Томас Ман
Доктор Фаустус (10)

X

През последната година в гимназията, вече като зрелостник, Леверкюн покрай всичко останало се залови да изучава и незадължителния староеврейски език (това аз не правех), с което издаде насоката на своите планове за бъдещето си. „Оказа се“ (съзнателно повтарям този израз, който употребих вече, когато разказвах за онзи момент, в който една случайно изтървана дума ми откри неговия вътрешен религиозен живот) — оказа се, че той иска да изучава богословието. Близостта на зрелостния изпит изискваше вече някакво решение, избор на някакъв факултет и той заяви, че е направил този избор. Заяви това в отговор на въпрос от страна на чичо му, който вдигна вежди и каза „браво!“, заяви го сетне по свой почин и на родителите си в Бухел. Те посрещнаха това известие с още по-голямо задоволство. А на мене той беше съобщил това вече по-рано, като ми бе дал да разбера, че смята избраната от него наука не като подготовка за църковна и пастирска дейност, а като стъпало към едно академично поприще.

Това трябваше да бъде един вид успокоение за мене и то наистина беше такова, защото, да си го представям като кандидат за проповедническа служба, като главен пастор или дори като консисториален съветник и генерал суперинтендант, ми беше във висша степен неприятно. Да бе поне католик като нас! Неговият сигурен според мене възход по стъпалата на йерархията, докато стане най-сетне църковен княз, щеше да ми се види като по-щастлива, по-отговаряща за него перспектива. Но изобщо решението му да избере богословието за професия беше нещо като шок за мене и навярно съм променил цвят, когато чух за това. Защо? Трудно бих могъл наистина да кажа коя друга професия трябваше иначе да избере. Всъщност за мене нищо не беше достатъчно добро за него искам да кажа: делничната, емпирична страна на всяка професия ми изглеждаше недостойна за него и аз напразно си блъсках ума да изнамеря някоя, при практическото, занаятчийското, така да се каже, изпълнение на която да мога действително да си го представя. За него аз бях честолюбив, честолюбив абсолютно, и все пак бях обзет от тръпки на ужас, когато прозрях — съвсем ясно прозрях, че от своя страна той беше направил избора си от високомерие.

Между другото и двамата се бяхме съгласили или по-право присъединили към често изказваното мнение, че философията е царица на всички науки. Сред тях тя заема — така бяхме с него решили — приблизително онова място, което заема органът сред останалите инструменти. Тя ги обхваща с поглед, обединява ги всички духовно, подрежда и изяснява резултатите от изследванията във всичките области, за да стигне до представата за света, до една господствуваща и меродавна, разкриваща смисъла на живота синтеза, до съзерцателното определяне на мястото на човека в космоса. Всичките ми размишления за бъдещето на моя приятел, за „професията“, която би му подхождала, винаги ме довеждаха до подобни представи. Неговите всестранни стремежи, които същевременно ме караха да се опасявам за здравето му, неговата винаги съпътствувана от коментираща критичност жажда за знания оправдаваха подобни мечти. Универсализмът на един човек с разностранни, неограничени познания, универсализмът на един световен мъдрец ми изглеждаше тъкмо това, което единствено би могло да му отговаря — по-нататък моето въображение не можеше да стигне. А сега трябваше да узная, че той в себе си беше отишъл и по-нататък, че мълком, без, разбира се, да си придава някакъв тържествен вид — защото той ми съобщи решението си с много спокойни, много обикновени думи, та той беше надминал и засрамил приятелското ми честолюбие.

Защото има, ако щете, една дисциплина, в която и царицата философия става слугиня, в която тя се превръща в спомагателна наука или, академично казано — във „второстепенен предмет“, и тази дисциплина е богословието. Където любомъдрието се издига до съзерцаване на най-висшето същество, до първоизвора на битието, до учението за бога и божествените неща, там е, би могло да се каже, върхът на научното достойнство, там е най-високата и най-благородната сфера на познанието, най-високата точка на мисълта за един одухотворен интелект там е най-възвишената цел. Най-възвишената, защото светските науки, например моята собствена, филологията, а заедно с нея историята и всички останали науки, се превръщат тук в прости оръдия за опознаването на свещената същност, Най-възвишената, но и с най-дълбоко смирение преследвана цел, защото според думите на писанието тя е над „всякакъв разум“, защото тук човешкият дух встъпва в едно по-благочестиво общение, в една по-вярваща връзка, отколкото това е възможно при всяка една друга, всъщност ограничена научна специалност.

Всичко това премина през ума ми, когато Адриан ми съобщи своето решение. Ако той го бе взел от някаква инстинктивна нужда за душевно самообуздаване, а именно от желанието да подчини на религията, да ограничи чрез нея своя хладен и всестранен, твърде леко схващащ и разглезен от превъзходството си интелект, аз не бих възразявал. Това не само щеше да успокои постоянно измъчващата ме скрита, смътна грижа за него, но щеше и да ме трогне дълбоко, защото sacrificium intellectus, жертвоприношението на разума, което съзерцателното познание на другия свят води неизбежно след себе си, трябва да бъде толкова по-високо оценено, колкото по-силен е интелектът, който го принася. Но дълбоко в себе си аз не вярвах в смирението на моя приятел. По-скоро вярвах в неговата гордост, заради която и аз от своя страна се гордеех, и всъщност не се съмнявах, че само в нея трябва да се търси причината за неговото решение. Оттук и смесицата от радост и страх, която ме накара да изтръпна при това негово съобщение.

Той видя моето объркване и го приписа, изглежда, на мисълта ми за един трети — за учителя му по музика.

— Ти сигурно си мислиш, че това ще разочарова Кречмар — каза той. — Зная, той би желал да се отдам всецяло на Полихимния. Странно е как гледат хората да те вкарат в своя път. Човек не може да угоди на всички. Но аз ще му посоча, че посредством литургията и нейната история музиката навлиза дълбоко в областта на богословието — много по̀ на практика и много по-художествено, ако щеш, отколкото във физико-математичната област, в акустиката.

Като заявяваше, че смята да каже това на Кречмар, той вече го казваше всъщност на мене, което добре забелязах, и когато останах сам, аз дълго размишлявах по него. Разбира се, по отношение на науката за бога и богослужението всички светски науки, а така също изкуствата и особено музиката добиват служебен, спомагателен характер и тази мисъл беше в известна връзка с някои наши разговори за тъй благоприятно сложилата се, но и същевременно прискърбна съдба на изкуството, за неговата еманципация от култа, за преминаването на изкуството към светската културна сфера. За мене беше напълно ясно: желанието да сведе лично за себе си и с оглед на бъдещата си професия музиката до равнището, на което тя някога се беше намирала в по-щастливите по негово мнение времена, по времето на нейния съюз с култа, бе също играло роля при неговия избор на поприще в живота. Наред с профанните изследователски дисциплини той искаше да вижда и музиката по-долу от сферата, за адепт на която се посвещаваше. И неволно, сякаш за да онагледи неговото намерение, пред очите ми изпъкна картина, нещо като огромно олтарно табло в бароков стил, на което всички изкуства и науки, застанали в пози, изразяващи всеотдайна покорност, предано засвидетелствуват своето преклонение пред апотеозираното богословие.

Адриан се разсмя, когато му разказах за това мое видение. Той се чувствуваше прекрасно по онова време, беше готов винаги за шеги — и нищо чудно, защото има ли по-щастлив или най-малкото по-изпълнен с възбудено очакване момент в живота от онзи, в който пиленцето изхвръква от гнездото и свободата за него настъпва, когато вратата на училището се захлопва зад нас, черупката на града, в който сме израсли, се разпуква и светът лежи разкрит вече пред нас? Благодарение на музикалните си излети с Вендел Кречмар до съседните градове Адриан беше успял да хвърли няколко пъти поглед към широкия свят, но сега Кайзерсашерн, градът на вещиците и чудаците, на музикалния склад и императорския гроб в катедралата, трябваше да го пусне напълно и оттук нататък той като гост само, с усмивката на човек, видял и още много други неща, щеше понякога да минава по неговите тесни улички.

Но стана ли наистина тъй? Пусна ли го някога Кайзерсашерн на свобода? Не го ли носеше Адриан със себе си, където и да отидеше, не определяше ли този град у него пътищата, които той мислеше, че определя сам? Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога, то има вече форма, то е обусловено, обвързано. Не беше ли „Кайзерсашерн“ който се прояви в решението на моя приятел да изучава богословие? Адриан Леверкюн плюс този град, разбира се, този сбор беше дал богословието по-късно аз се запитвах какво собствено бях друго очаквал. По-нататък той се посвети на композирането. Но макар и музиката, която той пишеше, да беше извънредно смела — беше ли тя „свободна“, световна музика? Не, тя не беше. Тя беше музика на един недобрал се никога до свободата човек, беше и в най-потайните си шутовско-гениални сплитания, и в целия си дух и дъх, който полъхваше от недрата й, само характерна музика, музика от Кайзерсашерн.

Той, както казах, беше много весел тогава, и как да не бъде! Освободен от устни изпити поради зрелостта на писмените си работи, той се сбогува, благодарен за получените импулси, със своите учители, които от уважение към избрания от него факултет бяха позабравили тайните си огорчения, причинявани им тъй често от неговата пренебрежителна способност в науките. Все пак достопочтеният директор на „Училището на непосветените братя“, един померанец на име доктор Стоентин, който му бе преподавал гръцки, средновисоконемски и староеврейски, не пропуснал при частната прощална аудиенция да му отправи и няколко предупредителни думи в тая насока.

— Vale^[1] — рекъл му той — и бог да е с вас, Леверкюн! Тази благословия идва от сърцето ми и независимо от това, дали ще се съгласите с мене, или не, аз чувствувам, че тя може да ви бъде от полза. Вие сте човек с изключителни дарби и вие знаете това — та може ли да го не знаете! Вие знаете също, че онзи горе, от когото идва всичко, ви ги е поверил, затова искате на него и да ги отдадете. Вие имате право: естествените заслуги са заслуги на бога за нас, не наши собствени. А неговият противник, който от гордост стигна сам до падение — той гледа да ни накара да забравим това. Лукав гост е той и рикащ лъв, който обикаля и търси кого да погълне. Вие сте от онези, които имат всичкото основание да се предпазват от неговите попълзновения. Това е един комплимент за вас, за онзи, който сте благодарение на бога. Бъдете такъв в смирение, приятелю мой, а не с вироглавство и високомерие и не забравяйте, че самодоволството е равносилно на отпадане, на неблагодарност спрямо Онзи, който ни дарува всичките милости!

Така му говорил прекрасният педагог, под чието ръководство аз учителствувах по-късно в гимназията. Адриан ми разказа с усмивка за това напътствие при една от разходките, които правехме през онези великденски дни из полето и гората в околностите на Бухел. Защото след завършването на гимназията той прекара там няколко седмици на свобода, а неговите добри родители бяха поканили и мене да му правя компания. Аз добре си спомням разговора, който водихме при разходката си тогава за предупрежденията на Стоентин и особено за израза „естествени заслуги“, употребен от него, когато стискал на раздяла ръката на ученика си. Адриан ми обърна внимание, че изразът е взет от Гьоте, който обичал да го употребява, като често говорел и за „вродени заслуги“ и с това парадоксално словосъчетание искал да отнеме на понятието „заслуга“ неговия морален характер и, обратното, да издигне естествено вроденото до някаква надморална, аристократична заслуга. Той бил против изискването на скромност, издигано винаги от природно онеправданите, и затова заявявал: „Негодните само са скромни.“ Но Адриан смяташе, че директорът Стоентин е употребил Гьотевия израз по-скоро в духа на Шилер, за когото свободата била всичко и затова правел в морално отношение разлика между дарбата и личната заслуга, така че, докато за Гьоте заслугата и щастието са преплетени неразделно, за Шилер те рязко са разграничени. В този смисъл се бил изразил и директорът, когато нарекъл природата бог и окачествил вродените дарби като божии заслуги за нас, които трябва да приемаме със смирение.

