Томас Ман
Доктор Фаустус (27)

XXVII

С преписването на партитурата на „Loves Labours Lost“ фаготистът Грипенкерл свърши добра работа. Едва ли не първите думи на Адриан, когато отново се срещнахме, се отнасяха до почти пълната безпогрешност на преписа и до голямата му радост от това. Той ми показа и едно писмо, което преписвачът му изпратил по време на мъчителната си работа в него Грипенкерл изразяваше по твърде интелигентен начин донякъде загрижения си възторг от предмета на своите усилия. Просто не било възможно да му изкаже, пишеше той на автора, в какво напрежение го държало това произведение със смелостта и новостта на идеите си. Не можел да се нарадва на фината детайлираност на фактурата, на ритмичната подвижност на инструментационната техника, благодарение на която преплитането на гласовете, често пъти твърде комплицирано, навсякъде запазвало съвършената си яснота, но преди всичко — извънредно го възхищавала композиторската фантазия, проявявана в промените, на които се подхвърляла при многократните вариации всяка една тема: използуването например на хубавата и все пак полукомична музика, свързана с образа на Розалина или по-скоро с безнадеждните чувства на Бирон към нея в средата на онова бурре от три части, на онова тъй духовито възобновяване на тази старофренска танцова форма в последното действие — подобно използуване било според него нещо крайно умело и остроумно. Това бурре, добавяше той, било извънредно характерно за несериозно архаичния елемент на обществена обвързаност, който така очарователно, но не по-малко и предизвикателно контрастирал с „модерните“ свободни и свръхсвободни части на произведението, бунтарски отхвърлящи всяка тонална обвързаност той обаче се опасявал, че тези места в партитурата, въпреки всичката им необичайност и еретична опозиционност, ще се окажат много по-достъпни за възприемане, отколкото благочестивите и строгите. Тук често се стигало до някаква скована, повече мисловна, отколкото художествена спекулативност в ноти, до някаква едва ли оказваща музикално въздействие звукова мозайка, предназначена, както изглеждало, повече за четене, отколкото за слушане и пр. Ние се засмяхме.

— Като чуя за слушане… — рече Адриан. — Според мене напълно достатъчно е, когато едно нещо е било вече веднъж чуто, именно когато композиторът го е съчинявал.

И след малко добави:

— Като че ли хората чуват някога това, което е било чуто от него да композираш, ще рече: да възложиш на Цапфенщьосеровия оркестър да изпълни един ангелски хор. Впрочем според мене хоровете на ангелите са извънредно спекулативни.

От своя страна аз не можех да се съглася със строгото разграничаване, което Грипенкерл прокарваше между „архаичните“ и „модерните“ елементи в произведението. Едните преминават и проникват в другите, казах аз и Адриан прие моята мисъл, но не прояви особено желание да разисква по тази завършена вече творба изглежда, че я отхвърляше зад себе си като нещо приключено и вече неинтересно. Какво да се прави с партитурата, къде да се прати, кому да се представи — това предоставяше да преценя аз. Единственото, на което държеше, бе да я прочете Вендел Кречмар. Той му я изпрати в Любек, където пелтекът още работеше, и след година, когато войната беше вече избухнала, Кречмар постави наистина там тази опера в немската обработка, в която и аз бях взел известно участие — постави я впрочем с такъв успех, че две трети от публиката напусна театъра още през време на представлението — също тъй, както преди шест години се бе случило в Мюнхен с премиерата на „Пелеас и Мелизанда“ от Дебюси. Стигна се само до две още представления и произведението не можа да прехвърли на първо време границите на този ханзейски град на река Траве. Местната критика се присъедини почти единодушно към присъдата на слушателите-лаици и се отнесе с присмех към „децимиращата музика“, с която господин Кречмар се бил заловил. Само един стар, сега без съмнение отдавна умрял вече професор по музика на име Имертал нарече в любекския „Бьорзенкурир“ тая присъда съдебна грешка, която времето щяло да поправи, и обяви със странни старофранкски изрази операта за произведение на бъдещето, наситено с дълбока музика, чийто автор бил наистина присмехулник, но същевременно и „богоодарен“ човек. Този трогателен израз, който преди това никога не бях чувал или чел, а и след това никога не съм срещал, ми направи най-необикновено впечатление и както аз няма никога да забравя и думата, и проницателния чудак, който я беше употребил, така и потомството, което той призова за свидетел в спора си със своите критично вяли и тъпи събратя по перо, ще му я зачете, мисля, един ден като заслуга.

