Томас Ман
Доктор Фаустус (3)

III

Леверкюнови произхождаха от замогнал се занаятчийски и земеделски род, процъфтял отчасти в Шмалкалденско, отчасти в провинцията Саксония — по двата бряга на Заале. Самото Адрианово семейство притежаваше от доста поколения насам стопанството Бухел в общината Обервайлер, съседна на гара Вайсенфелс, до която се стигаше с влака за четиридесет и пет минути от Кайзерсашерн. Оттук нарочно изпратена кола вземаше пътника, за да го докара в стопанството. Собствениците на такъв имот — като Бухел — с петдесетината моргена нивя и ливади, с кооперативно използуваната смесена гора и твърде просторната, отчасти дървена и паянтова, но на каменни основи жилищна сграда — с право се смятаха в околността за заможни. Жилището заедно с плевните и оборите образуваше отворен от едната страна четириъгълник, в средата на който, разперила мощни клони, растеше — незабравима за мен — една стара липа, цялата отрупана през месец юни с чудно благоуханни цветове, обхваната околовръст от зелена дървена пейка. Това хубаво дърво сигурно доста пречеше при движението на колите из двора и аз бях чувал, че всеки първороден син на млади години настоявал пред баща си да отсекат за удобство липата, за да я защищава на свой ред вече като стопанин срещу същите домогвания на сина си.

Колко ли често ще е прекарвал в дрямка или играл под сянката на това дърво през ранното си детство малкият Адриан, вторият син на съпрузите Йонатан и Елсбет Леверкюн, роден през 1885 година в горния етаж на Бухел, по време, когато липата ще е била в пълен разцвет? Брат му Георг, сега без съмнение там вече стопанин, беше пет години по-голям от него. Една сестра, Урсел, се бе родила подир братята след същия срок. Тъй като сред приятелите и познатите на Леверкюнови в Кайзерсашерн бяха и моите родители и нещо повече — между двете семейства се бяха създали открай време особено сърдечни отношения, ние често прекарвахме през хубавото време на годината по някой неделен следобед в стопанството им, където, като граждани, с благодарност се радвахме на изобилните дарове на земята, с които госпожа Леверкюн ни гощаваше: на хранителния чер хляб и чудесното масло, на златистия мед, поднасян с восъчните пити, на прекрасните ягоди с каймак, на киселото мляко в сини купички, поръсено отгоре с галета и захар. По времето, когато Адриан или Адри, както му казвахме в детството, беше още съвсем мъничък, неговите дядо и баба вече се бяха оттеглили от стопанската работа, самото стопанство бе напълно преминало в ръцете на по-младото поколение и единствената намеса на стария в него се свеждаше до това да се впуска вечер на трапезата с беззъбата си уста в разсъждения, почтително впрочем изслушвани, около работите, които предстояха да се извършат. От образа на тези старци, умрели наскоро един подир друг, е останало малко нещо в паметта ми. Затова толкова по-ясен е още пред очите ми ликът на децата им Рюнатан и Елсбет Леверкюн, макар че този техен лик се подхвърляше на промени в течение на детските ученическите и студентските ми години под незабележимото въздействие, тъй присъщо на времето, те от млада съпружеска двойка се превръщаха постепенно в хора, все по-уморени от живота.

