Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Земята (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The 12th Planet, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- zelenkroki(2011 г.)
Издание:
Зекария Сичин. Дванадесетата планета
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова
Формат 60/90/16 Печатни коли 25
ИК „Бард“ ООД — София, 2002 г.
ISBN: 954-585-401-4
История
- —Добавяне
11. Бунтът на анунаките
След като Енлил лично дошъл на Земята, Енки трябвало да предаде „земното командване“. Навярно тъкмо в този момент епитетът или името му било променено на Е.А („господар води“), вместо „господар земя“.
Шумерските текстове обясняват, че в тази ранна фаза от престоя си на Земята боговете се уговорили да си поделят властите: Ану трябвало да остане в небето и да управлява Дванадесетата планета, Енлил поемал властта над сушата, а Енки — над АБ.ЗУ (на акадски, „апсу“). Подвеждани от „водното“ значение на името Е.А, учените превеждат АБ.ЗУ като „водни дълбини“ и приемат, че подобно на старогръцката митология, Енлил представлявал гръмовержеца Зевс, а Еа бил прототип на Посейдон, бога на океаните.
В други случаи се твърди, че Енлил владеел Горния свят, а Еа — Долния свят. Според учените това означава, че Енлил господствал над земната атмосфера, а Еа — над „подземните води“, нещо като гръцкия Хадес, в когото се предполага, че вярвали месопотамците. Затова, когато попадат на месопотамски текстове, описващи този Долен свят, учените го превеждат като „Underwelt“ („подземен свят“) или „Totenwelt“ („свят на мъртвите“). Едва напоследък шумеролозите „смекчиха“ това зловещо значение и използват израза „Долен свят“.
Главна причина за това объркване са група религиозни текстове, оплакващи изчезването на Думузи, който е по-известен от библейските и ханаанските текстове като бог Тамуз. Той бил най-известният любим на Инана/Ищар и когато изчезнал, богинята отишла да го търси на Долния свят.
Преводът на П. Маурус Вицел „Литургии на Тамуз и други“, шедьовър на шумерските и акадските „текстове, посветени на Тамуз“, само затвърждава тази заблуда. Търсенето на Ищар се интерпретира като пътуване „в царството на мъртвите и завръщането й в земята на живите“.
Шумерските и акадски текстове, които описват спускането на Инана/Ищар в Долния свят, ни съобщават, че богинята решила да посети сестра си Ерешкигал, господарка на тази земя. Ищар не отишла там нито мъртва, нито против волята си — отишла жива и без покана и влязла, като заплашила вратаря:
Ако портата не отвориш и не ме пуснеш да вляза,
ще разбия вратата, ще счупя резето,
ще разцепя дървото, ще изскубна вратите.
Седемте порти, водещи към дома на Ерешкигал, една по една били отворени пред Ищар и когато я видяла, сестра й едва не побесняла от ярост (според акадския текст, „избухна от нейното присъствие“). Шумерският текст, който не изяснява целта на пътуването, нито причината за гнева на Ерешкигал, съобщава, че Инана очаквала такова посрещане. Тя си направила труда да уведоми другите главни божества за пътуването си и се погрижила да предприемат мерки за нейното освобождаване в случай, че бъде затворена там.
Мъж на Ерешкигал бил Нергал. Начинът, по който дошъл в Долния свят и станал негов господар, не само осветлява човешкия характер на „боговете“, но и съвсем не представя това място като „свят на мъртвите“.
Историята, за която съществуват няколко версии, започва с пир, почетни гости на който били Ану, Енлил и Еа. Пирът се провеждал „в небето“, но не в дома на Ану на Дванадесетата планета. Може би действието се развива на борда на орбитиращ космически кораб, защото след като Ерешкигал не успяла да отиде при тях, боговете й пратили вестител, който „се спусна по дългото стълбище на небето, стигна до портата на Ерешкигал“. Когато получила поканата, тя наредила на своя съветник Намтар:
Качи се, Намтар, по дългото стълбище на небето,
вдигни съда от масата, вземи моя дял,
каквото ти даде Ану, донеси ми го тук.
Когато Намтар влязъл в залата, всички богове освен „един плешив бог, който седеше в дъното“ се изправили да го посрещнат. Когато се върнал в Долния свят, съветникът разказал това на Ерешкигал. Тя и всички по-нисши божества от нейните владения се обидили. Богинята поискала дай пратят виновника, за да го накаже.
Виновникът обаче се оказал Нергал, син на великия Еа. След като строго го смъмрил, Еа му наредил да се отправи на Долния свят сам, въоръжен единствено с множество бащини съвети. Когато Нергал пристигнал на портата, Намтар разпознал в него оскърбителя и го отвел в „просторния двор на Ерешкигал“ и там го подложили на няколко изпитания.
По някое време Ерешкигал отишла да вземе ежедневната си баня.
… тя разкри тялото си.
Което е нормално за мъж и жена,
той… в сърцето си…
… те се прегърнаха,
страстно в леглото отидоха.
Любили се в продължение на седем денонощия. В Горния свят се разтревожили за изчезналия Нергал. „Пусни ме — казал той на Ерешкигал. — Ще отида и ще се върна“ — обещал богът. Ала едва напуснал Долния свят, Намтар отишъл при Ерешкигал и обвинил Нергал, че нямал намерение да се върне. Съветникът отново бил пратен при Ану. Посланието на Ерешкигал било ясно:
Аз, дъщеря ти, бях млада,
не познавам играта девическа.
Онзи бог, когото ми прати
и който се сноши с мен —
прати ми го, за да се омъжа за него,
за да живее при мен.
Тъй като навярно все още не мислел за семеен живот, Нергал организирал военен поход и разбил вратите на Ерешкигал с намерението да й „отсече главата“. Ала тя го помолила:
Стани мой съпруг и аз ще съм твоя жена.
Ще ти дам аз властта
над обширната Долна земя.
Ще поставя плочката на мъдростта в дланта ти.
Ти ще си господар, а аз ще съм господарка.
И тогава настъпил щастливият край:
Щом чу нейните думи,
Нергал ръката й хвана и я целуна,
сълзите й избърса:
„Каквото искаш за мен
от месеци вече — това да е!“
Изложените събития не предполагат, че се разказва за земята на мъртвите. Напротив, боговете можели да отиват и да си тръгват оттам, да се любят. Това място било достатъчно важно, за да го поверят на внучка на Енлил и син на Енки. Като признава, че фактите не подкрепят предишната представа за това „мрачно царство“, У. Ф. Олбрайт („Месопотамски елементи в ханаанската есхатология“) смята, че жилището на Думузи в Долния свят било „светъл и богат дом в подземния рай, наречен «устието на реките», който бил тясно свързан с дома на Еа в Апсу“.
Мястото било далечно и труднодостъпно, естествено, защото се намирало в своего рода „забранена зона“, но не било „място, от което завръщане няма“. Също като Инана, и други главни божества ходили и се завръщали от този Долен свят. След като изнасилил Нинлил, Енлил за известно време бил прогонен в Абзу. Еа постоянно пътувал от Ери ду в Шумер до Абзу и обратно, като донесъл в Абзу „майсторството на Ериду“ и си направил там „великолепно светилище“.
Долният свят съвсем не бил мрачен и пуст, а се описва като място на светлина и течащи води.
Богата земя, любима на Енки,
пълна с разкош, съвършена във всичко…,
чиято могъща река тече през страната.
Множество изображения представят Еа като бог на течащите води. Шумерските извори показват, че такива течащи води наистина съществували — не в Шумер и неговите равнини, а в Долния свят. У. Ф. Олбрайт привлича вниманието към един текст, който нарича Долния свят „Земята на УТ.ТУ“, и го поставя „на запад“ от Шумер. В паметника се разказва за пътуването на Енки до Апсу:
Към теб, Апсу, чиста земя,
където големи води бързо текат,
към дома на течащите води
господарят се отправя…
Дом на течащите води
Енки в чистите води създаде,
Насред Апсу
голямо светилище издигна.
Според всички сведения Долният свят се намирал отвъд море. Една жалба по „чистия син“, младия Думузи, съобщава, че бил отнесен в Долния свят с кораб. „Оплакване на разрушаването на Шумер“ разказва как Инана успяла да се промъкне на борда на един кораб. „От своите владения отплава тя и се спусна в Долния свят.“ Един дълъг текст, много неясен, тъй като не е открита невредима версия, описва някакъв остър спор между Ира (титлата на Нергал като господар на Долния свят) и неговия брат Мардук, В хода на спора Нергал напуснал владенията си и отишъл при Мардук във Вавилон. Брат му от своя страна го заплашил: „В Апсу аз ще се спусна, при анунаките… своите свирепи оръжия срещу тях аз ще вдигна“. За да стигне в Апсу, той напуснал Месопотамия и се отправил по „води, които се издигат“. Целта му бил Арали в „подземието“ на Земята и текстовете ясно показват къде се намирало това „подземие“:
В далечното море,
на сто беру вода [разстояние]…
[се намира] земята Арали…
Там Сините камъни зло причиняват,
където майсторът на Ану
сребърната брадва носи, която блести като слънце.
Когато ставало въпрос за пътуване по вода, беру, мерната единица за разстояние и време, навярно се използвала във второто си качество. Като такава, тя била равна на двоен час, с други думи „сто беру“ означава двеста часа плаване. Няма как да определим предполагаемата или средната скорост, която се използвала в този древен начин за измерване на разстояние. Ала няма съмнение, че след плаване на разстояние от четири-пет хиляди километра се стигало до наистина далечна земя.
Текстовете показват, че Арали се намирала на югозапад от Шумер. Кораб, плавал четири-пет хиляди километра на югозапад от Персийския залив, може да е имал една-единствена цел: бреговете на Южна Африка.
Само такова заключение обяснява понятието „Долен свят“ като южното полукълбо, където се намирала земята Драли, за разлика от Горния свят или северното полукълбо, където бил Шумер. Това разделение на земните полукълба между Енлил (север) и Еа (юг) е аналогично на наричането на северното небе Път на Енлил и на южното — Път на Еа.
Способността на нефилимите да извършват междупланетни полети, да орбитират около Земята и да кацат на нея прави излишен въпроса дали освен Месопотамия са познавали Южна Африка. За „африканската връзка“ свидетелстват множество цилиндрични печати, които изобразяват животни, характерни за този район (например зебри и щрауси), джунгли или владетели, носещи леопардови кожи по африкански обичай.
Защо нефилимите толкова се интересували от тази част на Африка, че да насочат натам научния гений на Еа и да дадат на главните богове на тази земя уникална „плочка на мъдростта“?
Шумерската дума АБ.ЗУ, която според учените означава „водни дълбини“, изисква нов и критичен анализ. Буквалното значение на термина е „първичен дълбок източник“ — не непременно воден. Според шумерските граматични правила всяка от двете срички във всяка дума може да стои преди другата, без да променя значението на думата. В резултат АБ.ЗУ и ЗУ.АБ означава едно и също. Последният вариант на шумерската дума позволява откриването на неин паралел в семитските езици, защото „за-аб“ и досега означава „благороден метал“ и конкретно „злато“ на иврит и другите сродни езици.
Шумерската пиктограма за АБ.ЗУ изобразява дълбок изкоп в Земята. Следователно Еа не бил господар на някакви неопределени „водни дълбини“, а бог, отговарящ за добива на земните минерали! (обр. 139).
Всъщност гръцката дума „абисос“, заета от акадската „апсу“, също означава изключително дълбока дупка в земята. Акадските учебници обясняват, че „апсу“ е „никбу“ — значението на тази дума и на еврейския й аналог „никба“ е съвсем ясно: дълбока изкуствена яма или сондаж.
През 1890 г. П. Йенсен („Вавилонската космология“) отбелязва, че често срещаният акадски термин „Бит Нимику“ не трябва да се превежда като „мъдър дом“, а като „дълбок дом“. Той цитира един текст (V.R.30, 49–50 a-b), в който се казва: „Златото и среброто идват от Бит Нимику“. Друг текст (III. R.57, 35 a-b), посочва авторът, пояснява, че акадското име „богинята Шала от Нимики“ било превод на шумерския епитет „богиня, която дава блестящия бронз“. Акадската дума „нимики“, която се превеждала като „мъдрост“, заключава Йенсен, „е свързана с металите“. Но „нямам представа“ защо, простичко признава той.
Някои месопотамски химни на Еа го възхваляват като „Бел Нимики“, което се превежда като „мъдър господар“, но верният превод несъмнено е „господар на металургията“. Щом плочката на съдбите в Нипур съдържала орбитални данни, поверената на Нергал и Ерешкигал плочка на мъдростта всъщност била „плочка на металургията“, „база данни“, свързана с нефилимското разработване на залежите.
Като господар на Абзу, на Еа помагал друг син, бог ГИ.БИЛ („който изгаря пръстта“), който отговарял за огъня и топенето. Ковач на Земята, той обикновено се изобразява като млад бог, от чиито рамене излизат нажежени до червено лъчи или огнени искри. Божеството излиза от земята или се готви да се спусне в нея. Текстовете посочват, че Гибил бил „пропит от мъдростта на Еа“, което означава, че Еа го научил на миньорски методи (обр. 140).
Меалните руди, които нефилимите добивали в Югоизточна Африка, се превозвали в Месопотамия със специални товарни кораби, наречени МА.ГУР УР.НУ АБ.ЗУ („кораб за руди от Долния свят“). Рудата се откарвала в Бад-Тибира, чието име буквално означава „основите на металургията“. Стопен и рафиниран, металът се изливал на кюлчета, чиято форма хилядолетия наред останала непроменена в целия древен свят. Такива кюлчета са открити при различни разкопки в Близкия изток, което потвърждава достоверността на шумерските пиктограми като верни изображения на обозначаваните от тях предмети. Шумерският знак за думата ЗАГ („пречистен благороден метал“) е рисунка на такова кюлче. В по-древни времена по дължината му очевидно е била пробита дупка, през която се пъхала пръчка за носене (обр. 141).
Няколко изображения на бога на течащите води го представят между двама носачи на такива кюлчета от благородни метали, което показва, че той също е бил бог на металургията (обр. 142).
Различните имена и епитети на управляваната от Еа африканска Земя на рудниците изобилстват на податки за нейното местонахождение и характер. Тя била известна като А.РА.ЛИ („място на блестящите жили“), земята, откъдето идвала металната руда. Когато замисля спускането си в южното полукълбо, Инана говори за земята, „където благородният метал е покрит с пръст“ — където се намира под земята. Един текст, публикуван от Ерика Райнер, изброява планините и реките на шумерския свят и посочва: „Планината Арали: дом на златото“. Един фрагментарен текст, описан от Х. Радау, потвърждава, че Арали била земята, от която зависела металургията в Бад-Тибира.
Месопотамските текстове описват Земята на рудниците като планинска, с тревисти плата и степи, буйно обрасла с растителност.
Столицата на Ерешкигал в тази земя е характеризирана като ГАБ.КУР.РА („в гръдта на планината“), много навътре в сушата. В акадската версия на пътуването на Ищар вратарят я посреща с думите:
Влез, господарке,
нека Куту ти се възрадва,
нека палатът на земята на Нугия
се радва на твоето присъствие.
На акадски терминът КУ.ТУ означава „онова, което е навътре в сушата“, а на шумерски има и значение на „ярките височини“. Всички текстове предполагат, че дните в тази земя били светли, огрени от слънчеви лъчи. Шумерските термини за злато (КУ.ГИ — „блестящ от земята“) и сребро (КУ.БАБАР — „блестящо злато“) запазват първоначалната връзка на благородните метали със светлите („ку“) владения на Ерешкигал.
Използваните в най-древното шумерско писмо пиктограми разкриват множество прилики не само с различни металургични процеси, но и с факта, че източниците на метали били рудници, изкопани дълбоко в земята. Думите за мед и бронз („красив блестящ камък“), злато („върховният добиван метал“) или рафиниран („блестящо-пречистен“) са пиктографски варианти на миньорска шахта („отвор/уста за тъмночервен метал“) (обр. 143).
Името на земята — Арали — също се пишело като вариант на пиктограмата за „тъмночервената“ почва на Куш („тъмночервен“, но след време започнало да означава „негър“) или добиваните там метали. Пиктограмите винаги представляват варианти на миньорска шахта (обр. 144).
Честото споменаване на злато и други метали в древните текстове предполага познаване на металургията от най-древни времена. Още от самото начало на цивилизацията съществувала оживена търговия с метали, резултат от познания, завещани на човечеството от боговете, които, съобщават текстовете, се занимавали с металодобив и металургия много преди появата на човека. Множество проучвания, които свързват месопотамските божествени истории с библейския списък на допотопните патриарси, посочват, че според Светото писание Тувалкаин много преди Потопа бил „ковач на всякакви медни и железни сечива“.
Старият завет познава земята Офир, която навярно се намирала някъде в Африка, като източник на злато в древността. Корабите на цар Соломон плавали по Червено море от пристанището Ецион-Гевер (днешния Ейлат). „И те отидоха… в Офир, отдето изкараха… злато, и го донесоха на цар Соломона.“ Тъй като не искал да забави строежа на Божия храм в Ерусалим, Соломон се разбрал със своя съюзник Хирам, цар на Тир, да прати втори флот в Офир по друг път:
„… защото царски кораби ходеха в Тарсис със слугите Хирамови и всеки три години корабите се връщаха от Тарсис, та донасяха злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни.“
Флотът от Тарсис взимал обиколния път за три години. Като се предвиди достатъчно време за товарене в Офир, пътуването в двете посоки трябва да е продължавало доста повече от година. Това предполага много по-дълъг път от прекия маршрут през Червено море и Индийския океан — път, заобикалящ цяла Африка (обр. 145).
Повечето учени локализират Тарсис в Западното Средиземноморие, навярно при или близо до сегашния Гибралтарски пролив. Това е идеално място за начало на плаване около африканския материк. Някои смятат, че името Тарсис означава „топилня“.
Много специалисти по Стария завет предполагат, че Офир трябва да се отъждестви със съвременната Родезия[1]. 3. Херман („Народи, морета, кораби“) представя свидетелства, според които египтяните в най-древни времена внасяли различни минерали от Родезия. Минните инженери там, както и в Южна Африка, често търсят злато, като се ръководят по следи от праисторически металодобив.
Как се стигало до отдалечения навътре в сушата дом на Ерешкигал? Как се пренасяла рудата от „вътрешността“ до пристанищата? Като се има предвид надеждността на нефилимските речни кораби, не бива да се изненадваме от наличието на голяма плавателна река в Долния свят. Текстът „Енлил и Нинлил“ ни съобщава, че Енлил бил заточен в Долния свят. Когато стигнал там, той трябвало да преплава широка река.
Един вавилонски текст, разказващ за произхода и съдбата на човечеството, нарича реката в Долния свят Набур, „река на риба и птици“. Някои шумерски писмени паметници говорят за земята на Ерешкигал като за „равнинната страна ХА.БУР“.
Една от четирите могъщи африкански реки, Нил, тече на север към Средиземно море. Конго и Нигер се вливат на запад в Атлантическия океан. Замбези извира от вътрешността на Африка, описва полукръг на изток и стига до източния бряг. Делтата й е широка и подходяща за пристанищата самата река е плавателна стотици километри срещу течението.
Дали Замбези е била „реката на риба и птици“ в Долния свят? Дали величественият водопад Виктория е мястото, споменато в един от текстовете като столица на Ерешкигал?
Тъй като знаели, че много „новооткрити“ обещаващи залежи в Южна Африка са разработвани в древността, от „Англо-Америкън Корпорейшън“ повикали археологически екипи да проучат обектите преди модерната земекопна техника да унищожи всички следи от древна дейност. В публикувания си в списанието Optima доклад Ейдриън Бошие и Питър Бомон съобщават, че се натъкнали на множество пластове от древна и праисторическа металодобивна дейност и човешки останки. Радиовъглеродните дати, получени в Йейлския (САЩ) и Гронингенския (Холандия) университет, варират от правдоподобните 2000 г. пр.Хр. до поразителните 7690 г. пр.Хр.
Заинтригувани от неочаквано голямата възраст на находките, археолозите разширили зоната на проучване. В основата на една скала на стръмните западни склонове на връх Лайън открили петтонна хематитова плоча, затваряща входа на пещера. Останките от въглени датирали металодобивната дейност в пещерата към 26000–20000 г. пр.Хр.
Възможно ли било добивът на метали да датира от старокаменната епоха? Скептичните учени изкопали шахта на мястото, където древните миньори очевидно били започнали своята работа. Проба от откритите там въглени била пратена в Гронингенската лаборатория. Получената дата била 41250±1600 г. пр.Хр.!
Впоследствие южноафриканските учени проучили праисторически рудници в Южен Свазиленд. В няколко пещери те намерили съчки, листа и трева, дори пера — всичко това навярно донесено от древните миньори за постелка. В пласта от 35000 г. пр.Хр. те открили кости с резки, което „показва способността на хората да броят през тази далечна епоха“. Други останки увеличили възрастта на артефактите до към 50000 г. пр.Хр.
Убедени, че „истинската възраст на началото на рудодобива в Свазиленд най-вероятно е в порядъка на 70000–80000 г. пр.Хр.“, двамата археолози предполагат, че „Южна Африка… спокойно може да е била в предните редици на техническото развитие през голяма част от периода след 100000 г. пр.Хр.“.
Коментирайки тези открития, д-р Кенет Оукли, бивш главен антрополог от Музея за естествена история в Лондон, вижда съвсем различно значение в находките. „Те хвърлят важна светлина върху произхода на човека… възможно е Южна Африка да е еволюционният дом на човечеството“, „родно място“ на Homo Sapiens.
Както ще се убедим, съвременният човек наистина се появил тъкмо там в резултат на верига събития, предизвикани от металургичната дейност на боговете.
И сериозни учени, и автори на научна фантастика предполагат, че сериозно основание за установяване на земни селища на други планети или астероиди са залежите на редки метали на тези небесни тела, полезни изкопаеми, прекалено оскъдни или прекалено скъпи за добив на Земята. Възможно ли е причината за нефилимското колонизиране на нашия свят да е такава?
Съвременните учени разделят човешката дейност на каменна, бронзова, желязна епоха и така нататък. В древни времена обаче старогръцкият поет Хезиод например изброява пет епохи — златна, сребърна, бронзова, героична и желязна. Освен героичната епоха, всички древни предания приемат последователността злато-сребро-мед-желязо. Пророк Даниил имал видение, в което му се явил „огромен истукан“ с глава от чисто злато, гърди и ръце от сребро, корем от мед, крака от желязо и стъпала от глина.
Митовете и приказките изобилстват на мъгляви спомени за златна епоха, главно свързана с времето, когато боговете живеели на Земята, следвана от сребърна епоха и после епохите, през които богове и хора заедно обитавали нашия свят — епохите на героите, медта, бронза и желязото. Дали тези легенди не са спомени за действителни събития на Земята?
Златото, среброто и медта са химически елементи от групата на златото. Според теглото и броя на атомите си те попадат в едно и също семейство в периодичната таблица, имат сходни кристалографски, химически и физически свойства — всички са меки и ковки. Те са най-добрите проводници на топлина и електричество от всички известни елементи.
Златото е най-трайният, на практика вечен материал. Макар че е най-широко използвано за пари и накити, то е почти безценно в електронната промишленост. Високоразвитото общество се нуждае от злато за микроелектронни елементи и компютърни „мозъци“.
