Зекария Сичин
Дванадесетата планета (8)

4. Шумер: земя на боговете

Няма съмнение, че „старото слово“, което хиляди години наред представлявало езика на висшето образование и религиозните писания, е шумерският език. Безспорно е също, че „старите богове“ са боговете на Шумер — никъде не са открити паметници, разкази, генеалогии и истории на богове, по-древни от тези на шумерите.

Списъкът на тези богове (в своята оригинална шумерска форма или по-късни акадски, вавилонски и асирийски варианти) наброява стотици. Но когато се класифицират, става ясно, че това не е безредна сбирщина от божества. Оглавява ги пантеон от свързани с роднински връзки велики богове, начело със съвет на боговете. Ако се изключат многобройните нисши племенници, внуци и прочее, остава много по-малка и тясно свързана група божества — всяко със собствена функция, способности и задължения.

Шумерите вярвали, че някои богове са „от небесата“. Текстовете, посветени на времето „преди сътворяването на нещата“, разказват за такива небесни богове като Апсу, Тиамат, Аншар, Кишар. Никога не се споменава божества от тази категория да са се появявали на Земята. Когато по-внимателно се вгледаме в тези „богове“, които съществували преди сътворението на Земята, ще установим, че това са небесните тела от нашата слънчева система. Както ще се убедим, така наречените шумерски митове за тези небесни същества всъщност са точни и научно достоверни космологични представи за появата на нашата слънчева система.

Имало и по-нисши богове, които били „на Земята“. Техните култови центрове били главно провинциални градове — те били просто местни божества. В най-добрия случай отговаряли за някаква ограничена дейност — например богинята НИН.КАШИ („господарка-бира“) надзиравала производството на напитки. За тях не се разказват героични епоси. Те не притежавали страховити оръжия и другите богове не тръпнели от ужас при появата им. Тези богове много напомнят за младите хетски божества, които се движат последни в процесията, изобразена на скалите при Язълкая.

Между двете групи били боговете на небето и земята, наричани „древните богове“. Това са „старите божества“ от епосите и шумерите вярвали, че са дошли на Земята от небесата.

Това не били местни богове, а общонародни — всъщност международни. Някои активно присъствали на Земята още преди появата на човека. Самото съществуване на човешкия вид се смятало за резултат на съзнателно творческо начинание от страна на тези богове. Те били могъщи и подвизите им не били по силите на смъртните. И все пак не само приличали на хора, но и се хранели и пиели като тях, и проявявали всички човешки чувства — любов и омраза, вярност и изневяра.

Макар че през хилядолетията функциите и йерархическото място на всяко от главните божества се променяли, някои от тях никога не изгубили своето първенство във вярванията на народите. Когато по-внимателно се вгледаме в тази централна група, се оформя картината на божествена династия, божествено семейство от тясно свързани и в същото време горчиво разделени богове.

 

 

Глава на това семейство на боговете на небето и Земята бил АН (или Ану във вавилонско-асирийските текстове). Той бил велик баща и цар на боговете. Царството му била небесната шир, негов символ била звезда. В шумерската пиктографска писменост звездният знак също означавал Ан, „небеса“ и „божествено същество“ или „бог“ (произлязъл от Ан). Това четворно значение на символа се запазило през вековете с развитието на шумерските пиктограми в акадски клинопис, стилизиран вавилонски и асирийски (обр. 43).

От най-древни времена до преустановяването на използването на клинописа — от IV хил. пр.Хр. почти до времето на Христа — този символ предшествал имената на боговете и показвал, че написаното в текста име не е на смъртен, а на божество от небесен произход.

Домът на Ану — седалище на неговото царство — се намирал в небето. Там отивали другите богове на небето и земята, когато имали нужда от съвет или услуга, там се събирали на съвет, за да уреждат спорове помежду си или да взимат важни решения. Множество текстове описват палата на Ану (чиито порти се вардели от боговете на Дървото на истината и Дървото на живота), неговия престол, начина, по който се приближавали към него другите богове и по който седели в негово присъствие.

Шумерските текстове разказват и за случаи, когато в двореца били приемани не само други богове, но даже някои избрани смъртни, главно за да им се дари безсмъртие. Един такъв разказ се отнася за Адапа („образец за човек“). Той бил толкова съвършен и верен на бог Еа, който го сътворил, че Еа уредил да бъде приет при Ану, После му обяснил какво да очаква:

Адапа,

ти отиваш при Ану, царя;

пътя до небето ще извървиш.

Когато се изкачиш на небето

и наближиш портата на Ану,

там ще стоят

„Носителят на живота“ и „Онзи, който отглежда истината“.

Воден от своя творец, Адапа „на небето се изкачи… въздигна се на небето и приближи портата на Ану“. Ала когато му предложили да стане безсмъртен, той отказал да изяде хляба на живота, като си мислел, че гневният Ану му предлага отровна храна. Затова се върнал на Земята като помазан жрец, ала все пак смъртен.

Вярата на шумерите, че не само богове, но и избрани смъртни могат да се изкачат в божествения дом в небесата, се отразява в старозаветните разкази за възкачването в небето на Енох и пророк Илия.

Въпреки че Ану живеел в небесен дом, шумерските текстове свидетелстват, че той слизал на Земята — в моменти на сериозни кризи, на церемониални посещения (когато го придружавала неговата съпруга АНТУ) или (поне веднъж) за да направи праправнучка си ИН.А-НА своя любовница на Земята.

Тъй като не живеел постоянно на Земята, очевидно нямало нужда да му се посвещава изключително негов град или култов център и „високият дом“, който му издигнали, се намирал в Урук (библейският Ерех), владенията на богинята Инана. Сред руините на Урук до ден-днешен има огромна изкуствена могила, в която археолозите са открили свидетелства за многократното престрояване на висок храм — храма на Ану. Там са установени най-малко осемнадесет пласта или отделни фази, които говорят за съществуването на непреодолими причини за поддържането на храм на това свещено място.

Храмът на Ану се наричал Е.АНА („дом на Ан“). Ала това просто име се отнасяло за сграда, която поне в някои фази представлявала невероятна гледка. Според шумерските текстове това бил „свещеният Е-Ана, чистото светилище“. Преданията разказват, че самите велики богове „построили неговите части“. „Корнизът му беше като мед“, „огромната му стена достигаше облаците — високо обиталище“, „това бе Домът, чиято красота бе неустоима, чиято примамливост бе безкрайна“. Текстовете също изясняват предназначението на храма, тъй като го наричат „Дом за спускане от небето“.

Една плочка от урукски архив разкрива великолепието и грандиозността, които придружавали пристигането на Ану и неговата съпруга на „държавна визита“. Поради лошото състояние на плочката можем да прочетем описанието на церемониите едва от средата, когато Ану и Анту вече седели в двора на храма. Боговете, „точно в същия ред като преди“, образували процесия пред и зад носителя на скиптъра. Протоколът изисквал:

После ще се спуснат във Високия двор

и ще се обърнат към бог Ану.

Жрецът на пречистването ще направи възлияние

върху скиптъра

и носителят на скиптъра ще влезе и седне.

Божествата Папсукал, Нуску и Шала

ще седнат в двора на бог Ану.

В това време богините, „божествените рожби на Ану, божествените щерки урукски“, отнасят друг предмет, чието име и предназначение не са ясни, в Е.НИР, „Дома на златното ложе на богинята Анту“. После се връщат в двора, където седи Анту. Докато със строг ритуал се приготвя вечерята, специален жрец смазва със смес от „добро масло“ и вино вратата на светилището, в което по-късно ще пренощуват Ану и Анту — предвидлива постъпка, за да не скърца вратата, докато двете божества спят.