Йонатан Леверкюн беше истински немец в най-добрия смисъл на думата, тип, какъвто едва ли би се намерил още в нашите градове и положително не се среща вече сред ония, които с такава, често потискаща буйност защищават днес нашето човешко достойнство срещу света — това беше образ, изваян сякаш през миналите времена, съхранен при условията на село и пренесен сред нас от немската епоха преди Тридесетгодишната война. Такъв ми изглеждаше той, когато го наблюдавах в своето юношество с очи, посвикнали вече да виждат. Пепеливорусата му, не особено старателно сресана коса падаше над изпъкнало, разделено сякаш на две чело с подути на слепите очи вени, спускаше се старомодно дълга отзад на врата и преминаваше край добре оформените малки уши в къдрава златиста брада, покриваща челюстите, брадичката и вдлъбнатинката под долната устна. Тая долна устна, хубаво закръглена, се издаваше доста напред под късите, увиснали малко мустаци — обикновено на нея играеше извънредно привлекателна усмивка, която чудно хармонираше с леко напрегнатия, но също тъй полузасмян, вдълбочен и малко свенлив поглед в сините му очи. Носът беше тънък и приятно извит, необраслите с брада бузи се вдлъбваха леко под скулите и от падналата върху тях сянка изглеждаха дори слаби. Яка рядко стягаше жилестия му врат — Йонатан не обичаше общоприетото градско облекло, което не му и подхождаше, особено не отговаряше то на ръцете, на силния му, обгорял и сух, покрит тук-там с лунички юмрук, в който той стискаше дръжката на бастуна, когато отиваше в селото на общинско събрание.

По леката изнуреност на прибуления му поглед, по чувствителността, която издаваха слепите му очи, един лекар сигурно би открил склонност към мигрена, от каквато Йонатан страдаше, наистина доста умерено, не по-често от веднъж в месеца, и то само за ден, без да става нужда да се откъсва от работата си. Той си обичаше лулата, не особено дълга порцеланова лула с капаче, чиято своеобразна миризма, несравнено по-приятна от тая на застоялия дим от пурите и цигарите, беше станала типична за долните стаи в Леверкюновия дом. Обичаше, освен това, и да си пийва на лягане една добра чаша мерзебургско пиво. А вечерно време през зимата, когато наследеният от дедите имот спеше навън под дебелата снежна покривка, човек можеше да го види задълбочен в четене, предимно на една огромна, останала по наследство библия, подвързана със свинска пресована кожа и с кожени закопчалки, отпечатана през 1700 година с херцогско съизволение в Брауншвайг, която съдържаше не само „дълбокопромислените“ предисловия и бележки на доктор Мартин Лутер, но също и всевъзможни обобщения, locos parallelos^[1] и пояснителни историко-назидателни стихове към всяка глава от някой си господин Давид фон Швайниц. За тази библия се носеше легендата или по-скоро съществуваше сигурно предание, че тя на времето си принадлежала на оная принцеса фон Брауншвайг-Волфенбютел, която се бе омъжила за сина на Петър Велики. Все според това предание нейната смърт била само инсценирана, така че било извършено дори нейното погребение, докато всъщност тя избягала в Мартиника, където сключила брак с някакъв си французин. Адриан, с ненаситен усет за всичко комично, често се смееше отпосле с мене над тази история, която баща му, вдигнал глава от книгата, с благ, усреден поглед ни разказваше, след което, очевидно без ни най-малко да се смущава от доста скандалния произход на това свято печатно произведение, отново се вдълбочаваше в стихотворните коментари на господин фон Швайниц или в „Премъдростта Соломонова“.

Но покрай тази духовна насоченост на неговите четива съществуваше и друга една, която от някое време можеше да се окачестви като стремеж да се проникне в „тайните на стихиите“. С това искам да кажа, че той се занимаваше — в съвсем скромен мащаб и при съвсем скромни средства — с природоизпитателни, биологични, а също тъй и химико-физически изследвания за която цел баща ми му услужваше при нужда с най-необходимите материали от своята лаборатория. Послужих си за тия негови стремежи с горното малко поостаряло и не съвсем безупречно название, защото в тях се долавяше някаква мистична отсянка, която в миналите времена сигурно би възбудила подозрение, че това са опити за магия. Впрочем тук трябва да отбележа, че това недоверие на отминалата религиозно-спиритуалистична епоха спрямо все по-засилващата се страст да се прониква в тайните на природата, ми е било винаги напълно разбираемо. Благочестието неизбежно е виждало в това някакво кощунствено проникване в сферата на забраненото, вън от протеста, който се надига у човека при подобно разглеждане на божието творение, на природата и живота, сякаш те са област от морално съмнително естество. Самата природа и без това е препълнена с измамни, избиващи на магия порождения, с двусмислени чудатости и полуприкрити, странно неопределени загатвания, че едно смирено ограничаващо се благочестие не е могло да не вижда в дръзкото й изследване вече опасно престъпване на предопределените граници.

