Томас Ман
Доктор Фаустус (17)

XVII

Категоричното нареждане да унищожа това писмо аз не изпълних, но кой ще упрекне за това едно приятелство, което смята, че и то може да претендира за епитета „съкровено“, употребен в писмото за приятелството на Дьолакроа към Шопен? Аз не се подчиних на това изискване отначало, защото прегледаните най-напред набързо листчета непрестанно възбуждаха у мен нуждата не само да ги препрочета, но и критически — стилово и психологично — да ги проуча, а след като мина известно време, стори ми се, че моментът за тяхното унищожаване е вече пропуснат, аз свикнах да виждам в тях документ, съставна част от който беше и заповедта за унищожаването му, така че тъкмо поради своя документален характер заповедта сама сякаш се отменяваше.

Едно ми беше от самото начало напълно ясно: повод за нареждането накрая беше дало не цялото писмо, а само една част от него — така наречената мръсничка история и глупава смехория, приключението със злощастния носач. Тази част всъщност беше цялото писмо само заради нея бе то написано и съвсем не за да ме разсмее изпращачът без съмнение знаеше, че във „фарса“ няма да има за мене нищо смешно той искаше всъщност да се освободи от едно поразило го впечатление, като го довери някому, а за ролята на довереник аз, приятелят от детинство, бях наистина единствено подходящ. Всичко останало беше прибавка, обвивка, предлог, отлагане, а накрая — бъбрив похлупак от музикални бележки, сякаш не беше се случило нищо. Към анекдота — да употребим тази делова дума — насочва всичко той присъствува, макар и на заден план, още от самото начало, заявява за себе си в първите още редове, но най-напред не се издава. Още неразказан, той проличава вече в шегата за големия град Ниневия и скептично-снизходителните думи на пророка. Той е почти на прага да бъде разказан, когато за пръв път става дума за носача — но отново изчезва. Писмото уж свършва, преди да се е стигнало до случката — „Iam satis est“ — и сякаш изпращачът я е почти забравил, сякаш споменатият поздрав на Шлепфус го е пак подсетил за нея, историята се съобщава, така да се каже, „с две думи“, със странно напомняне за бащините занимания с пеперудите, ала с това писмото не биваше да завърши и затова следват разсъждения върху Шуман, романтизма, Шопен, с които явно се цели да се отслаби впечатлението от разказа, да се отвлече вниманието от него — или по-право: дава се от гордост вид, като че ли те преследват такава цел, защото не мога да допусна, че изпращачът действително е целял аз, читателят, да не схвана коя е съществената част на писмото.

При второто вече четене ми направи впечатление, че стиловото наподобяване, пародиране или действително възприемане на Кумпфовия старонемски език трае само докато се разкаже и онова приключение, а след това се изоставя напълно, така че заключителните страници са съвсем лишени от подобен оттенък и са образец на напълно съвременна реч. Не е ли ясно, че този архаизиран тон е постигнал целта си, щом като историята с недоразумението стои вече черно на бяло върху хартията, и затова по-нататък се изоставя, не толкова, защото е неподходящ за отвличащите вниманието заключителни разсъждения, колкото, защото още с писането на датата е бил въведен само, за да може да се разкаже с него историята, която по този начин получава подходящата атмосфера? И каква? Ще кажа каква, колкото и обозначението, което имам пред вид, да не изглежда уместно за един фарс. Това е религиозната атмосфера. За мене бе несъмнено: поради историческото си сродство с религиозния дух немският език от времето на Реформацията беше избран за писмото, което трябваше да ме уведоми за тази история. Та как можеха без играта с тази реч да бъдат написани такива думи, които просто напираха да бъдат написани: „Молете се за мене!“ Трудно е да се намери по-добър пример за цитат като прикритие, за пародия като параван. А малко преди това стои друг израз, който още при първото четене ме накара да изтръпна. Също тъй неуместен за една хумореска, той е с напълно мистичен и следователно религиозен облик. Това е изразът „свърталище на блуд“.

Едва ли този хладен анализ, на който както сега, така и още тогава подложих Адриановото писмо, ще е заблудил някого относно действителните чувства, с които го четох и пак, и пак препрочитах. Анализът неизбежно изглежда хладен, дори и когато се прави в състояние на дълбок потрес. А аз бях потресен и нещо повече — бях извън себе си. Моята ярост поради безсрамната шега на „бирения Шлепфус“ нямаше граници — дано читателят не види в това някаква характеристика за самия мене, някакъв белег за прекалено благонравие от моя страна — прекаленото благонравие никога не е било мое отличително качество и ако на мене беше се случила оная лайпцигска подигравка, аз щях да зная как да се справя, — но дано тия мои чувства му подскажат каква именно е природата, същината на Адриан, за нея понятието „благонравие“ също би било най-неподходящо и глупаво, и все пак тя трябваше да внуши плаха почит и желание за защита дори и у най-грубото същество.

Немалко засилваше вълнението ми и обстоятелството, че той изобщо ми съобщаваше за това приключение, макар и седмици след като му се беше случило то, с което нарушаваше иначе безусловната си и от мене винаги зачитана въздържаност. Колкото и странно да звучи, като се има пред вид старата наша дружба — областта на любовта, на пола, на плътта никога не беше засягана в нашите разговори по някакъв личен или интимен повод при нашата размяна на мисли тази тема се зачекваше, но само чрез посредничеството на изкуството, във връзка с проявите на страстта в сферата на духа. В такива случаи от негова страна можеха да се чуят обективно вещи изказвания, при които неговата собствена личност оставаше напълно вън от играта. Нима можеше такъв дух като неговия да не обхване и тази стихия! Че я обхващаше, свидетелствуваха достатъчно някои излагани от него теории, които бе заимствувал от Кречмар, относно значението на чувствеността в изкуството и не само в него, а също и някои негови забележки за Вагнер и такива спонтанни изказвания като за разголеността на човешкия глас например и нейното духовно компенсиране посредством най-хитроумни художествени форми в старата вокална музика. Във всичко това нямаше нищо девственическо, то свидетелствуваше за свободен и спокоен поглед върху света на страстите. И все пак характерно беше не за мене, а за него, че при подобни обрати на разговора винаги изпитвах някакъв шок, някакво слисване, някакво леко свиване на сърцето. Малко, силно казано, но в такива случаи имах чувството, като че ли някой ангел се е впуснал да приказва пред мен за греха: също и от един ангел не би могло да се очаква някаква фриволност и безсрамие, някаква просташка веселост по отношение на подобни предмети и все пак въпреки разбирането, че и той има духовното право да се изказва по тях, човек се чувствува наранен, тук той не би се сдържал и би помолил: „Мълчи, скъпи! Устата ти е твърде чиста и строга за такива неща.“

Действително, решителната антипатия на Адриан към двусмислени грубости просто ги правеше невъзможни в негово присъствие. На мене ми беше добре позната презрителната гримаса на отвращение, с която той отблъскваше всеки опит за цинични загатвания. В Хале сред винфридовците той беше в сравнителна безопасност от подобни посегателства спрямо неговата чувствителност клерикалната благопристойност — в изразите поне — ги изключваше сред тях. За жени, момичета, любовни връзки между състудентите му не се говореше. Не зная как всеки от тези млади богослови беше в действителност разрешил за себе си този въпрос, дали те всички целомъдрено се запазваха за християнския брак. Колкото се отнася до мене, трябва да призная, че бях вече вкусил от ябълката на живота и в продължение на седем-осем месеца поддържах по онова време връзки с една девойка от народа, с една бъчварска щерка — връзки, които не беше толкова лесно да скривам от Адриан (аз наистина не вярвам, че той им бе обърнал някакво внимание) и които след това по приличен начин прекъснах, тъй като ниското образователно равнище на това същество ме отегчаваше и аз не виждах какво друго можехме да си кажем, освен винаги все същото. Не толкова някаква пламенност, колкото любопитството, суетността и желанието да изпитам на практика античната простота в отношенията на пола, която съответствуваше на моите теоретични убеждения, ме бяха подтикнали към тези връзки.

Но тъкмо този елемент, елементът на шеговито задоволство — тъй поне на мене, може би малко школски, ми се искаше да го вярвам — липсваше напълно в отношението на Адриан към тази съмнителна сфера.

