Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Земята (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The 12th Planet, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- zelenkroki(2011 г.)
Издание:
Зекария Сичин. Дванадесетата планета
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова
Формат 60/90/16 Печатни коли 25
ИК „Бард“ ООД — София, 2002 г.
ISBN: 954-585-401-4
История
- —Добавяне
3. Боговете на небето и земята
Защо след стотици хиляди и дори милиони години на мъчително бавно човешко развитие всичко ненадейно се променило и с три замаха — около 11000-7400-3800 г. пр.Хр. — примитивните ловци номади и събирачи се превърнали в земеделци и грънчари, а после и в строители на градове, инженери, математици, астрономи, металурзи, търговци, музиканти, съдии, лекари, писатели, библиотекари и жреци? Можем да продължим и да зададем още по-същностен въпрос, отлично поставен от професор Робърт Дж. Бредууд („Праисторическите хора“): „Защо изобщо се е случило“? Защо всички хора не продължават да живеят като през маглемозката епоха[1]?
Шумерите, народът, чрез който така ненадейно се появила тази високоразвита цивилизация, имали готов отговор. Той е обобщен в един от десетките хиляди древни месопотамски надписи: „Създали сме всичко красиво по милостта на боговете“.
Боговете на Шумер. Кои са те?
Дали шумерските богове са като гръцките, които живеели в огромен дворец и пирували в голямата Зевсова зала на Олимп, чийто земен аналог бил най-високият връх в Гърция?
Гърците описват своите богове като антропоморфни същества, физически сходни със смъртните и с човешки характери: те се радвали, гневели се и ревнували, любели се, карали се, воювали и се размножавали като хора, създавайки потомство чрез полов акт — помежду си и с човеци.
Били недостижими и в същото време постоянно се бъркали в човешките дела. Можели да се движат с невероятна бързина, да се появяват и изчезват, притежавали оръжия с необикновена мощ.
Всеки от тях имал специфични функции и в резултат конкретна човешка дейност можела да пострада или да спечели от отношението на бога, който отговарял за тази област. Затова се изпълнявали ритуали и се правели жертвоприношения, които трябвало да осигурят благоволението на боговете.
Главното божество на древните елини бил „гръмовержецът“ Зевс „баща на богове и хора“. Негово основно оръжие и символ била мълнията. Той бил „цар“ на земята, спуснал се от небесата — раздавал добро и зло на смъртните, ала първото му царство било небето.
Зевс не бил нито първият бог на Земята, нито първото божество в небесата. Комбинирайки теология с космология, за да се получи митология, гърците вярвали, че пръв бил хаосът. После се появили Гея (Земята) и нейният съпруг Уран (Небето). Гея и Уран родили дванадесетте титани, шестима мъже и шест жени. Макар че извършили легендарните си подвизи на Земята, смятало се, че имат небесни аналози.
Главна фигура в олимпийската митология е Кронос, най-младият титан. Той станал пръв сред титаните, като кастрирал баща си Уран. Тъй като се боял от другите титани, Кронос ги затворил и прогонил. Затова майка му го проклела да го сполети участта на баща му и да го низвергне собственият му син.
Кронос се оженил за сестра си Рея, която му родила трима синове и три дъщери: Хадес, Посейдон и Зевс, Хестия, Деметра и Хера. Отново било предопределено най-младият син да свали баща си и проклятието на Гея се изпълнило, когато Зевс изместил Кронос.
Изглежда, че това не минало гладко. Много години се водели свирепи сражения, в които участвали богове и множество чудовищни същества. Решителната битка станала между Зевс и змиевидното божество Тифон на връх Касий, който се намира на границата между Египет и Арабия — очевидно някъде на Синайския полуостров (обр. 21).
След като спечелил битката, Зевс бил признат за върховен бог. Въпреки това трябвало да си подели властта с братята си. По негов избор (или според една версия, с хвърляне на зарове) Зевс получил властта над небето, най-големият брат Хадес — над долния свят, а средният брат Посейдон — над морето.
Макар че след време Хадес и царството му станали синоним за ада, този свят се намирал някъде „долу“, обхващал блата, пусти райони и земи, напоявани от могъщи реки. Хадес се изобразява като „невидимия“ — сдържан, страшен и строг бог, който не се трогва от молитви и жертвоприношения. Посейдон, от друга страна, често вдигал своя символ (тризъбеца). Макар и владетел на морето, той бил бог и на металургичните изкуства и скулптурата, сръчен вълшебник или магьосник. Докато според старогръцките предания и легенди Зевс бил строг с човечеството — дори по едно време възнамерявал да го погуби, — Посейдон се смятал за приятел на хората, бог, който направил всичко възможно, за да си спечели почитта на смъртните.
Тримата братя и трите сестри, всички деца на Кронос от сестра му Рея, образували по-старата част от олимпийския кръг, групата на дванадесетте велики богове. Другите шестима били потомци на Зевс и гръцките митове подробно описват тяхната генеалогия и родствени връзки.
Божествените деца на Зевс били родени от различни богини. Отначало той взел за жена богинята Метис и родил дъщеря, великата богиня Атина, богиня на здравия разум и ръкоделието, а оттук и богиня на мъдростта. Но като единственото велико божество, останало със Зевс по време на борбата му с Тифон (всички други богове избягали), Атина придобила бойни качества и станала и богиня на войната. Тя била „съвършената девица“ и не се омъжила за никого, ала някои митове често я свързват с чичо й Посейдон и въпреки че негова официална съпруга била божествената господарка на Лабиринта на остров Крит, племенницата му Атина му била любовница.
След това Зевс се женил за други богини, но техните деца не влизат в олимпийския кръг. Когато се заел със сериозната задача да си осигури мъжки наследник, той се обърнал към родните си сестри. Най-голяма била Хестия. Според всички разкази тя била саможива — може би прекалено стара или болна — и Зевс нямал нужда от оправдания, за да насочи вниманието си към Деметра, средната си сестра, богиня на плодородието. Но вместо син тя му родила дъщеря, Персефона, която станала съпруга на чичо си Хадес и споделила властта му над долния свят.
Разочарован, че не му се ражда син, Зевс потърсил любов и утеха при други богини. От Хармония имал девет дъщери. После Лето му родила дъщеря и син, Артемида и Аполон, които веднага влезли в групата на великите богове.