Когато бащата на Адриан разтваряше вечер своите цветно илюстрирани книги, в които се описваха какви ли не екзотични пеперуди и морски животинки, ние, двамата му сина и аз, а понякога и госпожа Леверкюн, също надзъртахме в тях иззад облегалото на волтеровското му кожено кресло и той ни показваше изобразените в тях чудесии: всевъзможни преливащи във всичките цветове на дъгата изящно оформени и украсени нощни и ярко обагрени дневни тропически пеперуди и морфи^[2] — насекоми, на които при фантастичната, прекалената им дори красота е отреден тъй ефимерно кратък живот някои от тях били смятани от туземците за зли духове, носители на маларията. Този прелестен лазурносин цвят, с който някои поразяваха погледа, не бил истински, поучаваше ни Йонатан, а се дължал на фините браздички и люспици по крилата им — една микроструктура, която изкусно пречупвала лъчите на светлината и поглъщала по-голямата част от тях, така че до погледа стигал само този лъчезарен светлосин цвят.

— Я гледай — сякаш и сега чувам възклицанието на госпожа Леверкюн, — та то било, значи, измама?

— И небесната ли синева ще наречеш измама? — възрази мъжът й, като погледна назад към нея. — Ти и за нейния цвят не можеш ми каза от какво произлиза.

Наистина сега, докато пиша тези редове, на мен все ми се струва, че още стоя с госпожа Елсбет, Георг и Адриан зад креслото на бащата и следя пръста му, който ни сочеше странните картини. На тях бяха изобразени стъклокрили пеперуди, напълно лишени от всякакви люспици, така че крилцата им изглеждаха нежно стъклени, само тук-там прошарени с мрежа от по-тъмни жилчици. Тази пеперуда, която в прозрачната си голота търсела зеленикавия полумрак на сенчестите гори, се наричаше Hetaera esmeralda^[3]. Върху крилцата на тази хетера имаше само едно по-тъмно лилаво-розово петънце и тъй като при летежа й, освен него друго нищо не се виждало, това я правело подобна на понесен от вятъра цветен листец. Там беше изобразена и листовидната пеперуда, чиито крилца отгоре привличаха погледа с хармоничното си трицветно съзвучие, докато от долната страна с невероятна точност наподобяваха лист, и то не само по форма и жилчици, но и по най-подробното възпроизвеждане на всевъзможните му дребни несъвършенства, на привидни росни капчици, гъбни брадавички и какво ли не още. Кацнело ли това хитро същество в листака с прибрани нагоре крилца, то така се сливало със заобикалящата го среда, че и най-алчният враг не можел да го открие.

Йонатан се опитваше не без успех да ни предаде своето вълнение пред тази изтънчена мимикрия, която стигаше до наподобяване и на най-дребните недостатъци. „Как е постигнала това тази животинка? — запитваше той. — Как го е постигнала природата чрез животното? Защото невъзможно е да приписваме такава невероятна хитрост на някакви негови наблюдения или съображения. Но ето че природата си знае точно своя лист, знае го не само в неговото съвършенство, но и с обикновените му дребни недостатъци и повреди и с добродушна шеговитост повтаря външния му вид вече в друга област — върху долната страна на крилцата на тая пеперуда, за да измами други свои създания. Ала защо тъкмо това същество да притежава такова хитроумно предимство? И ако за него е наистина целесъобразно да заприличва при неподвижност напълно на лист, къде да дирим тази целесъобразност, ако погледнем на работите от страна на неговите гладни преследвачи, на разните там гущери, птици и паяци, за храна на които то всъщност е предназначено и които, стига то да поиска, не могат и при най-остро зрение да го открият? Та питам ви аз, за да не вземете вие мене да питате.“