Докато поднасяли вечерята — различни напитки и мезета — един жрец-астроном се качвал на „последния етаж на кулата на главния храм“, за да наблюдава небето. Той трябвало да проследи изгрева на планетата, наречена Великият Ану на небето, след което да изрецитира съчиненията „Към онази, която просиява, небесната планета на господаря Ану“ и „Образът на Твореца изгря“.

Щом жрецът видел планетата и изрецитирал поемите, Ану и Анту измивали ръцете си с вода от златен леген и започвала първата част от пиршеството. После седемте велики богове също измивали ръце в седем големи златни подноса и започвала втората част от празника. Изпълнявал се „обредът на измиване на устата“ и жреците рецитирали химна „Планетата на Ану е небесният герой“. Запалвали факли и боговете, жреците, певците и слугите се подреждали в процесия, за да придружат двамата гости до светилището им.

Четири велики божества оставали да пазят в двора до зори. Другите заставали на пост при портите. В това време цялата страна грейвала в светлини и празнувала идването на двамата божествени посетители. По знак от главния храм жреците във всички други урукски храмове трябвало „да запалят с факли огнени клади“ и когато ги видели, жреците в другите градове следвали примера им. После:

Жителите на страната ще запалят огньове по домовете си

и ще дадат пир на всички богове…

Градските стражи ще запалят огньове

по улиците и площадите.

Заминаването на двамата велики богове също било планирано до последната минута.

На седемнадесетия ден,

четиридесет минути след изгрев-слънце

портите ще се отворят пред боговете Ану и Анту

и с това ще настъпи краят на престоя им.

Въпреки че краят на тази плочка липсва, друг текст по всяка вероятност описва заминаването: закуската, заклинанията, ръкуванията („стискането на ръце“) с другите богове. Храмови служители отнасяли с носилки великите божества на мястото на заминаването. Едно асирийско изображение на божествена процесия (макар и от много по-късно време) навярно ни дава добра представа за изпращането на Ану и Анту в Урук (обр. 44).

Когато процесията минавала по „улицата на боговете“, рецитирали специални заклинания, други псалми и химни се пеели при наближаването на „свещения пристан“ и при „кея на кораба на Ану“. Сбогували се, изричали още заклинания и пеели „с вдигнати ръце“.

После начело с първожреца, всички жреци и храмови служители, които носели боговете, отправяли специална „прощална молитва“. „Велики Ану, нека небето и Земята те благословят!“ — седем пъти изричали те. Искали благословията на седемте небесни богове и се обръщали към боговете на небето и Земята. Накрая се сбогували с Ану и Анту със следните думи:

Нека боговете на дълбините

и боговете на божествения дом

ви благословят!

Нека ежедневно ви благославят —

всеки ден от всеки месец от всяка година!

Изглежда, че нито едно от откритите хиляди изображения на древни богове не представя Ану. И все пак той ни гледа от всяка статуя, от всеки портрет на цар — от древността до наши дни. Защото Ану не само бил великият цар, царят на боговете, но и по негова милост други можели да бъдат коронясвани за царе. Според шумерските предания властта произтичала от Ану — и самата дума за „царска власт“ е „ануту“ (Ану + окончание за съществително име). Символи на Ану били тиарата (божествената шапка), скиптърът (символ на власт) и тоягата (жезъла) — която олицетворява напътствието на пастира.

Днес пастирската тояга по-скоро може да се открие в ръцете на епископите, отколкото на царете. Ала короната и скиптърът все още са приоритет на малкото владетели, които са останали на някои тронове.

 

 

Второто най-могъщо божество от шумерския пантеон бил ЕН.ЛИЛ. Неговото име означава „господар на въздушното, пространство“ — прототип и баща на по-късните богове на бурята, оглавявали пантеоните на древния свят.

Той бил най-големият син на Ану, роден в небесния дом на баща си. Но по някое време в най-древни времена слязъл на Земята и така станал главен бог на небето и Земята. Когато боговете се събирали в небесния дом, Енлил председателствал съветите наред с баща си. Когато се събирали на Земята, боговете се срещали в двореца на Енлил в божествените предградия на Нипур, града, посветен на Енлил, където се издигал главният му храм Е.КУР („дом, който е като планина“).

Не само шумерите, но и самите шумерски богове смятали Енлил за върховен бог. Те го наричали „владетел на всички земи“ и ясно показвали, че „в небето — той е господарят, на земята — той е върховният. Неговата дума [заповед] високо горе караше небето да трепери, долу разтърсваше земята“:

Енлил,

чиято заповед стига далеч,

чиято „дума“ е висока и свята,

чиито слова са неизменни,

който определя съдбите в далечното бъдеще…

Боговете на Земята с готовност се прекланят пред него,

Небесните богове, които са на Земята,

се смиряват пред него,

те са му верни и изпълняват повелите му.

Според шумерските вярвания Енлил дошъл на Земята много преди тя да бъде заселена и цивилизована. Съчинението „Химн на Енлил, всеблагодетелния“ изброява многобройните аспекти на обществото и цивилизацията, които нямало да съществуват, ако не било нареждането на Енлил „да се изпълнят неговите заповеди на шир и длъж“:

Нямаше да се издигнат градове, нямаше да се основат селища,

нямаше да се построят конюшни, нямаше да има кошари,

нямаше да управлява цар, нямаше да се роди първожрец.

Шумерските текстове посочват и че Енлил дошъл на Земята преди да бъде създаден „черноглавият народ“ — шумерското наименование на човечеството. В тези прадревни времена Енлил установил своето седалище или „команден пункт“ в Нипур, където небето и земята били свързани с някаква „връзка“. Шумерските текстове я наричат ДУР.АН.КИ („връзка небе-земя“) и описват първите действия на Енлил на Земята:

Енлил,

Когато ти установи божествените селища на Земята,

Нипур определи за свой град.

Градът на Земята, високия,

твоя чист дом, чиято вода е сладка.

Ти основа Дур-Ан-Ки

в центъра на четирите краища на света.

В онези древни дни, когато само богове обитавали Нипур и човекът все още не бил създаден, Енлил срещнал богинята, която щяла да стане негова жена. Според една версия той видял бъдещата си съпруга, докато се къпела в потока на Нипур — гола. Това било любов от пръв поглед, ала Енлил не мислел непременно за брак:

Пастирът Енлил, който определя съдбите,

ясноокият, я видя.

Господарят й говори за сношение;

тя не желае.

Енлил й говори за сношение;

тя не желае:

Вагината ми е твърде тясна [казала тя],

не познава, съвкупление;

устните ми са твърде малки,

не познават целувки.

Ала Енлил не приемал отрицателни отговори. Той разкрил на своя слуга Нушку пламенното си желание да има „младата девица“, която се казвала СУД („дойка“) и която живеела с майка си в Е.РЕШ („ароматния дом“). Нушку предложил пътуване с кораб. Енлил убедил Суд да отплава с него и щом се качили на кораба, я изнасилил.

Макар че бил техен господар, другите богове толкова се разгневили, че го хванали и го прогонили в Долния свят. „Енлил безсмъртни! — извикали му те. — Махай се от града!“ Според тази версия, бременна с детето на Енлил, Суд го последвала и той се оженил за нея. Друг вариант разказва, че разкаяният Енлил потърсил момичето и пратил слугата си при майка й да иска ръката на Суд. Така или иначе, тя станала негова жена и той й дал титлата НИН.ЛРЩ („господарка на въздушното пространство“).