По времето, когато дойдох във Фрайзинг, Адриан се бе заел да композира няколко песни, немски и на чужд език, на английски. Най-напред той се бе върнал към Уйлям Блейк и беше написал музика за една много странна поема от този тъй любим негов автор, „Silent, silent night“^[1], за онези четири строфи от по три еднакво римувани стиха, последните от които гласят тъй изненадващо:

„But an honest joy

Does itself destroy

For a harlot coya^[2]“

За тези тайнствено неприлични стихове композиторът беше създал много прости хармонии, които в сравнение с музикалния език на цялата песен звучаха „по-фалшиво“, по-раздиращо, по-злокобно и от най-смелите напрежения и действително даваха възможност да се почувствува чудовищната еволюция на тризвучието. „Silent, silent night“ е композирана за пиано и пеене. А други два химна от Кийтс — осемстрофния „Ode to a nightingale“^[3] и по-късия „Към меланхолията“ Адриан беше снабдил със съпровод от струнен квартет, който оставяше, разбира се, далеч зад и под себе си понятието за съпровод в неговия обикновен смисъл. Защото тук беше налице наистина една извънредно изкусна форма на вариране, при която нито един тон от вокалната партия и четирите инструмента не бе нетематичен. Между гласовете съществуваше непрекъснато най-тясна връзка, така че в случая нямаше съотношение между мелодия и съпровод, а с цялата си строгост съотношение между постоянно редуващи се главни и второстепенни гласове.

Това са прекрасни неща — останали почти неми до днес по вина на езика. Но аз не можех да не се усмихвам над забележително дълбокото чувство, с което композиторът споделяше в „Nightingale“ копненията за сладостния живот на юг, събудени от песента на „immortal bird“^[4] в душата на поета — та нали знаех колко равнодушен беше Адриан в Италия към утехите на тази слънчева страна, която те кара да забравиш „The weariness, the fever, and the fret — Here, where men sit and hear each other groan“^[5]. Музикално най-ценно, най-изкусно представено беше без съмнение отлитането, разсейването на съня накрая, това:

„Adieu! The fancy cannot cheat so well

As she is fam’d to do, deceiving elf.

Adieu! Adieu! Thy plaintive anthem fades.

Fled is that music: «Do I wake or sleep?»^[6]“

Мога много добре да разбера съблазънта, която е изхождала от чудната красота на тези оди — да бъдат увенчани с музика: не за да станат по-съвършени, защото те вече са съвършени, а за да се подчертае още по-ясно, за да се изтъкне още по-релефно тяхната горда, мрачна красота, за да се предаде на всеки скъпоценен миг от подробностите по-голяма трайност, отколкото му е отредено иначе само от изговарянето на думата: на такива мигове със сбита образност, като например мястото в третата строфа на „Меланхолията“, където се споменава за онзи „sovran shrine“^[7], в плен на забулената скръб дори в храма на екстаза — наистина за всеки невидим, освен за онзи, чийто език е достатъчно дързък, за да смаже в нежното небце гроздовото зърно на насладата — това е просто блестящо и за музиката едва ли остава нещо, което и тя да каже. Важното е тя да не му пречи, докато говори бавно заедно с него. Често съм чувал, че едно стихотворение не трябвало да бъде много хубаво, ако искаме да излезе от него хубава песен. Музиката била много по-намясто, когато имала за задача да облагороди нещо посредствено. И действително, виртуозното драматично изкуство най-ярко блести в слаби пиеси. Но отношението на Адриан към изкуството беше твърде гордо и критично, за да се съгласи той да осветлява със светлината си мрака. Той трябваше духовно да цени нещо, за да се почувствува като музикант привлечен от него затова и немското стихотворение, което го увлече творчески, беше от най-висок ранг, макар и да не притежаваше интелектуалните достойнства на Кийтсовата лирика. Вместо тази литературна изисканост тук имаше по-голяма монументалност, тук звучеше възвишеният, бурен патос на едно религиозно, близко до химн славословие, което със своите призиви, със своите описания на божеството и благостта му създаваше за музиката по-големи възможности, задоволяваше я по-непосредствено и от елинското дори благородство на ония британски творения.