Страстта на човека към златото може да се проследи до зората на неговата цивилизация и религия — до контактите му с древните богове. Боговете на Шумер изисквали да им се поднася храна в златни паници, вода и вино — в златни съдове, да ги обличат в златотъкани одежди. Макар да напуснали Египет толкова припряно, че нямали време да оставят хляба си да втаса, израилтяните имали заповед да поискат от египтяните всички налични сребърни и златни предмети. Както ще установим по-късно, това нареждане било свързано с потребността от такива материали за построяване на скинията и нейните електронни елементи.
Златото, което ние наричаме „царски метал“, всъщност бил металът на боговете. Във връзка със завръщането си, за да съди народите, Господ ясно заявил на пророк Агей: „Среброто е Мое и златото е Мое“.
Свидетелствата предполагат, че страстта на човека към тези метали се корени в огромната потребност на нефилимите от злато. Изглежда, че те дошли на Земята именно за злато и други редки метали — например платина (на каквато е богата Южна Африка и която се използва за зареждане на енергийни клетки). Не бива да изключваме и вероятността да са дошли на нашата планета в търсене на източници на радиоактивни минерали като уран и кобалт — причиняващите „зло“ „сини камъни“ от Долния свят, за които споменават някои текстове. На множество изображения Еа — в качеството си на бог на металургията — излиза от рудник и излъчва толкова мощно сияние, че боговете, които му помагат, се предпазват с щитове. На всички тези изображения Еа е представен с миньорски трион в ръка (обр. 146).
Макар че Енки отговарял за първата изследователска група и развитието на Абзу, постигнатото — както се случва с всички други пълководци — не бива да се приписва единствено на него. Всъщност ежедневната работа се вършела от по-нисшите членове на групата, анунаките.
Един шумерски текст описва строежа на центъра на Енлил в Нипур. „Ануна, богове на небето и земята, работят. В ръцете си държат брадвите и кошниците, с които полагат основите на градовете.“
Древните писмени паметници разказват за анунаките като редови богове, които участвали в заселването на Земята — боговете, „които вършеха работата“. Вавилонският „Епос за Сътворението“ приписва на Мардук възлагането на задачите на анунаките. (Спокойно можем да допуснем, че шумерският оригинал посочвал Енлил като бог, командващ тези космонавти.)
Придадени към Ану, да се подчиняват на неговите нареждания,
триста в небето за стража той остави,
пътищата на Земята да определят от небето,
а на Земята
шестстотин той прати.
Щом изложи всички инструкции
на анунаките на небето и Земята,
той им постави задачите.
Текстовете съобщават, че триста от тях — „анунаките на небето“ или „игиги“ — били истински космонавти, които останали на борда на космическия кораб, без да кацат на новата колония. Като орбитирал около планетата, този кораб изстрелвал и приемал совалките от Земята.
Като командир на „Орлите“, Шамаш бил добре дошъл гост на борда на „могъщата велика зала в небето“ на игигите. Един „Химн на Шамаш“ разказва как игигите наблюдавали приближаването на неговата совалка:
От твоето идване всички владетели са щастливи,
всички игиги ти се радват…
В блясъка на твоята светлина техният път…
Те винаги търсят твоето сияние.
Широко отворена е вратата, докрай…
Хлябът, принесен в жертва от всички игиги [те очаква].
Тъй като живеели на космическия кораб, игигите очевидно никога не били виждани от човечеството. Няколко текста съобщават, че те били „прекалено високо за човека“, в резултат на което „не били загрижени за хората“. От друга страна, анунаките, които кацнали и останали на Земята, били известни и почитани от човечеството. Текстовете, които казват, че „небесните анунаки… са 300“, също съобщават, че „анунаките на Земята… са 600“.
И все пак много текстове упорито наричат анунаките „петдесетте велики владетели“. Най-разпространеният акадски вариант на името им, „ан-нун-на-ки“, също може да означава „петдесетте, които дойдоха от небето на Земята“. Как ще обясним това привидно противоречие?
Спомняме си текста, който разказва, че Мардук се втурнал при баща си Еа и му съобщил за загубата на космически кораб, превозващ „анунаките, които са петдесет“. Един екзорсистки текст от времето на III династия на Ур говори за „ануна ериду нинуби“ („петдесетте анунаки от град Ериду“). Това показва, че групата космонавти, която основала Ериду под командването на Енлил, наброявала петдесет нефилими. Дали всички групи, които кацали на Земята, не се състояли от петдесет члена?
Според нас е напълно логично нефилимите да са пристигали на групи от по петдесетима. Когато пътуванията станали редовни, започнали да пристигат все повече нефилими. Всеки път някой се качвал на земен модул и се връщал на космическия кораб, за да се отправи към дома си. Ала всеки път на Земята оставали все повече нефилими и броят на астронавтите, които колонизирали нашата планета, нараснал от първата петдесетчленна група до „600, които се заселиха на Земята“.
Как възнамерявали да постигнат целта си нефилимите — да разработват желаните полезни изкопаеми и да откарват кюлчетата на Дванадесетата планета — с толкова малко работна ръка?
Те несъмнено разчитали на научните си знания. Именно сега в пълна степен се изясняват качествата на Енки — причината, поради която кацнал пръв той, а не Енлил, причината за неговото пращане в Абзу.
Един известен печат, днес изложен в Лувъра, представя Еа с познатите течащи води, само че водите сякаш извират от или се филтрират през няколко лабораторни колби (обр. 147). Тази древна интерпретация на връзката на Еа с водата предполага вероятността нефилимите отначало да са се надявали да извлекат нужните си минерали от морето. Океанската вода наистина съдържа огромни количества злато и други жизненоважни вещества, но в толкова малка концентрация, че за оправдаването на такъв „воден металодобив“ са необходими изключително сложни методи. Известно е също, че на морското дъно има невероятни количества полезни изкопаеми във формата на големи колкото слива конкреции — само някой трябва да се гмурне и да ги събере.
Древните текстове многократно споменават за един тип кораб, използван от боговете — „елипу тебити“ („потънал кораб“ — днешните подводници). Вече видяхме „рибо-човеците“ под ръководството на Еа. Дали това свидетелства за опити да се спускат на океанското дъно, за да разработват морските залежи? Както посочихме, Земята на рудниците по-рано била наричана А.РА.ЛИ — „място на водите на блестящите жили“. Това може да означава земя, където жълтият метал се добива в реките, но предполага и опити за получаване на злато от морето.
Ако плановете им наистина са били такива, нефилимите очевидно не са постигнали нищо. Защото скоро след като установили първите си селища, неколкостотин анунаки неочаквано получили извънредно трудна задача: да се спуснат в дълбините на африканската земя, за да добият нужните минерали.
Открити са цилиндрични печати с изображения на богове, застанали на входове на рудници или шахти. На един печат Еа е представен в земя, където Гибил е на повърхността, а друг бог се труди, застанал на четири крака под земята (обр. 148).
В по-късни времена вавилонските и асирийските текстове съобщават за мъже — млади и стари, — осъдени на тежък труд в рудниците в Долния свят. Работейки в мрак и с пълна с прах уста, вместо храна, те били обречени никога да не се завърнат в родината си. Затова шумерското наименование на тази земя — КУР.НУ.ГИ.А — може да се интерпретира като „земя, от която няма връщане“, докато буквалното му значение е „земя, където работещите богове в дълбоки тунели трупат [рудата]“. Защото всички древни извори свидетелстват, че нефилимите се заселили на Земята преди появата на човека и малцината анунаки били принудени да се трудят в рудниците. По време на спускането си в Долния свят Ищар разказва, че храната на трудещите се анунаки била смесена с глина и питейната им вода била замърсена с прах.
На този фон отлично можем да разберем един дълъг епос, наречен (според обичая, по началния си стих), „Когато боговете като хора се трудеха“.
Като събират множество фрагменти от вавилонски и асирийски версии, У. Дж. Ламбърт и А. Р. Милард („Атрахасис: вавилонската история за Потопа“) успяват да представят свързан текст. Те стигат до заключението, че в основата му са залегнали по-стари шумерски варианти и навярно още по-древни устни предания за идването на боговете на Земята, сътворяването на човека и неговата гибел в Потопа.
Въпреки че много от стиховете имат само литературна стойност за своите преводачи, ние откриваме в тях важно значение, защото те потвърждават нашите открития и изводи в предишните глави. Те също обясняват обстоятелствата, довели до бунта на анунаките.
Историята започва с времето, когато на Земята живеели само боговете:
Когато боговете като хора
се трудеха и страдаха от труда —
трудът на боговете беше тежък,
работата беше трудна,
мъката беше силна.
По онова време, разказва епосът, главните божества вече си били поделили командването.
Ану, баща на анунаките, беше техен небесен цар,
техен повелител беше воинът Енлил.
Техен главен офицер беше Нинурта,
а техен пристав беше Енуги.
Боговете си стиснаха ръцете,
теглиха жребий и се поделиха.
Ану се възкачи на небето,
[Остави] Земята на поданиците си.
Моретата, затворени като с обръч,
бяха дадени на Енки, господаря на Земята.
Били създадени седем града и текстът говори за седем анунаки, които били градоначалници. Дисциплината трябва да е била строга, тъй като епосът ни съобщава: „Седемте велики анунаки караха по-нисшите богове да се бъхтят от работа“.
Изглежда, че копането било обичайното им задължение, както и най-тежкото и неприятното. По-нисшите богове разчиствали речните корита, за да ги направят плавателни, копаели напоителни канали, копаели руда в Апсу. Въпреки че несъмнено са имали нужната техника — текстовете разказват за „сребърната брадва, която блести като слънце“, дори под земята — работата била прекалено изтощителна. Дълго време — по-точно четиридесет „периода“ — анунаките „се трудиха“ и после извикали: „Стига вече!“
Те се оплакваха,
злословеха, мърмореха в шахтите.
Повод за бунта, изглежда, било посещението на Енлил в района на рудниците. Анунаките се възползвали от възможността и си казали един на друг:
Да се изправим срещу… нашия главен офицер,
за да ни освободи от тежката работа.
Царя на боговете, героя Енлил,
да смутим в собствения му дом!
Скоро се появил водач или организатор на бунта. Това бил „главният офицер от едно време“, който сигурно е негодувал срещу новия главен офицер. За съжаление неговото име е повредено в текста, но подстрекателската му реч е съвсем ясна:
А сега да обявим война,
да се обединим и да се бием.
Описанието на бунта е толкова живо, че напомня сцените от превземането на Бастилията:
Боговете послушаха думите му.
Те запалиха своите инструменти,
своите брадви на клада натрупаха,
смутиха бога на металургията в тунелите
и отидоха при портата на бога Енлил.
Древният поет вдъхва живот на някогашните събития:
Беше нощ, по средата на смяната.
Домът му беше обкръжен —
ала не знаеше бог Енлил.
Калкал [тогава] забеляза и се смути.
Той затвори резето и проследи…
Калкал събуди Нуску,
те чуха шума на…
Нуску събуди своя господар —
вдигна го от леглото [с думите]:
„Господарю, домът ти е обграден,
бой се води пред твоята порта.“
Първата реакция на Енлил била да вдигне ръка срещу бунтовниците. Но неговият съветник Нуску го посъветвал да свика съвет на боговете:
„Предай съобщение Ану да дойде,
повикай Енки при себе си.“
Той го послуша и Ану се спусна,
Енки също дойде при него.
В присъствието на великите анунаки
изправи се Енлил… уста отвори
и към великите богове се обърна.
Енлил приел бунта лично и попитал:
Срещу мен ли те са се вдигнали?
Трябва ли в бой аз да вляза?…
Какво видяха очите ми?
Битка се води пред моята порта!
Ану предложил да проведат разследване. Въоръжен с авторитета на господаря на Дванадесетата планета и другите командири, Нуску отишъл при разположилите се на лагер бунтовници: „Кой е подбудител на битката? — попитал той. — Кой е подстрекател на бунта?“
Анунаките били задружни.
Всеки от нас на боговете война обявил е!
Ние… в мината,
тежкият труд ни убива,
работата ни е мъчителна.
Когато Енлил чул доклада на Нуску за тези оплаквания, „сълзите му потекоха“. Той поставил ултиматум: или да бъде екзекутиран водачът на бунтовниците, или той да подаде оставка. „Вземи си службата, вземи си властта — казал на Ану Енлил, — и аз при теб в небето ще дойда.“ Ала Ану, който се бил спуснал от небето, застанал на страната на анунаките:
В какво ги обвиняваме?
Тежък беше трудът им, мъката им беше голяма!
Всеки ден…
Плачът им беше силен, можем да чуем жалбите им.
Окуражен от бащините си думи, Еа също „уста отвори“ и повторил обобщението на Ану. Но той предложил решение на въпроса: да създадат „лулу“, „примитивен работник“!
Докато богинята на раждането е тук,
нека създаде примитивен работник,
нека той носи хомота…
нека той се труди за боговете!
Предложението да създадат „примитивен работник“, който да поеме бремето на анунаките, било прието с готовност. Боговете единодушно гласували за сътворяването на „работника“. „“Човек" ще е неговото име" — заявили те.
Те повикаха и помолиха богинята,
акушерката на боговете, мъдрата Мами
[, и й рекоха]:
„Ти си богинята на раждането, създай работници!
Създай примитивен работник,
за да носи хомота!
Нека той поеме хомота, определен от Енлил,
нека работникът поеме бремето на боговете“!
Мами, майката на боговете, отвърнала, че ще има нужда от помощта на Еа, „в когото се крие умението“. Боговете чакали в Дома на Шимти, нещо като болница. Еа помогнал за приготвянето на сместа, от която Богинята-майка изваяла „човека“. Присъствали богини на раждането. Богинята-майка продължавала да работи под постоянното рецитиране на заклинания. После ликуващо извикала:
Сътворих го!
Ръцете ми го създадоха!
Тя „повика анунаките, великите богове… тя уста отвори, към великите богове се обърна“:
Вие задача ми възложихте —
изпълних я вече…
От тежкия труд ви избавих,
хомота ви върху работника, човек, прехвърлих.
Вие надигнахте вик за работник:
аз от бремето ви спасих,
свобода ви дадох.
Анунаките ентусиазирано приели тази вест. „Те се втурнаха и нозете й целунаха.“ Оттогава насетне примитивният работник — човекът — щял „ярема да тегли“.
След като пристигнали на Земята, за да създадат свои колонии, нефилимите въвели робството, не с роби, докарвани от друг континент, а с примитивни работници, създадени от самите тях.
Бунтът на боговете довел до сътворяването на човека.