Ала нито Енлил, нито боговете, които го прогонили, знаели, че всъщност не той прелъстил Нинлил, а обратното. Истината била, че Нинлил се къпела гола в потока по напътствие на майка си с надеждата, че Енлил — който обикновено се разхождал там — ще забележи девойката и ще пожелае „мигом да те прегърне, да те целуне“.

Въпреки обстоятелствата около женитбата им, щом Енлил й дал „одеждата на господството“, Нинлил се радвала на особена почит. С едно изключение, което (според нас) е свързано с династично наследство, Енлил никога не й изневерявал. Една оброчна плочка от Нипур изобразява божествената двойка, на която поднасят храна и напитки в техния храм. Плочката била посветена от Ур-Енлил, „прислужник на Енлил“ (обр. 45).

Освен че бил господар на боговете, Енлил се смятал и за върховен господар на Шумер (понякога просто наричан „Страната“) и неговия „черноглав народ“. Един шумерски псалм благоговейно говори за този бог:

Господарят, който знае съдбата на Страната,

Енлил, който знае съдбата на Шумер,

бащата Енлил,

господар на всички земи,

бащата Енлил,

господар на справедливата повеля,

бащата Енлил,

пастир на черноглавите…

От планината на изгрева

до планината на залеза

няма друг господар на земята,

само ти си цар.

Шумерите почитали Енлил и от страх, и от благодарност. Именно той се грижел за изпълнението на решенията на съвета на боговете срещу човечеството, именно той пращал пагубни бури срещу провинилите се градове. По време на потопа именно той искал да погуби хората. Ала когато бил в мир с тях, той бил добронамерен бог. Според шумерския текст Енлил дарил на човечеството знанията за земеделието наред с ралото и кирката.

Освен това Енлил избирал царете, които да властват над хората, не като господари, а като слуги на бога, натоварени с изпълнението на божествените закони. Затова шумерските, акадските и вавилонските царе започват надписите си с разказ за това как Енлил ги призовал да им връчи царската власт. Тези „призовавания“ — отправяни от Енлил от негово име и от името на баща му Ану — осигурявали законност на владетеля и очертавали неговите функции. Дори Хамурапи, който смятал Мардук за бог на Вавилон, започва законника си с думите: „Ану и Енлил ме посочиха да подобря положението на народа… да наложа справедливост в страната“.

Бог на небето и Земята, първороден на Ану, даващият царската власт, председател на съвета на боговете, баща на богове и хора, дарител на земеделието, господар на въздушното пространство — това са някои от атрибутите на Енлил, които говорят за неговото величие и способности. Неговата „заповед стига далеч“, неговите „слова са неизменни“, той „определя съдбите“. Енлил притежавал „връзката небе-земя“ и от своя „величествен град Нипур“ можел да „праща лъчите, които проникват в сърцето на всички земи“ — „очи, които могат да огледат всички земи“.

И все пак той като обикновен млад човек се оставил да го съблазни една гола красавица и се подчинявал на морални закони, наложени от общността на боговете, чието престъпване се наказвало с изгнание. Смъртните дори можели да се оплакват от него. Известен е поне един случай, в който шумерски цар на Ур се оплакал направо на съвета на боговете, че градът и неговият народ били сполетени от беди поради злощастния факт, че „Енлил даде царската власт на недостоен човек… който не е от шумерско семе“.

По-нататък ще разгледаме главната роля, която Енлил изиграл в божествените и човешки дела на Земята, и ще проследим борбата между синовете му за божественото наследство.

 

 

Третият велик бог на Шумер също бил син на Ану. Той носел две имена, Е.А и ЕН.КИ. Подобно на брат си Енлил, и той бил бог на небето и Земята, божество, произхождащо от небето, което дошло на Земята.

Шумерските текстове свързват пристигането му с времето, когато водите на Персийския залив стигали много по-навътре от днес и превръщали южната част на страната в тресавища. Еа (името буквално означава „къща-вода“), който бил отличен строител, проектирал и надзиравал строежа на канали и речни диги и пресушаването на блатата. Той обичал да плава по тези Канали и особено в мочурищата. Както показва името му, водата наистина била негов дом. Той си построил „огромна къща“ в града, който основал край тресавищата, град, адекватно наречен ХА.А.КИ („място на водните риби“) или Е.РИ.ДУ („дом на отиващите далеч“).

Еа бил „господар на солената вода“, моретата и океаните. Много шумерски текстове разказват за древните дни, когато тримата велики богове си поделили царството. „Дали моретата на Енки, господаря на Земята“ и по този начин му поверили „властта над Апсу“ („глъбините“). Като господар на моретата, Еа построил кораби, които плавали до далечни земи и особено до места, откъдето в Шумер внасяли благородни метали и полускъпоценни камъни.

Най-древните шумерски цилиндрични печати изобразяват Еа като бог, заобиколен от течащи потоци, в които понякога има риба. Печатите го свързват с луната (представена като полумесец), връзка, която навярно се дължи на факта, че тя е причина за приливите и отливите. Несъмнено поради този астрален образ Еа носел епитета НИН.ИГИ.КУ („господар ясноок“) (обр. 46).

Според шумерските текстове, включително една поразителна автобиография на самия Еа, той се родил на небето и дошъл на Земята преди да съществуват селища и цивилизация. „Когато приближих сушата, имаше голямо наводнение“ — разказва богът и описва действията, които предприел, за да направи сушата обитаема: напълнил река Тигър с прясна, „животворна вода“, определил бог, който да надзирава строежа на канали и да направи Тигър и Ефрат плавателни, разчистил блатата, зарибил ги, превърнал ги в рай за всевъзможни птици и направил така, че да расте тръстика, която била полезен строителен материал.

От моретата и реките Еа преминава към сушата и разказва, че „насочвах ралото и ярема… отворих свещените бразди… построих обори… издигнах кошари“. Текстът (наречен от учените „Енки и световният порядък“) приписва на бога изкуствата на тухларството, строителството на къщи и градове, металургията и така нататък.

Като представят божеството като най-големия благодетел на човечеството, бога, донесъл цивилизацията, много текстове го описват като главен защитник на хората в божествените съвети. Според шумерските и акадските разкази за потопа, от които би трябвало да произлиза библейската версия, Еа бил богът, който въпреки решението на съвета на боговете помогнал на един свой довереник (месопотамския „Ной“) да се спаси от катастрофата.

Шумерските и акадските текстове, според които (подобно на Стария завет) бог или боговете съзнателно създали човека, приписват главната роля на Еа: като главен божествен учен, той очертал метода и процеса на сътворението. С такава склонност към „сътворяването“, нищо чудно, че Еа отвел Адапа — „образеца за човек“, сътворен от мъдростта на Еа — в небесния дом на Ану въпреки решението на боговете да не дарят човечеството с вечен живот.

Дали Еа помагал на хората просто защото участвал в тяхното сътворение, или имал други, по-субективни мотиви? Когато анализираме свидетелствата, установяваме, че неговата намеса — и в човешките, и в божествените дела — целяла главно да осуети решенията или плановете на Енлил.

Документите изобилстват с данни за дълбоката завист на Еа към брат му. Другото (и навярно първото) име на Еа било ЕН.КИ („господар на Земята“) и текстовете, които разказват за подялбата на света между тримата богове, намекват, че е възможно Еа да е изгубил властта над Земята просто като изтеглил жребий.

Боговете си стиснаха ръцете,

теглиха жребий и се поделиха.

Ану се възкачи на небето,

на Енлил се падна Земята,

моретата, затворени като с обръч,

бяха дадени на Енки, господаря на Земята.

