Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Земята (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 12th Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 26гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
zelenkroki(2011 г.)

Издание:

Зекария Сичин. Дванадесетата планета

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Линче Шопова

Формат 60/90/16 Печатни коли 25

ИК „Бард“ ООД — София, 2002 г.

ISBN: 954-585-401-4

История

  1. —Добавяне

8. Небесното царство

Проучванията на „Епос за Сътворението“ и аналогичните текстове (например С. Лангдън, „Вавилонският епос за Сътворението“) показват, че някъде след 2000 г. пр.Хр. Мардук, синът на Енки, спечелил надпреварата с Нинурта, сина на Енлил, за върховенство сред боговете. Тогава вавилонците ревизирали оригиналния шумерски „Епос за Сътворението“, премахнали името на Нинурта и почти навсякъде — името на Енлил, и прекръстили планетата нашественик на Мардук.

Успоредно с въздигането на Мардук в „цар на боговете“ на Земята, планетата на нефилимите, Дванадесетата планета, била определена за негов небесен аналог. Като „господар на небесните богове [планети]“, Мардук също станал „цар на небето“.

Отначало някои учени смятали, че „Мардук“ е или полярната, или друга ярка звезда, която се виждала в месопотамското небе на пролетното равноденствие, защото небесният Мардук се описвал като „ярко небесно тяло“. Но Алберт Шот („Мардук и неговата звезда“) и други убедително доказват, че всички древни астрономически текстове определят Мардук като тяло от Слънчевата система.

Тъй като Мардук носи и други епитети като „голямото небесно тяло“ и „осветяващият“, била издигната теорията, че Мардук е вавилонски слънчев бог, аналогичен на египетския Ра, когото учените също смятали за слънчев бог. Текстовете, описващи Мардук като „онзи, който оглежда висините на далечните небеса… и носи ореол, чието сияние внушава благоговение“, изглежда, подкрепят това предположение. Ала същият текст продължава с думите „той оглежда земите като Шамаш“ [Слънцето]. Дори в някои отношения да е близък до Слънцето, Мардук, разбира се, не може да е самият слънчев бог.

Щом не е Слънцето, коя от планетите е Мардук? Древните астрономически текстове не посочват нито една планета. Като основават теориите си на някои епитети (например „син на Слънцето“), отделни учени посочват Сатурн. Описанието на Мардук като червеникава планета прави вероятен кандидат и Марс. Но текстовете поставят Мардук в „маркас шаме“ („в центъра на небето“) и това убедило повечето изследвачи, че е най-правдоподобно да го идентифицират като Юпитер, който се намира в центъра на редицата от планети:

                         Юпитер
Меркурий Венера Земя Марс      Сатурн Уран Нептун Плутон

Тази теория съдържа сериозно противоречие. Същите автори, които я поддържат, смятат, че халдейците не са знаели за планетите след Сатурн. Тези учени разглеждат Земята като планета, макар да приемат, че халдейците са я смятали за плосък център на планетната система. И пропускат Луната, която месопотамците определено отнасяли към „небесните богове“. Отъждествяването на Дванадесетата планета с Юпитер просто не се получава.

„Епос за Сътворението“ очевидно съобщава, че Мардук бил нашественик, дошъл извън Слънчевата система и преминал край външните планети (включително Сатурн и Юпитер) преди да се сблъска с Тиамат. Шумерите наричали планетата НИБИРУ, „планетата на кръстопътя“, и вавилонската версия на епоса съдържа следната астрономическа информация:

Планетата НИБИРУ:

кръстопътищата на небето и Земята ще заеме той.

Над и под, те няма да прекосят,

трябва да го изчакат.

 

Планетата НИБИРУ:

планетата, която е сияйна в небето.

Той заема централното място,

нему ще отдадат почит.

 

Планетата НИБИРУ:

без умора е той,

вечно на Тиамат средата пресича.

Нека „КРЪСТОПЪТ“ е името му —

Онзи, който заема средата.

Тези редове представят допълнителни и убедителни сведения, че като разделя другите планети на две равни групи, Дванадесетата планета „вечно на Тиамат средата пресича“: нейната орбита постоянно я връща на небесното бойно поле, където някога се намирала Тиамат.

