Зекария Сичин
Дванадесетата планета (19)

15. Царството на Земята

Потопът бил травматично преживяване за човечеството, както и за „боговете“ — нефилимите.

По думите на шумерските царски списъци, „потопът връхлетя“ и с един замах унищожил граденото в продължение на сто и двадесет шара. Южноафриканските рудници, месопотамските градове, контролният център в Нипур, космодрумът в Сипар — всичко лежало погребано под вода и кал. Нефилимите летели със совалката си над опустошената планета и нетърпеливо чакали оттеглянето на водите, за да стъпят отново на твърда земя.

Как щели да живеят отсега нататък на Земята, след като градовете и оборудването им ги нямало и дори работната им ръка — човечеството — била изтребена до крак?

Когато най-после кацнали на върховете на „Планината на спасението“, уплашените, изтощени и изгладнели нефилимски групи с очевидно облекчение открили, че хората и животните не са напълно изчезнали. Дори Енлил, отначало разярен, че намеренията му отчасти се провалили, скоро променил мнението си.

Решението на божеството било практично. Поставени при ужасните нови условия, нефилимите загърбили задръжките си спрямо човека, навили ръкави и без да губят време, се заели да му предадат изкуствата на отглеждане на растения и животни. Тъй като оцеляването им несъмнено зависело от бързината, с която развиели земеделието и скотовъдството, нефилимите използвали за целта своята високоразвита наука.

Незапознати със сведенията, които могат да се научат от библейските и шумерските текстове, много учени, занимаващи се с произхода на земеделието, стигат до заключението, че неговото „откриване“ преди около 13000 години е свързано с неотермичния („новозатоплен“) климат след края на последната ледникова епоха. Много преди съвременните учени обаче Библията също свързала възникването на земеделието с последиците от Потопа.

Битие описва „сеитба и жътва“ като божествени дарове, получени от Ной и неговите потомци като част от следпотопния завет с божеството:

„… занапред, докле трае земята, сеитба и жетва, студ и пек, лято и зима, ден и нощ, няма да престанат.“

След като получил познания по земеделие, „Ной почна да обработва земята и насади лозе“, с други думи, станал първият земеделец.

Шумерските текстове също приписват на боговете дара на земеделието и одомашняването на животните.

Съвременните учени, които се занимават с произхода на земеделието, установяват, че то е възникнало в Близкия изток, но не в плодородните и лесно обработваеми равнини и долини. Земеделието се появило в планините, които обграждат низините в полукръг. Защо земеделците избегнали равнините и ограничили „сеитбата и жътвата“ до по-неблагоприятния планински терен?

Единственият правдоподобен отговор е, че по времето, когато възникнало земеделието, низините били необитаеми — преди 13000 години ниските райони все още не били достатъчно изсъхнали след потопа. Изтекли хилядолетия преди равнините и долините да позволят на хората да слязат от планините около Месопотамия и да се заселят там. Тъкмо това ни съобщава и Битие: много поколения след Потопа хора, пристигащи „от Изток“, „намериха равнище в Сенаарската земя [Шумер] и се заселиха там“.

Шумерските текстове разказват, че Енлил пръв разпространил житните култури „в хълмистата страна“ — в планините, а не в равнините — и направил възможно земеделието, като изолирал района от водите на Потопа. „Той затвори планините като с врата.“ Името на тази планинска земя на изток от Шумер, Е.ЛАМ, означава „дом, от който произхожда растителността“. По-късно двама Енлилови помощници, боговете Ниназу и Нинмада, пренесли отглеждането на житни растения в равнината и накрая „Шумер, земята, която не познаваше зърното, позна зърното“.

Учените вече са установили, че земеделието започнало с одомашняването на дива пшеница, но не са в състояние да обяснят защо първото зърно (например откритото в пещерата Шанидар) вече е еднородно и напълно развито. На природата са необходими хиляди поколения генетична селекция, за да постигне дори съвсем скромна степен на развитие. И все пак периодът, времето и мястото, където може да е протекъл такъв постепенен и изключително продължителен процес, не са установени. Няма обяснение за това генетично чудо, освен ако не става въпрос за изкуствена манипулация.