Резултатът от този жребий огорчил Еа/Енки, но той бил ядосан и от друго. Той сам посочва причината в своята автобиография: всъщност той, а не Енлил бил първородният син, твърди Енки, именно той, а не Енлил трябвало да е наследник на Ану:

Баща ми, царят на вселената,

ме създаде във вселената…

Аз съм плодородното семе,

родено от великия див бик,

аз съм първородният син на Ану.

Аз съм великият брат на боговете.

Аз съм роденият

като пръв син на божествения Ану.

Тъй като кодексите, по които живеели хората в Древния Изток, били дадени от боговете, логично е човешките социални и семейни закони да са същите като божествените. Дворцовите и семейните архиви, открити в градове като Мари и Нузи, потвърждават, че библейските обичаи и закони, по които живеели еврейските патриарси, били като онези, на които се подчинявали царете и благородниците в целия Древен Изток. Следователно проблемите около наследството, с които се сблъсквали патриарсите, са показателни.

Лишен от деца поради привидното безплодие на жена си Сара, Авраам имал първороден син от нейната робиня. И все пак този син (Измаил) бил изключен от наследството на патриарха още щом самата Сара родила на Авраам син, Исаак.

Исааковата жена Ревека родила близнаци. Формално първороден бил Исав — червендалест, космат и суров човек. Яков бил по-глезен и Ревека го обичала повече. Когато престарелият и полусляп Исаак се готвел да обяви завещанието си, Ревека използвала хитрина, за да прехвърли първородството върху Яков.

Накрая имало проблеми и с наследството на Яков, тъй като макар в продължение на двадесет години да слугувал на Лаван, за да получи ръката на Рахил, Лаван го принудил първо да се ожени за по-голямата й сестра Лия. Тя родила първородния му син (Рувим). Яков имал още деца от нея и от две наложници. Ала когато накрая Рахил му родила своя първороден син (Йосиф), Яков предпочел него пред братята му.

На фона на такива обичаи и закони за наследството са напълно понятни противоречивите претенции на Енлил и Еа/Енки. Енлил, според всички сведения син на Ану и неговата официална съпруга Анту, бил законният първороден син. Само че мъчителният вик на Енки „аз съм плодородното семе, аз съм първородният син на Ану“ също трябва да е верен. В такъв случай дали не е бил син на Ану, но от друга богиня, обикновена наложница? Историята за Исаак и Измаил или за близнаците Исав и Яков може би има по-древен аналог в небесния дом.

Въпреки че Енки привидно приел първородството на Енлил, някои учени откриват достатъчно основания, за да говорят за борба за власт между двамата богове. Самюъл Крамър е озаглавил един от древните текстове „Енки и неговият комплекс за малоценност“. Както по-късно ще видим, шумерските прототипи на няколко библейски истории — за Ева и змията в райската градина и историята за Потопа — са свързани със съпротива на Енки срещу заповедите на брат му.

Изглежда, по някое време Енки решил, че борбата му за божествения престол е безсмислена, и хвърлил всичките си усилия да направи своя син — вместо сина на Енлил — престолонаследник от трето поколение. Опитал се да го постигне, поне отначало, с помощта на сестра си НИН.ХУР.САГ („господарката на планината“).

Тя също била дъщеря на Ану, но очевидно не от Анту, и тук се сблъскваме с друг закон за наследството. Учените дълги години са се питали защо Авраам и Исаак разгласявали факта, че жените им са и техни сестри — озадачаващо твърдение от гледна точка на библейската забрана на сексуалните връзки със сестра. Но с откриването на юридическите документи в Мари и Нузи станало ясно, че човек можел да се ожени за своя сестра. Нещо повече, синът, роден от такава жена — тъй като бил с наполовина „по-чисто семе“ от дете на друга съпруга — бил законен наследник, независимо дали е първороден. Това случайно довело (в Мари и Нузи) до практиката предпочитаната жена да се определя за „сестра“, така че синът й да е безспорен наследник.

Тъкмо от такава сестра, Нинхурсаг, искал да има син Енки. Тя също била „от небето“ и дошла на Земята в най-древни времена. Няколко текста разказват, че когато боговете си делели света, Нинхурсаг получила земята Дилмун — „чисто място… чиста земя… извънредно светло място“. Един текст, който учените наричат „Енки и Нинхурсаг — мит за рая“, описва пътуването на Енки до Дилмун с брачни намерения. Нинхурсаг, многократно подчертава текстът, „била сама“ — не била обвързана, стара мома. Макар в по-късни времена да я изобразяват като възрастна матрона, като по-млада тя трябва да е била много привлекателна, защото текстът невъзмутимо разказва, че когато Енки се приближил, видът й „накарал пениса му да залее дигите“.

Той наредил да ги оставят сами и „изля семето си в утробата на Нинхурсаг. Тя пое семето в утробата си, семето на Енки“ и „след девет месеца бременност… роди на брега на водите“. Ала детето било момиче.

След като не успял да си осигури наследник, Енки се любил с родната си дъщеря. „Той я прегърна, той я целуна; Енки изля семето си в утробата“. Но и тя му родила дъщеря. Тогава продължил опитите с внучка си, която забременяла и също родила момиче. Решена да сложи край на всичко това, Нинхурсаг го проклела и след като изял някакви растения, Енки Легнал смъртно болен. Другите богове обаче я принудили да вдигне проклятието.

Въпреки че тези събития оказали огромно влияние върху божествените дела, други истории с Енки и Нинхурсаг оказали огромно влияние върху човешките дела, защото според шумерските текстове човекът бил сътворен от богинята, а Енки измислил съответните процеси и формули. Тя също била главна лечителка и покровителка на медицинските заведения — именно в тази й роля я наричали НИН.ТИ („господарка-живот“) (обр. 47).

Някои учени разчитат в думата „Адапа“ („образецът за човек“ на Енки) библейския „Адама“ — Адам. Двоякото значение на шумерското ТИ също има библейски аналогии. Защото „ти“ може да означава едновременно „живот“ и „ребро“, така че името на Нинти означава „господарка на живота“ и „господарка на реброто“. Библейската Ева — чието име означава „живот“ — била сътворена от реброто на Адам и следователно в известен смисъл тя също е „господарка на живота“ и „господарка на реброто“.

Като създателка на някои богове и хората, Нинхурсаг била наричана Богиня-майка. Назовавали я „Маму“ — етимологическият предшественик на нашата дума „мама“ — и символът й бил инструмент, с който в древността акушерките режели пъпната връв при раждане (обр. 48).

Енлил, братът и съперник на Енки, имал щастието да се сдобие с такъв „законен наследник“ от сестра си Нинхурсаг. Той бил най-млад от боговете на Земята, които били родени в небесата и името му било НИН.УР.ТА („господарят, който довършва основите“). Той бил героичният син на Енлил, който се отправил „с мрежа и лъчи“ в битка на страната на баща си, „синът отмъстител… който хвърляше огнени мълнии“ (обр. 49). Неговата съпруга БА.У също била акушерка или лечителка и носела епитета „господарката, която съживява мъртвите“.

Древните изображения на Нинурта го представят с единствено по рода си оръжие — безспорно оръжието, което можело да изстрелва „огнени мълнии“. Шумерските текстове го наричат силен ловец, бог воин, известен с бойните си способности. Ала неговата най-героична битка не била на страната на баща му, а борбата му със злия бог ЗУ („мъдър“) и наградата било върховенството над боговете на Земята, защото Зу незаконно похитил символите и атрибутите на Енлил като господар на боговете.