Като първороден син на Зевс, Аполон бил един от най-великите богове в старогръцкия пантеон, страшилище за хора и богове. Той тълкувал на смъртните волята на баща си и управлявал въпросите на религиозните закони и храмовото богослужение. Символ на моралните и божествените закони, Аполон олицетворявал чистотата и съвършенството, и духовно, и физическо.
Вторият син на Зевс, роден от богинята Мая, бил Хермес, покровител на пастирите и пазител на стадата. Не толкова важен и могъщ, колкото брат си Аполон, той стоял по-близо до човешките дела — на него се приписвало всяко щастливо стечение на обстоятелствата. Като дарител на добрини, Хермес покровителствал търговията, търговците и пътниците. Ала главната му роля в митовете и епосите е на Зевсов вестител, пратеник на боговете.
Тласкан от династични традиции, Зевс искал да има син от своя сестра — и се обърнал към най-младата, Хера. Като се оженил за нея по обичая на свещения брак, той я обявил за царица на боговете, Богиня-майка. Бракът им бил благословен със син, Арес, и две дъщери, но постоянно бил разтърсван от изневери от страна на Зевс, а вероятно и от страна на Хера, които хвърлят съмнение върху бащинството на следващия му син Хефест.
Арес веднага бил приет в олимпийския кръг на дванадесетте велики богове и станал главен пълководец на баща си, бог на войната. Той се изобразява като духа на сечта и все пак далеч не е непобедим — по време на Троянската война се сражавал на страната на троянците и получил рана, която успял да изцери единствено Зевс.
Хефест, от друга страна, трябвало с мъка да се изкачва до олимпийския връх. Като бог на творчеството му приписвали огъня на ковачницата и изкуството на металургията. Той бил божествен изобретател, създател на практични и вълшебни неща за хора и богове. Легендите разказват, че се родил куц и затова разгневената му майка Хера го захвърлила. Според друга, по-вероятна версия Зевс прогонил Хефест — заради съмнението в неговото бащинство — ала Хефест използвал магическите си способности, за да го принуди да му даде място сред великите богове.
Митовете също разказват, че веднъж Хефест направил невидима мрежа, която се затваряла над леглото на жена му, ако на него легнел друг мъж. Може би имал нужда от такава предпазна мярка, защото негова съпруга била Афродита, богинята на любовта и красотата. Било съвсем естествено около нея да се въртят много разкази за любовни интриги, в повечето от които ролята на съблазнителя играе Арес, братът на Хефест. (Един от резултатите от тази незаконна любов бил Ерос, богът на любовта.)
Афродита била включена в олимпийския кръг на Дванадесетте и обстоятелствата на приемането й хвърлят светлина върху интересуващия ни проблем. Тя не била нито сестра на Зевс, нито негова дъщеря, но въпреки това нямало начин да я пренебрегнат. Богинята дошла от азиатските брегове на Средиземно море (според старогръцкия поет Хезиод, през Кипър) и приписала произхода си на гениталиите на Уран. Така се оказала генеалогически с едно поколение преди Зевс, тъй като му се падала нещо като леля и била въплъщение на кастрирания праотец на боговете (обр. 22).
Затова трябвало да я приемат на Олимп. Ала броят на боговете очевидно не бивало да се надхвърля. Стигнало се до находчиво решение: да прибавят един и да изключат друг. Тъй като Хадес владеел долния свят и не стоял при великите богове на Олимп, в недостъпния кръг на Дванадесетте имало свободно място, извънредно подходящо за Афродита.
Изглежда също, че числото дванадесет било двустранно изискване: не можело да има повече от дванадесет олимпийци, но и не трябвало да са по-малко. Това става ясно от обстоятелствата, довели до приемането на Дионис в олимпийския кръг. Той бил син на Зевс от дъщеря му Семела. Дионис, който трябвало да бъде скрит от гнева на Хера, бил пратен в далечни земи (стигнал чак в Индия) и по пътя си разпространявал отглеждането на грозде и винарството. Междувременно на Олимп се освободило място. Хестия, най-голямата сестра на Зевс, слаба и болна, окончателно отпаднала от кръга на Дванадесетте. Тогава Дионис се завърнал в Елада и олимпийците отново станали дванадесет.
Въпреки че старогръцката митология не изяснява произхода на човечеството, легендите и преданията извеждат потеклото на героите и царете от боговете. Тези полубогове образуват връзката между човешката съдба — ежедневен труд, зависимост от природните стихии, епидемии, болести, смърт — и златното минало, когато на Земята живеели само боговете. И макар че много богове били родени на Земята, избраният кръг на дванадесетте олимпийци представлява небесния божествен аспект. В „Одисея“ се казва, че Олимп се намирал в „чистия горен въздух“. Първите дванадесет велики богове били боговете на небето, които слезли на Земята и които представляват дванадесетте тела на „небесния свод“.
Астралните връзки на великите богове се изясняват от латинските имена, които римляните им дали след като възприели старогръцкия пантеон: Гея била Земята, Хермес — Меркурий, Афродита — Венера, Арес — Марс, Кронос — Сатурн и Зевс — Юпитер. Следвайки гръцката традиция, римляните си представяли Юпитер като гръмовержец, чието оръжие било мълнията, и също като елините го свързвали с бика (обр. 23).
Днес е общоизвестно, че основите на самостоятелната гръцка цивилизация са положени на остров Крит, където от около 2700 до 1400 г. пр.Хр. процъфтяла минойската култура. В минойските митове и легенди доминира историята за минотавъра. Този получовек, полубик бил син на Пасифая, съпруга на цар Минос, и един бик. Археологическите находки потвърждават минойския култ към бика и някои цилиндрични печати го изобразяват като божествено същество, придружавано от кръстовиден символ, който обозначава неидентифицирана звезда или планета. Ето защо се предполага, че почитаният от минойците бик не е обикновено земно животно, а небесният бик — съзвездието Телец — в памет на събития, случили се по времето, когато на пролетното равноденствие около 4000 г. пр.Хр. слънцето изгрявало в това съзвездие (обр. 24).
Според гръцките митове Зевс дошъл в Гърция през Крит, откъдето избягал (като преплувал Средиземно море) след отвличането на Европа, красивата дъщеря на царя на финикийския град Тир. Всъщност когато Сайръс Х. Гордън разчел най-ранното минойско писмо, се оказало, че езикът е „семитски диалект от бреговете на Източното Средиземноморие“.
Гърците никога не са твърдели, че техните олимпийски богове са дошли в Елада направо от небето. Зевс дошъл от отвъд Средиземно море през Крит. Афродита дошла по море от Близкия изток през Кипър. Посейдон (римският Нептун) довел със себе си коня от Мала Азия. Атина донесла „маслината, плодородна и саморазсаждаща се“ в Гърция от библейските земи.
Няма съмнение, че гръцките предания и религия са дошли в Елада от Близкия изток през Мала Азия и средиземноморските острови. Там са корените на техния пантеон, там трябва да търсим произхода на гръцките богове и техните астрални връзки с числото дванадесет.
Хиндуизмът, древната религия на Индия, смята Ведите — произведения, състоящи се от химни, жертвоприносителни формули и други сакрални сказания — за свещени писания „от нечовешки произход“. Съчинили ги самите богове, твърдят индийските предания, през епохата преди нашата. Но с времето се изгубвали и обърквали все повече от първите сто хиляди стиха, които се предавали устно от поколение на поколение. Накрая един мъдрец записал оцелелите строфи, като ги разделил на четири книги, и поверил по една Веда на всеки от четиримата си главни ученици.
Когато през XIX в. започнали да разчитат и разбират забравените езици и да проследяват връзките между тях, учените установили, че Ведите са написани на изключително древен индоевропейски език, предшественик на индийския праезик санскрит, на гръцкия, латинския и други европейски езици. Когато най-после успели да прочетат и анализират Ведите, те с изненада открили тайнствена прилика между ведическите и гръцките митове за боговете.
Боговете, разказват Ведите, били членове на едно голямо, но не непременно мирно семейство. Сред историите за възкачване на небето и спускане на Земята, въздушни битки, чудодейни оръжия, приятелства и вражди, бракове и изневери, се наблюдава принципен интерес към генеалогическото документиране — кой на кого е дете и кой на кого е първороден наследник. Боговете на Земята произлизали от небето и макар да били сред хората, главните божества продължавали да представляват небесните тела.
В древни времена ришите („първичните течащи“) небесно „течали“, обладани от неустоими сили. Седмина от тях били великите родоначалници. Боговете Раху („демон“) и Кету („откъснат“) някога били едно небесно тяло, което без разрешение се опитало да се присламчи към боговете, ала богът на бурите насочил пламтящото си оръжие срещу него и го разсякъл на две части — Раху, „змейската глава“, който вечно броди по небето в търсене на мъст, и Кету, „змейската опашка“. Мар-иши, прародителят на слънчевата династия, родил Каш-япа („който е престолът“). Ведите го описват като много плодовит, но династичната приемственост била осигурена единствено чрез неговите десет деца от Прит-хиви („небесна майка“).
Като династичен родоначалник, Каш-япа също бил господар на девите („сияйните“) и носел титлата Дяус-питар („сияен баща“). Заедно със съпругата и десетте деца, божественото семейство образувало дванадесетте Адитяи, богове, всеки от които имал по един знак от зодиака и небесно тяло. Небесното тяло на Каш-япа била „сияйната звезда“, Прит-хиви представлявала Земята. После идвали боговете, чиито небесни аналози били Слънцето, Луната, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн.
След време върховенството в пантеона на дванадесетте преминало към Варуна, бога на небесната шир. Той бил вездесъщ и всевиждащ — един от химните за него звучи почти като библейски псалм:
Той кара слънцето да свети в небето,
и ветровете, които веят, са дъхът му.
Той е издълбал речните легла;
реките текат по негова повеля.
Той е създал морските дълбини.
Неговото царуване също свършило. Индра, богът, който убил небесния „змей“, погубил баща си и се възкачил на престола. Той станал новият господар на небесата и бог на бурите. Негови оръжия били мълниите и гръмовете, негов епитет бил „господ на силите“. Индра обаче трябвало да споделя властта с двамата си братя. Единият бил Вивашват, създателят на Ману, първия човек. Другият бил Агни („възпламенител“), който донесъл на Земята небесния огън, за да го дари на човечеството.
Приликите между ведическия и гръцкия пантеон са очевидни. Разказите за главните божества, както и стиховете за множество по-нисши същества — синове, жени, дъщери, любовници — явно са копия (или оригинали?) на гръцките митове. Няма съмнение, че Дяус се е превърнало в Зевс, Дяус-питар — в Юпитер, Варуна — в Уран и така нататък. И в двата случая кръгът на великите богове винаги се състои от дванадесет, каквито и промени да протичат в божествения порядък.
Как е възможно между два толкова отдалечени във времето и пространството региона да съществува такова сходство?
Учените смятат, че през II хил. пр.Хр. народът, който говорел индоевропейски език и обитавал Северен Иран или района на Кавказ, започнал големи миграции. Една част от него се отправила на югоизток към Индия. Индийците ги нарекли арийци („благородници“). Към 1500 г. пр.Хр. те донесли със себе си устната традиция на Ведите. Друга вълна от тази индоевропейска миграция се насочила на запад. Някои групи заобиколили Черно море и влезли в Европа през руските степи. Но главният път, по който този народ, неговите традиции и религия стигнали до Гърция, бил най-краткият: Мала Азия. Някои от най-древните гръцки градове не се намират в материкова Гърция, а в западния край на Мала Азия.
Ала какви били индоевропейците, които се заселили в Анатолия? На Запад не се знаело нищо по този въпрос.
Единственият наличен — и надежден — извор отново се оказал Старият завет. Учените се натъкнали на няколко споменавания за „хетейците“ — народ, обитаващ анатолийските планини. За разлика от отразяващата се в Библията враждебност към ханаанците и други съседи, чиито обичаи се смятали за „гнусотии“, хетите се смятали за приятели и съюзници на Израил. Варсавия, която цар Давид пожелал, била жена на Урия хетееца, пълководец от Давидовата войска. Цар Соломон, който сключвал съюзи, като се женел за дъщери на чужди царе, взел за съпруги дъщерите на египетския фараон и хетския цар. Друг път сирийската войска избягала, щом чула слух, че „израилският цар е наел против нас хетейските и египетските царе“. Тези кратки споменавания за хетите разкриват високото мнение на други народи от Древния Изток за техните военни способности.
С разчитането на египетските йероглифи — и по-късно на месопотамските надписи — учените се натъкнали на многобройни споменавания за „земята на хетите“ като голямо и могъщо царство в Анатолия. Възможно ли е такава голяма сила да не остави никакви следи?
Въоръжени с податките от египетските и месопотамските текстове, археолозите се заели да разкопаят древни обекти в планинските райони на Анатолия. Усилията им били възнаградени: те открили хетски градове, дворци, царски хазни, царски гробници, храмове, предмети на култа, оръдия на труда, оръжие, произведения на изкуството. И на първо място открили много надписи — и с пиктографско писмо, и с клинопис. Библейските хетейци оживели.
Скалният релеф край древната хетска столица (днес местността се нарича Язълкая, което на турски означава „скалата с надписа“) е единствен по рода си паметник, завещан ни от Древния Изток. След като минавал през порти и светилища, древният богомолец стигал до открита галерия, отвор сред полукръг от скали, на които била изобразена процесия с всички хетски богове.
Отляво надясно се движи дълга колона от почти изключително мъжки божества, явно организирани в „роти“ от по дванадесет. Най-вляво и следователно в края на този поразителен парад са изобразени дванадесет богове, които изглеждат еднакви и носят еднакво оръжие (обр. 25).
Средната група включва няколко божества, които изглеждат по-стари, други носят различни оръжия, а двама са обозначени с божествен символ (обр. 26).
Третата (предна) група от дванадесет фигури очевидно се състои от най-важните мъжки и женски божества. Техните оръжия и емблеми са по-разнообразни — над четири има божествен небесен символ, двама са крилати. В групата има участници, които не са божествени: два бика, носещи кълбо, и хетския цар, представен с шапка под символа на крилатия диск (обр. 27).
Отдясно наляво се движат две групи женски божества, ала скалният релеф е прекалено повреден, за да се установи истинският им брой. Навярно няма да сгрешим, ако приемем, че и те са образували две „роти“ от по дванадесет.
Двете процесии отляво надясно и отдясно наляво се срещат в центъра, където очевидно са изобразени великите богове, защото всички са представени по-високо — на планински върхове, върху животни, птици и дори на раменете на божествени слуги (обр. 28).
Учените (например Е. Ларош, „Пантеонът от Язълкая“) положили много усилия да определят въз основа на изображенията, йероглифните символи и отчасти четивните текстове, които били изсечени на скалата, имената, титлите и функциите на божествата от процесията. Ясно е обаче, че хетският пантеон също е управляван от „олимпийски“ дванадесетчленен кръг. Нисшите богове били организирани в групи от по дванадесет, а великите богове на Земята били свързани с дванадесет небесни тела.
Заключението, че пантеонът се оглавява от „сакралното число“ дванадесет, се потвърждава и от друг хетски паметник, тухлено светилище, открито край съвременния Беит-Зехир. Там очевидно е изобразена божествената двойка, заобиколена от още десетима богове — общо дванадесет (обр. 29).
Археологическите находки убедително доказват, че хетите почитали богове „на небето и Земята“, всичките свързани и подредени в генеалогическа йерархия. Някои били велики и „стари“ и първоначално били на небесата. Техният символ — който на хетското пиктографско писмо означава „божествен“ или „небесен бог“ — прилича на очила (обр. 30). Той често се среща на кръгли печати, като част от наподобяващ на ракета предмет (обр. 31).
Имало и други богове, не просто на Земята, но и сред самите хети, които изпълнявали функцията на върховни владетели. Те определяли кои да са човешките царе и ги наставлявали по въпросите на войната, мирните договори и други международни проблеми.
Начело на физически присъстващите хетски богове стояло божество, наречено Тешуб, което означава „бълващият вятър“. Учените го смятат за бог на бурята, свързан с ветровете, гърма и мълнията. Наричали го също Тару („бик“). Също като елините, хетите почитали бика и подобно на Юпитер по-късно, Тешуб бил изобразяван като бог на гърма и мълнията, стъпил върху бик (обр. 32).
Също като по-късните гръцки легенди, хетските текстове разказват, че главният им бог се борил с чудовище, за да осигури върховенството си. В един текст, който учените наричат „Мита за убийството на змея“, се посочва името на съперника на Тешуб — бог Янка. Тъй като не успял да го победи в бой, Тешуб помолил другите богове за помощ, но се притекла само една богиня и се справила с Янка, като го напила по време на пир.
Учените откриват в такива истории произхода на легендата за свети Георги и змея и наричат противника, поразен от „добрия“ бог, „змей“. И наистина, Янка означава „змия“ и древните народи изобразявали „злия“ бог точно така — както се вижда на този барелеф от един хетски обект (обр. 33). Както видяхме, Зевс също се борил с бог-змия. По-нататък ще се уверим, че в тези древни предания за борба между бога на ветровете и божествения змей има дълбок смисъл. Тук обаче можем само да подчертаем, че битките сред боговете за божествената царска власт се описват в древните текстове като безспорни събития.
Дългият и напълно запазен хетски епос „Царството на небесата“ се занимава точно с този въпрос — с небесния произход на боговете. Разказвачът на тези прадревни събития първо призовава дванадесетте „могъщи стари бога“ да слушат историята и да свидетелстват за точността му:
Да слушат боговете, които са в небесата,
и другите, които са на тъмната Земя!
Да слушат могъщите стари богове.
След като посочва, че старите богове са и на небето, и на земята, епосът изброява дванадесетте „могъщи стари“, прародителите на боговете. Осигурявайки си тяхното внимание, разказвачът продължава с това как богът, който бил „цар на небето“, дошъл на „тъмната Земя“:
Някога в стари времена Алалу беше цар на небето;
той, Алалу, седеше на престола.
Пред него стоеше могъщият Ану, първи сред боговете,
с поклон поднасяше чашата в ръката му.
Девет отброени периода беше цар на небето Алалу.
На деветия период Ану поведе битка срещу Алалу.
Алалу беше победен, избяга той от Ану —
спусна се на тъмната Земя.
На тъмната Земя отиде;
Седна на престола Ану.
Така епосът обяснява идването на небесен цар на Земята с узурпиране на трона: богът Алалу насила бил принуден да се откаже от царството си (някъде в небесата) и да се спаси с бягство, като се спусне на „тъмната Земя“. Ала това не бил краят. Текстът разказва, че Ану на свой ред също бил свален от бог на име Кумарби (според някои интерпретации, негов роден брат).
Няма съмнение, че този епос, написан хиляда години преди съчиняването на гръцките легенди, е предшественик на историята за свалянето на Уран от Кронос и на Кронос от Зевс. Дори подробностите около кастрирането на Кронос от Зевс се срещат в хетския текст, защото тъкмо така Кумарби постъпил с Ану:
Девет отброени периода царува Ану в небето;
на деветия период Ану трябваше да се бори с Кумарби.
Ану се изплъзна от хватката на Кумарби и избяга —
избяга Ану, в небето се издигна.
След него се втурна Кумарби, за краката го сграбчи;
смъкна го от небесата.
Захапа слабините му той и мъжеството на Ану
като бронз се сля с вътрешностите на Кумарби.
Според този древен разказ битката не свършила с пълна победа. Макар и кастриран, Ану успял да отлети обратно в небесния си дом и оставил Кумарби да властва на Земята. Междувременно „мъжеството“ на Ану създало няколко богове във вътрешностите на Кумарби, които той (подобно на Кронос в старогръцките легенди) бил принуден да освободи. Един от тях бил Тешуб, главният хетски бог.
Преди Тешуб да зацарува в мир обаче, трябвало да се водят не една и две епични битки.
Когато научил, че в Кумия („небесен дом“) се родил наследник на Ану, Кумарби измислил план да „намери съперник на бога на бурите“. „Взел в ръка той своята палица, обул на нозе си обувки, които като вятър са бързи“ и се отправил от своя град Ур-Киш към дома на господарката на Великата планина. Когато стигнал при нея:
Желанието му се възбуди;
той спа с господарката на планината;
мъжеството му проникна в нея,
пет пъти я облада…
десет пъти я облада.
Дали Кумарби бил просто похотлив? Имаме основания да смятаме, че става дума за нещо повече. Според нас династичните принципи на боговете били такива, че синът на Кумарби от господарката на Великата планина можел да предяви законни претенции за небесния престол и че Курамби „обладал“ богинята пет и десет пъти, за да е сигурен, че е заченала, както всъщност се случило: тя родила син, когото Кумарби символично нарекъл Ули-куми („потисник на Кумия“ — дома на Тешуб).
Кумарби предвидил, че борбата за наследството ще доведе до сражения в небесата. Предопределил сина си да потиска титулярите в Кумия, Кумарби също повелил:
Нека се възкачи като цар в небесата!
Нека покори Кумия, красивия град!
Нека нападне бога на бурите
и на парчета го разкъса като смъртен!
Нека свали всички богове от небето.
Дали битките на Тещуб в небесата и на Земята са водени в началото на Епохата на Телец около 4000 г. пр.Хр.? Затова ли победителят бил свързван с бик? И дали тези събития имат някакво отношение към внезапната поява точно по това време на шумерската цивилизация?
Не може да има съмнение, че хетският пантеон и митове произхождат от Шумер, от неговата цивилизация и богове.
Разказът за това как Ули-куми оспорил небесния престол продължава с описание на героични, ала завършващи без победител битки. По някое време неуспехът на Тешуб да победи противника си дори накарал жена му Хебат да се опита да се самоубие. Накрая се обърнали към другите божества да посредничат в спора и бил свикан Съвет на боговете. Той бил председателстван от „стар“ бог на име Енлил. Друг „стар бог“ на име Еа бил помолен да покаже „старите плочки с думите на съдбата“ — древни документи, които очевидно можели да уредят спора за божественото наследство.
Когато тези документи не сложили край на спора, Енлил препоръчал нова битка с претендента, но с помощта на някакво извънредно древно оръжие. „Чуйте, о, стари богове, които знаете старите думи“ — обърнал се към другите Енлил:
Отворете древните складове
на бащите и дедите!
Извадете старите медни копия,
с които небето беше отделено от Земята,
и отсечете с тях краката на Ули-куми.
Кои били тези „стари богове“? Отговорът е очевиден, защото всички те — Ану, Анту, Енлил, Нинлил, Еа, Ишкур — носят шумерски имена. Дори името на Тешуб, както и на други „хетски“ богове, често били изписвани на шумерски. Освен това в текста се споменават някои шумерски градове.
Учените разбрали, че хетският пантеон е от шумерски произход и че действието на разказите за „старите богове“ се развива в Шумер. Това обаче било само част от много по-важно откритие. Оказало се, че хетският език не само се основава на няколко индоевропейски диалекта, но и бил подложен на значително акадско влияние — особено по отношение на писмеността. Тъй като през II хил. пр.Хр. акадският бил международният език на древния свят, неговото влияние върху хетския можело някак си да се обясни.
Ала когато в хода на разчитането на езика открили, че в него широко се използват шумерски пиктографски знаци, срички и дори цели думи, учените вече наистина се смаяли! Нещо повече, станало ясно, че шумерският бил езикът на тяхното висше образование. По думите на О. Р. Гърни („Хетите“), шумерският език „широко се изучавал в Хатушаш [столицата], където са открити шумерско-хетски речници… Много срички, свързани с клинописните знаци в хетския период, всъщност са шумерски думи, чието значение било забравено [от хетите]… В хетските текстове писарите често заменяли обикновените хетски думи със съответните шумерски или вавилонски.“
Когато някъде около 1600 г. пр.Хр. хетите стигнали до Вавилон, шумерите отдавна били слезли от близкоизточната сцена. Тогава как е възможно техният език, литература и религия да влияят върху друго велико царство от друго хилядолетие и в друга част на Азия?
Мостът, както неотдавна откриха учените, бил народ, наречен хурити.
Наричани в Стария завет „хорейци“ („свободен народ“), те господствали над обширния район между Шумер и Акад в Месопотамия и хетското царство в Анатолия. На север земите им били древните „кедрови земи“, от които внасяли скъп дървен материал близки и далечни страни. На изток владенията им обхващали днешните иракски петролни полета. Само в един-единствен град, Нузи, освен обичайните сгради и артефакти, археолозите открили хиляди юридически и обществени документи с огромна стойност. На запад хуритската власт се разпростирала над средиземноморското крайбрежие и включвала такива големи древни търговски, производствени и научни центрове като Кархемиш и Алалах.
Ала политическите им столици, главните центрове на древните търговски пътища и най-почитаните им светилища се намирали във вътрешността „между двете реки“, библейската Сирия Месопотамска. Най-древната им столица (все още неоткрита) била разположена някъде по река Хабур[2]. Техният най-голям търговски център бил библейският Харан на река Белих — градът, в който временно се заселило семейството на патриарха Авраам по пътя от Ур в Южна Месопотамия за Ханаанската земя.
В египетските и месопотамските царски документи хуритското царство се нарича Митани и се разглежда като равноправно — велика сила, чието влияние излизало извън непосредствените й граници. Хетите наричали своите хуритски съседи „хури“. Някои учени отбелязват обаче, че думата също може да се чете като „хар“ и (например Ж. Контено в „Цивилизацията на хетите и хуритите в Митани“) посочват възможността името „хари“ да се интерпретира като „ари“ или с други думи „арийци“.
Няма съмнение, че хуритите били арийци или индоевропейци по произход. В надписите им се срещат няколко божества с ведически „арийски“ имена, царете им носели индоевропейски имена и военната им терминология произлиза от индоевропейски. Б. Хрозни, който през 20-те години на XX в. ръководил анализите на хетските и хуритските документи, стига дотам, че нарича хуритите „най-древните индийци“.
Тези хурити доминирали културно и религиозно над хетите. Установено е, че хетските митологични текстове са от хуритски произход, както и епосите им за праисторически полубожествени герои. Вече няма никакво съмнение, че хетите са възприели своята космология, своите „митове“, боговете и дванадесетчленния си пантеон от хуритите.
Тройната връзка — между арийския произход, хетската религия и нейния хуритски източник — отлично се вижда в една хетска молитва, отправена от жена за здравето на нейния болен мъж. Жената се обръща към богинята Хебат, съпругата на Тешуб:
О, богиньо на изгряващия диск на Арина,
господарке на хетските земи,
царице на небето и земята…
В страната на хетите името ти е
„богиня на изгряващия диск на Арина“,
ала в земята, от която идваш,
в Кедровата земя,
ти носиш името Хебат.
Културата и религията, възприети и предадени от хуритите, не били индоевропейски. Дори езикът им всъщност не е индоевропейски. В хуритския език, култура и традиции несъмнено има акадски елементи. Името на тяхната столица Вашугени е вариант на семитската дума „реш-ени“ („откъдето започват водите“). Река Тигър била наричана Аранзах, което (според нас) произлиза от акадското наименование за „реката на чистите кедри“. Боговете Шамаш и Ташметум се превърнали в хуритските Шимики и Ташиметиш — и така нататък.
Но тъй като акадската култура и религия били само развитие на древните шумерски традиции и вярвания, хуритите възприели и предали религията на Шумер. За това също свидетелства честата употреба на оригиналните шумерски имена, епитети и писмени символи на боговете.
Станало ясно, че епосите са шумерски, „обиталищата“ на старите богове били шумерски градове, „старият език“ бил шумерският. Дори хуритското изкуство подражавало на шумерското — на неговата форма, тематика и символи.
Кога и как мутирали хурите под въздействието на шумерския „ген“?
Свидетелствата предполагат, че хуритите, които през II хил. пр.Хр. били северни съседи на Шумер и Акад, през предишното хилядолетие се смесили с шумерите. Установен факт е, че през III хил. пр.Хр. те активно присъствали в Шумер по време на последния период от неговия разцвет, третата династия на Ур. Има доказателства, че хуритите управлявали производството на дрехи, с които бил известен в древността Шумер (и особено Ур). Прочутите урски търговци навярно в по-голямата си част били хурити.
През XIII в. пр.Хр. под натиска на мащабни миграции и нашествия (включително придвижването на израилтяните от Египет към Ханаан), хуритите се оттеглили в североизточната част на царството си. Те установили новата си столица край езерото Ван и нарекли страната си Урарту („Арарат“). Почитали пантеон, оглавяван от Тешеба (Тешуб), и го изобразявали като велик бог с шапка с рога, стъпил върху своя култов символ бика (обр. 34). Наричали главното си светилище Битану („дом на Ану“) и се посветили на превръщането на царството си в „крепост на долината на Ану“.
И както ще видим, Ану бил шумерският баща на боговете.
Ами другият път, по който стигнали до Елада разказите и култът към боговете — от източното крайбрежие на Средиземно море през Крит и Кипър?
Земите, които днес влизат в Израел, Ливан и Южна Сирия — образуващи югозападния край на Плодородния полумесец, — навремето били обитавани от народи, които могат да се обединят под наименованието ханаанци. Доскоро за тях беше известно само онова, което се споменава (обикновено враждебно) в Стария завет и в отделни финикийски надписи. Археолозите едва започваха да проучват Ханаан, когато бяха направени две открития: някои египетски текстове от Луксор и Сакара и много по-важно, исторически, литературни и религиозни съчинения, открити в голям ханаански център. Днес този разположен на сирийското крайбрежие град се нарича Рас Щамра. Това бил древният Угарит.
Учените наричат езика на угаритските надписи, ханаанския, „западносемитски“, клон на група езици, сред които също са най-древният акадски и днешният иврит. Всъщност всеки, който знае иврит, сравнително спокойно разбира ханаанските надписи. Езикът, литературният стил и терминологията напомнят тези на Стария завет и азбуката е същата като еврейската.
Пантеонът, който ни разкриват ханаанските надписи, има много прилики с по-късните старогръцки богове. Главен ханаански бог бил Ел — дума, която е собствено име и в същото време означава „възвишено божество“. Той имал окончателната дума по всички въпроси, човешки и божествени. Титлата му била „Аб Адам“ („баща на, човека“), а негови епитети били „добрият“ и „милостивият“. Ел бил „творец на всички неща и единственият, който може да дарява царска власт“.
Ханаанските текстове (според повечето учени „митове“) го описват като мъдър стар бог, който не се занимава с ежедневни дреболии. Той живеел далеч в „горното течение на двете реки“ — Тигър и Ефрат. Там седял на своя престол, приемал пратеници и обмислял проблемите и споровете на другите богове.
На една стела от Палестина е изобразен стар бог, седнал на трон, на когото по-млад бог поднася напитка. Седящият бог носи конична шапка, украсена с рога — както видяхме, символ на боговете от праисторически времена. Най-отгоре е представена крилата звезда — вездесъщият знак, с който все по-често ще се сблъскваме. Учените смятат, че релефът изобразява Ел, главния ханаански бог (обр. 35).
Ел обаче не винаги бил стар. Един от епитетите му е Тор („бик“), което според учените говори за неговата сексуална сила и ролята му на баща на боговете. Ханаанската поема „Раждането на милостивите богове“ поставя Ел на морския бряг (навярно гол), където две жени били напълно омаяни от големината на пениса му. Докато на брега се печала птица, Ел се съвкупил с двете жени. Така се родили боговете Шахар („зора“) и Шалем („завършек“ или „здрач“).
Това не били единствените му деца, нито първородните му синове (каквито очевидно имал седем). Първородният му син бил Ваал — отново собствено име на бога и дума със значение „господар“. Също като елините, ханаанците разказват за предизвикателството, което синът отправил към баща си. Подобно на Ел, Ваал бил бог на бурята, гърма и мълнията. Негов синоним е Хадад („острия“). Негови оръжия били бойната брадва и копието-мълния. Също като Ел, култовото му животно бил бикът и го изобразявали с конична шапка, украсена с рога.
Ваал бил наричан също и Елион („върховен“), с други думи, признатият господар, престолонаследникът. Ала той не получил тази титла без борба, първо с брат си Ям („господар на морето“) и после с брат си Мот. Една дълга и трогателна поема, събрана от множество фрагментирани плочки, започва с повикването на „главния занаятчия“ в дома на Ел „при изворите на водите, насред горното течение на двете реки“:
През нивите на Ел идва той.
Влиза в павилиона на бащата на годините.
Покланя се в краката на Ел, пада ничком,
просва се, за да окаже почит.
Главният занаятчия получава заповед да издигне дворец на Ям като белег на възкачването му на власт. Насърчен от това, Ям праща вестителите си в съвета на боговете, за да поиска да му предадат Ваал, и нарежда на пратениците да се държат предизвикателно. Боговете отстъпват. Дори Ел приема новото положение. „Ваал е твой роб, о, Ям“ — заявява той.
Върховенството на Ям обаче било краткотрайно. Въоръжен с две „божествени оръжия“, Ваал се преборил с брат си и го победил — само за да бъде предизвикан от Мот (името означава „победител“). В тази битка Ваал скоро бил надвит, ала сестра му Анат отказала да приеме смъртта му за окончателна; „Тя сграбчи Мот, сина на Ел, и с меч го посече“.
Според ханаанския разказ това довело до чудотворното възкръсване на Ваал. В опит да рационализират тази история, учените предполагат, че тя е чисто алегорична и олицетворява ежегодната борба в Близкия изток между горещите сухи лета, които изсушават растенията, и есенния дъждовен сезон, който ги съживява или „възкресява“. Но няма съмнение, че ханаанското повествование не е алегорично, че предава събития, които са се смятали за действителни: борбата между синовете на главния бог, поражението на единия и повторната му поява, за да стане новият наследник и да възрадва Ел:
Ел, добрият, милостивият, се възрадва.
Поставя нозете си върху столчето.
Отваря уста и се смее.
Надига глас и извиква:
Сега ще седя и ще почивам,
душата ще се отпусне в гърдите ми,
защото Ваал великият е жив,
защото господарят на Земята съществува!
Според ханаанските предания Анат застанала до брат си Господ (Ваал) в неговата битка на живот и смърт със злия Мот. Очевидна е аналогията със старогръцкия мит за богинята Атина, подкрепила върховния бог Зевс в битката му на живот и смърт с Тифон. Както видяхме, Атина била наричана „съвършената девица“ и все пак имала много незаконни любовни връзки. По същия начин в ханаанските предания (които са по-ранни от старогръцките) се използва епитетът „девицата Анат“ и въпреки това се разказва за различните й любовни връзки, особено с родния й брат Ваал. В един от текстовете се описва пристигането на Анат в дома на Ваал на връх Зафон. Брат й побързал да отпрати жените си и се отпуснал до сестра си. Двамата се вгледали в очите си, показали един на друг „рогата“ си:
Той хваща и държи утробата й…
Тя хваща и държи неговите „камъни“…
Девицата Анат… зачева и ражда.
Нищо чудно, че Анат често се изобразява съвсем гола и с подчертани сексуални атрибути — като на този печат, на който Ваал носи шлем и се бие с друг бог (обр. 36).
Подобно на старогръцката религия и нейните преки предшественици, в ханаанския пантеон има Богиня-майка, официална съпруга на главния бог. Наричали я Ашера и е аналогична на гръцката Хера. Астарта (в оригиналния библейски текст Ащорет) има паралели с Афродита — обикновено неин съпруг бил Атар, който бил свързван с една ярка планета и който вероятно е аналогичен на Арес, Афродитиния брат. Имало по-млади богове и богини, чиито астрални или старогръцки, паралели лесно могат да се изведат.
Но до тези млади божества стояли „старите богове“, настрани от земните дела, но винаги на разположение, когато самите богове попаднат в беда. Макар и отчасти повредени, някои техни скулптури ги изобразяват с властни лица и шапки, украсени с рога (обр. 37).
Откъде взели своята култура и религия ханаанците?
Старият завет ги смята за част от хамитското етническо семейство, чиито корени били в знойните (защото тъкмо това означава „хам“) земи на Африка, братя на египтяните. Откритите от археолозите артефакти и писмени паметници потвърждават това родство, както и многобройните прилики между ханаанските и египетските божества.
Множеството общи и местни богове, различните им имена и епитети, функции, символи и култови животни отначало представят боговете на Египет като хаотична тълпа от актьори на странна сцена. По-внимателният поглед обаче разкрива, че те не са по-различни от пантеоните на другите земи в древния свят.
Египтяните вярвали в боговете на небето и земята, великите богове, които очевидно се различавали от безбройните нисши божества. Дж. А. Ейнрайт („Небесната религия в Египет“) обобщава свидетелствата и доказва, че египетската вяра в небесните богове, които се спуснали на Земята, е „изключително древна“. Някои епитети на тези велики богове — най-великият бог, небесен бик, господар/господарка на планините — звучат познато.
Въпреки че египтяните използвали десетичната система, в техните религиозни, дела господствала шумерската шестдесетка и небесните въпроси били свързани с божественото число дванадесет. Небесата били разделени на три части, всяка от които обхващала дванадесет небесни тела. Отвъдният свят бил разделен на дванадесет части. Денят и нощта се състояли от по дванадесет часа. И всичко това намирало отражение в разделението на боговете, които били обединени в „роти“ от по дванадесет.
Начело на египетския пантеон стоял Ра („създател“), който председателствал дванадесетчленния съвет на боговете. Той направил чудесата на сътворението в прадревни времена и родил Геб („Земята“) и Нут („небето“). После създал растенията и влечугите — и накрая човека. Ра бил невидим небесен бог, който се проявявал само периодично. Негова проява бил Атен — небесният диск, изобразяван като крилато кълбо (обр. 38).
Според египетските предания, появата и действията на Ра на земята били пряко свързани с царската власт. Първите владетели на страната не били хора, а богове и първият бог, царувал в Египет, бил Ра. После той разделил страната и дал Долен Египет на сина си Озирис, а Горен Египет — на сина си Сет. Ала Сет замислил да свали брат си и го удавил. Изида, сестра и съпруга на Озирис, намерила обезобразеното му тяло и го съживила. Той минал през „тайните порти“ и се присъединил към Ра по небесния му път. Неговото място на египетския престол било заето от сина му Хор, който понякога се изобразява като крилато и рогато божество (обр. 39).
Макар че бил най-високо в небесата, на Земята Ра бил син на бог Пта („развиващият“, „който оформя нещата“). Египтяните вярвали, че Пта издигнал земята на Египет от водите на потопа, като построил диги по бреговете на Нил. Този велик бог, казвали те, дошъл от другаде и създал не само Египет, но и „планинската земя и далечната чужда земя“. Всъщност, признавали египтяните, всички техни „стари богове“ дошли с кораб от юг и много праисторически скални рисунки изобразяват пристигането им (обр. 40).
Единственият морски път, водещ до Египет от юг, е Червено море. Важно е, че египтяните го наричали „Море на Ур“. Йероглифът на Ур означава „далечната чужда земя на изток“ — не може да се изключи вероятността това да се отнася за шумерския Ур, който наистина се намира в тази посока.
Египетската дума за „божествено същество“ или „бог“ е NTR, което означава „онзи, който наблюдава“. Точно такова е и значението на името Шумер: земята на „онези, които наблюдават“.
Някогашната представа, че цивилизацията е започнала в Египет, вече е изживяна. Днес има много свидетелства, показващи, че организираното египетско общество, което е с над половин хилядолетие по-късно от шумерското, дължи своята култура, архитектура, технология, писменост и много други аспекти на високоразвитата цивилизация от Шумер. Очевидно е също, че оттам произлизат и египетските богове.
Културните и кръвните роднини на египтяните, ханаанците, имали същите богове като тях. Но тъй като обитавали ивицата, която от памтивека представлява мост между Азия и Африка, те също били под силно семитско или месопотамско влияние. Подобно на хетите на север, хуритите на североизток и египтяните на юг, ханаанците не могат да се похвалят с оригинален пантеон. Те също възприели своята космогония, божества и легенди от другаде. Пряката им връзка с шумерския източник били амореите.
Земята на амореите се намира между Месопотамия и средиземноморското крайбрежие на Западна Азия. Името им произлиза от акадската дума „амуру“ и шумерската „марту“ („западняци“). Те не били смятани за чужденци, а за родствен народ, който обитавал западните провинции на Шумер и Акад.
Хора с аморейски имена са посочени като храмови служители в Шумер. Когато около 2000 г. пр.Хр. Ур бил превзет от еламитите, Ишби-Ирра от Марту възстановил шумерското царство в Ларса и си поставил за цел да прогони нашествениците и да възстанови там великото светилище на бог Син. Към 1900 г. пр.Хр. аморейските „вождове“ установили първата независима династия в Асирия. И Хамурапи, царят, донесъл величие на Вавилон около 1800 г. пр.Хр., бил шестият владетел от първата вавилонска династия, която била аморейска.
През 30-те години на XX в. археолозите се натъкнали на аморейската столица, известна като Мари. На един от завоите на Ефрат, където днес сирийската граница пресича реката, те открили голям град, чиито сгради били многократно преустроявани между 3000 и 2000 г. пр.Хр. Самите им основи датирали от няколко века по-рано. Сред тези най-древни останки са една стъпаловидна пирамида и храмове на шумерските богове Инана, Нинхурсаг и Енлил.
Само дворецът бил разположен на площ от около пет акра и имал тронна зала, украсена с поразителни стенописи, триста помещения, писарски зали и (най-важно за историка) над тридесет хиляди клинописни плочки, свързани с икономиката, търговията, политиката и обществения живот на онова време, с държавни и военни въпроси и разбира се, с религията на страната и нейния народ. Един от стенописите в големия дворец на Мари изобразява „коронясването“ на цар Зимри-Лим от богинята Инана, която амореите наричали Ищар (обр. 41).
Както и в другите пантеони, главното божество, физически присъстващо в Амуру, било бог на времето или на бурята. Наричали го Адад — аналог на ханаанския Ваал („господ“) — и го назовавали с епитета Хадад. Както може да се очаква, негов символ била раздвоената мълния.
В ханаанските текстове Ваал често е наричан „син на Дагон“. Текстовете от Мари също разказват за стар бог на име Даган, „господар на изобилието“, който подобно на Ел е изобразяван като оттеглило се божество и който дори в един случай се жалва, че вече не се съветвали с него за воденето на войни.
В пантеона също влизат лунният бог, когото ханаанците наричали Йерах, акадците — Син, а шумерите — Нанар, слънчевият бог Шамаш и други божества, чиято самоличност не оставя съмнение, че Мари представлявал мост (географски и хронологичен), свързващ земите и народите от Източното Средиземноморие с месопотамските източници.
Сред находките в Мари, както и другаде в земите на Шумер, има и десетки статуи на хора: царе, благородници, жреци, певци. Те винаги се изобразяват с молитвено сключени ръце и поглед, насочен към техните богове (обр. 42).
Кои са боговете на небето и Земята, божествени и все пак човешки, винаги оглавявани от пантеон или вътрешен кръг, съставен от дванадесет божества?
Влязохме в храмовете на елините и арийците, хетите и хуритите, ханаанците, египтяните и амореите. Минахме по пътища, които ни отведоха на няколко континента, проследихме свидетелства, които ни пренесоха през няколко хилядолетия.
И всички коридори на всички храмове стигат до един източник: Шумер.