Ако тази пеперуда можеше за своята самозащита да става невидима, достатъчно беше да прелисти човек по-нататък книгата, за да попадне на други вече екземпляри, които чрез очебийна, натрапваща се дори отдалеч видимост постигаха пак същия резултат. Тези пеперуди бяха не само необикновено големи, но и извънредно разкошно обагрени и нашарени. Те, според думите на татко Леверкюн, летели в това свое на пръв поглед предизвикателно облекло с подчертано спокойствие, което обаче не можело да се нарече дръзко, в него по-скоро проличавало нещо унило и въпреки че те никак не се криели, нито едно животно, било то маймуна или птица, или пък гущер, не ги поглеждало. И защо? Защото били отвратителни. Защото със своята биеща на очи красота и бавен летеж те тъкмо това изтъквали. Сокът на тези пеперуди бил толкова зловонен, вкусът им толкова непоносимо гаден, че дори някога по недоразумение и да ставало грешка, лакомникът, който смятал да си подслади душата с някоя от тях, веднага изплювал плячката си с всички признаци на страшна погнуса. Но тяхната отвратителност била толкова известна в природата, че те се чувствували сигурни — печално сигурни. Ние зад Йонатановото кресло обаче се питахме дали тази сигурност не е по-скоро позорна, отколкото забавна. И какъв бил резултатът? Този, че и други видове пеперуди започнали измамнически да се обличат в същата предупреждаващо разкошна премяна и също така бавно, но недосегаемо меланхолно-сигурно да летят, макар че били напълно годни за ядене.

Заразен от веселостта на Адриан, който при тези сведения просто се тресеше до сълзи от смях, смеех се от сърце и аз. Но с едно строго „шт!“ татко Леверкюн слагаше край на смеха ни, тъй като изискваше да се отнасяме към всичките тия неща с благоговейно страхопочитание — със същото страхопочитание към тайните на природата, с каквото той разглеждаше необяснимите например писмена върху черупките на някои миди. При тези свои наблюдения той си служеше с една голяма четириъгълна лупа, която отстъпваше понякога и на нас. Не ще и дума, наблюдаването на тия създания, на всичките тия морски охлюви и миди, беше също тъй дълбоко поучително, особено когато изображенията им се разглеждаха под ръководството, на Йонатан. Мисълта, че всичките тези извивки и сводчета с розови входове и чудно нюансирани, сякаш фаянсови, разнообразни стенички, изваяни с толкова прелестна сигурност и с колкото смел, толкова и изящен усет за форма — са все дело на техните пихтиести обитатели — ако, разбира се, държим на представата, че природата сама се изгражда, и не намесваме във всичко това и творец, когото непременно да смятаме за надарен с богато въображение приложен художник и честолюбив майстор-грънчар, така че да се поддаваме на изкушението да намесваме в творението и някакъв изкусен междинен бог, някакъв демиург — та искам да кажа: мисълта, че тези дивни черупки бяха дело на самите мекотели, за да се опазват в тях от опасностите, тази мисъл беше най-поразителната в случая.

— Вътре във вас — казваше ни Йонатан — в това вие лесно можете да се уверите, като напипате вашите лакти, вашите ребра, има една твърда опора, това е вашият скелет, за който са прикрепени мускулите, плътта ви и който вие носите в себе си, ако не е по-правилно да кажем, че той вас носи. А тук виждаме тъкмо обратното. Тези създания са изнесли опората си навън, не като скелет, а като свой дом и тъкмо в това, че при тях тя е външността им, а не някаква вътрешност, трябва да търсим причината за тяхната красота.