Началото на текстовете, описващи тези събития, липсва и историята става разбираема едва от момента, в който Зу идва при Е-Кур, храма на Енлил. Той очевидно е известен и има някакво положение, тъй като Енлил го посреща, „поверявайки му охраната на входа на своето светилище“. Ала „злият Зу“ щял да се отплати за доверието с предателство, защото „замислял в сърцето си… отмъкването на енлилството“ — открадването на божествените способности.

За тази цел той трябвало да се сдобие с някои неща, сред които вълшебната Плочка на съдбите. Лукавият Зу издебнал момента, когато Енлил се съблякъл и влязъл в басейна за ежедневното си плуване, като оставил вещите си навън.

На входа на светилището,

който пазеше,

Зу чака началото на деня.

Когато Енлил се миеше с чиста вода —

със свалена корона

и оставена на престола —

Зу грабна Плочката на съдбите в ръце,

открадна енлилството.

Докато Зу бягал със своя МУ (в превод „име“, но се отнася за летяща машина) към далечното си скривалище, започнали да се проявяват последствията от дръзката му постъпка.

Прекратени бяха божествените формули;

неподвижност се разпростря навред, тишина се спусна…

Блясъкът на светилището угасна.

„Бащата Енлил онемя.“ „Боговете на страната един по един се събраха.“ Случилото се било толкова сериозно, че дори Ану бил уведомен в своя небесен дом. Той обмислил положението и стигнал до извода, че трябва да заловят Зу, за да възстановят „формулите“. Той се обърнал към „боговете, своите деца“: „Кой от боговете ще порази Зу? Неговото име ще стане най-велико!“

Били попитани неколцина от боговете, известни с храбростта си, но всички те посочили, че след като взел Плочката на съдбите, Зу притежавал същите способности като Енлил и „онзи, който се изправи насреща му, става като глина“. В този момент на Еа му хрумнало нещо: защо не пратят Нинурта на тази безнадеждна битка?

Събралите се богове не може да не са се досетили за находчивия замисъл на Еа. В случай на победа над Зу се увеличавала вероятността неговият син да получи наследството. А ако Нинурта бъдел убит, той пак щял да извлече изгода. За изненада на боговете Нинхурсаг (в този текст наречена НИН.МАХ, „велика господарка“) се съгласила. Тя се обърнала към сина си Нинурта и му обяснила, че Зу откраднал енлилството не само от Енлил, но и от самия него. „С мъчителни писъци родих“ — извикала тя. Именно Нинхурсаг била „осигурила за брат ми и за Ану… царството на небето“. За да не останат напразни мъките й, тя наредила на Нинурта да отиде на бой и да победи:

Хвърли оръжието си… залови беглеца Зу…

Остави ужасното си оръжие да беснее срещу него…

Прережи му гръкляна! Победи Зу!…

Пусни срещу него своите седем зли вятъра…

Накарай цялата вихрушка да го нападне…

Пусни срещу него своето сияние…

Накарай своите ветрове да отнесат крилете му на тайно място…

Върни господството в Екур;

нека се върнат божествените формули

при бащата, който те роди.

Различните версии на този епос съдържат вълнуващо описание на последвалата битка. Нинурта изстрелвал „стрели“ срещу Зу, но „стрелите не можеха да стигнат до тялото на Зу… докато той носеше Плочката на съдбите на боговете в ръката си“. Изстреляните „оръжия спираха насред“ полета си. Докато борбата продължавала, Еа посъветвал Нинурта да зареди оръжията си с „тил-лум“ и да го изстреля в зъбните колелца на „крилете“ на Зу. Нинурта послушал този съвет и като извикал „крило за крило“, изстрелял „тил-лума“ в зъбните колела на Зу. Улучил ги и „крилете“ на Зу паднали. Зу бил победен и Плочките на съдбите били върнати на Енлил.

 

 

Кой бил Зу? Дали бил „митологична птица“, както предполагат някои учени?

Очевидно можел да лети. Но днес може да полети всеки човек, който се качи на самолет, или всеки космонавт, който излети с космически кораб. Нинурта също можел да лети, също толкова майсторски, колкото и Зу (а навярно дори по-добре). Ала самият той не бил птица, както ясно показват многобройните му изображения — сам или със съпругата си БА.У (също наричана ГУ.ЛА). По-скоро летял с помощта на странна „птица“, която държал в свещената си сграда (ГИР.СУ) в Лагаш.

Зу също не бил „птица“: очевидно и той имал на разположение „птица“, с която да лети. Именно, с такива „птици“ се сражавали в небето двамата богове. И не може да има съмнение в характера на оръжието, което в края на краищата унищожило „птицата“ на Зу. То било наричано ТИЛ на шумерски и „тил-лум“ на асирийски и неговият пиктографски знак бил и трябва да е означавал същото, каквото днес означава на иврит „тил“: „ракета“.

В такъв случай Зу бил бог — един от боговете, които имали основания да замислят узурпиране на енлилството — бог, с когото Нинурта, законният наследник, имал всички основания да се бие.

Дали не бил МАР.ДУК („син на чистата могила“), първородният син на Енки от жена му ДАМ.КИ.НА, нетърпелив да вземе с измама онова, което не било законно негово?

Имаме причини да смятаме, че след като не успял да се сдобие със син от сестра си и да осигури законен претендент за енлилството, Енки разчитал на сина си Мардук. Всъщност когато в началото на II хил. пр.Хр. Древният Изток търпял сериозни обществени и военни трусове, във Вавилон Мардук станал върховен бог на Шумер и Акад. Той се обявил за цар на боговете, изместил Енлил и другите богове трябвало да му се закълнат във вярност и да се заселят във Вавилон, където лесно можели да ги следят (обр. 50).

Това узурпиране на енлилството (много след случая със Зу) било придружено от опит от страна на Вавилон да фалшифицира древните текстове. Най-важните били преработени, така че Мардук да се превърне в господар на небето, твореца, благодетеля, героя, вместо Ану, Енлил или дори Нинурта. Сред променените текстове е „Разказ за Зу“ и според вавилонската версия Мардук (а не Нинурта) победил злия бог. В тази версия Мардук се хвали: „Махасти мох ил Зу“ („Аз строших черепа на бога Зу“). В такъв случай явно Зу не може да е бил Мардук.

Освен това няма логика Енки, „богът на науките“, да съветва Нинурта какво оръжие да използва срещу сина си Мардук. Ако се съди по поведението му и по настояването му Нинурта да „пререже гръкляна на Зу“, той очаквал да извлече изгода от битката, независимо кой е победител. Единственото логично заключение е, че и Зу в някакъв смисъл е бил законен претендент за енлилството.

Остава само един бог: Нана, първородният син на Енлил от официалната му съпруга Нинлил. Защото ако Нинурта бъдел елиминиран, Нана щял да се нареди пръв на опашката за наследството.

Нана (съкратено от НАН.НАР — „яркият“) е стигнал до нас през вековете с по-разпространеното си акадско (или „семитско“) име Син.

Като първороден син на Енлил, той получил властта над най-известния шумерски град-държава УР („Градът“). Неговият храм се наричал Е.ГИШ.НУ.ГАЛ („дом на семето на престола“). Оттам Нана и неговата съпруга НИН.ГАЛ („велика господарка“) благосклонно управлявали делата на града и неговия народ. Народът на Ур се отплащал с обич на небесните си повелители и наричал своя бог „Татко Нана“, както и с други почтителни имена.

Народът на Ур приписвал благоденствието си пряко на Нана. Шулги, владетел на града (по божия милост) от края на III хил. пр.Хр., описва „дома“ на бога като „огромна конюшня, пълна с изобилие“, „богато място с принесен в жертва хляб“, където овцете се размножавали и били колени воловете, място със сладостна музика, където звучали барабани и дайрета.