Установяваме, че астрономическите текстове, които извънредно прецизно описват планетните цикли, както и списъците на планети в техния небесен ред, също посочват мястото на Мардук някъде между Юпитер и Марс. Тъй като шумерите познавали всички планети, появата на Дванадесетата в „централното място“ потвърждава нашите заключения:

                              Мардук
Меркурий Венера Луна Земя Марс      Юпитер Сатурн Уран Нептун Плутон

Щом орбитата на Мардук го връщала там, където някога се намирала Тиамат, сравнително близо до нас (между Марс и Юпитер), защо не виждаме тази планета, която би трябвало да е голяма и ярка?

Месопотамските текстове съобщават, че Мардук стигал до непознати райони на небето и далечни краища на вселената. „Той разглежда тайното знание… той вижда всички краища на вселената.“ Мардук е наречен „наставник“ на планетите, чиято орбита му позволява да обикаля около всички други. „Той управлява обръчите [орбитите] им“, описва „кръг“ около тях. Неговата орбита била „по-висока“ и „по-величествена“ от тези на другите планети. Ето защо Франц Куглер („Астрономията и астрономите във Вавилон“) предполага, че Мардук бил бързо движещо се небесно тяло, орбитиращо по дълга елипсовидна траектория като комета.

Такава елипсовидна траектория, съсредоточена около Слънцето като гравитационен център, има апогей — най-далечната от Слънцето точка, където започва връщането по обратния път — и перигей — най-близката до Слънцето точка, където започва пътят към външния космос. Ние установяваме, че месопотамските текстове наистина свързват тези две „бази“ с Мардук. В шумерските писмени паметници се съобщава, че планетата се движи от АН.УР („небесна база“) към Е.НУН („господарски дом“). Епосът за Сътворението казва за Мардук:

Той прекоси небето и разгледа света…

Структурата на Дълбините господарят измери.

Е-Шара превърна в свой велик дом,

Е-Шара свой дом прекрасен в небето направи.

Следователно единият „дом“ бил „велик“ — далеч в дълбините на космоса. Другият бил в „небето“, в астероидния пояс, между Марс и Юпитер (обр. 111).

12-planeta-obr111.pngОбр. 111

Следвайки учението на своя шумерски прародител Авраам от Ур, древните евреи също свързвали своето върховно божество с върховната планета. Подобно на месопотамските текстове, много книги от Стария завет поставят дома на „Господ“ в „небесните висини“, където „виждаше изгрева на най-предните планети“ — небесен Бог, който невидим „кръг описва в небето“[1]. След като разказва за небесния сблъсък, Книга на Йова съдържа следните важни стихове, които посочват къде е отишла върховната планета:

В дълбините орбита той отбеляза, където светлина и мрак

[се сливат] е най-далечната му граница.[2]

Псалтирът също толкова ясно очертава величествения курс на планетата:

„Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява кованата гривна[3]… излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си: от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край…“

Наричана „велик пътешественик в небесата“, планетата се изобразява като крилата сфера.

Навсякъде, където археолозите откриват древни останки от близкоизточните народи, символът на крилатата сфера господства в храмове и палати, скални релефи, цилиндрични печати и стенописи. Той придружава царе и жреци, издига се над троновете им, „виси“ над тях в бойни сцени, изобразява се на колесниците им. Предмети от глина, метал, камък и дърво носят този символ. Владетелите на Шумер и Акад, Вавилон и Асирия, Елам и Урарту, Мари и Нузи, Митани и Ханаан — всички почитали този символ. Хетските царе, египетските фараони, персийските монарси — всички смятали символа (и неговото значение) за върховен. Това продължило хилядолетия наред (обр. 112).

12-planeta-obr112.pngОбр. 112

В основата на религиозните вярвания и астрономията на древния свят стояло убеждението, че Дванадесетата планета, „планетата на боговете“ е останала в Слънчевата система и нейната величествена орбита периодично я връща близо до Земята. Пиктограмата на Дванадесетата планета, „Планетата на кръстопътя“, е кръст. В семитските езици този клинописен знак, 12-planeta-p227-1.png, който също означава „Ану“ и „божествен“, се е развил в буквата „тав“, 12-planeta-p227-2.png, която означава „знакът“.

Всъщност всички народи на древния свят смятали периодичното приближаване на Дванадесетата планета за поличба за катаклизми, големи промени и нови епохи. Месопотамските текстове говорят за периодичната поява на планетата като очаквано, предвидимо и видимо събитие:

Великата планета:

при появата си, тъмночервена.