Ние момчетата, Адриан и аз, се споглеждахме озадачено, нерешително усмихнати при тези забележки на бащата за суетата на видимия свят.

Но понякога тази външна красота беше коварна: някои конусовидни охлюви, прелестно несиметрични създания, едни оцветени в бледорозово с жилчици, други в меденокафяво с бели петна, имаха лошата слава, че ужилването им било отровно — изобщо, според думите на бухелския стопанин, в целия този чудат дял на живота имало нещо доста съмнително и фантастично двусмислено. Известна странна двойственост във възгледите за тези разкошни същества проличавала и в твърде разнообразните цели, за които били употребявани в миналото. В Средните векове те принадлежали към постоянния реквизит на магьосниците и алхимиците и се смятали за много подходящи съдове за отрови и любовни напитки. А, от друга страна, те същевременно са играли известна роля и при богослужението, било като украса на ковчежетата за светите дарове и реликви, било дори като чаши за причастие. И какво ли не идвало тук в допир — отровата с красотата, отровата с магията, но също и магията с литургията. Макар тогава да не се замисляхме над всичко това, коментарите на Йонатан Леверкюн ни караха все пак смътно да го чувствуваме.

Колкото до онези писмена, които не даваха мир на татко Леверкюн, те се очертаваха, бледочервеникаво върху белезникавите черупки на едни новокаледонски миди от средна големина. Буквите, изписани сякаш с четчица, преминаваха към ръба вече в чисто щрихови орнаменти, но върху по-голямата част от изпъкналата повърхност, благодарение на грижливия им и сложен рисунък, създаваха действително впечатлението на писмени знаци. Доколкото си спомням, те много напомняха ранната ориенталска писменост, донякъде староарамейското писмо, и действително баща ми трябваше да донася на своя приятел от доста добре обзаведената градска библиотека в Кайзерсашерн археологически книги, по които можеше да се направят някои справки й сравнения. То се знае, тези проучвания не водеха до никакви резултати или до толкова объркани и безсмислени, че се свеждаха всъщност до нищо. С известна меланхолия това трябваше да признае и самият Йонатан, когато ни сочеше тези загадъчни руни. „Оказа се — споделяше с нас той, — че е съвсем невъзможно да се вникне в смисъла на тези знакове. За жалост така е, деца мои. Те се изплъзват от нашето разумение и печалното е, че те ще си останат тайна и занапред. Но ако казвам «те се изплъзват», това ще рече само, че «те не ни се разкриват», затова нека никой не ме убеждава, че природата била изписала този шифър, чийто ключ ние не притежаваме, само за да украси черупката на едно от своите създания. Украсата и смисълът винаги са вървели ръка за ръка и древните писмена са служили едновременно както за украса, така и за съобщение. Не ми приказвайте, че тук не се съобщавало нищо! Макар че съобщението не може да се изясни, вдълбочаването в тази неяснота е все пак една наслада.“

Смяташе ли той, че ако тук наистина имаше някакво тайно писмо, природата действително е разполагала със свой собствен, зароден в нея самата организиран език? Защото кой иначе от изнамерените от хората езици би избрала тя, за да се изрази? Още тогава като момче аз схващах твърде ясно, че природата извън човека по самата си същност е безграмотна, и това е, което в моите очи я прави така зловеща.