— За немците — рече новоизлюпеният студент, захапал стръкче трева между зъбите — е свойствен някакъв двупоточен и непозволено комбинативен начин на мислене, те вечно желаят и едното, и другото, на тях им дай всичко. Те са в състояние смело да откриват най-противоположните принципи в мислите и житейските схващания на великите хора. След това правят от тия принципи истинска каша, употребяват изразите на единия в духа на другия, объркват всичко и смятат, че могат да съгласуват свободата с аристократизма, идеализма с природосъобразността. Но това е май невъзможно.

— Та те имат и едното, и другото у себе си — възразих аз, — иначе нямаше да го откриват у ония двамата. Богат народ.

— Объркан народ — настоя той на своето — и обърква и другите.

Впрочем ние рядко философствувахме през тези безгрижни седмици сред природата. Общо взето, той беше тогава настроен повечето за смях и лудории, отколкото за метафизични разговори. Неговият усет за комичното, неговата нужда да го търси навред, неговата склонност да се смее, да се смее до сълзи аз и по-рано бях изтъквал и картината, която давам за него, няма да е вярна, ако читателят не би могъл да съчетае тази неудържима веселост с неговия характер. За хумор тук не бих говорил на мене тази дума ми звучи твърде благодушно и умерено, за да отговаря за случая. Вечната готовност на Адриан да се изсмее, неговият просто избликващ смях ми се струваха, че бяха за него по-скоро някакво прибежище, някакво леко оргиастично, за мене не особено приятно и по мое разбиране не съвсем безопасно отпускане от иначе суровото възприемане на живота, което е плод на извънредните дарби. Спомените от училищните години, забавните типове сред съучениците и учителите даваха сега пълна възможност за проявата на тази негова склонност към тях се прибавяха и впечатленията от най-последния просветителен период, от провинциалните оперни представления, при които, независимо от святостта на въплътяваното творение, не беше минало без комични моменти. Така например неудържим смях предизвикваше един дебеличък, с крака като хикс крал Хайнрих от „Лоенгрин“, чийто гръмлив бас изригвал от кръглата черна дупка на устата сред огромната му четвъртита брада. Адриан се смееше до сълзи при спомена за него. Това беше един случай, може би твърде конкретен, който възбуждаше неговия припадъчен смях. Но често той беше много по-безпричинен, чиста детинщина, и трябва да си призная, че на мен винаги ми е било малко трудно да му пригласям. Аз не съм чак толкова голям любител на смеха и когато той така неудържимо му се отдаваше, винаги ми идваше на ум една история, която самият той ми беше разказал. Тя бе взета от Августиновата „De civitate Dei“^[2] и гласеше, че Хам, синът на Ной и бащата на Зороастър магьосника, бил единственият човек, който при раждането си се смеел, което могло да стане само с помощта на дявола. Това се превърна за мене в някакъв постоянно изникващ натраплив образ, но той беше само добавка към другите ми психични задръжки, например и тая, че погледът, който отправях в себе си към него, беше твърде сериозен и не съвсем свободен от плахо напрежение, така че ми беше невъзможно истински да го следвам в необузданото му веселие. Освен това някаква сухота и скованост в природата ми просто ме правеше несръчен в това отношение.

По-късно той намери в преводача от английски и писателя Рюдигер Шилдкнап, с когото се запозна в Лайпциг, много по-добър партньор в тия свои настроения, поради което винаги съм изпитвал известна ревност по отношение на този човек.