаторке — поклатила глава с пръст на бузата госпожа Швайгещил при вида на полулегналата Клариса. Същата, уви, твърде несъмнена картина трябваше да видя и аз късно вечерта още същия ден, когато, известен по телефона от стопанката, пристигнах бързо от Фрайзинг и като стар приятел на семейството, прегърнал развълнувано и съчувствено разплаканата майка, стоях с нея, с Елза Швайгещил и присъединилия се към нас Адриан край тялото. Тъмносини петна по красивите ръце и лицето на Клариса свидетелствуваха за бърза смърт от задушаване, за внезапна парализа на центъра на дишането, причинена от доза цианкалий, достатъчна да умори цяла рота войници. На масата лежеше празен, с отвинтено дъно фолиантът с изписаното с гръцки букви име на Хипократ и череп отгоре. До него — набързо надраскана с молив бележка до годеника й със следното съдържание:

„Je taime. Une fois je tai trompe, mais je taime.“^[2]

Младият човек дойде за погребението, за подготовката на което трябваше да се погрижа аз. Той беше безутешен или по-скоро „desole“^[3], което, неоснователно, разбира се, звучи не чак толкова сериозно и дори малко фразьорски. Но аз съвсем не искам да се съмнявам в искреността на болката, с която той извика:

— О, monsieur, аз я обичах достатъчно много, за да й простя! Всичко щеше да се оправи. Et maintenant — comme са!^[4]

Да, comme ca! Наистина всичко можеше да се оправи, ако той не беше такова мекушаво мамино синче и Клариса имаше в неговото лице опора, на която да може да се облегне.

През тази нощ, докато сенаторката седеше потънала в дълбока скръб до бездиханните останки на своето дете, ние, Адриан, госпожа Швайгещил и аз, съчинихме некролога от името на близките на Клариса, на който трябваше да се придаде щадеща недвусмисленост. Спряхме се на една формулировка, според която покойницата се бе преселила във вечността след тежко, неизлечимо сърдечно страдание. Това прочете и мюнхенският декан^[5], при когото се явих по настойчивото желание на сенаторката, за да ходатайствувам за църковно погребение. Но аз постъпих твърде недипломатично, като още от самото начало наивно и доверчиво му признах, че Клариса бе предпочела смъртта пред един живот в безчестие, нещо, за което духовникът, един як божи служител от чист лутеровски тип, не искаше и да знае. Признавам, трябваше да мине известно време, докато разбера, че църквата, от една страна, не искаше наистина да се види пренебрегната, но пък, от друга, не беше и готова да благослови така явно заявеното, макар и тъй честно самоубийство — с една дума, че здравенякът не искаше нищо друго, освен да го излъжа. И аз, колкото и да беше смешно, веднага обърнах колата, започнах да твърдя, че случаят е неизяснен, изказах предположение, че това е може би злополука, случайно сбъркване на шишетата, и накарах по този начин дебелоглавеца, който все пак бе поласкан от значението, отдавано от нас на участието на неговата свещена фирма, да се съгласи да извърши погребението.

То се състоя в мюнхенските „Горски гробища“ в присъствието на целия приятелски кръг на семейството Роде. Тук бяха и Руди Швертфегер, и Цинк, и Шпенглер, и дори Шилдкнап. Скръбта беше искрена, защото всички обичаха клетата, насмешлива, горда Клариса. В дълбок траур, с изопнато встрани вратле и нежно достойнство, Инес Инститорис приемаше съболезнованията вместо майка си, която не присъствуваше на погребението. Без да искам, виждах в трагичния край на сестра й лошо предзнаменование и за нейната собствена участ. Впрочем от разговора си с нея добих впечатлението, че тя по-скоро завиждаше на Клариса, отколкото да я съжаляваше. Финансовото положение на мъжа й все повече се разклащаше от желаното и нарочно предизвикано от известни среди обезценяване на парите. Защитната стена от лукс, този щит срещу живота, заплашваше да рухне пред очите на изпълнената със страх жена и беше вече въпрос дали ще могат да поддържат и занапред разкошното жилище срещу Английския парк. Колкото до Руди Швертфегер, той оказа наистина последната почит на своята добра приятелка Клариса, но веднага побърза да напусне гробищата, след като изказа на опечалената й сестра съболезнованията си, върху формалната краткост на които обърнах вниманието на Адриан.

Навярно Инес виждаше за пръв път любимия си, след като той беше скъсал с нея, и то, боя се, с известна бруталност, защото едва ли е било възможно да се разделят „по симпатичен начин“ при отчаяната упоритост, с която тя се бе заловила за него. Застанала до гроба на сестра си край своя изящен съпруг, тя изглеждаше самотна и беше по всяка вероятност ужасно нещастна. Наистина, сякаш за утеха и за попълване на празнотите, около нея се бяха събрали няколко дами, дошли на погребението повечето заради нея, отколкото от почит към паметта на Клариса. Към тази малка и здраво сплотена група, сдружение, съюз, приятелски клуб — и аз не зная вече как да се изразя — принадлежеше екзотичната Наталия Кньотерих, най-интимната приятелка на Инес тук се числеше и една разведена писателка, румънка от Седмоградско, авторка на няколко комедии, собственичка на бохемски салон в Швабинг. В групата беше и артистката от кралския театър Роза Цвичер, играта на която често се отличаваше с твърде голяма нервна интензивност — а освен тях и още няколко дами, чиито имена е излишно да споменавам, толкова повече, че не съм сигурен за всяка от тях дали активно членуваше в това сдружение.

Спойката, която ги обединяваше — четецът е вече подготвен да чуе това, — беше морфинът: едно изключително силно свързващо средство, защото членките не само че си услужваха с необикновена другарска готовност с доставящата блаженство гибелна дрога, но и морално между робите на тая страст и слабост съществува някаква мрачна и същевременно нежна, изпълнена понякога дори с взаимно обожание солидарност, а в нашия случай грешничките се сплотяваха на всичко отгоре и от една определена философия или максима, която изхождаше от Инес Инститорис и за чието утвърждаване дейно помагаха всичките й пет-шест приятелки. Инес застъпваше именно възгледа — аз лично съм го чувал понякога от нея, — че болката била недостойна за човека, че било позорно да страдаш. Но независимо от всяко конкретно, специално унижение, причинено от телесно или душевно страдание, самият живот, битието само по себе си, животинското съществуване било недостойно влачене на вериги и долно бреме и затова акт на благородство, акт на човешко право и духовна повеля било да отхвърлиш това бреме, да се разтовариш от него и да придобиеш свобода, лекота, почти безтелесно блаженство, като снабдиш физиката си с това благословено средство, което те прави независим от всяко страдание.

Че тази философия се примиряваше с разрушителните морални и телесни последици от разслабващото свикване с морфина, се дължеше, види се, на нейното благородство и навярно съзнанието за общата ранна гибел настройваше съучастничките към такава необикновена нежност и дори влюбеност помежду им. Едва ли не с отвращение наблюдавах възторженото просияване на погледите им, техните разчувствувани прегръдки и целувки, когато се срещаха в обществото. Да, аз признавам вътрешната си нетърпимост спрямо това самоосвобождаване — признавам го с известно учудване, тъй като иначе съвсем не се харесвам в ролята на прекален светец и дребнав съдия. Навярно сладникавата лъжливост, към която води този порок или която му е по начало присъща, е причината, за да ми вдъхва той това непреодолимо отвращение. Възмущаваше ме и безогледното равнодушие на Инес към децата й, което аз свързвах с отдадеността й на този порок. Прекалената любов, която показваше към беличките луксозни създанийца, беше чиста лъжа. С една дума, тази жена ми беше опротивяла в душата от момента, когато разбрах и видях какво си позволява, а и тя самата много добре забелязваше, че няма място вече в сърцето ми, и отвръщаше на това с усмивка, която с ироничната си и закачлива злост ми напомняше по-раншната й усмивка, когато в продължение на два часа бе злоупотребявала с човешкото ми съчувствие към нейните любовни мъки и страсти.

Ах, тя нямаше особено основание да се подсмихва, защото истинска мъка беше да гледаш как тя все повече губеше човешкото си достойнство. Навярно вземаше вече прекалено големи дози, но те не й носеха блажено самочувствие, а само я докарваха до състояние, в което не можеше да се покаже пред хората. Онази Цвичер играеше по-гениално под действието на морфина, а Наталия Кньотерих повишаваше с него своя чар в обществото. Но на клетата Инес вече няколко пъти се случваше да се яви за обед в полусъзнание на масата и с изцъклени очи, с люшкаща се глава да седне до по-голямата си дъщеря и своя дребнаво, неприятно засегнат съпруг на все още, изящно сложената, искряща от кристал трапеза. Тук ще призная още нещо: няколко години по-късно Инес извърши тежко престъпление, което предизвика всеобщ ужас и сложи край на нейното социално съществувание. Но колкото да се ужасявах и аз от това злодеяние, все пак, поради старото ни приятелство, бях почти горд, не, положително горд, че в своето падение тя беше намерила сили и необуздана енергия за тази постъпка.