Небето той разполовява

и става Нибиру.

Много текстове, които описват приближаването на планетата, предсказват какво влияние ще окаже тя върху Земята и човечеството. Р. Камбъл Томпсън („Сведения на магьосниците и астролозите от Ниневия и Вавилон“) цитира няколко такива паметника, които проследяват движението на планетата, докато „заобикаля мястото на Юпитер“ и стига до кръстовището, Нибиру:

Когато от мястото на Юпитер

планетата продължи на запад,

ще дойде време на сигурност.

Благ мир ще се възцари на земята.

Когато от мястото на Юпитер

блясъкът на планетата се усили

и в знака на Рака стане Нибиру,

Акад ще потъне в изобилие,

могъщ ще е царят на Акад.

Когато Нибиру достигне най-високата си точка…

сигурност ще цари на земята,

вражеските царе ще се укротят,

боговете ще приемат молитвите и ще чуват жалбите.

Очаквало се обаче приближаващата се планета да донесе дъждове и наводнения, причина за които било силното й гравитационно въздействие:

Когато Планетата на трона небесен

стане по-ярка,

ще има наводнения и дъждове…

Когато Нибиру достигне перигея си,

боговете ще въздадат мир,

бедите ще се разнесат,

усложненията ще се преодолеят.

Дъждове и наводнения ще дойдат.

Подобно на месопотамските учени, еврейските пророци смятали, че приближаването на планетата към Земята поставя начало на нова епоха. Приликите между месопотамските предсказания за мир и благоденствие, които ще придружават Планетата на трона небесен, и библейските пророчества за мир и справедливост, които ще се възцарят на Земята след Страшния съд, най-ясно се откриват в думите на Исаия:

„И ето, в последните дни… И ще съди Той народите и ще изобличи много племена; и ще прековат мечовете си на орала, и копията си — на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч…“

За разлика от благоденствието на новата епоха след Страшния съд, Старият завет описва самия ден Господен като време на дъждове, наводнения и земетръси. Ако разглеждаме библейските текстове като техните месопотамски аналози, с други думи като сведения за преминаването на голяма планета със силно гравитационно привличане в близост до Земята, лесно ще разберем думите на Исаия:

„Голям шум е по планините, като че от многолюден народ, бунтовен шум на царства и народи, събрани заедно: Господ Саваот преглежда готовата за бой войска. Идат от далечна страна, от край-небе, Господ и оръдията на Неговия гняв, за да съкрушат цяла земя… Затова ще потреса небето, и земята ще се мръдне от мястото си поради яростта на Господа Саваота, в деня на пламналия Му гняв.“

Докато „всякой дол… се изпълни и всяка планина и хълм… се снишат“, въртенето на Земята около оста й също се променя. Пророк Амос ясно предсказва:

„И в оня ден, казва Господ Бог, ще направя слънцето да залезе по пладне и ще помрача земята посред бял ден…“

Като възкликва: „Ето, настъпва денят Господен“, пророк Захария съобщава на народа, че явлението, свързано със спирането на въртенето на Земята около оста й, ще продължи само един ден:

„В оня ден няма да има светлина, светилата ще се махнат. Тоя ден ще бъде едничък, известен само на Господа: нито ден, нито нощ; само привечер ще се яви светлина.“

В деня Господен, казва пророк Иоил, „слънце и месечина ще потъмнеят и звездите ще загубят светлината си“, „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината — в кръв“.

Месопотамските текстове възхваляват сиянието на планетата и подсказват, че е била видима дори денем: „видима по изгрев, изчезва от поглед по залез“. Един цилиндричен печат от Нипур изобразява група орачи, които благоговейно гледат нагоре към Дванадесетата планета (представена с кръстовидния й символ) (обр. 113).

12-planeta-obr113.pngОбр. 113

Древните народи не само очаквали периодичната поява на Дванадесетата планета, но и картографирали нейната орбита.

