Зекария Сичин
Дванадесетата планета (18)

14. Когато боговете избягаха от Земята

Какъв бил този потоп, чиито бушуващи води помели Земята?

Някои обясняват Потопа с ежегодните наводнения в долината на Тигър и Ефрат. Едно такова наводнение, предполагат те, трябва да е било особено силно. Ниви и градове, хора и зверове били отнесени от надигналите се води и виждайки в това бедствие божие наказание, примитивните народи започнали да разказват легендата за Потопа.

В една от своите книги, „Разкопки на Ур“, сър Ленард Уули разказва, че през 1929 г., към края на работата в царския некропол на Ур, работниците, които разчиствали купчина натрошена керамика и тухли, попаднали на малка шахта в една недалечна могила. Деветдесетина сантиметра надолу стигнали до пласт от спечена кал — обикновена пръст, бележеща началото на цивилизацията. Ала нима хилядолетията на градски живот можели да оставят по-малко от метър археологически напластявания? Сър Ленард наредил на работниците да продължат да копаят. Копали още метър, после още метър и половина. Все още били в „стерилната почва“ — кал без следи от човешка дейност. Но след като изкопали почти три и половина метра наносна суха кал, работниците стигнали до пласт, съдържащ парчета зелена керамика и кремъчни оръдия. Под три и половина метра тиня била погребана по-древна цивилизация!

Сър Ленард скочил в ямата и огледал какво са разкопали. После повикал помощниците си и поискал тяхното мнение. Никой нямал правдоподобна теория. Тогава съпругата на сър Ленард почти небрежно отбелязала: „Ами че това е Потопът, разбира се!“

Други археологически експедиции в Месопотамия обаче хвърлили съмнение върху тази невероятна интуиция. Тинестият пласт, който не съдържал следи от човешки живот, наистина говорел за наводнение, но докато наслагите от Ур и ал-Убаид предполагали наводнения някъде между 4000 и 3500 г. пр.Хр., подобни депозити, открити по-късно в Киш, били датирани към около 2800 г. пр.Хр. Същата дата (2800 г. пр.Хр.) била получена за тинести пластове, открити в Ерех и Шурупак, града на шумерския Ной. На дълбочина около осемнадесет метра в Ниневия археолозите открили не по-малко от тринадесет редуващи се пластове кал и речен пясък, датиращи от периода 4000–3000 г. пр.Хр.

Затова повечето учени смятат, че Уули е открил следи от различни местни наводнения — често явление в Месопотамия, където поройните дъждове, приижданията на двете големи реки и честата промяна на коритата им понякога предизвикват такива опустошения. Всички тези редуващи се тинести пластове, заключили археолозите, не били онази страшна катастрофа, онова важно праисторическо събитие, каквото трябва да е бил Потопът.

Старият завет е шедьовър на литературна лаконичност и точност. Думите винаги са добре подбрани, за да изразяват ясно значение: Стиховете са смислени, редът им е преднамерен, дължината им не е повече от абсолютно необходимото. Интересно е, че цялата история от сътворението до изгонването на Адам и Ева от Едемската градина е разказана в осемдесет и осем стиха. Но пълните сведения за Адам и неговия род, дори след като данните за родовете на Каин, от една страна, и Сит и Енос, от друга, са изложени поотделно, са събрани в петдесет и осем стиха. Ала историята за Потопа възлиза на не по-малко от осемдесет и седем стиха. Според всякакви редакционни стандарти тя е „голяма история“. Това не било някакво местно събитие, а катастрофа, обхванала цялата Земя, цялото човечество. Месопотамските текстове ясно съобщават, че били засегнати „четирите краища на Земята“.

Следователно това бил важен момент в праисторията на Месопотамия. Имало събития, градове и хора преди Потопа, събития, градове и хора след Потопа. От една страна били делата на боговете и спускането на царската власт от небето преди Потопа, от друга бил ходът на божествените и човешките събития, когато царската власт повторно била спусната на Земята след Потопа. Това бил главният хронологичен вододел.

За Потопа споменават не само изчерпателните царски списъци, но и текстовете, свързани с отделните царе и тяхното потекло. В един от тях например, в който се разказва за Ур-Нинурта, се говори за Потопа като за събитие от далечното минало:

В онзи ден, в онзи далечен ден,

в онази нощ, в онази далечна нощ,

през онази година, през онази далечна година —

когато стана Потопът…

Асирийският цар Ашурбанипал, покровител на науките, който събрал огромна библиотека от глинени плочки в Ниневия, съобщава в един от възпоменателните си надписи, че открил и успял да прочете „каменни надписи отпреди Потопа“. Един акадски текст, свързан с имената и техния произход, посочва, че изброява имена „на царе след Потопа“. Един цар се възхвалява като потомък на „род, оцелял отпреди Потопа“. Различни научни текстове цитират като свой извор „старите мъдреци отпреди Потопа“.

Не, Потопът не бил местно събитие или периодично наводнение. Според всички сведения той бил разтърсваща катастрофа от безпрецедентна величина, катаклизъм, какъвто нито човекът, нито боговете били преживявали.

 

Библейските и месопотамските текстове, които анализирахме досега, ни поставят още някои загадки. Какво било преживяното от човечеството премеждие, във връзка с което нарекли Ной „Отдих“ с надеждата, че неговото раждане бележи края на бедствията? Каква била „тайната“, която боговете се заклели да пазят и в чието разкриване бил обвинен Енки? Защо изстрелването на космически кораб от Сипар било знак за Утнапищим да влезе и да засмоли ковчега? Къде били боговете, докато водите покривали дори най-високите планини? И защо толкова се зарадвали на печеното месо, принесено им в жертва от Ной/Утнапищим?

Докато откриваме отговорите на тези и други въпроси, ще установим, че Потопът не бил съзнателно наказание, наложено по изключителна воля на боговете. Ще открием, че макар да бил предсказуемо събитие, Потопът бил неизбежно природно бедствие, в което боговете не играели активна, а пасивна роля. Ще докажем също, че тайната, която боговете се заклели да пазят, бил заговор против човечеството — да скрият от хората информацията за предстоящия воден порой и докато самите нефилими се спасят, човеците да загинат.

Много от нашите значително нараснали сведения за Потопа и събитията преди него произхождат от текста „Когато боговете като хора се трудеха“. В този паметник героят на Потопа се нарича Атрахасис. В частта за Потопа от „Епос за Гилгамеш“ Енки нарича Утнапищим „изключително мъдър“ — което на акадски е „атра-хасис“.

Учените предположили, че текстовете, чийто герой е Атрахасис, може би са части от по-древна шумерска история за Потопа. След време били открити достатъчно вавилонски, асирийски, ханаански и дори оригинални шумерски плочки, за да позволят възстановяването на епоса за Атрахасис, блестящо постижение, за което заслуга имат главно У. Дж. Ламбърт и А. Р. Милард („Атрахасис: вавилонската история за Потопа“).

След като описва тежкия труд на анунаките, техния бунт и последвалото сътворение на примитивния работник, епосът разказва как човекът (както също знаем от библейската версия) започнал да се възпроизвежда и множи. След време човечеството започнало да дразни Енлил.

Хората се множали,

на земята като диви бикове лежали те.

Богът се смущавал от техните сношения,

богът Енлил чувал техните думи

и рекъл на великите богове:

„Смущаващи станаха думите на човеците,

техните сношения ме лишават от сън.“

Тогава Енлил — отново в ролята на враг на човечеството — поискал хората да бъдат наказани. Логично е да очакваме да прочетем за предстоящия Потоп. Ала не. Колкото и да е изненадващо, Енлил изобщо не споменал за потоп или каквото и да е подобно водно премеждие. Вместо това той поискал унищожаването на човечеството чрез епидемии и болести.

Акадските и асирийските версии на епоса съобщават, че след настояването на Енлил за наказание човечеството и неговият добитък били поразени от „болки, шемет, втрисане, треска“, както и от „болест, страдание, чума и епидемия“. Но Енлиловият замисъл не успял. „Онзи, който беше изключително мъдър“ — Атрахасис — случайно бил особено близък с бог Енки. В някои версии той разказва в първо лице историята си: „Аз съм Атрахасис, живях аз в храма на Еа, моя бог“. С „ум, буден за неговия бог Енки“ Атрахасис го помолил да осуети плана на брат си:

Еа, о, господарю, човеците стенат,

гневът на боговете поглъща земята.

Ала ти си нашият създател!

Сложи край на болките, шемета, втрисането, треската!

Докато не бъдат открити още фрагменти от счупените плочки, няма да узнаем какъв бил съветът на Енки. Той казал, че нещо трябва „… да се появи на земята“. Каквото и да било, това подействало. Скоро Енлил горчиво се оплакал на боговете, че „хората не изчезнаха, те са по-многобройни отпреди!“

После поискал да погубят човечеството с глад. „Да лишим човеците от храна, нека нямат зеленчуци и плодове!“ Гладът трябвало да бъде предизвикан с естествени средства, поради липса на валежи и лошо напояване.

Нека богът на дъждовете спре валежите от небето,

долу нека водите не се издигат от изворите си.

Нека вятърът духа и брули земята,

нека облаците се сгъстят, ала да не изливат влагата си.

Трябвало да секнат дори източниците на морска храна: Енки получил заповед да „спусне резето, да заключи морето“ и да „варди“ храната му от хората.

Скоро гладът започнал да всява опустошения.

Отгоре топлината не беше…

Долу водите не се издигаха от изворите си.

Утробата на земята не раждаше,

не никнеха растения…

Черните ниви побеляха,

обширната равнина се покри със сол.

Гладът започнал да погубва човечеството. Постепенно условията се влошавали. Месопотамските текстове разказват за шест все по-страшни „ша-ат-там“ — термин, който някои превеждат като „години“, но който буквално означава „преминавания“. Асирийската версия изяснява, че става въпрос за „година на Ану“:

Първата „ша-ат-там“ те ядоха трева от земята.

Втората „ша-ат-там“ страдаха от отмъщението.

Настъпи третата „ша-ат-там“,

лицата им се промениха от глад,

със струпеи се покриха…

живееха на ръба на смъртта.

Когато започна четвъртата „ша-ат-там“,

лицата им позеленяха,

ходеха прегърбени по улиците,

широките им [плещи?] се стесниха.

На петото „преминаване“ човешкият живот започнал да загива. Майки затваряли вратите си пред умиращите си от глад дъщери. Дъщери тайно следели майките си, за да видят дали не крият храна.

На шестото „преминаване“ се появило човекоядство.

Когато настъпи шестата „ша-ат-там“,

те сготвиха дъщеря си за храна,

детето сготвиха за храна…

Едната къща изяждаше другата…

Текстовете съобщават за упоритите молитви на Атрахасис към неговия бог Енки. „В дома на своя бог… стъпи той… всеки ден плачеше, сутрин жертви принасяше… по име зовеше своя бог“ — търсел помощта на Енки, за да спре глада.

Енки обаче сигурно се чувствал обвързан от решението на другите божества, защото отначало не отговарял. Напълно възможно е да се е скрил от верния си поклонник, като напуснал храма и отплавал в любимите си блата. „Когато народът живееше на ръба на смъртта“, Атрахасис „леглото си към реката обърна“. Ала отговор нямало.

Видът на загиващото, разпадащо се човечество, на родители, които изяждали родните си деца, накрая довел до неизбежното: нов сблъсък между Енки и Енлил. На седмото „преминаване“, когато оцелелите мъже и жени били „като призраци на умрели“, те получили вест от Енки. „Вдигнете голям шум на земята — казал той. — Не почитайте боговете си, не се молете на своите богини.“ Това щяло да е пълно непокорство!

Под прикритието на хаоса Енки замислял по-конкретни действия. Макар и доста фрагментирани в този момент, текстовете съобщават, че той свикал таен съвет на „старейшините“ в храма си. „Влязоха те… посъветваха се в дома на Енки.“ Първо богът се оправдал и им обяснил, че се противопоставял на делата на другите богове. После очертал план за действие, който някак си бил свързан с властта му над моретата и Долния свят.

Можем да добием известна представа за плана от фрагментарните стихове: „През нощта… след като той…“, някой трябвало да е „на речния бряг“ в уреченото време, може би за да чака завръщането на Енки от Долния свят. Оттам той „доведе водните воини“ — навярно също хора, примитивни работници в рудниците. В уреченото време се разнесла заповед: „Напред!… заповедта…“

Въпреки липсващите редове разбираме какво се е случило по реакцията на Енлил. „Той с гняв се изпълни.“ Енлил свикал съвета на боговете и пратил помощника си да доведе Енки. После се изправил и обвинил брат си, че нарушил взетото решение:

Всички ние, великите анунаки,

заедно стигнахме до решение…

Аз заповядах в небесната птица

Адад да пази горните райони,

Син и Нергал да пазят

средните земи,

резето на морето да се спусне,

ти [Енки] да го пазиш със своите ракети.

Но ти снабдяваш хората с храна!

Енлил обвинил брат си, че нарушил морската блокада. Но Енки отрекъл, че има пръст в случилото се:

Морето аз вардя със своите ракети.

[Но] когато… ми избяга…

много риба… изчезна,

те резето разбиха…

те стражите морски убиха.

Богът заявил, че е заловил и наказал виновниците, но Енлил не останал доволен. Той поискал Енки да „спре да храни своя народ“, повече да не ги снабдява „със зърно, с което хората се тъпчат“. Реакцията на Енки била смайваща:

На бога да седи му омръзна

в съвета на боговете,

смях го обзе.

Можем да си представим хаоса. Енлил се разярил. Двамата с Енки си разменили разгорещени реплики и викове. „Клевета ми отправяш!“ Когато най-после се възцарил ред, Енлил отново взел думата. Той напомнил на своите колеги и подчинени, че решението било взето единодушно. Разгледал събитията, довели до сътворяването на примитивния работник, и припомнил многократните „нарушения на правилата“ от страна на Енки.

Ала, казал Енлил, все още имало възможност да унищожат човечеството. Задавал се „пагубен потоп“. Наближаващата катастрофа трябвало да се запази в тайна от хората. Той поискал от боговете да се закълнат и най-важното, да „обвържат владетеля Енки с клетва“.

Енлил уста отвори

и към съвета на всички богове се обърна:

„Нека всичките клетва положим

за пагубния потоп!“

Ану пръв се закле,

Енлил го последва, синовете му след него бяха.

Отначало Енки отказал да положи клетва. „Защо с клетва ме обвързвате? — попитал той. — Нима срещу моите хора ръка аз трябва да вдигна?“ Ала накрая бил принуден да отстъпи. Един от текстовете конкретно посочва: „Ану, Енлил, Енки и Нинхурсаг, боговете на небето и Земята, клетва положиха“.

Жребият бил хвърлен.

 

 

Каква била клетвата, с която обвързали Енки? Както я тълкувал самият бог, той се заклел да не разкрива тайната за настъпващия потоп на хората, ала не можел ли да я каже пред една стена? Енки повикал Атрахасис в храма си и го накарал да застане зад тръстиков параван. После се престорил, че не говори на набожния човек, а на стената.

Тръстикови параване,

внимателно чуй ти моите думи.

Всички селища, градовете,

буря ще връхлети.

Родът човешки ще погине…

Това е последното решение,

думата на съвета на боговете,

думата, изречена от Ану, Енлил и Нинхурсаг.

(Тази хитрост обяснява по-късното твърдение на Енки, че не е нарушил своята клетва — че „изключително мъдрият“ (атра-хасис) човек съвсем сам е открил тайната за Потопа, като вярно разтълкувал поличбите.) Множеството изображения върху цилиндрични печати представят слуга, който държи паравана, докато Еа — като бога-змия — разкрива тайната на Атрахасис (обр. 160).

Енки посъветвал верния си слуга да построи плавателен съд, но когато Атрахасис казал „Аз никога не съм строил кораб… начертай ми план на земята“, богът му дал точни инструкции и размери. Възпитани в библейските традиции, ние си представяме този „ковчег“ като много голям кораб, с палуби и надстройки. Но библейската дума „теба“ произлиза от корена „потънал“ и трябва да заключим, че Енки е инструктирал Ной да построи подводница.

Акадският текст цитира Енки, който описва кораб, „с покрив отгоре и отдолу“, херметично затворен със „здрава смола“. Не трябвало да има палуби и отвори, „слънцето вътре не бива да гледа“. Корабът трябвало да е като „кораб от Апсу“, „шулили“, същата дума, която и днес на иврит („шолелет“) означава подводница.

„Нека корабът — казал Енки — е МА.ГУР.ГУР“ — „кораб, който може да се обръща и преобръща“. И наистина само такъв плавателен съд можел да оцелее в прииждащия воден порой.

Също като другите, и тази версия посочва, че макар до бедствието да оставали само седем дни, хората не знаели за него. Атрахасис се оправдал с това, че щял да отплава за дома на Енки в Апсу и така навярно да отклони гнева на Енлил. Обяснението му веднага било прието, защото положението било извънредно тежко. Бащата на Ной се надявал, че неговото раждане бележи края на дълго страдание. Проблемът на хората била сушата — отсъствието на дъжд, недостигът на вода. Кой нормален човек можел да си помисли, че ще загинат от наводнение?

Но ако хората не били способни да четат знаците, нефилимите можели. За тях Потопът не бил неочаквано събитие — макар да бил неизбежен, те го очаквали. Планът им да унищожат човечеството не предвиждал активна, а пасивна роля. Боговете не предизвикали потопа, те просто се договорили да не съобщават на хората за него.

Тъй като знаели обаче за надвисналата катастрофа и за нейния глобален характер, нефилимите взели мерки да спасят собствената си кожа. Земята щяла да бъде покрита с вода и те можели да потърсят спасение само в една посока: в небето. Когато започнала предшестващата потопа буря, те се качили на космическата си совалка и останали в земна орбита, докато водите се отдръпнали.

Както ще видим, денят на Потопа бил същият ден, в който боговете избягали от Земята.

Знакът, който трябвало да чака Утнапищим, за да се качи при другите в ковчега, бил следният:

Когато Шамаш, който трепет по залез заръчва,

дъжд от взривове изпрати —

влез в кораба вече! Засмоли вратите!

Както знаем, Шамаш отговарял за космодрума в Сипар. Не се съмняваме, че Енки инструктирал Утнапищим да чака първия знак за изстрелване на космически кораб. Шурупак, където живеел Утнапищим, се намирал само на осемнадесет беру (около сто и осемдесет километра) южно от Сипар. Тъй като полетите били по залез-слънце, той нямало да се затрудни да види „дъжда от взривове“ от излитащите ракети.

Въпреки че нефилимите били готови за потопа, неговото започване било ужасяващо: „От рева на потопа… затрепериха боговете“. Но когато настъпил моментът да напуснат Земята, боговете „се възнесоха в небето на Ану“. Асирийската версия за Атрахасис съобщава, че боговете избягали от Земята с „рукуб илани“ („колесница на боговете“). „Анунаките се издигнаха“, техните ракетни кораби като факли „с пламъците си земята огряваха“.

Докато орбитирали около Земята, нефилимите видели гледката на опустошението, която дълбоко ги потресла. Текстът за Гилгамеш разказва, че когато бурята се усилила, не само „брат брата не можеше в мрака да види“, но и „не виждаха хората и боговете в небето“. Натъпкани в своите космически кораби, те се взирали да видят какво става на планетата, от която току-що били излетели.

Стреснаха се боговете на потопа…

… като псета се свиха.

Като в родилни мъки закрещя Ищар,

богинята-майка, с глас прекрасен:

„В кал да се беше този ден превърнал…“

Боговете Анунаки заплакаха с нея,

седяха и плачеха боговете смирени,

от страх се притискаха с пресъхнали устни.

Версията за Атрахасис повтаря същата тема. Бягащите богове наблюдавали опустошението. Ала положението в техните кораби също не било много окуражаващо. Очевидно били разделени в няколко кораба. Трета плочка от епоса за Атрахасис описва условията на борда на кораба, в който пътували анунаките и Богинята-майка.

Анунаките, великите богове,

жадни седяха и гладни…

Нинти плачеше и чувствата си проявяваше.

Боговете плакаха с нея за земята.

Обзета от скръб,

тя за бира ожадня.

Боговете седяха и плачеха,

един до друг притиснати като овце пред корито.

Устните им от жажда бяха трескави,

гладът коремите им измъчваше.

Ужасена от пълното опустошение, Богинята-майка Нинхурсаг ридаела:

Богинята видя и заплака…

устните й изсъхнаха…

„Моите творения на мухи се превърнаха —

реките като водни кончета изпълниха,

родината им вълните бурни заляха.“

Нима можела да мисли за собственото си спасение, когато сътвореното с нейна помощ човечество загивало? Нима можела да напусне Земята, гласно запитала тя…

Как ще се възкача на небето,

в дома на жертвоприношенията да заживея,

където ми заповяда Ану, господарят?

Нефилимите имали ясна заповед: напуснете Земята, „възкачете се на небето“. Точно по това време Дванадесетата планета се намирала най-близо до Земята — в астероидния пояс, — както свидетелства фактът, че Ану лично присъствал на важните съвещания малко преди потопа.

Енлил и Нинурта — навярно придружени от елита на анунаките, които работели в Нипур — се намирали в единия космически кораб и несъмнено възнамерявали да се върнат на главния. Ала другите богове не били толкова решителни. Принудени да изоставят Земята, те внезапно осъзнали, че са се привързали към нея и нейните обитатели. В единия кораб Нинхурсаг и нейната група анунаки обсъждали заповедите на Ану. В друг Ищар извикала: „В кал да се беше този ден превърнал“. Анунаките в нейния кораб „заплакаха с нея“.

Енки очевидно бил в трети кораб, иначе щял да разкрие на другите, че е успял да спаси човешкия род. Той несъмнено имал други причини да не е толкова мрачен, защото свидетелствата предполагат, че бил подготвил срещата на Арарат.

Древните версии, изглежда, загатват, че бурните вълни просто отнесли ковчега в района на Арарат и „южният вятър“ наистина трябва да е тласкал кораба на север. Но месопотамските текстове повтарят, че Атрахасис/Утнапищим взел със себе си „корабен майстор“ на име Пузур-Амури („западняк, който знае тайните“). Защо имало нужда от опитен мореплавател, ако не за да откара ковчега до конкретно място?

Както видяхме, нефилимите отдавна използвали върховете на Арарат за ориентири. Като най-високи върхове в тази част на света, можело да се очаква те първи да се появят над водата. Тъй като Енки, „мъдрият, всезнаещият“ определено се е досетил за това, можем да предположим, че богът е инструктирал своя слуга да насочи ковчега към Арарат и още отначало е планирал срещата.

Както съобщава елинът Абиден, версията на Берос за Потопа била следната: „Кронос разкрил на Сиситър, че на петнадесетия ден на десий [втория месец] ще има потоп и му заповядал да скрие в Сипар, града на Шамаш, всички писания“. Сиситър се подчинил, незабавно отплавал за Армения и после се случило всичко, което бил предсказал богът.

Берос повтаря подробностите за пускането на птиците. Когато боговете го взели в своя дом, Сиситър (което е „атра-асис“, обърнато наопаки) обяснил на другите хора в ковчега, че са „в Армения“ и ги пратил обратно (пеш) във Вавилон. В тази версия откриваме не само връзка със Сипар, космодрума, но и потвърждение, че Сиситър бил инструктиран „веднага да отплава за Армения“ — за земята на Арарат.

Още щом слязъл на сушата, Атрахасис убил няколко животни и ги изпекъл. Нищо чудно, че уморените и гладни богове „като мухи се сбраха край огъня жертвен“. Те внезапно осъзнали, че човекът, храната, която осигурявал той, и добитъкът, който отглеждал, са жизненоважни. „Когато накрая дойде и видя ковчега, Енлил се разлюти.“ Ала надделели логиката на положението и убежденията на Енки — Енлил се помирил с оцелелите хора и взел Атрахасис/Утнапищим в своя кораб, за да го отведе във вечния дом на боговете.

Друг фактор за бързото решение да се помири с човечеството може да е било прогресивното оттегляне на водите и появата на суша и растителност. Вече заключихме, че нефилимите предварително знаели за надвисналото бедствие, но потопът бил нещо невиждано и те се страхували, че Земята може завинаги да стане необитаема. Когато спрели на Арарат, боговете се убедили в противното. Земята все още била обитаема и за да живеят на нея, имали нужда от човека.

 

 

Каква била тази катастрофа — предвидима и същевременно неизбежна? От особено значение за разгадаване на загадката на Потопа е да разберем, че това не било единично, внезапно явление, а кулминация на цяла поредица от събития.

Водното премеждие се предшествало от необикновени епидемии, сполетели хора и зверове, както и от жестока суша — процес, който според месопотамските извори продължил седем „преминавания“ или сара. Тези феномени могат да се обяснят единствено със сериозни климатични промени, свързани с периодичните ледникови епохи и междуледникови фази, които доминирали в близкото минало на Земята. Слабите валежи, ниското морско равнище и пресъхването на подземните извори били признаци за настъпваща ледникова епоха. Тъй като потопът, който внезапно сложил край на тези условия, бил последван от появата на шумерската цивилизация и съвременната ни следледникова епоха, въпросното заледяване може само да е било последното.

Нашият извод е, че събитията на Потопа са свързани с последната ледникова епоха на Земята и нейния катастрофален край.

С помощта на сондажи в арктическата и антарктическата ледена покривка учените измерват количеството кислород, „уловено“ в различните пластове, и въз основа на тези данни правят заключения за преобладаващия преди хилядолетия климат. Пробите от морското дъно, например от Мексиканския залив, показващи разцвет или замиране на морския живот, също позволяват на специалистите да изведат някогашните температури. Днес учените са сигурни, че последната ледникова епоха е започнала преди около 75000 години и е претърпяла микрозатопляне преди около 40000 години. Към 36000 г. пр.Хр. последвал по-суров, по-студен и по-сух период. Към 11000 г. пр.Хр. ледниковата епоха внезапно свършила и се установил съвременният мек климат.

Като сравняваме библейските и шумерските сведения, установяваме, че суровите времена, „проклятието на Земята“, започнали по времето на Ноевия баща Ламех. Неговата надежда, че раждането на Ной („отдих“) ще отбележи края на бедствията, се изпълнила по неочакван начин — чрез катастрофалния потоп.

Много учени смятат, че десетимата допотопни библейски патриарси (от Адам до Ной) някак си са аналогични на десетимата допотопни владетели от шумерските царски списъци. Тези списъци не отнасят божествените титли ДИН.ГИР или ЕН към последните двама от десетте и разглеждат Зиусудра/Утнапищим и неговия баща Убар-Туту като хора. Последните двама са аналогични на Ной и баща му Ламех — и според шумерските списъци двамата общо царували до потопа 64800 години. Последната ледникова епоха — от 73000 до 11000 г. пр.Хр. — продължила 62000 години. Тъй като бедите започнали, когато Убартуту/Ламех вече царувал, тези 62000 години идеално съответстват на числото 64800.

Нещо повече, според епоса за Атрахасис изключително суровите условия продължили седем шара или 25200 години. Учените са открили свидетелства за изключително суров период от около 36000 до 11000 г. пр.Хр. — период от 25000 години. Месопотамските текстове и съвременните научни открития за пореден път взаимно се потвърждават.

Нашият опит да разгадаем загадката на Потопа се съсредоточава върху климатичните промени на Земята и особено внезапния край на ледниковата епоха преди около 13000 години.

Какво може да е предизвикало рязка климатична промяна от такава величина?

Учените предлагат различни теории, но най-много ни заинтригува тази на д-р Джон Т. Холин от Университета на Мейн. Той твърди, че антарктическата ледена покривка периодично се освобождава и се плъзва в морето, внезапно предизвиквайки огромна приливна вълна!

Тази хипотеза — приемана и доразвивана от други — предполага, че докато става все по-дебела, ледената шапка не само улавя под себе си част от топлината на Земята, но и образува (чрез налягане и триене) кишав хлъзгав най-долен пласт. Този хлъзгав пласт играе ролята на смазка между дебелата ледена покривка и твърдата почва и рано или късно кара леда да се плъзне в океана.

Холин изчислил, че ако половината от днешната ледена покривка на Антарктида (която е дебела средно над километър и половина) се плъзне в южните морета, ще се образува огромна приливна вълна, която ще повиши равнището на всички морета по света с около осемнадесет метра и водата ще залее крайбрежните градове и низини.

През 1964 г. А. Т. Уилсън от университета на Виктория в Нова Зеландия публикува теорията, че ледниковите епохи свършват внезапно с такова плъзгане на ледената покривка не само в Антарктика, но и в Арктика. Според нас различните текстове и факти, които събрахме, обосновават заключението, че Потопът е резултат от такова плъзгане на милиарди тонове лед в антарктическите води, сложило край на последната ледникова епоха.

Внезапното събитие предизвикало огромна приливна вълна. Образувала се в антарктическите води, тя се насочила на север към Атлантическия, Тихия и Индийския океан. Рязката промяна на температурата трябва да е станала причина за страшни бури, придружавани от поройни дъждове. Движейки се по-бързо от водата, бурите, облаците и мрачните небеса предизвестявани приближаващия потоп.

Точно такива явления са описани в древните текстове.

По заповед на Енки Атрахасис пратил всички да се качат в ковчега, докато самият той останал да чака уречения сигнал. Древният текст ни съобщава, че макар да имал нареждане да стои навън, героят ту влизал, ту излизал, не можел да си намери място… сърцето му било разбито, повръщал жлъч. Ала после:

… Луната изчезна…

Времето се промени,

в облаците дъждове зареваха…

Ветровете свирепо задухаха.

… потопът започна,

мощта му като войска връхлетя човеците,

брат брата не можеше в мрака да види.

Потопът ревеше като бик,

ветровете виеха като диво магаре.

Мракът се сгъсти

и слънцето не можеше да се види.

„Епос за Гилгамеш“ ясно посочва откъде дошла бурята: от юг. Облаци, ветрове, дъжд и мрак наистина предшествали приливната вълна, която първо съборила „стълбовете на Нергал“ на Долния свят:

Едва замъждука утрото ранно,

облак черен се вдигна, към небето-отливка.

В средата на облака гърмолеше Адду…

… и всичко светло в мрак се превърна…

Зафуча отначало Южният вятър —

връхлетя бързо, планините удави…

Шест дни беснееше Южният вятър

и седем нощи не спря да вилнее…

Когато настъпи седмото утро,

затихна бурята, затихна потопът…

Изразът „южният вятър“ ясно показва посоката, откъдето дошъл потопът, неговите облаци и ветрове, „вестители на бурята“, пренесли се „през бърда и долини“, за да достигнат Месопотамия. Всъщност буря и воден порой, произхождащи от Антарктида, ще стигнат до Месопотамия през Индийския океан, след като са погълнали хълмовете на Арабския полуостров и долината на Тигър и Ефрат. „Епос за Гилгамеш“ също съобщава, че преди да потънат хората и тяхната земя, били разрушени бентовете и вълните залели бреговете.

Библейската версия на историята за Потопа разказва, че „се раззинаха всички извори на голямата бездна“, което предшествало отварянето на „окната небесни“. Първо водите на „голямата бездна“ (какво описателно име за най-южните, замръзнали антарктически морета) се освободили от ледения си затвор и едва тогава от небето рукнали дъждове. Това потвърждение на нашата интерпретация на Потопа се повтаря в обратен ред, когато водите се оттеглят. Първо „затвориха се изворите на бездната“, после „престана дъждът от небето“.

След първата исполинска приливна вълна водите й продължавали да идват и да се връщат на огромни вълни. После водите започнали да се „оттеглят“ и били „намалели“ след сто и петдесет дни, когато ковчегът спрял между араратските върхове. Дошъл от южните морета, водният порой се върнал обратно там.

 

 

Откъде нефилимите знаели кога ще започне катастрофата?

Месопотамските текстове свързват Потопа и предшестващите го климатични промени със седем „преминавания“ — несъмнено периодични преминавания на Дванадесетата планета в близост до Земята. Известно ни е, че дори Луната, малкият спътник на нашата планета, упражнява достатъчно гравитационно привличане, за да предизвиква вълни. И месопотамските, и библейските текстове разказват, че когато Небесният господар преминавал в близост до Земята, тя се разтърсвала. Възможно ли е нефилимите да са наблюдавали климатичните промени и нестабилността на антарктическата ледена покривка и да са разбрали, че следващото, седмо „преминаване“ на Дванадесетата планета ще доведе до катастрофа?

Древните писмени извори показват, че е така.

Най-важен в случая е един текст от тридесетина реда, написан с миниатюрен клинопис от двете страни на глинена плочка, дълга около два и половина сантиметра. Тя е открита в Ашур, но множеството шумерски думи в акадския текст не оставят съмнение в нейния шумерски произход. Д-р Ерих Ебелинг я определя като химн, рецитиран в Дома на мъртвите, затова я включва в своя шедьовър („Смъртта и животът“) за смъртта и възкресението в древна Месопотамия.

Внимателният анализ обаче показва, че в съчинението се „назовават имената“ на Небесния господар, Дванадесетата планета. То усложнява значението на различните епитети, като ги свързва с преминаването на планетата през мястото на битката с Тиамат — преминаване, което предизвиква Потопа!

Текстът започва с думите, че въпреки цялото си могъщество и големина планетата („героят“) орбитира около Слънцето. Потопът бил „оръжието“ на това небесно тяло:

Неговото оръжие е потопът,

бог, чието оръжие носи смърт на злите.

Върховен, върховен, помазан…

Който като Слънцето земите пресича,

От Слънцето, своя бог, той се бои.

Като назовава „първото име“ на планетата — което за съжаление е нечетивно, — текстът описва преминаването край Юпитер към мястото на битката с Тиамат:

Първото име…

Който кръглата гривна изкова,

който нашественика разцепи на две.

Господарю, който във времето Акити

на бойното поле почиваш…

Чийто род са синовете на Вавилон,

когото планетата Юпитер не може да разсее.

Когато се приближава, Дванадесетата планета е наречена ШИ-ЛИГ.ЛУ.ДИГ („могъщ водач на ликуващите планети“). Сега тя е най-близо до Марс: „С блясъка на бога [планетата] Ану богът [планетата] Лахму [Марс] е облечен“. После праща потопа на Земята:

Това е името на господаря,

който от втория месец до месеца Аддар

водите надига.

Текстът съдържа интересни календарни сведения. Дванадесетата планета минавала покрай Юпитер и наближавала Земята „във времето Акити“, когато започвала месопотамската нова година.

На втория месец тя била най-близо до Марс. После „от втория месец до месеца Аддар“ (дванадесетия месец) тя пращала потопа на Земята.

Тези данни напълно съответстват на библейския разказ, според който „всички извори на голямата бездна“ „се раззинаха“ на седемнадесетия ден от втория месец. Ковчегът спрял при Арарат на седмия месец, суша започнала да се вижда на десетия месец и потопът свършил на дванадесетия месец — защото Ной отворил покрива на ковчега в първия ден на първия месец.

Като преминава към втората фаза на потопа, когато водите започват да се оттеглят, текстът нарича планетата ШУЛ.ПА.КУН.Е.

Герой, велик господар,

който събира водите,

който с бушуващите води

праведните и злите пречиства,

който на двувърхата планина

спря…

… риба, река, река, потопът утихна.

На едно дърво в планината птица сви гнездо.

Ден, който… каза.

Въпреки нечетивността на някои повредени редове, аналогиите с библейския и другите месопотамски разкази за Потопа са очевидни: водата намаляла, ковчегът спрял на двувърхата планина, реките отново потекли от планинските върхове и върнали водите в океаните, появила се риба, от ковчега била пратена птица. Премеждието свършило.

Преминаването на Дванадесетата планета приключило. Тя се приближила до Земята и започнала да се отдалечава, придружена от спътниците си:

Когато мъдрецът извика: „Потоп!“ —

това е бог Нибиру [Планетата на кръстопътя],

това е героят, планетата с четири глави.

Богът, чието оръжие е бурното наводнение,

ще се завърне,

на мястото, където си почива, ще възлегне.

(Отдалечаващата се планета, твърди текстът, пресичала орбитата на Сатурн през месец улулу, шестия месец в годината.)

Старият завет често говори за времето, когато Господ направил така, че водите на бездната да покрият Земята. Двадесет и осми псалм описва „призоваването“ и „завръщането“ на „големите води“ от Бог:

„Въздайте Господу, синове божии, въздайте Господу слава и чест… Гласът Господен се носи над водите; Бог на славата, Господ загърмя над големите води. Гласът Господен е силен, гласът Господен е величествен. Гласът Господен поваля кедри, Господ събаря кедри ливански и ги прави да скачат като телец, Ливан и Сирион — като млад еднорог. Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтръсва пустиня… Господ е седял над потопа, и ще седи Господ като цар навеки.“

Във великолепния псалм 76 — „Гласът ми е към Бога“ — псалмопевецът припомня Божията поява и изчезване в древни времена:

„Размислям за стародавни дни, за годините на Олам^[1]… Ще си спомням за делата на Господа; ще си спомням за Твоите древни чудеса… Боже, Твоят път е свет. Кой Бог е тъй велик, както Бог… Видяха Те, Боже, водите, видяха Те водите и се уплашиха, и бездните затрепериха. Облаците изливаха вода, черните облаци издаваха гръм, и Твоите стрели летяха. Гласът на Твоя гръм се носеше в небесния кръг; светкавици осветяваха вселената; земята трепереше и се тресеше. Твоят път в морето, Твоите пътеки в големите води и Твоите следи са незнайни.“

Псалм 103 възхвалява делата на Небесния Господ и припомня времето, когато океаните залели континентите и били принудени да се оттеглят:

„Ти си поставил земята на твърди основи: тя няма да се поклати навеки. Покрил си я с бездна като с дреха; води стоят на планините. От Твоята заплаха те бягат, от гласа на Твоя гръм бърже отминават; възлизат по планини, слизат в долини, на място, което Си им определил. Ти си турил предел, който няма да преминат, и няма да се върнат да покрият Земята.“

Думите на пророк Амос са още по-ясни:

„Горко на ония, които желаят деня Господен! Защото ви е тоя ден Господен? Той е тъма, а не светлина… Превръща смъртната сянка в ясно утро, а деня прави тъмен като нощ, извиква морските води и ги разлива по лицето на земята…“

Това са събитията от „стародавните дни“. „Денят Господен“ бил денят на Потопа.

 

Вече видяхме, че след като кацнали на Земята, нефилимите свързали първите царувания в първите градове със зодиакалните епохи — и дали на зодиакалните знаци епитетите на съответните свързани с тях богове. Ние установяваме, че откритият от Ебелинг текст представя календарни сведения не само за хората, но и за нефилимите. Потопът, съобщава той, се случил в „Епохата на съзвездието Лъв“:

Върховен, върховен, помазан,

господар, чиято блестяща корона с ужас е натоварена.

Върховна планета: трон, на който се е настанил

и гледа ограничената орбита на червената планета [Марс].

Ежедневно в Лъв пламти той,

светлината му възвестява сияйното му царство.

Вече също можем да разберем един загадъчен стих от новогодишните ритуали: „съзвездието Лъв, което измерва водите на бездната“. Тези цитати поставят времето на Потопа в определени рамки, защото макар съвременните астрономи да не са в състояние точно да установят къде шумерите са определяли началото на зодиакалните домове, следната таблица на епохите се смята за вярна:

60 г. пр.Хр.	до 2100 г.	— Епоха на Риби
2220 г. пр.Хр.	до 60 г. пр.Хр.	— Епоха на Овен
4380 г. пр.Хр.	до 2220 г. пр.Хр.	— Епоха на Телец
6540 г. пр.Хр.	до 4380 г. пр.Хр.	— Епоха на Близнаци
8700 г. пр.Хр.	до 6540 г. пр.Хр.	— Епоха на Рак
10860 г. пр.Хр.	до 8700 г. пр.Хр.	— Епоха на Лъв

Ако Потопът е станал през Епохата на Лъв или някъде между 10860 и 8700 г. пр.Хр., датата напълно се вписва в нашата хронология: според съвременната наука последната ледникова епоха свършила внезапно в южното полукълбо преди дванадесет-тринадесет хиляди години, а в северното — едно-две хилядолетия по-късно.

Зодиакалното явление прецесия предлага още по-пълно потвърждение на нашите заключения. По-рано стигнахме до извода, че нефилимите са кацнали на Земята 432000 години (сто и двадесет шара) преди Потопа, през Епохата на Риби. От гледна точка на прецесиалния цикъл, 432000 години представляват шестнадесет пълни цикъла или големи години и повече от още половин голяма година в „епохата“ на съзвездието Лъв.

Вече можем да възстановим цялата хронология на събитията, обхванати от нашите открития.

Години преди нашето време	Събитие
445000	Водени от Енки, нефилимите пристигат от Дванадесетата планета. В Южна Месопотамия е създаден Ериду — Земна станция I.
430000	Ледената покривка започва да отстъпва. Благоприятен климат в Близкия изток.
415000	Енки продължава навътре в континента, основава Ларса.
400000	Големият междуледников период се разпространява глобално. Енлил пристига на Земята, създава контролен център в Нипур. Енки установява морски пътища до Южна Африка, организира добив на злато.
360000	Нефилимите създават металургичен център за топене и рафиниране на руда в Бад-Тибира.
300000	Бунтът на анунаките. Енки и Нинхурсаг сътворяват човека — „примитивния работник“.
250000	Ранният Homo sapiens се множи, разселва се на други континенти.
200000	Земята преживява нов ледников период.
100000	Климатът отново се затопля.
77000	Убартуту/Ламех, човек от божествен произход, се възцарява в Шурупак под покровителството на Нинхурсаг.
75000	Започва „проклятието“ на Земята — нова ледникова епоха. На Земята живеят регресирали видове хора.
49000	Започва царуването на Зиусудра („Ной“), „верен слуга“ на Енки.
38000	Суровият климат на „седемте преминавания“ започва да унищожава човечеството. Изчезва европейският неандерталец, оцелява само кроманьонецът (в Близкия изток). Разочарован от човечеството, Енлил замисля неговата гибел.
13000	Нефилимите знаят за предстоящата приливна вълна, предизвикана от приближаването на Дванадесетата планета, и се заклеват да оставят човечеството да загине. Потопът помита Земята, рязко слага край на ледниковата епоха.