Шпелтата, твърдозърнест тип пшеница, поставя още по-голяма загадка. Тя е резултат от „необикновена комбинация на ботанични гени“ и нито е развита, нито е мутация от един генетичен източник. Определено е следствие от комбиниране на гени от няколко растения. Тезата, че човекът само за няколко хилядолетия е променил животните чрез одомашняване, също е спорна.

Съвременните учени нямат отговор на тези загадки, нито на въпроса защо планинският полукръг в Древния Изток е станал постоянен източник на нови видове житни култури, растения, дървета, плодове, зеленчуци и домашни животни.

Шумерите са знаели отговора. Според тях семената били дар, който Ану пратил на Земята от своя небесен дом. От Дванадесетата планета били донесени пшеница, ечемик и коноп. Земеделието и одомашняването на животните били дарени на човечеството съответно от Енлил и Енки.

Изглежда, в основата на трите важни фази на следпотопната човешка цивилизация стои не само присъствието на нефилимите, но и периодичното приближаване на Дванадесетата планета до Земята: земеделието към 11000 г. пр.Хр., неолитната култура към 7500 г. пр.Хр. и внезапната поява на цивилизацията към 3800 г. пр.Хр. са на интервали от по 3600 години.

Очевидно нефилимите предавали на човека премерени дози познания на интервали, съответстващи на периодичното завръщане на Дванадесетата планета. Сякаш преди да вземат решение за нови действия, боговете трябвало да провеждат инспекции на място и лични консултации, възможни единствено по време на „прозореца“, позволяващ лесни комуникации между Земята и планетата-майка.

„Епос за Етана“ съдържа сведения за такива обсъждания. В дните след Потопа, разказва древният поет:

Великите анунаки, които определяха съдбата,

обмисляха бъдещето на земята.

Онези, които създадоха четирите района,

които установиха селищата, които наблюдаваха земята,

бяха прекалено възвишени за човечеството.

Нефилимите, научаваме ние, стигнали до заключението, че се нуждаят от посредник между себе си и хората. Те били богове — на акадски „елу“, което означава „възвишени“. И като мост между господарите и човечеството въвели царската власт на Земята: поставили за владетел човек, който гарантирал подчинението пред боговете и разпространявал божествените учения и закони сред хората.

Един свързан с този въпрос текст описва положението преди тиарата или короната да бъде поставена върху човешка глава и скиптърът да бъде предаден в човешка ръка. Всички тези символи на царската власт — плюс пастирския кривак, символ на справедливостта и правосъдието — „лежаха пред Ану в небето“. След като боговете взели решението си обаче, „царството беше спуснато от небето“.

Открити са шумерски и акадски текстове, според които нефилимите запазили „господството“ над земите и заповядали на човечеството първо да възстанови допотопните градове на предишните им места и според първоначалните им планове: „Нека тухлите на всички градове бъдат положени на осветените места, нека всички [тухли] лежат на свети места“. Пръв бил възстановен Ериду.

После боговете помогнали на хората да планират и построят първия царски град и го благословили. „Нека градът е гнездото, мястото, където да почива човечеството. Нека царят бъде пастир.“

Първият човешки царски град, съобщава ни шумерският текст, бил Киш. „Когато царската власт беше повторно спусната от небето, царството беше в Киш.“ За съжаление шумерските царски списъци са повредени точно там, където е написано името на първия човешки цар. Известно ни е обаче, че той поставил началото на дълга върволица от династии, чието седалище през вековете се местило от Киш в Урук, Ур, Ауан, Хамази, Аксак, Акад, а после и в Ашур, Вавилон и по-късните столици.