И тъй одата на Клопщок „Пролетен празник“, прочутата песен за „Капката от кофата“ беше използувана от Леверкюн, за да композира с някои малки съкращения по текста й музика за баритон, орган и струнен оркестър — една поразителна творба, която при ентусиазираните одобрения на едно малцинство и сред филистерските, то се знае, озлобени протести бе изпълнявана през Първата световна война и няколко години след нея в много музикални центрове в Германия, а също и в Швейцария от смели, благосклонно настроени към новата музика диригенти и тази именно творба допринесе твърде много, за да се създаде през 20-те вече години около името на моя приятел аурата на някаква езотерична слава. Но аз искам да кажа следното. Колкото и дълбоко да бях развълнуван — макар всъщност и не изненадан — от този изблик на религиозно чувство, което правеше дваж по-силно впечатление с чистотата и благочестието си поради липсата на всякакви евтини ефекти (нямаше арфени звуци, макар че текстът ги просто изискваше нямаше тимпан за предаване на гърма господен) колкото и да ме затрогваха известни постигнати съвсем не с втръснала се звукова живопис красоти и величави откровения в хвалебствената песен, като например потискащото бавно приближаване на буреносния облак, двукратния вик „Йехова“ на гърма, когато „гората, сразена, дими“ (силен момент) или тъй новото, изпълнено със светлина сливане на високия регистър на органа със звуците на щрайха накрая, когато божеството се проявява не вече в бурята, а в тихия шепот на вятъра, когато там някъде долу „се свежда мирна дъга“ — аз все пак не разбирах тогава истинския душевен смисъл на тази творба, не разбирах нейната тайна неволя и цел, нейния страх, търсещ чрез славословието пощада. Та знаех ли аз за документа, известен сега и на читателите, бях ли видял бележките за състоялия се в каменната зала „диалог“? Само условно, само по силата на чувствуваната още от детските ни години от мен смътна тревога за неговата душа можех да се нарека аз според израза в „Ode on Melancholy“ — „а partner in your sorrows mysteries“^[8] спрямо приятеля си, а съвсем не защото ми беше известно как стоят работите. Едва по-късно започнах да схващам композирането на „Пролетния празник“ като умилостивително, изкупително жертвоприношение пред бога, каквото бе то и в действителност: като творба на attritio cordis, създадена, както се догаждах изтръпнал, под заплахите на онзи настояващ на своята реална видимост посетител.

Но и в друг смисъл не разбирах тогава скритите лични и духовни причини за написването на това произведение, композирано по една ода от Клопщок. Трябваше да го свързвам с разговорите, които водех по онова време с него или по-право, които той водеше с мене, като ми разказваше извънредно оживено, извънредно увлечено за занимания и изследвания, напълно чужди на моите интереси и научна насоченост това бяха все възбудителни новости, с които бе обогатил познанията си за природата и космоса. С тях той ми напомняше много баща си и неговата мечтателна мания да прониква в „тайните на стихиите“.

Всъщност за композитора на „Пролетен празник“ съвсем не прилягаше мисълта на поета, че нямал намерение „да се хвърля в океана на вселените“, а искал да витае благоговейно само над „капката от кофата“, над земята. Напротив, Адриан се хвърли тъкмо в оная неизмеримост, която астрофизиката се опитва да измери, за да стигне при това до числа, величини и измерения, които, загубени в теоретичното и абстрактното, в съвършено немислимото, да не кажа — безсмисленото, не говорят вече нищо на човешкия дух. Впрочем не би трябвало да забравям, че някакво начало бе сложено все пак с витаене около „капката“, която напълно заслужава това си наименование, защото се състои предимно от вода, от водите на моретата и океаните, а и тя при пораждането на цялото е „също тъй дело на всемогъщия“, — не би трябвало да забравям, казвам, че началото беше сложено със събиране на сведения за тая „капка“ и за нейните неизследвани потайности, защото тъкмо чудесата на морските глъбини, безумията на живота там долу, където слънчев лъч не прониква, бяха първото нещо, за което Адриан ми разказа — и то по много особен, странен начин, който ме забавляваше и объркваше същевременно — а именно като че ли бе лично присъствувал и видял всичко със собствените си очи.

Разбира се, за тези неща той само четеше, беше се снабдил с книги по тази материя и подхранваше с тях фантазията си, но дали защото беше толкова погълнат от това четиво и така ясно си бе представил тези картини или поради някакъв каприз, той си даваше вид, като че ли сам се бе спускал в океана, и то в областта на Бермудските острови, на няколко морски мили източно от остров Свети Георги, където някакъв си негов спътник, някакъв американски учен на име Кейпъркейлзи, с когото щели да постигат нов рекорд на дълбочина, му показвал фантастичната природа на дълбините.

Припомням си този разговор много живо. Аз му се наслаждавах при едно мое посещение в края на седмицата в Пфайферинг след скроената вечеря, която Клементина Швайгещил ни беше поднесла в голямата стая с клавикорда. Строго облечената девойка ни беше донесла любезно след това на всеки от нас по една пръстена половинлитрова чаша бира в игуменската стая, където се бяхме настанили и вече запалили пурите „Цехбауер“, леки и приятни. Беше около часа, в който Зузо, иначе казано, Кашперл, беше пуснат от веригата и обикаляше свободно из двора.