Различни библейски откъси — особено в Исаия, Амос и Йов — говорят за придвижването на небесния Бог в различни съзвездия. „Сам той обхожда небесата и броди из най-високите дълбини, обикаля Голямата мечка, Орион, Сириус и южните съзвездия“; „Усмихва се на Телец и Овен, от Телец до Стрелец пътува“[4]. Тези стихове описват планета, която не само орбитира в най-високите небеса, но и идва от юг и се движи по посока на часовниковата стрелка — точно както заключихме въз основа на месопотамските сведения. Пророк Авакум съвсем ясно посочва: „Бог иде от юг[5]… Величието Му покри небесата, и славата Му изпълни земята. Венера[6] е като слънчева светлина; от ръцете Му лъчи…“

Смисълът на един от многобройните месопотамски текстове на тази тема е очевиден:

Планетата на бог Мардук:

при появата си: Меркурий.

Изгрява на тридесет градуса от небесната дъга: Юпитер.

Когато е на небесното бойно поле:

Нибиру.

Както показва схематичната карта, горните текстове не само наричат Дванадесетата планета с различни имена (както предполагат учените). Те описват движението на планетата и трите основни точки, в които от Земята може да се наблюдава появата й и да се картографира (обр. 114).

12-planeta-obr114.pngОбр. 114. Повторната поява на Дванадесетата планета

Първата възможност за наблюдение на Дванадесетата планета е при завръщането й в близост до Земята, когато се изравнява с Меркурий (точка А) — според нашите изчисления, под ъгъл от тридесет градуса спрямо въображаемата небесна ос Слънце-Земя-перигей. Когато още повече се приближава към Земята и сякаш „изгрява“ в земното небе (на още тридесет градуса), планетата пресича орбитата на Юпитер в точка В. Накрая, стигайки до мястото, където се е провела небесната битка, перигея или Кръстопътя, планетата става Нибиру, точка С. Ако прокара въображаема ос между Слънцето, Земята и перигея на Мардуковата орбита, земният наблюдател първо вижда планетата под тридесетградусов ъгъл до Меркурий (точка А). Мардук напредва с още тридесет градуса и пресича орбиталния път на Юпитер в точка В.

После достига апогея си (точка С), Кръстопътя, небесното бойно поле, най-близката му точка до Земята, откъдето отново се отправя по орбитата си към далечния космос.

 

 

Следователно очакването на Страшния съд в древномесопотамските и еврейските текстове (което се отразява в новозаветното очакване на Второто пришествие) се основава на действителни преживявания на земните обитатели: периодичното завръщане на царствената планета в близост до Земята.

Периодичната поява и изчезване на планетата потвърждава предположението, че тя обикаля в орбита около Слънцето. В това се състои сходството й с много комети. Някои от известните комети — например Халеевата, която минава край Земята веднъж на седемдесет и пет години, — са изчезвали за толкова много време, че астрономите са се питали дали наблюдават същото тяло. Други комети са били виждани само веднъж в човешката история и се смята, че орбиталните им цикли се равняват на хилядолетия. Откритата през март 1973 г. комета Кохутек например през януари 1974 г. се приближи на 120 700 800 километра от Земята и отново се скри зад Слънцето. Астрономите изчисляват, че пак ще се появи след 7500–75000 години.

Фактът, че периодичната поява на Дванадесетата планета е известна на човека, показва, че орбиталният й цикъл е по-кратък от този на Кохутек. В такъв случай защо нашите астрономи не подозират за съществуването на това небесно тяло? Всъщност дори два пъти по-къса орбита от изчислената за Кохутек ще отдалечи Дванадесетата планета от нас шест пъти повече от Плутон — разстояние, на което тя няма да се вижда от Земята тъй като в най-добрия случай едва ще отразява слънчевата светлина. Известните планети след Сатурн не са открити чрез наблюдения, а съществуването им е изведено математически. Астрономите са установили, че орбитите на известните планети очевидно търпят въздействие от други небесни тела.

Възможно е астрономите да „открият“ Дванадесетата планета тъкмо по този начин. Вече има предположения, че съществува планета „Х“, която макар и невидима, може да се „усети“ чрез влиянието й върху орбитите на някои комети. През 1972 г. Джоузеср Л. Брейди от лабораторията „Лорънс Ливърмор“ в Калифорнийския университет установи, че несъответствията в орбитата на Халеевата комета навярно се дължат на планета, голяма колкото Юпитер, орбитираща около Слънцето за хиляда и осемстотин години. Той изчислява разстоянието, на което се намира планетата, на 9 656064000 километра, където присъствието й може да се регистрира само математически.