Под властта на своя бог-закрилник Нана Ур се превърнал в житницата на Шумер, доставчик на зърно, овце и едър рогат добитък за храмове в други градове. Едно „Оплакване на разрушаването на Ур“ индиректно ни разкрива как изглеждал градът преди гибелта си:

В хамбарите на Нана нямаше зърно.

Вечерята на боговете беше скромна;

свършиха виното и медът в огромните им трапезарии…

Във високите пещи в неговия храм не пекат волове и овце;

стихна глъчката в големия обор на Нана:

онова място, където се носеха викове —

тишината му е непреодолима.

Хромелът и чукалото лежат бездейни…

Жертвоприносителните лодки не носеха жертвоприношения…

Не караха хляб за Енлил в Нипур.

Реката на Ур е пуста, по нея не плават гемии…

Не се чуват стъпки по бреговете й, там расте висока трева.

Друго оплакване, което ридае за „кошарите, които отидоха на вятъра“, изоставените конюшни, изчезналите пастири, не е написано от народа на Ур, а от самия бог Нана и неговата съпруга Нингал. Тези и други оплаквания за падането на Ур разкриват последствията от някакво необикновено събитие. Шумерските текстове ни съобщават, че Нана и Нингал напуснали града преди окончателната му гибел. Припряното им заминаване е описано покъртително:

Нана, който обичаше града си,

напусна града.

Син, който обичаше Ур,

вече не е в своя дом.

Нингал…

избяга от града си през вражеската територия,

припряно обличайки дрехата си,

замина тя от дома си.

Оплакванията изобразяват падането на Ур и бягството на неговите богове като резултат от съзнателно решение, взето от Ану и Енлил. Именно към тях двамата се обърнал Нана с молба да опростят наказанието.

Нека Ану, царят на боговете,

да изрече: „Стига“;

нека Енлил, царят на земите,

да определи благоприятен изход!

Като се обърнал направо към Енлил, „Син разкри страдащото си сърце пред баща си; поклони се пред Енлил, бащата, който го роди“ и го помолил:

О, татко, ти, който ме роди,

докога ще гледаш враждебно

на моето изкупление?

Докога?…

Към потиснатото сърце, което ти караш

да мъждука като пламък —

моля те, насочи приятелски поглед.

Оплакванията не разкриват причината за гнева на Ану и Енлил. Но ако Нана е бил Зу, наказанието оправдава неговото престъпление. Дали все пак е бил Зу?

Определено може да е бил, защото Зу разполагал с някаква летателна машина — „птицата“, с която избягал и после се сражавал с Нинурта. Шумерските псалми с възхита разказват за този „небесен кораб“.

Отче Нанар, господарю на Ур…

чието величие в свещения небесен кораб е…

Господи, първородни сине на Енлил,

когато в небесния кораб се качиш,

ти си величествен.

Енлил е украсил ръката ти

с вечен скиптър,

когато се издигаш над Ур със свещения кораб.

Има още свидетелства. Другото име на Нана — Син — произлиза от СУ.ЕН, което може да се произнесе като ЗУ.ЕН. Едно и също сложно значение на всяка двусрична дума може да се получи чрез разместване на сричките: ЗУ.ЕН и ЕН.ЗУ са „огледални“ думи. Нана/Син като ЗУ.ЕН всъщност е ЕН.ЗУ („господарят Зу“). Следователно трябва да заключим, че тъкмо той се е опитал да открадне енлилството.

Сега можем да разберем защо въпреки предложението на Еа господарят Зу (Син) не бил наказан с екзекуция, а с изгнание. Шумерските текстове и археологическите свидетелства показват, че Син и съпругата му избягали в Харан, хуритския град, защитен от няколко реки и планински терен. Интересно е, че когато напуснал Ур, Авраамовият род, воден от баща му Тара, също се отправил към Харан, където останал дълги години преди да продължи за обетованата земя.

Въпреки че Ур завинаги останал град, посветен на Нана/Син, Харан задълго трябва да е бил негов дом, защото бил превърнат в почти пълно копие на Ур и неговите храмове, сгради и улици. Андре Паро („Авраам и неговото време“) обобщава приликите, като пише: „има достатъчно доказателства, че култът в Харан не бил нищо друго освен точно копие на този в Ур“.

Когато по време на продължилите над петдесет години разкопки открили храма на Син в Харан — строен и престрояван през хилядолетията, — сред находките имало две стели (мемориални каменни плочи), съдържащи единствен по рода си писмен паметник. Това е продиктуваният от Ададгупи, първожрица на Син, разказ за молитвите и приготовленията й за завръщането на Син:

Син, царят на всички царе,

се разгневи на своя град и своя храм

и се възкачи на небето.

Други надписи също потвърждават, че възмутен или отчаян, Син просто си „грабнал багажа“ и „се възкачил на небето“. Те ни съобщават, че асирийският цар Ашурбанипал си върнал от някои врагове свещен „цилиндричен печат от най-скъп яспис“ и накарал „да го разкрасят, като нарисуват върху него изображение на Син“. После написал върху свещения камък „възхвала на Син и го провесил на шията на образа на Син“. Този каменен печат трябва да е бил реликва от стари времена, защото по-нататък се казва, че „е онзи, чието лице беше повредено в онези дни по време на разрушаването от враговете“.

Смята се, че първожрицата, която била родена по време на царуването на Ашурбанипал, е от царска кръв. В молитвите си към Син тя предложила практична „сделка“: възстановяване на властта му над неговите врагове в замяна на помощта му за провъзгласяване на нейния син Набонид за владетел на Шумер и Акад. Историческите паметници показват, че през 555 г. пр.Хр. Набонид, тогава пълководец на вавилонската войска, бил поставен на престола от другите военачалници. Според собственото му твърдение за това му помогнал самият Син. Набонидовите надписи ни съобщават, че „в първия ден от появата си“ Син използвал „оръжието на Ану“ и успял да достигне „с лъч от светлина“ небето и да смаже враговете на Земята.

Набонид спазил обещанието на майка си, възстановил храма на Син Е.ХУЛ.ХУЛ („дом на велика радост“) и обявил Син за върховен бог. Тъкмо тогава Син успял да вземе в свои ръце „властта на Ану, да получи цялата власт на Енлил, да се сдобие с властта на Еа — и така да вземе в свои ръце цялата небесна власт“. Син победил узурпатора Мардук, дори взел властта на баща му Еа, приел титлата „божествен полумесец“ и установил репутацията си на лунен бог.

Как е възможно Син, който възмутено се върнал на небето, да извърши такива подвизи на Земята?

Набонид потвърждава, че Син наистина „забрави гневната си повеля… и реши да се върне в храма Ехулхул“ и го нарича „чудо“. Станало чудо, „каквото не се е случвало в Страната от стари времена“: божество „дойде от небето“.

Това е великото чудо на Син,

каквото не се е случвало в Страната

от стари времена,

каквото народът на Страната

нито е виждал, нито е записвал

на глинени плочки, за да го съхрани вовеки:

Син,

господарят на всички богове и богини,

които живеят в небето,

дойде от небето.

За съжаление, не са посочени подробности за мястото и начина на завръщане на Син. Известно ни е обаче, че Яков, който идвал от Ханаан да си търси жена в Месопотамия, видял в полето край Харан „стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“.

 

 

По същото време, по което възстановил господството и храмовете на Нана/Син, Набонид възстановил храмовете и култа към децата на бога, близнаците ИН.АНА („господарка на Ану“) и УТУ („сияйния“).