И тогава Адриан се впусна сякаш на шега да ми разправя най-нагледно как той и мистър Кейпъркейлзи се качили в една батисфера с вътрешен диаметър само метър и двадесет сантиметра, обзаведена приблизително като стратосферен балон, и как с крана на парахода, който ги придружавал, били спуснати в невероятно дълбокия на това място океан. Било извънредно вълнуващо — поне за него, не обаче и за неговия ментор и чичероне, когото бил замолил за това преживяване и който приемал нещата по-хладнокръвно, тъй като това не било първото му спускане в дълбините. Тяхното положение в тясната вътрешност на тежкото два тона кухо кълбо не могло по никой начин да се нарече удобно, но неудобствата се компенсирали от съзнанието за абсолютната сигурност на това обиталище: построено така, че да не пропуска вода, то могло да издържи огромно налягане, разполагало с обилен запас от кислород, с телефон, високоволтов прожектор и кварцови прозорци, за да може да се вижда на всички страни. Под водата прекарали всичко на всичко малко повече от три часа, но тези часове преминали неусетно благодарение на открилите им се гледки в един свят, чиято безмълвна, невероятна странност се оправдавала и донякъде обяснявала с присъщата му липса на всякаква връзка с нашия.

Все пак моментът бил доста необикновен и карал сърцето да тръпне, когато един ден в девет часа сутринта двестакилограмовата бронирана врата се затворила зад тях и те, подхванати от крана, бавно се потопили във водната стихия. Отначало ги обгърнала кристално прозрачна, осветена от слънчевите лъчи вода. Но светлината отгоре прониква във вътрешността на нашата „капка от кофата“ само до някакви си 57 метра след това всичко престава или по-право, започва някакъв нов, сам за себе си, вече не роден свят, в който Адриан и неговият водач били уж проникнали на почти четиринадесет пъти по-голяма дълбочина — кръгло 800 метра дълбоко, и прекарали там половин час, като едва ли не всеки миг си давали сметка за факта, че върху тяхното убежище се упражнявало сега налягане от 500 000 тона.

По пътя натам водата започнала постепенно да сивее, да добива цвета на тъмнината — все още примесена с незагубилата кураж светлина. Светлината не можела така лесно да се откаже от всякакъв опит да проникне и по-надълбоко, защото естеството й, нейната воля е да осветлява и тя вършела това до последна възможност, при което следният стадий на умора и изоставане се оказал дори по-богато оцветен от предишния: през кварцовите прозорци на батисферата пътниците гледали сега в някаква трудна за описване синя чернота, която би могла да се сравни най-вече с тъмнеещия хоризонт при чисто небе по време на фьон. А след това, и то дълго преди дълбокомерът да покаже 750,765 метра, наоколо се възцарила най-пълната чернота, никога недокосваният дори и от най-слабия слънчев лъч мрак, вечният мрак на междузвездното пространство, вечно безмълвната девствена нощ, която обаче отстъпила сега на някаква насилствена, донесена от горния свят изкуствена светлина от некосмичен произход.

Адриан ми заговори сега за познавателния трепет, който го обхванал при гледката на никога невиждания, на недостъпния за виждане, на неизложения изобщо на виждане свят. Свързаното с това чувство на недискретност, на греховност дори, не могло напълно да се уталожи и заличи от патоса на науката, на която е позволено всъщност да прониква толкова надълбоко, колкото е възможно за нейната изобретателност. Било съвършено ясно, че невероятните, отчасти страшни, отчасти смешни ексцентричности, които природата и животът си тук позволявали, че формите и образите, които едва ли имали нещо общо с тия от повърхността на земята и принадлежели сякаш на някаква друга планета — били продукт на скритност, на стремеж за укриване във вечния мрак. Пристигането на човешки летателен кораб на Марс или, по-добре казано, на вечно отвърнатата от слънцето страна на Меркурий не би предизвикало по-голяма сензация сред възможните обитатели на това „близко“ небесно тяло, отколкото появата на Кейпъркейлзиева батисфера тук в дълбочините. Общото любопитство, с което чудатите създания на бездната се стълпили около леговището на гостите, било неописуемо, неописуеми били и ужасните гримаси на органическия живот, хищните муцуни, безсрамните челюсти, телескопичните очи, плоските риби-аргонавти, сребристите „секири“ с опулени нагоре очи, двуметровите чудовища с гребеноподобни и перкоподобни израстъци, които хаотично се стрелкали край прозорците на батисферата. Дори безводно полюшващите се по течението пихтиести чудовища с пипала, огромните медузи, полипи и скифомедузи, били сякаш обзети от трепетно конвулсивна възбуда.

Впрочем много възможно било всички тия „туземци“ на глъбините да са сметнали този слязъл при тях светещ гост за някаква своя огромна разновидност, защото повечето от тях можели да правят същото, което правел и той, а именно да излъчват своя собствена светлина. Достатъчно било пришълците да угасят своя прожектор, разказваше Адриан, за да се разкрие пред тях зрелище от съвсем странен вид. Мрачните недра на океана надалече се осветлявали от кръжащи и стрелкащи се блуждаещи светлини, от собствената светлина на рибите, каквато твърде голям брой от тях притежавали при това някои фосфоресцирали с цялото си тяло, други били снабдени поне с един светещ орган, с нещо като електрическо фенерче, с което те по всяка вероятност не само осветявали своя път във вечната нощ, но и примамвали плячката си или си давали любовни сигнали. Някои от по-големите изпускали пред себе си толкова силна бяла светлина, че наблюдателите оставали заслепени. Тръбоподобните, издадени напред очи на някои от тях били пригодени навярно да съглеждат от възможно най-голяма далечина и най-слабата светлинка, за да избягват опасностите или откриват храната си.

Разказвачът съжаляваше, че не могло и да се мисли за улавяне на някои от тези призрачни създания на глъбините или поне на някои от най-неизвестните видове, за да бъдат изнесени горе на повърхността. За това било необходимо преди всичко някакво приспособление, осигуряващо и при издигането им чудовищното налягане, на което са те свикнали и са се нагодили, същото впрочем — страшно било просто да се помисли, — което тежало и върху стените на самата батисфера. Подводните жители го уравновесявали със също толкова високо вътрешно напрежение на тъканите и телесните кухини, така че при намалено налягане те неизбежно щели да се пръснат. С някои за жалост това се й случило при срещата им със спускащата се отгоре батисфера така например лекото й сблъскване с едно наблюдавано особено едро, с телесен цвят и почти благородно оформено подводно същество било достатъчно, за да се пръсне то на безброй парчета.

Ето какви работи ми разказваше Адриан, докато пушеше пурата си, разказваше ги, както споменах вече, като че ли сам беше взел участие в това спускане под водата и всички тия чудеса са му били показани; леко усмихнат, той така настойчиво се придържаше към тази шеговита форма на разказа, че аз, макар да го слушах със смях и почуда, не можех да не го поглеждам и малко смаяно. Неговата закачлива усмивка беше отчасти като че ли израз и на удоволствието, с което той предизвикваше чувствуваната навярно от него известна съпротива от моя страна спрямо съобщенията му, защото той добре знаеше моето стигащо до антипатия безразличие към куриозите и тайните на естеството, на „природата“ изобщо, както и привързаността ми към науките от езиково-хуманитарната област. Изглежда, това знание играеше тази вечер немалка роля, то именно го подбуждаше да ме отрупва все повече със своите информации или — впечатления, както у него излизаше, от областите на чудовищно-извънчовешкото и като увличаше и мене след себе си, все пак „да се хвърли в океана на вселените“.

Преходът към това му беше улеснен от дотогавашните описания. Гротескно странният живот в морските глъбини, който сякаш не беше вече от нашата планета, се оказа едната изходна точка. Друга такава беше Клопщоковият израз „капка от кофата“, който в своето възхитително смирение бе повече от оправдан с оглед на странично-маловажното и поради нищожността на обекта — погледнато по-широко — почти незабележимо положение не само на самата Земя, но и на цялата наша планетна система, тоест на Слънцето с неговите седем спътника вътре във вихъра на Млечния път, към който те принадлежат, към „нашия“ Млечен път — за милионите други да не говорим. Определението „нашият“ придава на огромността, към която то се отнася, известна интимност, то разширява почти по забавен начин понятието за родното до умопомрачителна необхватност, скромни, но сигурно подслонени граждани на която ние сме в правото да се чувствуваме. В тази наша „закътаност“, една дълбоко вътрешна закътаност, се проявява, изглежда, склонността на природата към сферичност — и това беше третата точка, от която Адриан изхождаше при космическите си разсъждения: до тях той стигаше отчасти поради необикновените впечатления от престоя си в едно кухо кълбо, именно в Кейпъркейлзиевата батисфера, в която според думите му и той бил прекарал няколко часа. И според това, което знаел, ние всички сме живеели открай време в едно кухо кълбо, защото с галактичното пространство, в което някъде встрани ни е отредено микроскопично местенце, работите стоели така:

То имало приблизително формата на плосък джобен часовник, сиреч било кръгло и доста сплескано — един не неизмерим, но, разбира се, огромен вихров диск от множество концентрирани звезди, съзвездия, звездни скупчвания, двойни звезди, които описвали елиптични орбити една около друга, от мъглявини, светли мъглявини, пръстеновидни мъглявини, мъгляви звезди и тъй нататък. Този диск обаче бил подобен само на плоския кръг, който се получавал, когато се разреже през средата един портокал, защото той бил заобиколен с обвивка от мъглявини с други звезди, която пак не била неизмерима, но в още по-голяма степен огромна, и в нейните пространства, предимно празни пространства, наличните обекти били така разпределени, че цялата структура образувала кълбо. Дълбоко във вътрешността на това невъобразимо обширно празно кълбо, сред един уплътнен, гъмжащ от светове диск, се намирала съвършено второстепенната, трудно различима и едва ли заслужаваща упоменаване неподвижна звезда, около която заедно с по-големи и по-малки събратя се въртят Земята и нейната мъничка Луна. „Слънцето“, тъй малко оправдаващо определителния си член, една топка от нажежени до 6000 градуса към повърхността й газове, с диаметър само от някакви си един и половина милиона километра, било на такова разстояние от центъра на галактичното пространство, на колкото възлизала неговата дебелина, именно на 30 000 светлинни години.

Моето общо образование ми позволяваше да свържа думите „светлинна година“ с някакво приблизително понятие. То беше, разбира се, пространствено понятие и означаваше разстоянието, което светлината изминава за една цяла земна година с присъщата на нея скорост — за тая скорост аз имах смътна представа, но Адриан знаеше точната цифра — 297 600 километра в секунда. Така че една светлинна година се равняваше кръгло на 9,5 билиона километра, а ексцентрицитетът на нашата Слънчева система бил следователно тридесет хиляди пъти по-голям, докато целият диаметър на галактичното кухо кълбо възлизал на 200 000 светлинни години.

Не, това пространство не беше неизмеримо, но то се измерваше по такъв начин. Какво можеше да се каже за такава агресия срещу човешкия разум? Признавам, по природа аз съм такъв, че за мен не остава нищо друго, освен да свия отрицателно, а донякъде и презрително рамене пред тая невъобразима свръхимпозантност. Възхищение пред величествеността, възторг и дори потресение от нея — това е несъмнено душевна наслада, но тя е възможна само докато оставаме в кръга на понятно земните и човешки съотношения. Пирамидите са величествени, Мон Блан и вътрешността на катедралата „Свети Петър“ са величествени, ако човек изобщо не смята да запази този епитет по-добре за моралните и духовните ценности, за величието на сърцето и духа. Сведенията за строежа на космоса не са нищо друго, освен зашеметителна бомбардировка на интелекта ни с числа, снабдени с кометни опашки от две дузини нули, които само дават вид, че казват нещо на човешкото чувство за мярка, че изясняват нещо на човешкия разум. В цялата тая чудовищност няма нищо, което човек като мене би могъл да приеме за добро, за красиво, за величествено, и аз съвсем не мога да разбера готовността у някои натури да викат „осанна“, когато стане дума за така наречените „дела божии“, щом под това се разбира физическият строеж на света. Може ли изобщо да се приеме за дело на бога някакво устройство, за което с еднакво основание може да се каже както „осанна“, така и „е, та какво“? На мене ми се струва, че второто е по-правилният отговор от първото на двете дузини нули зад единицата или дори зад седмицата, което всъщност не значи вече нищо, и аз не виждам никакво основание да падам молитвено на колене в праха пред квинквилиона.

За отбелязване е също, че патетично настроеният поет Клопщок се бе ограничил да изрази и възбуди възторжено благоговение само пред земното, пред „капката от кофата“, и беше оставил настрана квинквилионите. Композиторът на музиката за неговия химн, моят приятел Адриан, се разпростря, както казах, и върху тях, но аз ще съм неправ, ако оставя впечатлението, че той вършеше това с някакво вълнение или патос. В начина, по който той разглеждаше тия лудешки неща, се чувствуваше студенина, небрежност, известна насмешка над моята нескривана антипатия, а също и някаква осведоменост на посветен в тия неща или по-право — все тази фикция, че е добил своите познания неслучайно, не от четене, а по пътя на преподаването, на поучаването, демонстрирането, на личното впечатление, подпомогнат например от споменатия вече негов ментор професор Кейпъркейлзи, който — така поне излизаше — го беше водил не само из вечната нощ на морските глъбини, но и сред междузвездните пространства… Той си даваше едва ли не вид да е научил от него, и то повече или по-малко при непосредствено наблюдение, че физическата вселена — думата, взета в най-широкото й, обхващащо и най-далечните пространства значение — не можела да се нарече нито крайна, нито безкрайна, защото и двата израза означавали все пак нещо статично, докато в действителност космосът бил напълно от динамично естество и той, поне от отдавна, по-точно — от 1900 милиона години, се намирал в състояние на бурно разширение, тоест на взрив. За това убедително свидетелствувало изместването на червената компонента в светлината, която стига до нас от многобройните галактики, разстоянието до които ни е известно. Изменението в цвета на тази светлина към Червения край на спектъра било толкова по-силно, колкото по-далеч от нас били тези мъглявини. Те без съмнение стремително се отдалечавали от нас и при най-далечните, отстоящи на около 150 милиона светлинни години комплекси скоростта, с която те бягали от нас, била равна на скоростта, развивана от алфа-частиците на радиоактивните вещества, възлизаща на 25 000 километра в секунда — скорост, в сравнение с която парчетата на експлодиралата граната се разлитат с охлювна бързина. Но щом всички галактики отбягвали една от друга с такава невероятна бързина, думата „взрив“ тъкмо отговаряла или по-скоро далеч не отговаряла на състоянието, в което се намирала вселената, и на характера на нейната разширеност. Някога тя е била може би статична и е възлизала просто на един милиард светлинни години в диаметър. Според днешното състояние на науката би могло да се говори за разширяване, но не и за някаква установена „крайна“ или „безкрайна“ ширина. Във всеки случай единственото, което Кейпъркейлзи можел да потвърди с някаква сигурност пред слушателя си, било, че сборът на всички изобщо съществуващи галактични образувания бил от порядъка на стотина милиарда, от които само някакъв си жалък милион можел да се види с днешните наши телескопи^[9].

Така говореше Адриан, докато пушеше усмихнат пурата си. Но аз апелирах към съвестта му и поисках от него да признае, че цялата тази неизвеждаща до нищо фантастика от цифри по никой начин не може да събуди у нас чувство за величието на бога, не може да предизвика някакво нравствено издигане. Всичко това изглежда по-скоро като някаква дяволска игра.

— Съгласи се — рекох му аз, — че страхотиите на физическия космос са в религиозно отношение съвършено непродуктивни. Какво благоговение и каква произлизаща от благоговението душевна култура може да възникне от представата за такава безмерна нелепица като експлодиращата вселена? Абсолютно никакви. Пиетет, благоговение, душевно благородство, религиозност са възможни само при човека, чрез човека, в рамките на земно-човешкото. Техният плод следва да бъде, може да бъде и ще бъде един религиозно обагрен хуманизъм, който се характеризира със своето чувство за трансцендентната тайна на човека, с гордото съзнание, че той е не само биологично същество, а че с решаващата част от своята същност принадлежи на един духовен свят, че на него е дадено абсолютното, идеята за истина, за свобода, за справедливост, че на него лежи задължението да се приближи до съвършеното. В този патос, в това задължение, в това благоговение на човека пред самия себе си — е бог в стоте милиарда галактики аз не го виждам.

— Тогава ти си против творението — отговори той — и против физическата природа, от която произхожда и човекът, и неговата духовност, каквато в края на краищата се намира и на други места в космоса. Физическият свят, това чудовищно светоустройство, което те толкова дразни, е безспорно предпоставка за нравствеността, без него тя би била безпочвена и може би доброто трябва да се нарече цвете на злото — une Peig du inal. Твоят homo Dei^[10] е в края на краищата — пък и не само в края на краищата, моля те да извиниш, а и преди всичко — един къс безобразна природа с известно, не особено щедро отмерено количество потенциална одухотвореност. Впрочем забавно е да се гледа колко много твоят хуманизъм, пък и всеки хуманизъм клони към средновековно-геоцентричното — очевидно по необходимост. Общо е мнението, че хуманизмът е приятел на науката, но той не е и не може да бъде такъв, защото не можем да смятаме предметите на науката за дяволски творения, без да виждаме същото и в самата наука. Това е средновековие. Средновековието беше геоцентрично и антропоцентрично. Църквата, в която то продължаваше да живее, се опълчи в хуманистичен дух срещу астрономичните познания, обяви ги за дяволски внушения и ги забрани в името на човека, застана от хуманност на страната на невежеството. Виждаш ли, твоят хуманизъм е чисто средновековие. За него си е най-подходяща космологията от кайзерсашернската камбанария, която води до астрология, до следене на планетното разположение, на констелацията и нейните благоприятни или пагубни предзнаменования и тя води до това напълно естествено и с право, защото вътрешната взаимна зависимост на телата от една тъй тясно свързана, забутана някъде в космоса групичка като нашата Слънчева система, интимно-съседското отношение между нейните части — е съвсем очевидно.

— За астрологичната конюнктура ние вече говорихме веднъж — вметнах аз. — Беше доста отдавна: разхождахме се около Кравешкото корито й говорехме за музика. Тогава ти защищаваше констелацията.

— Аз я защищавам и сега — отговори той. — Астрологичните времена са знаели много нещо. Те са знаели или са се догаждали за неща, до които така разширената днес наука отново стига. Че моровете, епидемиите, болестите имаха някаква връзка с положението на планетите, в това хората от ония времена бяха интуитивно уверени. Днес сме стигнали дотам, че се разисква дали някои зародиши, бактерии, организми, които предизвикват, да речем, инфлуенца на земята, не произхождат от други планети, например от Марс, Юпитер или Венера.

Заразните болести, епидемиите като „черната смърт“ — чумата, продължи той, не идвали навярно от нашата планета, толкова повече, че и самият изобщо живот почти сигурно не е възникнал на земята, а е дошъл отвън. Бил научил от най-добър източник, че животът произхождал от съседните планети, от Юпитер, Марс и Венера, които били обвити с несравнено по-благоприятна за него атмосфера, съдържаща много метан и амоняк. От тях или от една от тях, избора предоставял на мене, животът, било чрез космични снаряди, било просто поради налягането на светлината, стигнал до нашата безплодна и невинна дотогава планета. Следователно моят хуманистичен homo Dei, този венец на живота с цялата му задължителна духовност, бил по всяка вероятност продукт на плодородния блатен газ на някое съседно светило.

— Цвете на злото — повторих аз, като кимнах.

— Цъфтящо най-вече в злина — добави той.

Така ме дразнеше Адриан не само с моя благонамерен светоглед, но и с чудатата си прищявка непрекъснато да се представя през време на целия този разговор, че е особено, лично, пряко запознат с положението на нещата по небето и на земята. Тогава още не знаех, но думите му трябваше да ми подскажат, че докато е говорел всичко това, той е имал в ума си вече едно ново произведение, именно космичната музика, която по онова време след работата му над новите песни особено го занимаваше. Това беше удивителната симфония в една част, една фантазия за оркестър, над която той работи през последните месеци на 1913 и първите на 1914 година. Работата беше озаглавена „Чудесата на вселената“ — противно на това, което желаех и препоръчвах. Защото аз се плашех от фриволността на това заглавие и съветвах да се приеме наименованието „Symphonia cosmologica“. Но Адриан настоя усмихнат на другото привидно патетично-иронично название, което действително по-добре подготвяше прозорливия слушател за комичността и гротескността, макар и понякога строго тържествена, математично церемонна по характер гротескност, при тия обрисовки на чудовищното. С духа на „Пролетния празник“, който все пак беше в известен смисъл също една подготовка за „Чудесата на вселената“, с други думи, с духа на смирената прослава на „капката“ тази музика нямаше нищо общо и ако известни лични белези в музикалния почерк не сочеха все същия автор, човек едва ли би повярвал, че и двете произведения са рожба на една и съща душа. Същината и есенцията на този траещ около тридесет минути оркестрален портрет на света бе подигравката — подигравка, която до немай-къде потвърждаваше изказаното от мен в разговора ни мнение, че безмерно извънчовешкото не дава никаква храна на религиозното чувство; това бе една луциферовска сардоничност, една пародийна глумлива възхвала, отнасяща се сякаш не само до страхотния механизъм на мирозданието, но и до медиума, в който се той обрисуваше и дори повтаряше — до музиката, до космоса на тоновете и тази сардоника, тази пародийност в не малка степен допринесоха изкуството на моя приятел да си навлече упрека във виртуозно насочена антихудожественост, в кощунство, в нихилистична светотатственост.

Но достатъчно по това. Следните две глави възнамерявам да посветя на някои светски случки, на които бях свидетел заедно с Адриан Леверкюн в края на 1913 и началото на 1914 година, тоест на оная граница между годините и епохите, когато се състоя и последният мюнхенски карнавал преди избухването на войната.