Въпреки че не може да се изключи такъв орбитален цикъл, месопотамските и библейските извори представят убедителни свидетелства, че орбиталният цикъл на Дванадесетата планета е три хиляди и шестстотин години. На шумерски числото 3600 се пише като голям кръг. Епитетът на планетата — „шар“ („върховен владетел“) — също означава „идеален кръг“, „пълен кръг“. Освен това означава числото 3600. И значението на трите понятия — планета/орбита/3600 — не може да е чисто съвпадение.

Вавилонският жрец-астроном Берос съобщава, че преди потопа на Земята царували десетима владетели. Александър Полихистор обобщава сведенията му с думите: „Втората книга съдържа историята на десетимата халдейски царе и продължителността на всяко управление, която общо се равнява на сто и двадесет шара или четиристотин тридесет и две хиляди години и стига до времето на потопа“.

Аристотеловият ученик Абиден също цитира сведението на Берос за десетимата допотопни владетели, които общо управлявали сто и двадесет шара. Той ясно показва, че тези царе и техните градове били в древна Месопотамия:

„Казва се, че първият цар на страната бил Алор… Той управлявал десет шара.

Смята се, че един шар е равен на три хиляди и шестстотин години…

След него Алапър управлявал три шара; наследил го Амилар от град панти-Библон, който царувал тринадесет шара…

След него Аменон царувал дванадесет шара; той бил от град панти-Библон. После бил Мегалур от същото място, осемнадесет шара.

След него Даос, пастирът, управлявал десет шара…

След тях имало други владетели и последен бил Сиситър, така че общо имало десетима царе и царуването им възлиза на сто и двадесет шара.“

 

Аполодор Атински съобщава за праисторическите сведения на Берос по подобен начин: десет владетели царували общо сто и двадесет шара (432000 години) и управлението на всеки от тях се измервало в шарове, единица мярка за време, равна на 3600 години.

С появата на шумерологията били открити и разчетени споменатите от Берос „древни текстове“ — шумерските царски списъци, очевидно залегнали в основата на преданието за десетимата допотопни владетели, управлявали Земята от времето, когато „царската власт беше спусната от небето“, докато „потопът заля цялата Земя“.

Един шумерски царски списък известен като текст W-B/144, документира божествените царе в пет селища или „града“. В първия град, Ериду, имало двама владетели. Текстът поставя пред имената им сричката-титла „А“, която означава „прародител“.

„Когато царската власт беше спусната от небето,

царството първо беше в Ериду.

В Ериду,

А.ЛУ.ЛИМ стана цар; той царува 28800 години.

А.ЛАЛ.ГАР управлява 36000 години,

Двамата царе управляваха 64800 години.“

После царската власт била прехвърлена в други политически центрове, където владетелят се наричал „ен“ или „господар“ (и в един случай носел божествената титла „дингир“).

„Аз напускам Ериду;

царската власт се пренесе в Бад-Тибира.

В Бад-Тибира,

ЕН.МЕН.ЛУ.АН.НА управлява 43200 години.

ЕН.МЕН.ГАЛ.АН.НА управлява 28800 години.

Божественият ДУ.МУ.ЗИ, пастирът, управлява 36000 години.

Тримата царе управляваха 108000 години.“

Списъкът продължава със следващите градове, Ларак и Сипар, и техните божествени владетели и накрая стига до град Шурупак, където бил цар човек от божествен произход. Най-странното във фантастичната продължителност на тези царувания е, че без изключение те са кратни на 3600:

Алулим 8 x 3600 = 28800
Алалгар 10 x 3600 = 36000
Енменлуанна 12 x 3600 = 43200
Енменгаланна 8 x 3600 = 28800
Думузи 10 x 3600 = 36000
Енсипазианна 8 x 3600 = 28800
Енмендуранна 6 x 3600 = 21600
Убартуту 5 x 3600 = 18000

Друг шумерски текст (W-B/62) прибавя към царския списък Ларса и нейните двама божествени владетели и продължителността им на управление също е кратна на 3600 години. С помощта на други писмени паметници стигаме до заключението, че преди потопа в Шумер наистина е имало десетима царе — чието управление според сведенията на Берос общо продължило сто и двадесет шара.