Библейският списък на народите също посочва, че Нимрод — патриархът на царствата в Урук, Акад, Вавилон и Асирия — произхождал от Киш. Текстът представя разпространението на човечеството, неговите земи и царства, като развитие на следпотопното човешко разделение на три клона. Те произлезли от тримата синове на Ной и носят техните имена: народите и земите на Сим, които обитавали Месопотамия и Близкия изток, на Хам, които обитавали Африка и части от Арабския полуостров, и на Яфет, индоевропейците в Мала Азия, Иран, Индия и Европа.

Тези три общи групи несъмнено били три от „районите“, чието заселване обсъждали великите анунаки. Всеки от тях се управлявал от главен бог. Единият, разбира се, бил Шумер, районът на семитските народи, където се появила първата голяма човешка цивилизация.

Другите два също станали центрове на развити цивилизации. Към 3200 г. пр.Хр. — около половин хилядолетие след възникването на шумерската цивилизация — в долината на Нил се появили държавата и царската власт и след време се развили във великата египетска цивилизация.

Допреди петдесетина години не се знаеше нищо за първата голяма индоевропейска цивилизация. Но вече е известно, че в долината на Инд от древни времена съществувала високоразвита култура с големи градове, отлично организирано земеделие и търговия. Учените смятат, че се е появила около хиляда години след шумерската цивилизация (обр. 161).

Древните текстове и археологическите находки свидетелстват за тесни културни и икономически връзки между тези две речни цивилизации и шумерската. Нещо повече, налице са преки и косвени доказателства, че цивилизациите в долините на Нил и Инд не само са свързани, но и произлизат от по-древната месопотамска цивилизация.

Под каменната си „кожа“ най-внушителните египетски паметници, пирамидите, са копия на месопотамските зикурати. Има основания да смятаме, че гениалният архитект, който е проектирал големите пирамиди и е надзиравал строежа им, е бил шумер, почитан като бог (обр. 162).

Древните египтяни наричали страната си „Издигнатата земя“ и запазили праисторически спомени, че „един много велик бог, който дойде в най-древни времена“ заварил земята им под вода и тиня. Той буквално „издигнал“ Египет над водата. „Легендата“ точно описва долината на река Нил след Потопа. Този древен бог, може да се заключи от текстовете, не бил друг, а самият Енки, главният инженер на нефилимите.

Макар за цивилизацията в долината на Инд засега да не се знае почти нищо, известно ни е, че и те почитали числото дванадесет като върховно божествено число, че изобразявали боговете си като антропоморфни същества, носещи шапки с рога, и че боготворели кръстовидния символ — знака на Дванадесетата планета (обр. 163–164).

Ако тези две цивилизации имат шумерски произход, защо писменостите им са различни? Научният отговор е, че езиците им са еднакви. Това е известно още от 1852 г., когато преподобният Чарлз Фостър („Единственият първичен език“) умело доказал, че всички тогава разчетени древни езици, включително древнокитайският и другите далекоизточни езици, произлизат от общ първичен източник — впоследствие идентифициран като шумерския.

Сходните пиктограми не само имат сходно значение, което може да е съвпадение, но и еднакви вторични значения и дори еднаква фонетика — което предполага общ произход. Неотдавна учените установиха, че писмеността на първите египетски надписи вече била развита, а единственото място, където може да е претърпяла такова развитие, е Шумер.

Следователно имаме общ писмен език, който поради някаква причина се разделил на три различни езика: месопотамски, египетско-хамитски и индоевропейски. Такова обособяване може да е станало постепенно в резултат на хронологическите и териториалните разлики. И все пак шумерските текстове твърдят, че причината било решение на боговете, в дъното на което отново стоял Енлил. Аналогична е добре известната история за Вавилонската кула, от която научаваме, че „по цялата земя имаше един език и един говор“. Ала след като се заселили в Шумер, научили изкуството на тухларството, построили градове и издигнали високи кули (зикурати), хората решили да си направят „шем“ и кула, за да го изстрелят. Затова Господ смесил езиците им.

Издигането на Египет от калните води, лингвистичните свидетелства, шумерските и библейските текстове потвърждават нашето заключение, че двете сателитни цивилизации не са еволюирали случайно. Напротив, те са били проектирани и създадени по решение на нефилимите.

Те очевидно се страхували от културно обединената човешка раса, затова възприели имперската политика „разделяй и владей“. Защото докато човечеството достигнало равнище на културно развитие, позволяващо дори опити за въздушни полети, самите нефилими били в упадък. Към III хил. пр.Хр. децата, внуците и дори хората от божествен произход започвали да изместват великите стари богове.

Ожесточеното съперничество между Енлил и Енки било наследено от първородните им синове и последвала свирепа борба за надмощие. Даже синовете на Енлил — както видяхме в предишните глави — се биели помежду си, както и синовете на Енки. Както и в писаната човешка история, върховните господари се опитали да запазят мира между децата си, като им поделили земите. Така Енлил нарочно пратил сина си Ишкур/Адад като местно божество в Планинската земя.

С времето боговете станали върховни господари и всеки ревниво пазел територията, промишлеността или професията, над която имал власт. Човешките царе били посредници между тях и множащото се човечество. Твърденията на древните владетели, че отишли на война, завладели нови земи или покорили далечни народи „по заповед на моя бог“ не бива да се отхвърлят с лека ръка. Множество текстове ясно показват, че това буквално било така: боговете запазили решаващата си дума над външната политика, защото ставало въпрос за териториите на други богове. Ето защо имали решаващ глас за обявяването на война и сключването на мир.

С умножаването на народите, държавите, градовете и селата се наложило нефилимите да потърсят начини да напомнят на хората кой е техен господар. Този проблем се отразява и в Стария завет. Решението било да създадат много светилища и да поставят във всяко от тях символите и образите на „съответните“ богове.

Започнала епохата на езичеството.

 

 

След Потопа, разказват шумерските текстове, нефилимите водили дълги съвещания за бъдещето на боговете и човека на Земята. В резултат на тези обсъждания те „създадоха четирите района“. Три от тях — Месопотамия, долината на Нил и долината на Инд — били заселени от човечеството.

Четвъртият район бил „свещен“ — термин, чието първоначално буквално значение е „посветен“, „ограничен“. Посветен единствено на боговете, той бил „чиста земя“, област, в която можело да се влиза само с разрешение, иначе следвала незабавна смърт от „ужасни оръжия“. Тази земя била наричана ТИЛ.МУН (буквално „мястото на ракетите“). В тази забранена зона нефилимите възстановили космодрума си след унищожаването на стария в Сипар по време на Потопа.

Властта над космодрума отново била дадена на Уту/Шамаш, бога, който отговарял за огнените ракети. Древни герои като Гилгамеш се стремели да стигнат до тази Земя на живите, за да бъдат отнесени от „шем“ или Орел в небесния дом на боговете. Спомняме си молбата на Гилгамеш към Шамаш:

Нека вляза в Страната,

нека си издигна шем…

В името на живота на моята богиня майка, която роди ме,

На чистия праведен цар, моя баща,

Отведи ме в Земята!^[1]

Древните разкази — дори писаната история — запазват спомена за безкрайните опити на хората да „стигнат до земята“, да открият „дървото на живота“, да си осигурят вечно блаженство при боговете на небето и Земята. Този копнеж лежи в основата на всички религии, чиито корени стигат до Шумер: надеждата, че праведността на Земята ще бъде последвана от „задгробен живот“ в някакъв небесен божествен дом.

Ала къде е тази земя на божествената връзка?

Въпросът има отговор. Податките са налице. Но той влече след себе си други въпроси. Срещани ли са оттогава нефилими? Какво ще се случи, когато отново ги срещнем?

И ако нефилимите са „боговете“, които „сътворили“ човека на Земята, дали само еволюцията е сътворила нефилимите на Дванадесетата планета?