Двамата били родени от официалната съпруга на Син Нингал и затова по рождение принадлежали към божествената династия. Формално Инана била първородната, но брат й Уту бил първородният син и следователно законен династичен наследник. За разлика от съперничеството между Исав и Яков в аналогичния случай, двете божествени деца били много близки. Те имали общи преживявания и приключения, притичали се един на друг на помощ и когато трябвало да си избере за съпруг един от двама богове, Инана поискала съвет от брат си.

Инана и Уту били родени в прадревни времена, когато на Земята живеели само богове. Градът на Уту бил Сипар, един от първите градове, създадени от боговете в Шумер. В един свой надпис Набонид съобщава, че когато се заел да възстанови храма на Уту Е.БАБАРА („сияен дом“) в Сипар:

Потърсих неговата древна платформа-основа

и копах на осемнадесет лакти в земята.

Уту, великият господар на Ебабара…

лично ми показа платформата-основа

на Нарам-Син, син на Саргон, която от три хиляди и двеста години

не е виждал нито един цар преди мен.

Когато цивилизацията разцъфтяла в Шумер и човекът се присъединил към боговете в Земята между реките, отначало Уту бил свързван със закона и правосъдието. Освен че отправят молитва към Ану и Енлил, няколко ранни законника посочват, че те трябвало да се спазват, защото били съставени „според истинското слово на Уту“. Вавилонският цар Хамурапи написал законника си на стела, на чийто връх е изобразено как получава законите от бога (обр. 51).

В Сипар са открити плочки, които свидетелстват за древната му слава на място със справедливи закони. Някои текстове изобразяват самия Уту като съдник на богове и хора. Всъщност Сипар бил седалище на шумерския „върховен съд“.

Налаганата от Уту справедливост напомня за проповедта на планината от Новия завет. Една „плочка с мъдрости“ съветва човек да постъпва по следния начин, за да е угоден на Уту:

Не прави зло на съперника си,

отплащай се на злодееца си с добро.

Отнасяй се справедливо към врага си…

Не се поддавай на злото…

На оногова, що проси милостиня,

дай му храна да яде, дай му вино да пие…

Бъди услужлив, прави добро.

Тъй като гарантирал справедливост и не допускал потисничество — а както ще видим по-нататък, може би и поради други причини — Уту бил смятан за закрилник на пътниците. Ала най-разпространените му и трайни епитети били свързани с неговия блясък. Още от най-древни времена той бил наричан Бабар („сияйния“). Назовавали го „Уту, който хвърля широка светлина“, който „осветява небето и Земята“.

В надписа си Хамурапи се обръща към бога с неговото акадско име Шамаш, което на семитските езици означава „слънце“. Затова учените предполагат, че Уту/Шамаш е месопотамският слънчев бог. По-нататък ще видим, че макар небесен аналог на този бог да е слънцето, твърденията, че „хвърля ярка светлина“, когато изпълнявал специалните задачи, възложени му от дядо му Енлил, имат и друг аспект.

 

 

Също както законниците и съдебните архиви са човешки свидетелства за действителното присъствие на божество на име Уту/Шамаш, сред древните народи на Месопотамия съществуват безброй надписи, текстове, заклинания, предсказания, молитви и изображения, които говорят за физическото присъствие на богинята Инана, чието акадско име е Ищар. Един месопотамски цар от XIII в. пр.Хр. съобщава, че възстановил нейния храм в братовия й град Сипар върху основи, които по негово време били на осем века. Но разказите за нея в главния й град Урук се връщали към старите времена.

Известна на римляните като Венера, на гърците — като Афродита, на ханаанците и евреите — като Астарта, на асирийците, вавилонците, хетите и други древни народи — като Ищар или Ешдар, на акадците и шумерите — като Инана, Инин или Нини, както и с многобройните й наименования и епитети, тя от памтивека била божество на войната и любовта, буйна, красива богиня, която, макар и само правнучка на Ану, сама си извоювала важно място сред великите богове на небето и Земята.

Като млада богиня, тя очевидно получила владение в далечна земя на изток от Шумер, града Арата. Именно там се намирал домът на „благородната Инана, царица на цялата земя“. Ала тя имала по-големи амбиции. В град Урук се издигал великият храм на Ану, използван само по време на случайните му държавни визити на Земята, и Инана хвърлила око на това седалище на властта.

Според шумерските царски списъци първият небожествен владетел на Урук бил Мескиагашер, син на бог Уту от човешка майка. Следвал го синът му Енмеркар, велик шумерски цар. В такъв случай Инана била баба на Енмеркар и лесно го убедила, че трябва да е богиня на Урук вместо на далечния Арата.

Един дълъг и увлекателен текст, озаглавен „Енмеркар и господарят на Арата“, разказва, че Енмеркар пратил куриери в Арата и използвал всички аргументи в истинска „война на нерви“, за да принуди града да отстъпи, защото „господарят Енмеркар, който е слуга на Инана, я направи царица на дома на Ану“. Неясният завършек на епоса загатва за щастлив край: въпреки че се преместила в Урук, Инана не изоставила „дома си в Арата“. Не е невероятно да е станала „пътуваща богиня“, защото от други текстове е известно, че Инана/Ищар била страстна пътешественичка.

Настаняването й в урукския храм на Ану не може да е станало без неговото знание и съгласие и текстовете ни подсказват как е било получено то. Скоро Инана станала известна като „Анунитум“, прозвище, което означава „любима на Ану“. Текстовете я наричат „свещената любовница на Ану“, следователно тя споделяла не само храма му, но и неговото легло — когато идвал в Урук или когато тя посещавала небесния му дом.

След като с хитрост станала богиня на Урук и господарка на храма на Ану, Ищар ловко укрепила позициите на града и собствената си власт. Надолу по течението на Ефрат се намирал древният град Ериду — център на Енки. Инана знаела, че той владее всички изкуства и науки на цивилизацията, и решила с молба или кражба да се сдобие с тези тайни. Очевидно с намерението да омае Енки (неин дядо) с „личния си чар“, тя отишла при него, когато бил сам. Този факт не останал незабелязан от бога, който наредил на слугата си да приготви вечеря за двама.

Ела прислужнико Исимуд, чуй нарежданията ми,

ще ти кажа аз нещо, внимателно слушай моите думи:

девицата, съвсем сама, се запъти към Абзу…

Накарай девицата да влезе в еридския Абзу,

дай й да яде ечемичени сладки с масло,

налей й студена вода, която освежава сърцето,

дай й да пие бира…

Щастлив и пиян, Енки бил готов да направи всичко за Инана. Тя дръзко поискала божествените формули, които лежали в основата на високоразвитата цивилизация. Енки й дал стотина, сред които божествените формули за върховната власт, царството, жреческите функции, оръжията, юридическите процедури, писарството, дърводелството, дори знанията за музикалните инструменти и храмовата проституция. Когато се освестил и осъзнал какво е сторил, Инана вече била на път за Урук. Енки пратил след нея своите „ужасни оръжия“, ала напразно, защото богинята била потеглила със своя „небесен кораб“.

Ищар често се изобразява гола — дръзко показвайки своята красота; на изображенията тя понякога повдига полата си, за да разкрие долната половина на тялото си (обр. 52).

Гилгамеш, владетел на Урук около 2900 г. пр.Хр., който също отчасти бил божествен (роден от смъртен баща и богиня), разказва как го съблазнила Инана — въпреки че вече имала официален съпруг. Той се изкъпал след битка и:

наметна порфира, притегна се с пояс,

и тъй блесна с хубост, че грабна сърцето

на богинята Ищар:

„Ела, Гилгамеш, годеник да ми станеш,

плода подари ми на своето тяло,

стани ми избраник, аз — твоя невеста!“^[1]

Ала Гилгамеш познавал нрава й. „На кой от мъжете си вярна остана? — попитал той. — Кой твой любовник още ти е свиден?“ И като изредил дългия списък на нейните „блудства“, царят й отказал.