Налага се изводът, че тези шарове също са свързани с орбиталния цикъл „шар“ (3600 години) на планетата „Шар“, „Царската планета“, че Алулим е царувал по време на осем орбити на Дванадесетата планета, Алалгар — на десет и така нататък.

Ако тези допотопни владетели са били, както предполагаме ние, нефилими, дошли на Земята от Дванадесетата планета, не бива да се изненадваме, че продължителността на „царуването“ им се свързва с нейните орбитални цикли. Такъв мандат или управление продължавал от момента на кацане до момента на отлитане — когато от Дванадесетата планета пристигал нов командир, мандатът на предишния приключвал. /Тъй като кацанията и отлитанията трябва да са били свързани с приближаването на Дванадесетата планета към Земята, мандатите на командирите може да са били измервани единствено с тези орбитални цикли или шарове.

Разбира се, можем да се запитаме дали след като, кацнел на Земята, някой от нефилимите можел да остане командир в продължение на 28000 или 36000 години. Нищо чудно, че учените наричат продължителността на тези управления „легендарна“.

Ала какво представлява годината? Нашата „година“ просто е времето, необходимо на Земята да обиколи Слънцето. Тъй като се развил, когато тя вече орбитирала около Слънцето, животът на нашата планета отразява този орбитален цикъл. Ние живеем толкова години, защото биологичните ни часовници са настроени за толкова земни орбити около Слънцето.

Не може да има съмнение, че животът на друга планета би трябвало да е „настроен“ към нейните цикли. Ако траекторията на Дванадесетата планета около Слънцето е такава, че една орбита да се равнява на сто земни орбити, една година на нефилимите ще е равна на сто наши години. Ако орбитата им е хиляда пъти по-дълга от земната, едно земно хилядолетие ще е равно само на една нефилимска година.

Ами ако орбитата им около Слънцето, както смятаме ние, продължава три хиляди и шестстотин земни години? Тогава три хиляди и шестстотин наши години ще са равни само на една година от техния календар и живот. Така царските мандати, за които говорят шумерите и Берос, няма да са нито „легендарни“, нито фантастични: те ще продължават пет, осем или десет нефилимски години.

В предишните глави отбелязахме, че възходът на човечеството към цивилизация — чрез намесата на нефилимите — преминал през три стадия, разделени на периоди от по 3600 години: неолитна епоха (около 11000 г. пр.Хр.), керамична фаза (около 7400 г. пр.Хр.) и внезапната шумерска цивилизация (около 3800 г. пр.Хр.). В такъв случай има голяма вероятност нефилимите периодично да са наблюдавали (и да са решавали да продължат) човешкото развитие, тъй като можели да се събират на съвет всеки път щом Дванадесетата планета се приближавала към Земята.

Много учени (например Хайнрих Цимерн във „Вавилонското и еврейското Битие“) посочват, че Старият завет също съдържа предания за допотопни вождове или прародители и че родът от Адам до Ной (героя на Потопа) изброява десет такива владетели. Като разглежда историята преди потопа в перспектива, Битие (глава 6) описва разочарованието на Господ от човека. „И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята… И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих.“

„И рече Господ (Бог): няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът; и дните му бяха сто и двайсет години.“

Поколения учени са чели този стих „нека дните им бъдат сто и двайсет години“[7] все едно, че Бог дарява сто и двадесет години живот на човека. Ала това просто не е логично. Ако текстът се отнася за намерението на Господ да погуби човечеството, защо в същото време му предлага дълъг живот? И ние установяваме, че водите на Потопа едва са се отдръпнали, а Ной живял много повече от предполагаемия срок от сто и двадесет години, както и неговите потомци Сим (600), Арфаксад (438), Сала (433) и така нататък.

В стремежа си да свържат тези сто и двадесет години с човека, учените пренебрегват факта, че библейският език не използва бъдеще — „дните му ще бъдат“, — а минало време: „и дните му бяха сто и двайсет години“. Тогава очевидният въпрос е за чии дни става въпрос?

Нашето заключение е, че сто и двадесетте години живот се отнасят за божеството.

Поставянето на важните събития в съответния им хронологичен контекст е обща особеност на шумерските и вавилонските епоси. „Епос за Сътворението“ започва с думите „Енума елиш“ („Когато във висините“). Разказът за срещата на бог Енлид и богиня Нинлил е във времето „когато човекът още не беше сътворен“ и така нататък.

Езикът и смисълът на глава 6 от Битие имат същата цел — да поставят важните събития на Потопа в съответния им хронологичен контекст. Първата дума от първия стих на глава 6 е „когато“:

„Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери…“

Това било времето, продължава разказът, когато:

„… синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са съвместими и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.“

Това било времето, когато:

„… Имаше на земята нефилими, особено пък откакто синовете на роговете почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време човеци на шем.“

И тъкмо по онова време Потопът щял да изличи човека от лицето на Земята.

Кога точно било това?

Третият стих недвусмислено ни съобщава: когато годините на божеството били сто и двадесет. Сто и двадесет „години“ не на човека или на Земята, а на „силните“, човеците от ракетите, нефилимите. А тяхната година била шарът — три хиляди и шестстотин земни години.

Тази интерпретация не само изяснява объркващите стихове на глава 6 от Битие, но и показва, че стиховете съответстват на шумерските сведения: от първото кацане на нефилимите на Земята до Потопа са изтекли 120 шара, 432000 земни години.

Въз основа на нашите изчисления за датата на Потопа ние поставяме първото кацане на нефилимите преди около четиристотин и петдесет хиляди години.

 

 

Преди да се обърнем към древните документи, за да потърсим сведения за пътуванията и заселването на нефилимите на Земята, трябва да отговорим на два основни въпроса. Възможно ли е на друга планета да еволюират същества, които очевидно не се различавали много от нас? Възможно ли е преди половин милион години такива същества да са били в състояние да извършват междупланетни пътувания?

Първият въпрос е свързан с по-фундаментален проблем: съществува ли живот, какъвто го познаваме ние, другаде, освен на планетата Земя? Днес учените знаят, че има безброй галактики като нашата, които се състоят от безчет звезди като нашето Слънце, с астрономически брой планети, осигуряващи всевъзможни комбинации от температура, атмосфера и химически вещества, даващи милиарди шансове за Живот.

Те също са установили, че нашето междупланетно пространство не е празно. Например в космоса има водни молекули, за които се предполага, че са останки от облаци от ледени кристали, очевидно обгръщащи звездите в ранните стадии от тяхното развитие. Това откритие потвърждава многократните споменавания в месопотамските текстове за водите на Слънцето, които се смесили с водите на Тиамат.

В междупланетния космос също са открити основните молекули на живата материя и това опровергава твърдението, че животът може да съществува само при определени атмосферни или температурни условия. Нещо повече, отхвърлена е идеята, че единствен източник на енергия и топлина за живите организми е Слънцето. Така космическият кораб „Пайъниър 10“ установи, че макар да е много по-отдалечен от Слънцето, Юпитер е толкова горещ, че трябва да притежава собствени източници на енергия и топлина.

Планетите, чиито недра изобилстват на радиоактивни елементи, не само ще генерират собствена топлина, но и ще са подложени на силна вулканична активност. Тази вулканична активност води до образуване на атмосфера. Ако е достатъчно голяма, за да упражнява силно гравитационно привличане, планетата ще запази атмосферата си за почти неограничено време. Тази атмосфера на свой ред създава парников ефект: тя защитава планетата от студа на външния космос и задържа топлината й — както ни топлят дрехите, задържайки телесната ни топлина. Като имаме предвид това, описанията на Дванадесетата планета в древните текстове като „облечена в сияние“ придобиват нещо повече от поетично значение. Тя винаги е била описвана като сияйна планета — „най-сияен от боговете е той“ — и изображенията й я представят като лъчисто тяло. Дванадесетата планета можела да генерира собствена топлина и да я задържа, благодарение на атмосферната си обвивка (обр. 115).

12-planeta-obr115.pngОбр. 115

Учените също са стигнали до неочакваното заключение, че животът не само може, но и навярно е еволюирал на други планети (Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун). Те са изградени от по-леките елементи на Слънчевата система, имат състав, по-близък до този на вселената като цяло, и атмосферите им предлагат изобилие от водород, хелий, метан, амоняк и може би неон и водни пари — всички елементи, необходими за образуването на органични молекули.

Водата е най-важна за живота, такъв, какъвто го познаваме. Месопотамските текстове не оставят съмнение, че на Дванадесетата планета имало много вода. Списъкът с петдесетте имена на планетата в „Епос за Сътворението“ съдържа група наименования, възхваляващи нейните водни аспекти. Основани на епитета А.САР („воден цар“), тези имена характеризират планетата като А.САР.У („възвишен светъл воден цар“), А.САР.У.ЛУ.ДУ („възвишен светъл воден цар, чиито дълбини са изобилни“) и така нататък.

Шумерите не се съмнявали, че Дванадесетата планета е зелен свят на живота. Всъщност те я наричали НАМ.ТИЛ.ЛА.КУ, „богът, който поддържа живота“. Той също бил „дарител на култивиране“, „творец на зърното и тревите, който кара растенията да никнат… който отваря изворите, отпуска изобилна вода“ — „напоител на небето и Земята“.

Животът, заключили са учените, не е еволюирал на земните планети с техните тежки химични съставки, а във външните краища на Слънчевата система. Оттам е дошла Дванадесетата планета, червеникаво сияйно небесно тяло, генериращо и излъчващо собствена топлина, чиято атмосфера е осигурила елементите, необходими за химията на живота.

Ако е останала някаква загадка, това е появата на живота на Земята. Нашата планета се е образувала преди около 4500000000 години и учените смятат, че неколкостотин милиона години по-късно вече са съществували по-прости форми на живот. Това просто е прекалено скоро. Съществуват също така някои податки, че най-старите и прости форми на живот, датиращи отпреди повече от 3000000000 години, са съдържали молекули от биологичен, а не небиологичен произход. Казано иначе, това означава, че животът, съществувал на Земята толкова скоро след нейното образуване, произлизал от друга, по-ранна форма на живот, а не е резултат на комбинация от безжизнени химически вещества и газове.

Всичко това показва на смутените учени, че на Земята се е развил живот, който не би могъл лесно да еволюира на нашата планета. През септември 1973 г. Нобеловите лауреати Франсиз Крик и д-р Леели Оргъл публикуваха в научното списание Icarus теорията, че „животът на Земята може да се е появил от миниатюрни организми, дошли от далечна планета“.

Техните проучвания излизат извън рамките на досегашните теории за произхода на живота на Земята. Защо целият земен живот има само един генетичен код? Ако животът е възникнал в „първичната супа“, както смятат повечето биолози, би трябвало да се развият организми с разнообразни генетични кодове. Освен това защо молибденът играе ключова роля в ензимни реакции от извънредно значение за живота, след като този елемент е изключително рядък? Защо елементи, които са по-разпространени на Земята, като хром и никел, почти не участват в биохимичните реакции?

Странната теория на Крик и Оргъл не само предполага, че целият живот на Земята е произлязъл от организъм от друга планета, но и че това „посяване“ е било съзнателно — че разумни същества от друга планета са пратили космически кораб със „семето на живота“ с цел да положат началото на жизнена верига на нашия свят.

Без да разполагат с данните, изложени в тази книга, тези двама прочути учени стигат съвсем близо до реалния факт. Не е имало преднамерено „посяване“, а небесен сблъсък. Една животворна планета, Дванадесетата планета, и нейните сателити се сблъскали с Тиамат и я разцепили на две. От едната й половина се образувала Земята.

По време на този сблъсък животворната почва и въздух на Дванадесетата планета „засели“ Земята и й предали сложните биологични ранни форми на живот, за чието скорошно появяване няма друго обяснение.

Ако е възникнал дори само един процент по-рано, отколкото на Земята, животът на Дванадесетата планета се е появил около 45000000 години по-рано. Дори при тази нищожна разлика по времето, когато на Земята едва са започвали да се появяват първите дребни бозайници, на Дванадесетата планета вече трябва да са живели същества, развити колкото човека.

Тази преднина на живота на Дванадесетата планета позволява преди петстотин хиляди години нейният народ да е бил в състояние да извършва междупланетни пътувания.

Бележки

[1] Преводът следва версията на автора. — Б.пр.

[2] Преводът следва версията на автора. — Б.пр.

[3] В каноничния български превод на Стария завет, „твърдта“. — Б.пр.

[4] Преводът следва версията на автора. — Б.пр.

[5] В каноничния български превод на Стария завет, „Теман“. — Б.пр.

[6] В каноничния български превод на Стария завет, „блясъкът Му“. — Б.пр.

[7] Включително каноничния български превод на Стария завет. — Б.пр.