Да, татко Леверкюн беше мислител, дълбок съзерцател и аз вече казах, че неговото изследователско увлечение (ако би могло изобщо да се говори за изследване там, където всичко се свеждаше всъщност до мечтателна съзерцателност) беше винаги склонно да взема определена, а именно мистична или интуитивно полумистична насока, в която, както поне на мен ми се струва, човешката мисъл почти неизбежно избива, щом започне да се вдълбочава в тайните на природата. Че дръзновението да се извършват опити с природата, да се предизвикват в нея явления, да бъде подхвърляна тя на „изкушение“, като чрез експериментиране дейността й се излага на показ — че всичко това граничи с магьосничеството и нещо повече, дори е магьосничество и е дело на „изкусителя“, е било винаги убеждението на отминалите епохи: едно убеждение, което буди уважение, ако питате мене. Интересно е да се знае как ли е щяло да се погледне в ония времена на онзи витембергец^[4], който преди сто и толкова години, както ни разказваше Йонатан, бе изнамерил опита с „видимата музика“, която и ние имахме възможност да наблюдаваме понякога. Сред не многото физически уреди, с които бащата на Адриан разполагаше, имаше и една кръгла стъклена плоча, закрепена само в средата на една ос. Върху тази именно плоча се проявяваше това чудо. Плочата се посипваше със ситен пясък и когато татко Йонатан прекарваше от горе на долу един стар лък от чело по ръба й, тя започваше да трепти, от което раздвиженият по нея пясък се събираше и разполагаше в удивително точни и разнообразни фигури и арабески. Тази зрима акустика, в която очевидността и тайната, закономерността и чудото така чаровно се съчетаваха, много се харесваше на нас, момчетата; за да причиним радост впрочем и на експериментатора, ние често молехме татко Леверкюн да ни я демонстрира.

Подобно удоволствие му доставяха и ледените цветя и през зимните дни той беше в състояние съсредоточено да наблюдава по половин час структурата на тези кристални отлагания върху малките селски прозорци на Бухел било с просто око, било през своята лупа. Но нека кажем: всичко щеше да си е в ред и нашият наблюдател лесно щеше да се заема след това с всекидневната си работа, ако тези порождения се придържаха, както им би подобавало, към симетричните фигури, към строго математичните и правилни форми. Но това, дето те едва ли не с фокусническо безсрамие подражаваха на растителния свят, дето по такъв чудесен начин имитираха папрати, треви, чашки и венчета на цветя и със своите ледени средства дилетантски копираха органичния свят — с това вече Йонатан не можеше да се примири, над това той не преставаше донякъде неодобрително, ала и с възхищение да клати глава. Бяха ли тези фантасмагории образец за растителните форми, или бяха просто тяхното подражание? — това беше въпросът, който го измъчваше. Нито едното, нито другото, сам си отговаряше той, това бяха паралелни образувания. В творческото си въображение природата фантазира и тук, и там все същото и ако можеше да става дума за подражание, сигурно то беше взаимно. Нима трябва да си представяме истинските деца на полята като образци само защото в тях е внедрена дълбока, органична действителност, докато ледените цветя са само фигури? Та тия фигури са резултат на не по-малко сложна игра на материята, отколкото оная, която виждаме при растенията. Доколкото правилно разбирах нашия домакин, това, което го занимаваше, беше единството между живата и тъй наречената не жива природа, беше мисълта, че ние грешим по отношение на последната, когато теглим прекалено строга граница между двете области, тъй като в действителност тази граница не е чак толкова непроницаема и по начало няма такова елементарно качество, което да е присъщо само на живите същества и да не се наблюдава и при неодушевени обекти.

По какъв действително смущаващ начин се вплитат двете царства едно в друго, ни показваше „лакомата капка“, на която татко Леверкюн неведнъж поднасяше обеда пред очите ни. Една капка, кой я знае от какво, от парафин ли или от етерично масло — и аз вече не си спомням точно каква беше тя, мисля, че беше май хлороформ, — та една капка, казвам, не е някакво живо същество, не е и примитивно, не и амеба дори, и човек никога не би допуснал, че тя може да чувствува глад, да приема храна, да задържа смилаемата част и да изхвърля несмилаемата. Но тъкмо това вършеше нашата капка. Тя висеше самотна в чаша вода, където Йонатан я беше впръснал навярно със спринцовка. Това, което той сетне правеше, беше следното. Вземаше с пинсетка една мъничка стъклена пръчица, по-скоро една стъклена нишка, покрита с шеллак, и я поднасяше на капката. Това беше единственото, което той правеше, останалото извършваше капката. Тя издуваше на повърхността си една малка пъпчица, нещо като възприемателно хълмче, с което започваше да поглъща пръчицата по дължина. При това и тя се разтягаше на дължина, вземаше крушообразна форма, за да поеме без остатък плячката си, разпъваше се надлъж, докато от пръчицата не оставаше да стърчи нищо, и след това — давам ви честна дума — започваше постепенно пак да се закръгля, отначало като яйце, да абсорбира шеллаковото покритие на пръчицата и да го разпределя в телцето си. След като привършваше това, тя, възвърнала си вече сферичността, изтласкваше чисто облизаната пръчица към периферията си и я изхвърляше обратно във водата.

Не бих могъл да кажа, че гледах всичко това с удоволствие, но трябва да призная — оставах от опита поразен, както и Адриан впрочем, макар че при тия демонстрации той само от уважение към сериозността на баща си потискаше напушилия го смях. Наистина лакомата капка можеше да се приеме за смешна, но съвсем не беше смешен за моето чувство случаят с едни невероятни и призрачни създания на природата, които татко Леверкюн беше успял да отгледа в някаква странна култура и които той ни позволяваше също да наблюдаваме. Тази гледка няма никога да забравя. Стъкленият съд, където тези странни порождения кристализираха, беше до три четвърти пълен с леко лигава течност, именно с разредено водно стъкло, а дъното му бе посипано с пясък. И от този пясък беше поникнал един гротескен мъничък пейзаж от различно оцветена растителност, един объркан гъсталак от сини, зелени и кафяви кълнове, подобни на водорасли, на гъби, на неподвижни полипи, също и на мъхове, на раковини, плодови завързи, фиданки, дървесни клонки, а тук-там някои измежду тях напомняха човешки крайници — това беше най-забележителното нещо, което бях някога виждал: забележително не толкова поради крайно странния си и смущаващ изглед, колкото поради дълбоката меланхолия, която беше разлята в него. И когато татко Леверкюн ни запита какво смятаме да е това и ние колебливо отговорихме, че може да са растения — „не — възрази той, — те не са растения, те само се правят, че са растения, но недейте да ги подценявате за това! Тъкмо защото тъй се стараят да бъдат като растенията, те заслужават пълното ни уважение“.

Оказа се, че тази растителност беше от напълно неорганичен произход и бе осъществена с помощта на материали, произхождащи от аптеката „Благи вестители“. Преди да налее разтвора от водно стъкло, Йонатан беше поръсил пясъка на дъното с различни кристали, ако не се лъжа, с кристали на калиев хромат и меден сулфат, и от този посев, в резултат на физическия процес, наречен „осмотично налягане“, се беше развила тая жалка растителност, към която експериментаторът възбуди веднага у нас още по-живо съчувствие, защото той ни показа, че тези печални подражатели на живота бяха жадни за светлина, „хелиотропни“, както се нарича това от науката за живите същества. Той изложи пред нас едната страна на аквариума на слънчевата светлина, като засенчи другите три, и ето че към страната, през която проникваше светлината, в кратко време се наклони цялото това съмнително котило — гъбите, фалическите стъбла на полипите, фиданките и водораслите, заедно с полуоформените телесни членове, и то с такава страстна жажда за топлина и радост, че всички тези „създания“ просто се притиснаха и буквално залепнаха към стъклото.

— И при това те са мъртви — рече Йонатан и очите му се наляха със сълзи, докато Адриан, както добре виждах, се тресеше от сдържан смях.

Колкото до мене, аз не мога да се произнеса дали трябва над това да се смее човек, или да плаче. Едно само ще кажа: такива призрачни явления като описаното са дело изключително на природата, и то предимно на дръзко изкушаваната от човека природа. В благородното царство на хуманистичните науки подобни кошмарни призраци не се срещат.