С времето — докато се изкачвала все по-високо в пантеона и съответно поемала по-голяма отговорност за държавните дела — Инана/Ищар започнала да проявява по-войнствени качества и често се изобразява като богиня на войната, въоръжена до зъби (обр. 53).

Надписите на асирийските царе разказват, че те ходели на война заради нея и по нейна повеля, че богинята лично ги съветвала кога да изчакат и кога да нападнат, че понякога Ищар крачела начело на войската и че поне веднъж се явила пред всички войници. В замяна на тяхната вярност тя обещавала на асирийските владетели дълъг живот и успех. „Ще бдя над теб от златната стая в небето“ — уверявала ги богинята.

Дали се превърнала в свиреп воин, защото и тя преживявала тежък период с издигането на Мардук на власт? В един от надписите си Набонид пише: „Инана Урукска, благородната владетелка, която живееше в златно светилище, която управляваше колесница, теглена от седем лъва — по време на царуването на Ерба-Мардук жителите на Урук промениха култа й, извадиха светилището й и разпрегнаха колесницата й“. Затова Инана, продължава Набонид, „гневно напусна Е-Ана и оттогава живее на неподобаващо й място“ (което не назовава) (обр. 54).

Навярно в опит да съчетае любовта с властта, многоухажваната Инана избрала за съпруг ДУ.МУ.ЗИ, един от по-малките синове на Енки. Множество древни текстове описват любовта и свадите помежду им. Някои са любовни песни с изключителна красота и жива сексуалност. Други разказват как Ищар — завърнала се от поредното си пътешествие — заварва Думузи да празнува нейното отсъствие.

Тя уредила неговото пленяване и изчезване в Долния свят — владението на сестра й Е.РЕШ.КИ.ГАЛ и нейния съпруг НЕР.ГАЛ. Някои от най-известните шумерски и акадски текстове се отнасят за пътуването на Ищар до Долния свят в търсене на нейния прогонен любим.

 

 

Трима от шестимата известни синове на Енки са герои на шумерски разкази: първородният Мардук, който накрая узурпирал върховната власт, Нергал, който станал владетел на Долния свят, и Думузи, който се оженил за Инана/Ищар.

Енлил също имал трима синове, които изиграли важна роля в божествените и човешките дела: Нинурта, който бил роден от Енлиловата сестра Нинхурсаг и затова бил законен наследник, Нана/Син, първородният син на Енлиловата официална съпруга Нинлил, и един по-малък син на Нинлил, който носи името ИШ.КУР („планински“, „далечна планинска земя“) и който често бил наричан Адад („любим“).

Като брат на Син и чичо на Уту и Инана, Адад, изглежда, се чувствал по-добре с тях, отколкото в собствения си дом. Шумерските текстове постоянно събират четиримата заедно. Церемониите, свързани с посещението на Ану в Урук, също представят четиримата като група. Един текст описва влизането на Ану в двора и посочва, че до тронната зала се стигало през „портата на Син, Шамаш, Адад и Ищар“. Друг текст, за пръв път публикуван от В. К. Шилейко (Руска академия на науките, Институт за история на материалната култура), поетично описва как четиримата заедно се оттегляли да спят.

Очевидно най-голяма близост съществувала между Адад и Ищар и двамата дори се изобразяват един до друг като на този релеф, който представя Адад (с пръстена и мълнията), благославящ асирийски владетел, и Ищар с лъка си в ръце (образът на третото божество е прекалено повреден и не може да се разпознае) (обр. 55).

Дали в тази „близост“ няма нещо повече от платонична връзка, особено от гледна точка на „миналото“ на Ищар? Интересно е, че в библейската Песен на песните игривото момиче нарича своя любим „дод“ — дума, която означава и „любим“, и „чичо“. Дали Ишкур е бил наричан Адад — производно от шумерската дума ДА.ДА — защото е бил любимият чичо?

Ала Ишкур не бил само развратник, той бил могъщ бог, надарен от баща си Енлил със способностите и прерогативите на бог на бурята. Като такъв, той бил почитан като хуритския/хетския Тешуб и урартския Тешубу („духащия вятър“), аморейския Раману („гръмовержеца“), ханаанския Рагиму („сипещия градушка“), индоевропейския Буриаш („създателя на светлина“), семитския Меир („който осветява“ небето) (обр. 56).

Както показва Ханс Шлобайс („Акадският бог на бурята в Месопотамия“), според съхранявания в Британския музей списък на боговете Ишкур всъщност бил божествен господар в земи далеч от Шумер и Акад. Както разкриват шумерските текстове, това не било случайно. Изглежда, че Енлил нарочно пратил младия си син като „временно пребиваващо божество“ в планинските земи на север и запад от Месопотамия.

Защо Енлил пратил най-малкия си и любим син далеч от Нипур? Открити са няколко шумерски епоса за спорове и дори кървави схватки между по-младите богове. Множество цилиндрични печати изобразяват сцени на битки между боговете (обр. 57). Изглежда, че първоначалното съперничество между Енки и Енлил се пренесло и задълбочило при синовете им, като понякога брат се обръщал против брата — божествената история за Каин и Авел. Някои от тези битки се водили срещу божество, определено като Кур — по всяка вероятност Ишкур/Адад. Това може би обяснява защо Енлил сметнал за нужно да даде на най-младия си син далечно владение и да го изолира от опасните борби за наследството.

Мястото на синовете на Ану, Енлил и Енки, както и на техните потомци в династичната верига, изглежда ясно поради едно уникално шумерско изобретение: определянето на числов ранг за някои богове. Откриването на тази система също подчертава принадлежността към великия кръг на боговете на небето и земята. Ще се уверим, че този върховен пантеон се е състоял от дванадесет божества.

Първото загатване, че великите богове имат криптографска числова система, дошло с откритието, че в текстовете имената на боговете Син, Шамаш и Ищар понякога се заместват съответно с числата 30, 20 и 15. Най-голямото число в шумерската шестдесетична система — 60 — означавало Ану, Енлил „бил“ 50, Енки — 40, Адад — 10. Следователно числото 10 и неговите шест кратни в 60 били дадени на боговете, а числата, завършващи с 5 — на богините. Оттук се получава следната криптографска таблица:

Богове_	Богини
60 — Ану	55 — Анту
50 — Енлил	45 — Нинлил
40 — Еа/Енки	35 — Нинки
30 — Нана/Син	25 — Нингал
20 — Уту/Шамаш	15 — Инана/Ищар
10 — Ишкур/Адад	5 — Нинхурсаг
шестима богове	шест богини

Не бива да се изненадваме, че също като баща си, Нинурта получил числото 50. С други думи, неговият династичен ранг се изразявал с криптографско послание: ако Енлил падне, ти, Нинурта, заемаш неговото място, но дотогава не принадлежиш към Дванадесетте, защото рангът „50“ е зает.

Не трябва да се учудваме и че когато узурпирал енлилството, Мардук настоял боговете да му дадат „петдесетте имена“, за да покажат, че рангът „50“ вече е негов.

В Шумер имало още много богове — деца, внуци и племенници на великите божества. Имало и неколкостотин нисши божества, наречени анунаки, на които били възложени (така да се каже) „общи задължения“. Ала само дванадесет образували великия кръг. Те, техните семейни връзки и най-вече династичната верига стават най-разбираеми, ако се разгледат в табличен вид: