Томас Ман
Доктор Фаустус (13)

XIII

С няколко думи ще трябва да спомена и за още един човек сред нашите преподаватели, който поради особено заинтригуващата си двусмисленост се е запечатал в паметта ми по-ярко от другите професори. Това беше частният доцент Еберхард Шлепфус, който имаше тогава venia legendi^[1] за два семестъра в Хале, за да изчезне пак след това кой знае къде от погледите ни. Шлепфус беше едва среден на ръст, слаботелесен, носеше вместо палто дълга черна наметка, която се закопчаваше с метална верижка на шията, а на главата някаква широкопола шапка с навити отстрани краища, близка по форма на йезуитските, когато ние, студентите, го поздравявахме на улицата, той с широк замах я сваляше почти до земята и неизменно произнасяше: „Ваш най-покорен слуга!“ Според мене той действително влачеше малко единия си крак^[2], но другите не бяха съгласни по това с мене, пък и аз невинаги, когато го срещнех, можех със сигурност да потвърдя своето наблюдение, така че всъщност не настоявам особено и съм готов да припиша това свое впечатление по-скоро на някакво подсъзнателно внушение поради името му — но до известна степен предположението ми се дължеше и на характера на неговите двучасови лекции. Не си спомням точно под какво наименование беше вписан в програмата неговият предмет. По своята същност, впрочем доста неопределена, той можеше да се нарече „Психология на религията“ и като че ли действително се наричаше тъй. Материята беше от съвсем изключително естество, по нея изпит не се държеше и само шепа интелектуално и повече или по-малко революционно настроени студенти — десетина-дванадесет души — се явяваха да я слушат. Всъщност чудно ми беше, че те не бяха повече, защото това, което Шлепфус ни поднасяше, беше достатъчно привлекателно с двусмислеността си, за да възбуди много по-широк интерес. Но и този случай идваше само да потвърди, че дори и пикантното губи своята популярност, щом то се проникне от дух.

Казах вече, че богословието, теологията — поради самото си естество е склонна понякога, а при известни обстоятелства ще бъде винаги склонна да се превърне в демонология. Пример за това беше и Шлепфус, пример твърде напредничав, и интелектуален наистина, тъй като неговото демонично схващане за света и бога беше психологично обагрено и поради това приемливо и дори съблазнително от гледището на съвременните научни разбирания. За това допринасяше и неговият лекторски похват, от естество да импонира тъкмо на младите хора. Той говореше напълно свободно, ясно, без каквито и да било усилия и паузи, завършено, готово сякаш за печат, с леко иронични обрати — и не от катедрата, а приседнал някъде встрани, облегнат на парапета, сложил ръцете си в скута и сплел върховете на пръстите, а палците вирнал нагоре, при което разделената му на две брадица се движеше нагоре-надолу, а между нея и остро засуканите мустачки се мяркаха изострени като теслички зъби. Простодушното общуване на професор Кумпф с дявола беше детинска игра в сравнение с психологическата реалност, която Шлепфус успяваше да придаде на душегубеца, на този персонифициран отцепник от бога. Защото той включваше диалектично, ако мога така да се изразя, кощунството в същината на божествеността, ада в емпиреума, обявяваше безбожността за неизбежен и зародил се едновременно корелат на светостта, а самата святост за извор на непрестанно сатанинско изкушение, за почти непреодолимо предизвикателство за оскверняване.

Това той доказваше, като сочеше душевното състояние на хората през онази класична епоха, когато животът е бил проникнат от дълбока религиозност, през епохата на християнското средновековие, особено през неговите последни столетия, епоха на абсолютно съгласие между духовния съдия и престъпника, между инквизитора и вещицата по отношение на безспорния и за двамата факт на отстъпничество от бога, на съюз с дявола, на отвратително общуване с демоните. Пораждащата се пред самата светая светих непреодолима нужда за богохулство е била същественото, била самата същина на нещата и тя се проявявала например в прозвището, което богоотстъпниците давали на Богородица: „Трудната мома“ или в извънредно мръсните забележки, в ужасните гадости, които дяволът ги подтиквал да изричат тайно през време на богослужението и които доктор Шлепфус, сплел пръстите, дословно ни предаваше — аз се отказвам да сторя същото от съображения, налагани от добрия вкус, но с това ни най-малко не упреквам него, че той не признаваше подобни съображения, а държеше преди всичко на науката. Само че твърде странно беше да се гледа колко добросъвестно записваха студентите такива неща в тетрадките си. Според Шлепфус излизаше, че всичко това, че злото, че персонифицираното дори зло е неизбежно следствие и необходим реквизит на самото свято съществуване на бога така също и порокът — той не съществувал сам по себе си, а възниквал от щението да се омърси добродетелта, без която той би се оказал безпочвен с други думи: той се състоял във вкусването на свободата, сиреч на възможността да се греши, свобода, залегнала в основата на сътворението на света.

Оттук вече логически следваше заключението за известно несъвършенство във всемогъществото, и всеблагостта на бога, тъй като за него се бе оказало невъзможно да надари своето творение — сиреч това, което е излъчил от себе си и което се намира вече извън него — с неспособност за грях. Защото това би означавало да лиши сътвореното от свобода на волята да се отвръща от бога, а то би било тогава несъвършено творение, дори никакво творение и отрицание на бога. Логичната дилема на бога се е състояла в невъзможността да придаде на създанията си — на човека и ангелите — едновременно и самостоятелност в избора, сиреч свободна воля, и способност да не грешат. Следователно благочестието и добродетелта се състояха в това, свободата, която бог е бил принуден да даде на творението си в качеството му на такова, да не се използува за зло, а това ще рече: изобщо да не се използува — от което по думите на Шлепфус едва ли не излизаше, че това неизползуване на свободата означава известно екзистенциално отслабване, известно понижение в интензивността на жизнения процес у вече излязлото от бога творение.

Свобода! Колко странно звучеше тази дума в устата на Шлепфус! То се знае, в нея се долавяше някакво религиозно ударение, той говореше като богослов, но говореше за свободата съвсем не пренебрежително, а напротив, подчертаваше високото значение, което е трябвало да има за бога тази мисъл, щом той е предпочел да изложи хората и ангелите на грях, отколкото да ги лиши от свобода на волята. С една дума, свободата беше противоположността на вродената безгрешност, свободата означаваше по свой избор или да останем верни на бога, или да се поддадем на демоните и да мърморим страхотии под носа си през време на богослужението. Това беше една дефиниция, която просто се налагаше от тая психология на религията. Но и в друго, може би не толкова духовно и все пак далеч не лишено от ентусиазъм значение свободата е играла роля в живота на народите и в историческите борби. Тази роля тя играе и сега, когато пиша това животоописание — в разбушувалата се днес война и както ми се иска в усамотението си да вярвам, не на последно място в душата и мислите на немския народ, който под господството на невероятно дързък произвол за пръв път може би в своето съществувание започва смътно да се досеща какво нещо е свободата. Но тогава ние дотам не бяхме стигнали. По време на нашето студентство въпросът за свободата беше, или поне изглеждаше, не толкова парлив и доктор Шлепфус можеше да дава на тази дума онова значение, което подхождаше в рамките на неговите лекции, а другото да оставя настрана. Да бях имал поне впечатлението, че той действително го оставяше настрана и вдълбочен в своето религиозно-психологично схващане, просто забравя за него! Но той не го забравяше, от това чувство аз не можех да се отърся и неговото богословско определение на свободата имаше апологетично-полемично острие, насочено срещу „модерните“, сиреч по-повърхностните общоприети идеи, които неговите слушатели биха могли евентуално да свързват с това понятие. Виждате ли, сякаш искаше да каже той и ние имаме тази дума, тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико, тя е необходима предпоставка за сътворяването на света, тя е това, което попречи на бога да ни опази от възможността да отпаднем от него. Свободата е свобода да грешим, а благочестието се състои в това, от любов към бога да не използуваме свободата, която той е трябвало да ни даде.

Така излизаше то — малко нещо тенденциозно, малко нещо злостно, ако изобщо не се лъжех. С една дума, това ме дразнеше. Не обичам, когато някой иска да има всичко, когато взема думите от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това. Но тъкмо за хуманност говореше и Шлепфус — естествено в духа на „класичните столетия на вярата“, върху духовното състояние на които той изграждаше своите психологични разсъждения. Той явно държеше да ни разясни, че хуманизмът не е някакво откритие на свободния дух, че тази идея принадлежи не само на него, че тя е винаги съществувала и че дейността например на инквизицията е била проникната от най-трогателна хуманност. Една жена в ония „класични“ времена, разказваше ни той, била хвърлена в затвор, съдена и изгорена, защото цели шест години имала три пъти седмично, предимно срещу свети празници, вземане-даване с един инкуб^[3], и то на същото легло край спящия си мъж. Така тя дала обещание на дявола, че след седем години ще му принадлежи вече духом и телом. Ала имала щастие, защото малко преди да изтече този срок, бог в своето милосърдие сторил тъй, че тя да попадне в ръцете на Инквизицията и още при леките степени на разпита жената направила пълни и покъртителни в нейното разкаяние самопризнания, така че господ по всяка вероятност е трябвало да й прости. Защото тя с готовност отишла на смърт, като изрично заявила, че дори и да бъде освободена, предпочитала хиляди пъти кладата, само и само да се отърве от властта на демона. До такава степен и опротивял животът под гнета на мръсния грях. Но за каква цялостна култура говореше това хармонично разбирателство между съдия и престъпник, за каква топла човечност свидетелствуваше задоволството, че в последния миг чрез огнената смърт тази душа се изтръгва от лапите на дявола и по такъв начин й се издействува прошка от бога!

Такава духовна храна ни поднасяше Шлепфус, като особено ни изтъкваше — не само какво може да бъде също хуманност, но какво е тя и всъщност. Напълно безполезно било да се употребява в случая друга дума от речника на свободните умове и да се говори за безнадеждно суеверие. Шлепфус си служеше и с тази дума в духа на „класичните“ столетия, на които тя съвсем не била непозната. Глупаво суеверна била само онази жена с инкуба и никой друг. Защото тя била отпаднала от бога, отпаднала от вярата и това именно е било суеверие. Да се вярва в демони, в инкуби не било суеверие, суеверие е било да общуваш по такъв гибелен начин с тях, да очакваш от тях това, което само от бога може да се очаква. Суеверието значело лековерие спрямо внушенията и подстрекателствата, нашепвани от врага на човешкия род това понятие обхващало всички призовавания на тъмните сили, всички песни и заклинания, всички магьоснически деяния, пороци и престъпления, то включвало flagellum haetericorum fascinariorum^[4], illusiones daemonum^[5]. Така е могло да се определи понятието „суеверие“, така се и то определяло и наистина интересно е да се види как човек употребява понякога думите и как мисли с тях!

То се знае, диалектичната свързаност на злото със светостта и доброто е играела значителна роля в теодицеята, в оправдаването на бога за наличието на зло в света и на тази именно свързаност се отделяше не малко място и в лекциите на Шлепфус. Злото способствувало за съвършенството на вселената и без зло тя нямало да бъде съвършена, ето защо бог го допуснал, тъй като самият той е съвършен и поради това е трябвало да желае съвършенството — не в смисъла на съвършеното добро, а в смисъл на всестранната и взаимно обуславяща се интензивност на съществуванието. Злото ставало несравнено по-зло при наличието на добро, а доброто несравнено по-прекрасно при наличието на зло и може би — макар това да било спорно — злото изобщо нямало да е зло, ако не би имало добро и доброто изобщо нямало да е добро, ако не би имало зло. Августин поне стигнал до това заключение, защото твърдял, че функцията на злото е да направи по-ясно да проличи доброто, което тогава още повече се харесва и става още по-достойно за похвала при сравняване със злото. Действително Тома Аквински издигнал предупреждението, че е опасно да се вярва, че бог желаел да се върши зло. Бог нито желаел, нито не желаел то да се върши. Без всякакво желание или нежелание той позволявал злото да съществува, а това било от полза за съвършенството. Но щяло да бъде заблуда да се твърди, че бог допускал злото в името на доброто, защото не можело да се смята за добро онова, което отговаря на идеята за „добро“ не само по себе си, а от съпоставянето му със злото. Във всеки случай, казваше Шлепфус, тук изниквал вече проблемът за абсолютното добро и красиво, за доброто и красивото, независимо от злото и грозното — проблемът на неподлежащата на сравняване качественост. Ала където сравнението отпадало, продължаваше той, отпадал и мащабът и в такъв случай не би могло да става дума, че нещо е тежко или леко, нито пък че то е голямо или малко. При това положение доброто и красивото губели своята същност, като се свеждали до някакво безкачествено битие, извънредно сходно с небитието и едва ли за предпочитане пред него.

Ние усърдно записвахме всичко това в своите тетрадки, за да го отнесем с повече или по-малко чиста съвест по домовете си. Истинското оправдание на бога с оглед на бедственото положение на света, така добавяхме ние под диктовката на Шлепфус, се състояло в способността му от злото да твори добро. Тази способност изисквала непременно да бъде проявявана за славата божия на дело, а тя нямало да се разкрие, ако бог не излагал създанията си на въздействието на греха. В такъв случай вселената щяла да се лиши от онова добро, което бог е в състояние да създаде от злото, от греха, от страданията и порока, и ангелите нямало да имат толкова поводи да славословят господа. Разбира се, случвало се понякога и обратното, от доброто, както историята постоянно ни учи, могло да произлезе и много зло, така че, за да се избегне това, бог би трябвало да не допуска и доброто и изобщо да не създава света. Но това щяло да противоречи на същността му на творец и затова той създал света такъв, какъвто е, именно примесен със зло, ще рече, неизбежно е било да го предостави отчасти и на демонични влияния.

Никога не можах напълно да си изясня дали Шлепфус ни преподаваше свои собствени научни схващания, или искаше просто да ни запознае с психологията на класичните столетия на вярата. Разбира се, той нямаше да е богослов, ако не съчувствуваше на тази психология до степен, че да е съгласен с нея. Но, както вече споменах, на мене ми беше чудно как повече млади хора не посещаваха лекциите му, защото винаги, когато в тях ставаше дума за властта на демоните над човешкия живот, въпросът за пола излизаше веднага на преден план. Та можеше ли да бъде иначе? Демоничният характер на тази сфера беше една от главните тези на „класичната психология“ според нея най-вече в тая област обичали да си дават среща демоните, тук била точката, от която за богопротивника, за врага на човешкия род, за лукавия било най-лесно да хвърля мрежите си. Защото тъкмо над съвъкуплението бог му признал по-голяма магическа сила, отколкото над което и да е друго човешко деяние и то не само поради външната непристойност на този акт, но и преди всичко защото покварата на нашия праотец Адам преминала като наследствен грях върху цялото човечество. Актът на оплождането, белязан с тъй отблъскваща неестетичност, бил израз и въплъщение на първородния грях — какво чудно тогава, че тук на дявола е предоставена особено голяма свобода на действие? Ненапразно ангелът казал на Товит: „Тези, които се предават на страстта, попадат под властта на демона.“ Защото демонската мощ се гнездяла в чреслата на човека и тях именно имал пред вид евангелистът, когато казал: „Когато силният брани с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност.“ Тук ставало дума, разбира се, за половия живот подобен смисъл се долавял и във всички по-тъмни оказания и тъкмо благочестието имало нужния остър слух, за да го схване в тях.

За учудване било само колко слаба се оказала стражевата служба на ангелите тъкмо при праведниците господни, поне доколкото се отнасяло до „безопасността“ им. Житията на светите отци са пълни със свидетелства, че макар и да се съпротивлявали на всяка плътска съблазън, все пак просто невероятно било колко ужасно са били те изкушавани от въжделенията на пола. „Дадено ми е жило в плътта, ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям.“ Това е признание, направено пред коринтяните, и дори авторът на посланието да имал пред вид нещо друго, например епилепсия или нещо подобно — благочестието въпреки това си го тълкувало по свой начин — в края на краищата с право навярно, тъй като инстинктът му не го лъжел, като свързвал смътно недъзите на мозъка с демона на плътската страст. Разбира се, изкушението, на което човек устоявал, не било никакъв грях, а само изпитание на добродетелта. И все пак трудно било да се определи точно границата между изкушението и греха, защото не е ли изкушението вече разбушувалият се в кръвта ни грях? И нима в похотта не се таи вече влечение към злото? Тук пак проличавало диалектичното единство на доброто и злото, защото без изкушение святостта била немислима и мярка за нея била страхотността на изкушението, греховният потенциал на човека.

Но от кого изхождало изкушението? Върху кого трябвало да падне проклятието заради него? Лесно било да се каже: то идва от дявола. Действително изворът е бил той, но проклятието тегнело върху конкретния предмет, върху оръдието на изкусителя. А оръдието било жената. С това тя ставала същевременно и оръдие за святост, защото без бушуването на греховните страсти светостта не би съществувала. Но никой не й бил за това благодарен. Нещо повече, странно и извънредно показателно било, че макар човекът и в двата си облика да е полово същество, макар представата, че демоните се гнездят в чреслата на човека, да би трябвало да се отнася по-скоро до мъжа, отколкото до жената, все пак цялото проклятие на плътта и на робуването на пола се стоварвало върху жената, така че се стигнало до поговорката: „На жената красотата е златна халка на свинска зурла“.

И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря и за мъжката чувственост. Оттук и словата: „И намерих, че по-горчива от смъртта е жената и дори добрата жена е подвластна на въжделенията на плътта.“

Би могло да се попита: а добрият мъж не е ли? И особено святият? Да, но по вина на жената, която олицетворявала всичките плътски желания на земята. Полът бил нейното царство и как можел да бъде сигурен човек, че тя — която се наричала femina, което идело отчасти от fides, отчасти от minus, сиреч от маловерие — не е в най-близки отношения с нечистите духове, населяващи това царство, че тя няма вземане-даване с тях и преди всичко, че не е вещица? Пример за това била оная жена, която в присъствието на заспалия до нея нищо неподозиращ съпруг приемала в леглото си един инкуб, и то в течение на години. Всъщност, освен инкуби се срещали и сукуби^[6] и действително един порочен младеж от тази класична епоха живял с един идол, чиято демонска ревност в края на краищата трябвало да изпита. Защото след няколко години той сключил брак — повече по сметка, отколкото по истинско влечение — с една порядъчна жена, ала не успял да я познае, защото идолът всеки път лягал помежду им. Много естествено, че жената, основателно недоволна, скоро го напуснала и той бил принуден вече цял живот да се ограничава само с нетърпящия съпернички идол.

Но много по-характерно за психологичната обстановка било според Шлепфус ограничението, на което един младеж от онази епоха бил подхвърлен, защото без каквато и да било вина от негова страна то го сполетяло вследствие на чародейството на една вещица и той бил принуден да прибегне до наистина трагично средство, за да се избави от него. Като спомен от общите ни занимания с Адриан аз ще преразкажа накратко тук историята, на която частният доцент Шлепфус твърде остроумно се бе спрял в лекциите си.

В Мерсбург, близо до Констанц, живеел към края на петнадесетото столетие един честен момък на име Хайнц Кльопфгайсел, бъчвар по професия — здрав и снажен младеж. Силна, споделена впрочем любов го свързвала с девойката Барбел, единствената щерка на овдовелия звънар, и той искал вече да се ожени за нея, но на желанието на младите се противопоставил бащата, защото Кльопфгайсел бил сиромах, а звънарят изисквал той да си създаде първо добро положение в живота, да стане майстор в занаята, преди да му даде дъщеря си. Ала любовта на младите била по-силна от търпението им и влюбената двойчица, преди още да му дойде времето, се превърнала вече в истинска двойка. Защото нощем, когато звънарят отивал да бие камбаните, Кльопфгайсел прескачал при Барбел и в страстните им прегръдки всеки от тях изглеждал на другия най-прекрасното същество на земята.

Така стоели работите, когато един ден бъчварят се запътил заедно с още неколцина веселяци другари за Констанц, където имало събор. Там те прекарали така весело деня, че вечерта вече съвсем побуяли и решили да отидат в някакъв вертеп при жени. На Кдьопфгайсел това не му харесало много и той отказал да върви с тях. Но приятелите почнали да му се смеят, да го наричат срамежливец, да подхвърлят засягащи достойнството му подигравателни предположения, че той може би в края на краищата не е нещо в ред и по тая част не го бива. Това вече той не понесъл и тъй като не бил по-малко пийнал от другите, отстъпил на увещанията, рекъл: „Охо, ще ме видите вие мене“ — и се запътил с цялата компания към хубавиците.

Но тук той така се посрамил, че просто не знаел къде да погледне. Защото против всяко очакване той се оказал съвсем не в ред и претърпял пълна несполука при хубостницата, една унгарка, което нещо страшно го разгневило, но същевременно и уплашило. А никаквицата не само че му се присмяла, но и поклатила усъмнено глава и рекла, че тая работа не е съвсем чиста: щом такъв як момък като него изведнъж не може да направи нищо, той сигурно ще е жертва на дявола, сигурно му е направена магия и надърдорила още сума неща. Кльопфгайсел щедро й заплатил, за да не го изложи пред приятелите му, и се върнал съкрушен у дома си.

Тук той си нагласил колкото е възможно по-скоро, макар и не без страх, среща със своята Барбел и докато звънарят биел камбаните, те двамата прекарали един крайно сполучлив час. По този начин честта му на млад мъж била спасена и той можел да бъде само доволен. Щом вън от първата и единствената никоя друга нямала значение за него, защо да е нужно то изобщо да има значение, освен само при нея? Но в душата му все пак останало след оная несполука някакво безпокойство и мисълта да се изпита, да изиграе, макар веднъж и никога вече един номер на своята мила, не му давала мир. Затова започнал тайно да търси случай да се подложи на изпитание — да подложи себе си, а също и нея, защото не можел той да таи недоверие по отношение на себе си, без то да се отрази като леко, макар и едва доловимо, но все пак тревожно подозрение и спрямо тази, която така бе овладяла душата му.

И ето че веднъж му се случило да слезе в зимника на един винар, на някакъв болнав дебеланко, за да притегне разхлабилите се обръчи на две бъчви, а жената на винаря, още доста свежа женичка, слязла с него да го погледа как работи. Там тя помилвала яките мишци на ръката му, долепила до нея за сравнение и своята и взела толкова да го закача, че просто невъзможно било да й откаже това, което плътта му, въпреки пълната готовност на духа, била съвсем възпрепятствувана да извърши и тъй, наложило се да й каже, че сега не му е до това, че бърза, пък и мъжът й сигурно веднага ще слезе в зимника — и скоро-скоро си плюл на петите, изпратен от подигравателния смях на горчиво разочарованата стопанка, на която той задлъжнял в това, в което никой як момък не би останал длъжен.

Той бил дълбоко уязвен, разколебан в себе си, и не само в себе си, защото подозрението, което след първата несполука се бе загнездило в душата му, сега го овладяло напълно: той е жертва на дявола, в това нямало вече съмнение. И тъй като се отнасяло до спасението на една клета душа, а и до честта на неговата мъжка сила, той отишъл при попа и през решетката му изрекъл в ухото всичко: как с него си играе някаква нечиста сила, как той не е в състояние и нещо му пречи, освен при една-единствена и от какво ли може да е това, и дали религията не би могла да му окаже майчинската си помощ в тая несрета.

А все по това време, поради подстрекателствата на лукавия и за поругание на славата божия, по тия места се била широко разпространила язвата на магьосничеството със съответните му поразии, грехове и пороци и затова на пастирите на душите човешки било строго вменено в дълг зорко да бдят над своето паство. Попът, на когото този вид напаст, лишаваща мъжете от най-добрата им сила, била твърде добре известна, се отнесъл с изповедта на Кльопфгайсел до по-висши инстанции, щерката на звънаря била задържана, разпитана и тя чистосърдечно признала, че от страх да не би възлюбленият да й изневери и да й го отмъкнат някъде, преди той да стане пред бога и хората неин съпруг, взела от някаква си бабичка, баняджийка по занаят, едно специално средство — някаква мас, приготвена, както разправяли, от тлъстината на некръстено умряло детенце с тази мас, за да си осигури навеки привързаността на своя Хайнц, тя начертала на гърба му през време на прегръдките им определена фигура. Подложили тогава на разпит и баняджийката, но тя най-упорито отричала всичко. Наложило се да я предадат на светските власти, за да се приложат при разпита средства, които не подобават на църквата, и след известен натиск излязло наяве това, което трябвало и да се очаква, а именно, че старата действително се била сговорила с дявола, който й се явил под образа на монах с кози крака и я предумал да се отрече с най-ужасни хули от трите лица на бога и от християнската вяра, срещу което я снабдил с рецепти за приготвяне не само на тая любовна мас, но и на други скверни панацеи, между тях и на една мас с магически свойства: всеки дървен предмет, намазан с нея, мигновено се издигал във въздуха заедно с адепта. Подробностите, с които сатаната подпечатал договора си със старата, се разкривали при по-нататъшния натиск откъслечно и били наистина ужасни.

За само косвено съблазнената всичко зависело сега от това, до каква степен вземането и използуването на греховния препарат е изложило на опасност спасението на душата й. За нещастие на младото момиче старата дала показания, че демонът й бил възложил да привлече голям брой прозелити, защото за всяка душа, която тя му приведе, като я съблазни да използува сатанинските му дарове, той й обещал да я направи малко по-нечувствителна спрямо вечния огън, така че при усърдна работа в набирането на нови жертви тя щяла да получи нещо като азбестова броня срещу пламъците на ада. За Барбел това било фатално. Необходимостта да се спаси душата й от вечна погибел, да бъде тя изтръгната от ноктите на дявола, като се пожертвува тялото, била очевидна. И тъй като било вече крайно наложително да бъде спряна с някой назидателен пример все по-разпространяващата се поквара, двете вещици, старата и младата, били завързани на градския площад за два съседни кола и изгорени. Хайнц Кльопфгайсел, жертвата на магията, стоял със смъкната шапка сред зяпащата тълпа и мърморел молитви. Прегракналите до неузнаваемост, задушавани от дима писъци на неговата любима му изглеждали като крясъка на демона, който с отвратително грачене излизал от нея. От този час причиненото му от магията обидно ограничение било премахнато и преди още неговата любима да се била превърнала във въглен, греховно отнетата му свобода да разполага със своята мъжественост напълно му се възвърнала.

Никога не можах да забравя тази възмутителна история, тъй характерна за духа на Шлепфусовите лекции, нито напълно да се успокоя след нея. По онова време между нас, между Адриан и мене, а също и на разискванията в кръжеца на Винфрид ставаше много пъти дума за нея, но както у него, винаги въздържан и мълчалив, когато се отнасяше до преподавателите му и преподаваната от тях материя, така и у неговите състуденти аз не успях да възбудя онова негодувание, което да отговаря донякъде на моя гняв, предизвикан от този анекдот и особено от самия Кльопфгайсел. Аз и сега кипя при мисълта за него и го наричам в пълния смисъл на думата невероятно говедо. Защо му е трябвало на този дръвник да се оплаква? Защо е било нужно да върши това с други жени, щом е имал единствената, която е обичал, и то, изглежда, тъй много, че това го правело студен и „безсилен“ по отношение на другите? Какво значение е могло да има тук „безсилието“, щом той при своята единствена е обладавал пълната сила на любовта? Любовта е без съмнение един вид благороден подбор в половия живот и ако приемем, че не е много естествено отсъствието на мъжка сила при липсата на любов, вече напълно естествено е при наличието на любов към една жена мъжът да се окаже „безсилен“ към всяка друга. Наистина Барбел е била привързала и „ограничила“ своя Хайнц, но не с дяволската мас, а със своята женствена прелест и воля да го притежава, с която го е задържала и закриляла от други съблазни. Че тази закрила, произтичаща от нейната сила, от нейното влияние над природата на момъка, се е укрепвала психически и от вълшебната мас, от вярата на момичето в нея — това съм готов да приема, при все че много по-правилно и по-просто ми се струва да се погледне на цялата работа от неговата страна и да се търси причината за задръжката, която така глупаво го смутила, в душевното състояние, предизвикано от неговата любов. Но и с това гледище се признава известна естествена чудотворна сила на душата, на способността й да определя и видоизменя физическите свойства на организма и тази именно магическа, така да се каже, страна на случая беше особено изтъквана, разбира се, и от Шлепфус в неговите коментари по историята на Кльопфгайсел.

Това той вършеше в някакъв квазихуманистичен дух, за да подчертае възвишеното схващане, което са имали онези уж мрачни столетия за привилегированото положение на човешкото тяло. Те го смятали за по-благородно от всяко друго съчетание на земната материя и в неговите промени под влиянието на душата виждали израз на неговото първостепенно значение, на неговото високо положение в йерархията на физическите тела. Нали то се смразява и сгорещява под влиянието на страха и гнева, отслабва от скръб, разцъфва от радост, дори само една представа за нещо отвратително може да предизвика физиологичното действие на развалена храна, видът на чиния ягоди може да причини изприщване по кожата на един алергетик, дори болестта, дори смъртта могат да се окажат следствие на чисто душевни въздействия. А от съзнанието, че душата е в състояние да внася промени в собствената й, принадлежаща на нея телесна материя, оставало само една, и то неизбежна крачка до убеждението, подкрепено от богатия опит на човечеството, че и една чужда душа съзнателно и преднамерено, следователно чрез вълшебство, може да промени чужда телесна субстанция с други думи: действителността на магията, на демоничното влияние, на вълшебството по този начин се потвърждавала и от сферата на така нареченото суеверие се изземвали редица явления, като например урочасването — един комплекс от житейски случаи, намерил непосредствен израз в легендата за убиващия поглед на митичния Василиск. Щяло да бъде непростителна нехуманност да се отрича, че една нечиста душа само с поглед, бил той съзнателен или случаен, може да окаже вредно телесно въздействие върху други хора и особено върху малки деца, чиято още нежна субстанция е особено чувствителна към отровата на такъв поглед.

Така говореше Шлепфус на своите изключителни лекции, изключителни както по дух, така и по съмнителността си. „Съмнително“ е чудесна дума аз винаги съм й придавал висока филологична оценка. Тя приканва едновременно и към съгласие, и към несъгласие; във всеки случай към много предпазливо съгласие, и хвърля двойствена светлина върху несигурното и будещо подозрения естество на предмета — или човека.

В поздрава си, когато срещахме Шлепфус на улицата или в коридорите на университета, ние влагахме цялото уважение, което всеки път ни вдъхваше високото интелектуално равнище на неговите лекции, а той в отговор сваляше още по-ниско шапка и казваше: „Ваш най-покорен слуга!“