Неуместно ще е да говоря тук за някаква християнска въздържаност или пък да използувам като обяснение думата „Кайзерсашерн“, съчетаваща в себе си еснафския морализъм със средновековния страх от греха. Това би отговаряло съвсем незадоволително на действителността и далеч не би могло да предизвика у мене това любещо щадене, тази омраза срещу всяка възможност да бъде той наранен, които ми внушаваше неговото държане. Ако човек изобщо не можеше — и не желаеше — да си представи Адриан в някое „галантно“ положение, причината за това беше бронята от чистота, целомъдрие, интелектуална гордост, хладна ирония, която го обгръщаше и която беше свещена за мен — свещена, въпреки че не ме спасяваше от чувството на болка и таен срам. Защото само едно закоравяло в злост същество не би изпитвало болка и срам при мисълта, че в живота чистотата не е дадена на плътта, че нагонът не изпитва стеснение пред духовната гордост, че и най-непреклонното високомерие е принудено да плати на природата своята дан, поради което не остава друго, освен да се надяваме, че това принизяване до човешкото, а с това и до животинското, ще става, ако е рекъл бог, в най-разхубавената, щадяща, по възможност душевно най-възвишена форма, прибулено от любовна всеотдайност, от облагородяващи чувства.

Трябва ли да добавям, че в случаите, подобни на Адриановия, тъкмо на това най-малко можем да се надяваме? Разхубавяването, забулването, облагородяването, за които говорих, са дело на душата, на тази междинна, посредническа и силно обвеяна от поетичност инстанция, в която духът и инстинктът се взаимно проникват и по доста илюзорен начин помиряват? Това е особено сантиментален пласт на живота, в който, да си призная, човешкото лично у мене се чувствува прекрасно, обаче той не задоволява един по-строг вкус. У натури като Адриановата няма много „душа“. Факт е, в това моята дълбоко наблюдателна дружба ме е убедила, че най-строгата одухотвореност е изправена най-непосредствено пред животинското начало в човека, пред голия нагон, и е изложена по най-жалък начин на неговото въздействие това именно е причината за тревожната грижа, която натури като Адриановата възбуждат у хората като мен, то обяснява също защо възприемах проклетото приключение, за което той ми съобщаваше, като някакъв застрашителен символ.

Аз го виждах как стои на прага пред този салон в дома на разврата и разбирайки постепенно — как поглежда насядалите в очакване щерки на безпътицата. Сляпо, отчуждено, както в локала на Мютц в Хале — аз виждах картината тъй ясно пред себе си, — той се отправя към пианото и взема акордите, за които едва по-късно ще си даде сметка. Виждах край него чипоносата хетера Есмералда — разкритите й гърди напудрени, пристегнати с испански корсаж — виждах я как докосва гальовно с голата си ръка страната му. В моя гняв ми се искаше да прескоча пространството, да се върна във времето и да отблъсна с коляно от него вещицата, както той беше блъснал столчето, за да си отвори път към изхода. Дни наред чувствувах докосването на нейната плът до собствената си буза и мислех с погнуса, с ужас, че оттогава то гори и върху бузата на моя приятел. И пак трябва да кажа: обстоятелството, че не беше по силите ми да приема случката от веселата страна, моля да се смята като характерно не за мене, а за него. В нея аз не виждах абсолютно нищо весело. Ако на мене ми се е удало поне отчасти да създам, макар и далечна представа за природата на моя приятел, читателят не може да не почувствува заедно с мен неописуемо кощунствената, гаврещата се, унизителна и застрашителна страна в това докосване.

Че самият той дотогава не беше „докосвал“ жена, знаех, зная и сега с положителност. Но ето че жената го беше докоснала — и той бе избягал. Също и в това бягство няма абсолютно нищо смешно, за това мога да уверя читателя, ако той е наклонен да търси тук подобни неща. Смешно може би беше това изплъзване само в горчиво-трагичния смисъл на пълната му напразност. В моите очи Адриан съвсем не се беше отървал и той, разбира се, само за кратко време трябва да се е чувствувал отърван. Високомерието на духа бе потресено от срещата си с бездушния инстинкт. Адриан не можеше да не се върне пак на мястото, където го беше довел измамникът.