Томас Ман
Доктор Фаустус (15)

XV

Връзките между Адриан и Вендел Кречмар никога не се бяха прекъсвали или отслабвали. Младият, предаден на божествените науки студент се срещаше със своя музикален ментор от времето на гимназията през всяка ваканция, когато отиваше в Кайзерсашерн, той го посещаваше, разговаряше с него в жилището му при катедралата, виждаше го и в къщата на чичо си Леверкюн, а накара един-два пъти и родителите си да го поканят за края на седмицата в стопанството Бухел, където правеше с него дълги разходки и покрай другото скланяше Йонатан Леверкюн да покаже на госта си своите Хладниеви фигури и лакомата капка. Със стареещия стопанин на Бухел Кречмар се разбираше много добре, но по-малко свободни, макар и съвсем не обтегнати бяха отношенията му с госпожа Елсбет, може би защото тя се плашеше от неговото мъчително заекване, което тъкмо затова в нейно присъствие и главно в непосредствен разговор с нея особено се влошаваше. Беше наистина чудно: в Германия музиката се радва на всенародно уважение както във Франция литературата и никой у нас не се чувствува особено изненадан, шокиран, неприятно засегнат или презрително и насмешливо настроен от обстоятелството, че някой е музикант. Аз съм също тъй убеден, че по отношение на по-възрастния Адрианов приятел, който на всичко отгоре упражняваше и професията на църковен органист, Елсбет Леверкюн хранеше изключителна почит. И все пак по време на едно мое посещение в Бухел, където прекарах два-три дни едновременно с него и Адриан, аз забелязах известна ненапълно прикрита от любезността принуденост, въздържаност, неодобрение в държането й към органиста, на което той, както споменах, отговаряше с просто бедствено понякога засилване на заекването — трудно е да се каже дали само заради това, че чувствуваше нейното недоволство, нейното недоверие или както и да се наричаше то, или пък защото самият той спонтанно изпадаше в някаква скованост поради стеснителността и смущението, което изпитваше пред природата на тази жена.

Лично аз не се съмнявах, че причината за странната натегнатост между Кречмар и Адриановата майка беше самият Адриан, че до него се свеждаше всичко, и това го долавях, защото в борбата, която тук мълком се водеше, моите собствени чувства бяха някъде по средата, те ми позволяваха да разбирам и едната, и другата страна. Какво Кречмар искаше и за какво той говореше при онези разходки с Адриан, за мене беше ясно и моите собствени желания тайно ме караха напълно да му съчувствувам. Аз му давах право, когато в разговор и с мене той без всякакво колебание твърдеше и дори настояваше, че призванието на неговия ученик е да стане музикант, да стане композитор. „Той има върху музиката — казваше Кречмар — композиторския поглед на един посветен, а не на страничния слушател, който получава неопределена наслада от нея. Неговата изключителна способност да долавя връзката между мотивите, която един обикновен слушател не схваща, да възприема строежа на даден кратък откъслек едновременно като въпрос и като отговор, с една дума, да вижда, да вижда отвътре как това е направено, идва да потвърди моето убеждение. Това, че той още не пише, че не проявява склонност към творчество и не се впуска в наивни младежки композиции, му прави само чест неговата, гордост е, която не му позволява да пуска на бял свят епигонна музика.“

С всичко това не можех да не се съглася. Но аз разбирах и загрижеността на майката да защити своето дете, тъй като я напълно споделях, и често се чувствувах до такава степен солидарен с нея, че се настройвах просто враждебно към изкусителя. Никога няма да забравя една картина, една сцена във всекидневната стая на Бухел, където случайно се бяхме събрали четиримата — майката, синът, Кречмар и аз. Елсбет разговаряше със запъващия се, бъблещ, пухтящ музикант — разговорът беше най-обикновен и съвсем не се отнасяше до Адриан — когато неочаквано тя привлече по някакъв странен начин към себе си главата на седналия край нея син. Ръката й се обви някак около него, но не около раменете, а около главата, тъй, че дланта й се сложи на челото му. Така, без да сваля черните си очи от Кречмар и без да прекъсва разговора, който водеше с благозвучния си глас, тя притисна главата на Адриан към гърдите си.

Впрочем връзката между учителя и ученика се поддържаше не само чрез тези лични срещи, но и чрез доста оживена преписка. Мисля, че почти всеки две седмици между Хале и Кайзерсашерн се разменяха писма. От време на време Адриан ми съобщаваше за това и понякога ми показваше какво му пише Кречмар. Поради това още по Архангеловден на 1904 година аз вече знаех, че Кречмар е в преговори да поеме един клас по пиано и орган в частната консерватория на професор Хазе в Лайпциг, която по онова време, наред с прочутото държавно музикално училище в този град, беше започнала да си създава голяма известност, все по-нарастваща впрочем през следващите десетина години, до самата смърт на отличния педагог Клеменс Хазе (днес тази консерватория, ако изобщо съществува още, сигурно е загубила своето старо значение). В началото на следващата година Кречмар напусна Кайзерсашерн, за да заеме новата си служба, и оттогава писмата вървяха вече от Хале до Лайпциг и обратно: Кречмаровите — надраскани от едната страна на листа с едър, волеви, пръскащ мастилото почерк, и Адриановите — на грапава, жълтеникава хартия с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо. Веднъж той ми даде да прегледам черновката на едно свое писмо, много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситнички вметвания и поправки — но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк — и тъй той ми даде да прегледам неговата черновка и ми показа отговора на Кречмар. Той стори това очевидно, за да не ме изненада прекалено много със стъпката, която възнамеряваше да направи, в случай че действително се реши на нея. Защото той не се беше още решил, дори много се колебаеше, съмняваше се дали има нужните качества, както личеше от писмото, и желаеше, види се, да чуе и моя съвет, и аз не зная в какъв смисъл — може би да го предпазя, а може би и да го насърча.

За изненада от моя страна не можеше и дума да става, не би могло да става дума дори и да беше ме изправил един ден пред свършения факт. Знаех какво се подготвя — а дали щеше да се изпълни, това беше вече друг въпрос, но също тъй беше ми ясно, че с преместването на Кречмар в Лайпциг неговите шансове да убеди Адриан значително се увеличаваха.

В писмото си, което свидетелствуваше за неговата изключителна способност да гледа с пренебрежителна критичност и на себе си, и което със саркастичното си разкаяние ме покърти дълбоко, Адриан излагаше пред бившия си ментор — желаещ решително впрочем отново да стане такъв — своите съмнения, които го възпираха да вземе решение да промени професията си и да се отдаде напълно на музиката. Той почти признаваше, че богословието като емпирична наука го е разочаровало, но че причините за това естествено не трябвало да се търсят в тази достойна наука и още по-малко у неговите университетски преподаватели, а изключително у него самия. Това се потвърждавало от обстоятелството, че той съвсем не можел да каже коя друга по-добра, по-подходяща за него наука би могъл да избере. Понякога, когато обмислял в себе си възможностите за една промяна на следвания от него факултет, минавало му напоследък през ума да се залови с математиката, която в гимназията му била винаги много забавна. (Израза „много забавна“ вземам дословно от неговото писмо.) Но с нещо като уплаха от себе си виждал, че ако се отдаде на тази дисциплина, ако се посвети на нея, ако се идентифицира с нея, много скоро и тя щяла да го разочарова, да му дотегне, да го отегчи и той така щял да й се насити, сякаш я е нагъвал с голяма готварска лъжица. (И този своеобразен израз си спомням дословно от неговото писмо.)

„Не мога да скрия — пишеше той — нито пред вас, нито пред себе си, че с вашия apprendista^[1] работите стоят зле, не в обикновения смисъл, разбира се, няма какво да си кривя душата, но все пак толкова зле, че трябва по-скоро да го съжаляваме, отколкото да му сърадваме.“ Той бил получил като дар от бога гъвкав ум и още от детски години схващал всичко, което му било преподавано, без особена трудност — прекалено лесно дори, за да може нещо да възбуди у него истинска почит. Прекалено лесно, за да могат кръвта и чувствата му истински да се сгреят от някой предмет и от усилията за неговото овладяване. „Боя се, драги приятелю и учителю — пишеше той, — че съм за нищо негоден, защото у мене няма топлина. Действително казано е, че бог проклинал, изплювал дори от устата си тия, които не са нито студени, нито топли, а само хладки. Хладък не бих могъл да се нарека, аз положително съм студен — ала в своята присъда над себе си аз не бих желал да завися от вкуса на раздаващата благослов или проклятие сила.“

И по-нататък.

„Смешно е да се каже, но в гимназията беше все пак най-добре, в нея аз си бях, може да се каже, все пак на мястото, защото там се преподават едно след друго най-различни неща, всеки четиридесет и пет минути се изучава нещо от съвсем ново гледище, с една дума, защото там не става още въпрос за професия. Но дори и тия специализирани четиридесет и пет минути траеха за мене твърде дълго, отегчаваха ме, а отегчението е най-студеното нещо на света. В четвърт час, не повече, аз усвоявах всичко, което клетият учител заедно с класа предъвкваше още тридесет минути при четене на класиците аз ги изпреварвах, впрочем още в къщи прочитах отнапред вече всичко и ако случайно не можех да отговоря на някой въпрос, то беше, защото бях избързал и с мислите си бях вече всъщност в следния час — четиридесет и пет минути само за Анабазис се нижеха прекалено бавно за моето търпение и признак за това беше появата на главоболието (под това той разбираше своята мигрена) — главоболието ми не идваше никога поради умора или пренапрежение, то идваше от отегчението, от студената скука и, драги учителю и приятелю, откак вече не съм прескачащ от предмет на предмет ергенин, а обручен с една професия, с една определена наука, това главоболие заедно със скуката почна да добива характер на истинска напаст.

За бога, недейте да мислите, че ми е жал за мене, ако се посветя на която и да било професия. Напротив: жал ми е за всяка професия, която би станала моя, и вие можете да приемете като възхвала, като любовно обяснение към музиката, като признание за изключителното ми отношение към нея факта, че за нея би ми било най-много жал.

Вие ще ме попитате: а за богословието не ти ли беше жал? На богословието аз се подчиних не защото (макар че и отчасти защото) виждах в него най-високата наука, а заради това, че търсех пред нещо да се смиря, да се преклоня, да се дисциплинирам, да се накажа за надменната си студенина, с една дума, от contritio^[2]. Изпитвах нужда от власеница, от бодлив пояс под нея. Направих това, което хората са правили в миналото, когато са похлопвали на портите на някой манастир с най-строг устав. Този мой академичен манастирски живот си има своите абсурдни, смешни страни, но нали ще ме разберете, че някакъв таен страх ме възпира да го изоставя, да захвърля под миндера Светото писание и да избягам в изкуството, в което вие сте ме въвели и заради което, ако ми стане професия, ще ми е тъй особено жал.

Вие смятате това изкуство за мое призвание и ми давате да разбера, че «кръшването» от досегашния ми път не ще бъде голямо. Моето лутеранство е съгласно с това, защото то вижда в богословието и музиката съседни, родствени сфери, а на мене самия музиката винаги ми се е струвала като някаква магична смес от богословие и тъй забавната за мен математика. Музиката има много общо и с експериментирането и настойчивите търсения на алхимиците и адептите на черната магия от миналото, неща, които също стояха под знака на богословието, но същевременно и под знака на еманципацията и отстъпничеството — тя самата беше отстъпничество, не от вярата, това бе съвсем невъзможно, а във вярата отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него.“

Моите цитати са почти дословни дори и там, където не са напълно такива. Аз мога да се осланям на паметта си, а вън от това веднага след прочитането на черновката си записах много неща и преди всичко думите за отстъпничеството.

После той се извиняваше за отклонението, което всъщност едва ли бе отклонение, и минаваше на практическите въпроси, например на какъв вид музикална дейност би трябвало да се спре, ако отстъпи пред настояванията на Кречмар. Той го предупреждаваше, че по начало и както е всепризнато, от него не би могло да излезе никакъв солист виртуоз, защото „ранното пиле трябва да почне рано да пее“, а той много късно дошъл до съприкосновение с инструмента — и изобщо до мисълта за такова съприкосновение, което ясно говорело за липсващ вътрешен подтик в тази насока. Бил се запознал с клавиатурата не от желание да я овладее като майстор, а от някакво необяснимо любопитство по отношение на самата музика. У него нямало оная циганска кръв на концертиращия артист, който чрез музиката и заради нея се излага на показ. За това били необходими душевни предпоставки, пишеше той, каквито у него нямало налице: нужда от любовен обмен с тълпата, от лаври, от дълбоки поклони и въздушни целувки сред бурните ръкопляскания. Всъщност избягваше да назове нещата с истинските им имена, а именно, че дори и да не беше за това вече късно, той бе твърде свенлив, твърде горд, твърде недостъпен, твърде самотен, за да иска тепърва да става виртуоз.

Същите неблагоприятни съображения, продължаваше той, го възпирали да прегърне и попрището на диригент. Както за инструменталист-фокусник, той не се чувствувал призван и за примадона с палка и фрак пред оркестъра, за интерпретиращ пратеник и гала-представител на музиката пред простосмъртните на земята. Тук му се изплъзваше и една думичка, една от сферата на ония, които току-що вмъкнах по-горе за обяснение: той споменаваше за боязън от света. „Боязлив от света“ се наричаше той и не търсеше да изкаже с това никаква похвала за себе си. Това качество, преценяваше той, говорело за липса на топлота, на симпатия, на любов — и при наличието му човек наложително трябвало да се попита дали при това положение е годен изобщо да бъде артист, което ще рече: да бъде любовник и любимец на света. А щом тези две цели — диригентството и виртуозността на солиста — отпадали, какво ставало? Оставала музиката като такава, брачният обет, годежът с нея, мистериозната лаборатория, алхимическото добиване на злато, композирането. Чудесно! „Вие ще ме въведете, приятелю Албертус Магнус, в теорията на тази тайна наука и положително, аз вече го чувствувам, аз отсега още зная това, както от опит го знам вече донякъде — аз няма да се окажа съвсем неспособен адепт. Ще схвана всички трикове и фокуси, и то с леснина, защото моят дух гори от желание да ги постигне, почвата за тях е подготвена и в нея някои семена са вече посети. Ще облагородя първичната материя, като й прибавя магистериум, и с дух и огън ще прекарам веществото през множество колби и реторти, за да го пречистя. Прекрасно занимание! Аз не зная нищо по-увлекателно, по-тайнствено, по-възвишено, по-дълбоко, по-хубаво. Да бъда привлечен към него, не е нужно почти никакво увещаване.

И въпреки това защо един вътрешен глас ме предупреждава: O homo fuge?^[3] Аз не съм в състояние да си отговаря ясно на този въпрос. Едно само мога да кажа: аз се страхувам да дам обет пред изкуството, защото се съмнявам, че натурата ми — независимо от въпроса за способностите — ще може да го изпълни, защото на мене ми липсва онова крепко простодушие, което, доколкото разбирам, заедно с другите качества, но не и на последно място, е необходимо на артиста. Вместо него на мене ми е съдено да притежавам една бързо насищаща се интелигентност, за която си позволявам да говоря, защото, кълна се, от това нищо не си въобразявам и тя, заедно с произтичащите от нея умора и склонност към потърсване (наред с главоболието), е именно причината за моята боязън и загриженост, тя именно ме кара, тя трябва да ме накара да се въздържам. Виждате ли, добри ми учителю, колкото и да съм млад, все пак съм се позапознал малко нещо с изкуството, за да зная — и аз не бих бил ваш ученик, ако не го знаех, — че то стои много по-високо от схемата, от общоприетото, от традицията, по-високо от това, което един научава от друг, по-високо от триковете, от това «как е направено», но също тъй няма никакъв спор, че много нещо от всичко това спада пак към изкуството и аз предвиждам (защото за щастие или нещастие предугаждането е не по-малко присъщо на природата ми), че от безвкусицата, която е носещата конструкция, придаващата необходимата здравина субстанция дори и на гениалното художествено произведение, от това, което прави дадено произведение обществено достояние, проява на културата, от рутината при постигането на красотата — от всичко това аз ще почна да се стеснявам, да се срамувам, да се червя, всичко това ще ме изтощи, ще предизвика главоболието ми, и то много скоро.

Колко глупаво, колко нескромно би било да ви политам: разбирате ли това? Че кой друг, ако не вие, би го разбрал? Ето как става, за да излезе нещо хубаво, виолончелата подхващат сами замислено тъжната тема, която с философско простодушие и дълбока изразност задава въпроса за световната суета, за смисъла на всичкото това преследване, гонене, бързане и взаимно измъчване. Поклащайки мъдро глава, със състрадание, струнните инструменти се разпростират известно време над тази загадка и в един определен, добре преценен момент на тяхното слово, с мощен размах, с дълбока въздишка, от която рамената се повдигат и ниско отпускат, се намесва хорът на духовите инструменти, зазвучава хорален химн, трогателно тържествен, великолепно хармонизиран и изпълнен с приглушеното достойнство и меко сдържана сила на медните тръби. Така звучната мелодия наближава до върховната си точка, но в съгласие със закона за икономия не стига до нея. Засега тя я отбягва, запазва си я, спестява си я за в бъдеще, започва да спада надолу, остава и така много хубава, но ето че отстъпва и прави място на друга тема, песенно простичка, народно шеговито-важна, сякаш дори малко грубовата, но всъщност голяма хитруша, която при известна ловкост в похватите на оркестрацията и нюансирането се оказва удивително пригодна за всевъзможни тълкувания и сублимации. С тази песенчица композиторът борави умно и чаровно известно време, той я разчленява, разглежда в подробности и видоизменя, от нея се въззема една прелестна фигура от средния регистър към вълшебните висини на цигулките и флейтите, тук тя се рее още някое време във висшите сфери и когато стига до най-голяма пленителност, приглушената мед, хоралният химн от по-преди отново взема думата, излиза на преден план, но не започва изведнъж, с мощ, както първия път, а си дава вид, като че ли мелодията му е съпровождала простата песенчица, и сега, изпълнен с благоговейна тържественост, се насочва бавно към онази върховна точка, от която първия път така мъдро се бе въздържал, за да изтръгне едно още по-възторжено «ах!», за да предизвика още по-бурен наплив на чувства в гърдите на слушателите — сега, когато в неудържим възход, подкрепян мощно от хармоничните преходи на бас-тубата, стига вече с триумф до този връх, а след това оглежда сякаш със сдържано удовлетворение извършеното дотук и с достойнство се допява до края.

Драги приятелю, защо не мога да не се смея? Та възможно ли е по-гениално да се използува традицията, да се осветят похватите? Възможно ли е с по-ловко чувство да се постигне прекрасното? А аз, окаяният, не мога да не се смея, особено при грухтящото тактуване на бомбардата — вум, вум, вум — панг! — може би, както на всички, и моите очи се наливат със сълзи, но нуждата да се изсмея с непреодолима — над мене от край време виене проклятието да не мога да сдържа смеха си и пред най-тайнствено поразителните явления и от това именно свръхизострено чувство за комичното аз избягах в богословието с надеждата, че то ще принуди този мой гъдел да се успокои — ала там аз намерих цяло море от ужасяващ комизъм. Защо всички неща ми изглеждат като пародия на тях самите? Защо все ми се струва, че почти всички, не — всички средства и конвенционалности в изкуството са годни днес само за пародия? Това наистина са реторични въпроси — оставаше само да очаквам на тях и отговор. И такова едно отчаяно сърце, такова студенокръвно животно вие смятате за човек с «дарби» за музиката, зовете ме към нея, при вас, вместо да ме оставите със смирено търпение да изучавам богословието?“

Такава беше изповедта на Адриан, такъв беше отказът му. Аз нямам отговора на Кречмар. В оставените от Леверкюн книжа този документ не се намери. Трябва да го е пазил и държал у себе си известно време, а после при някое от своите местения в Мюнхен, Италия или Пфайферинг навярно го е загубил. Впрочем аз почти тъй точно го помня, както и писмото на Адриан, при все че тогава не си взех бележки от него. Пелтекът настояваше на своето, продължаваше да го вика, да го предупреждава, да го примамва. Нито една дума в писмото на Адриан, отговаряше той, не е поколебала дори за миг увереността му, че съдбата е предопределила Адриан за музиката, че той жадува за нея, както и тя за него, че той полу от малодушие, полу от кокетство само се крие от нея зад не особено верните анализи на своя характер и на природата си, както се беше крил вече от нея зад богословието, тая първа негова абсурдно избрана професия.

„Превземки, Адри — пишеше той — и засилването на вашето главоболие е наказанието ви за това.“

Чувството за комизъм, с което се хвалел или за което се обвинявал, щяло да бъде много повече в хармония с изкуството, отколкото със сегашните му изкуствени занимания, защото изкуството, противно на богословските му науки, могло прекрасно да го използува — пък и изобщо всичките тия отрицателни качества, които си приписвал, изкуството щяло да използува много по-успешно, отколкото той вярвал, или за да се оправдае, си давал вид, че вярва. Той, Кречмар, оставял открит въпроса, доколко тук имало налице самооклеветяване, целящо да извини съответното оклеветяване на изкуството, защото, да се представяло изкуството като някакво проституиране с тълпата, като въздушни целувки, гала-представяния, като мех за раздухване на чувствата, било все пак леко недооценяване, и то съзнателно. В случая обаче той искал да извини своето отбягване от изкуството с качества, които то тъкмо изисквало. От хора като него, от тъкмо такива хора като него днес изкуството се нуждаело — и най-смешното, най-смешното в тая престорена игра на криеница било там, че Адриан сам знаел това отлично. Студенината, „бързо насищащата се интелигентност“, чувството за безвкусица, склонността към умора, към отегчение, към потърсване, всичко това било от естество да издигне свързаното с тези качества дарование до действително призвание. Защо? Защото те само отчасти били свойствени на отделната личност, иначе тяхната природа била свръхиндивидуална, тя била израз на колективното чувство за историческо изхабяване и изчерпване на средствата в изкуството, на отегчението от тях, на търсенето на нови пътища.

„Изкуството крачи напред“ — пишеше Кречмар — „и то върши това посредством отделната личност, която е продукт и оръдие на своето време, в нея обективните и субективните моменти се преплитат така неразличимо, че едните приемат облика на другите. Жизнената нужда на изкуството от революционен напредък и от осъществяване на новото използува като средство извънредно силното субективно чувство за отживялост, за нямане какво повече да се каже, за стигане до невъзможност да се продължава по същия път и тя си служи с привидно нежизнеспособното, с личната умора и интелектуална скука, с прозорливото отвращение от това «как е направено», със злощастната склонност да се виждат нещата в тяхната пародийна изопаченост, с «чувството за комизъм» — та искам да кажа: волята на изкуството за живот и напредък надява маската на тези апатични лични качества, за да се изяви, за да се обективизира, за да се осъществи чрез тях. Много ли ви е толкова метафизика? Но толкова е тъкмо достатъчно, толкова е самата истина — на вас всъщност известната истина. Побързай, Адри, и се реши! Аз чакам. Вие сте вече на двадесет години, а имате да усвоявате още маса тънкости в занаята, достатъчно трудни, за да ви заинтригуват. По-добре да ви боли главата, като се упражнявате над каноните, фугите и контрапункта, отколкото като опровергавате Кантовото опровержение на доказателствата за съществуването на бога. Стига толкова богословско моминство.“

„Моминството е чест, но вечно то не бива,

че иначе напомня от плод лишена нива.“

С този цитат от „Херувимският странник“ писмото завършваше. Когато вдигнах поглед към Адриан, срещнах закачливата му усмивка.

— Как ти се вижда противоударът му, не е лош, нали? — запита той.

— Никак не е лош — отговорих аз.

— Той знае какво иска — продължи Адриан, — а доста е срамно, че аз не зная това много сигурно.

— Мисля, че и ти го знаеш — рекох аз. И наистина в Адриановото писмо съвсем не бях видял още някакъв действителен отказ, нито пък смятах, разбира се, че то е написано от „превземки“. Тази дума положително не подхожда за волята да се затрудни и да се задълбочи чрез съмнение едно решение, което човек обмисля. Че това решение щеше да бъде взето, аз вече с вълнение виждах и то лежеше в основата на последвалия наш разговор за предстоящото ни близко бъдеще, сякаш бе наистина взето. И без това нашите пътища се разделяха. Въпреки силното ми късогледство бяха ме намерили, че съм годен за военна служба и сега трябваше да отбия едногодишната си военна тегоба в 3-ти артилерийски полк, който квартируваше в Наумбург. Дали като слаботелесен или поради постоянното си главоболие, Адриан от своя страна беше освободен за неопределено време от служба и възнамеряваше да прекара няколко седмици при родителите си в Бухел, за да вземе мнението им, както казваше той, по въпроса за смяната на професията си. От думите му впрочем личеше, че смята да им представи работите така, като че ли става дума само за смяна на университета — всъщност до известна степен нещата и на него така се представяха. Възнамеряваше, да им каже, че отсега нататък ще придава на заниманията си по музика „по-голямо значение“, та затова ще се премести в града, където работи неговият ментор от училищните години. А че се отказва от богословието, за това още не ставаше дума. Той действително имаше намерение да се запише отново и в университета, да слуша лекциите по философия и да вземе докторат по тази специалност.

За началото на зимния семестър на 1905 година Леверкюн замина за Лайпциг.