Зекария Сичин
Дванадесетата планета (11)

7. Епосът за Сътворението

Над фигурите на богове и хора върху повечето древни цилиндрични печати се изобразяват символи на някои небесни тела от нашата слънчева система.

Един акадски печат от III хил. пр.Хр., днес в Предноазиатския отдел на Държавния музей в Източен Берлин (каталожен №VA/243), се отличава от обичайния начин на изобразяване на небесните тела. Този път те не са представени поотделно, а като група от единадесет сфери, обикалящи около голяма лъчиста звезда. Това очевидно е изображение на Слънчевата система, както е била позната на шумерите: система, състояща се от дванадесет небесни тела (обр. 99).

Ние обикновено схематично изобразяваме нашата слънчева система като редица планети, отдалечени на все по-голямо разстояние от Слънцето. Но ако представим планетите не в редица, а в кръг (първо най-близката, Меркурий, после Венера, Земята и така нататък), резултатът ще е нещо като обр. 100. (Всички скици са схематични и без мащаб. Орбитите на планетите на следващите скици за удобство са кръгли, а не елипсовидни.)

Ако по-внимателно разгледаме увеличението на Слънчевата система, изобразена на цилиндричния печат VA/243, виждаме, че „точките“ около звездата всъщност са сфери, чиято големина и ред съвпадат с тези на Слънчевата система от обр. 100. След малкия Меркурий идва по-голямата Венера. Голяма колкото нея, Земята е придружена от малката Луна. Обратно на посоката на часовниковата стрелка следва Марс, който вярно е изобразен като по-малък от Земята, но по-голям от Луната и Меркурий (обр. 101).

Древното изображение обаче представя и една неизвестна ни планета — значително по-голяма от Земята, но по-малка от Юпитер и Сатурн, които очевидно идват след нея. Следващите две планети точно съответстват на нашите Уран и Нептун. Накрая е най-малката планета Плутон, но не на мястото, на което го поставяме днес (след Нептун), а между Сатурн и Уран.

Шумерското изображение разглежда Луната като пълноправно небесно тяло и представя всички известни ни планети във верния ред (освен Плутон) и с точната им големина.

Това датиращо отпреди четири хиляди и петстотин години изображение обаче твърди, че между Марс и Юпитер има — или че е имало — друга голяма планета. Както ще видим, това е Дванадесетата планета, планетата на нефилимите.

Ако тази шумерска небесна карта беше открита и проучена преди два века, астрономите щяха да сметнат шумерите за абсолютни невежи, които глупаво си представят още планети след Сатурн. Само че днес ни е известно, че Уран, Нептун и Плутон наистина съществуват. Дали шумерите са си въобразявали другите несъответствия, или нефилимите вярно са ги осведомили, че Луната е пълноправен член на Слънчевата система, Плутон се намира близо до Сатурн и че между Марс и Юпитер има Дванадесета планета?

Старата теория, че Луната е само „замръзнала топка за голф“, беше отхвърлена едва след успешния завършек на няколко американски експедиции „Аполо“. Най-логичните предположения бяха, че Луната е парче материя, отделило се от Земята, когато нашата планета все още е била течна. Ако не били милионите метеорити, които оставили кратери по лицето на Луната, тя щяла да е безлик и безжизнен къс втвърдена материя, който завинаги следва Земята.

Направените от автоматични сателити наблюдения обаче започнаха да оспорват тези остарели твърдения. Оказа се, че химическият и минералният състав на Луната е достатъчно различен от земния, за да опровергае теорията за „откъсването“. Експериментите, проведени на Луната от американските космонавти, проучването и анализът на почвените и скалните проби, които те донесоха оттам, несъмнено доказват, че макар в момента да е гола, тя някога е била „жива планета“. Също като Земята, тя е изградена от пластове, което означава, че се е втвърдила след като първоначално се е намирала в течно състояние. Също като Земята, тя генерира топлина, но докато земната идва от радиоактивни материали, „врящи“ в земните недра под огромно налягане, лунната очевидно идва от пластове радиоактивни материали, лежащи почти на повърхността. Тези материали обаче са прекалено тежки, за да „изплуват“ отгоре. Тогава каква е причината да се отложат близо до повърхността на Луната?

Гравитационното поле на Луната, изглежда, е променливо, сякаш огромни късове тежка материя (например желязо) не са потънали равномерно до нейното ядро, а са се пръснали наоколо. Под въздействието на какъв процес или сила, ще попитаме ние? Има свидетелства, че древните скали на Луната са били магнитни. Има и свидетелства, че магнитните полета са се променили или обърнали. Дали причината е неизвестен вътрешен процес, или неопределено външно влияние?

Космонавтите от „Аполо 16“ откриха на Луната скали (наречени „брекча“), които се образуват от разбиването на здрави скали и повторното им спояване под въздействие на внезапна силна топлина. Кога и как са се разбили и повторно са се споили тези скали? Други материали на лунната повърхност са богати на редките радиоактивен калий и фосфор, материали, които на Земята са дълбоко под повърхността.

Сравнявайки тези находки, днес учените са сигурни, че Луната и Земята са се образували приблизително от еднакви елементи по горе-долу едно и също време, но са еволюирали като отделни небесни тела. Според специалистите от Националното управление по въздухоплаване и космонавтика на САЩ (НАСА) през първите петстотин милиона години Луната се е развивала „нормално“. После, твърдят те, (както съобщава „Ню Йорк Таймс“):

„Най-катастрофалният период настъпил преди четири милиарда години, когато в Луната се разбили небесни тела, големи колкото градове и малки държави, и образували нейните грамадни кратери и високи планини.

Огромните количества радиоактивни материали, останали от сблъсъците, започнали да загряват скалите под повърхността, да ги спояват и да изхвърлят морета от лава през цепнатините на повърхността.

«Аполо 15» откри скално свлачище в кратера Циолковски, шест пъти по-голямо от най-голямото скално свлачище на Земята. «Аполо 16» установи, че от сблъсъка, довел до образуването на Нектарното море, са се пръснали отломки на разстояние хиляда и петстотин километра.

«Аполо 17» кацна близо до плато, осем пъти по-високо от най-високото на Земята, което означава, че е образувано при трус, осем пъти по-силен от най-силното земетресение в историята.“

Конвулсиите, последвали това космическо събитие, продължили около осемстотин милиона години и лунният строеж и повърхност придобили замръзналия си вид преди около 3.2 милиарда години.

В такъв случай шумерите основателно са изобразявали Луната като самостоятелно небесно тяло. И както скоро ще се убедим, те също са ни оставили текст, обясняващ и описващ космическата катастрофа, за която говорят специалистите от НАСА.

Наричат планетата Плутон „загадка“. Докато орбитите на другите планети около Слънцето съвсем слабо се отклоняват от идеалния кръг, отклонението („ексцентричност“) на Плутон е такова, че той има най-издължената и елипсовидна орбита. Докато другите планети орбитират около Слънцето повече или по-малко в една и съща равнина, Плутон обикаля по равнина, която има седемнадесетградусово отклонение от другите. Поради тези две необикновени специфики на орбитата си, Плутон е единствената планета, която пресича орбитата на друга планета, Нептун.

По големина Плутон всъщност е в класа на „спътниците“: неговият диаметър е 5794 километра, не много по-голям от този на Тритон, сателит на Нептун, или Титан, един от десетте спътника на Сатурн. Поради необичайните му особености, учените предполагат, че този „неудачник“ е започнал небесния си живот като спътник, който някак е успял да избяга от господаря си и е влязъл в самостоятелна орбита около Слънцето.

Както скоро ще видим, това наистина е така — според шумерските текстове.

И сега стигаме до кулминацията на нашето търсене на отговори на прадревните небесни събития: съществуването на Дванадесетата планета. Колкото и поразително да звучи, нашите астрономи търсят свидетелства, че някога такава планета наистина е съществувала между Марс и Юпитер.

Към края на XVIII в., още преди откриването на Нептун, неколцина астрономи доказали, че „планетите са разположени на определени разстояния от Слънцето според определен закон“. Това предположение, станало известно като Закон на Боде, убедило учените, че на място, където дотогава не било известно да съществува небесно тяло — тоест между орбитите на Марс и Юпитер — трябвало да се върти друга планета.

Подтикнати от тези математически изчисления, астрономите започнали да наблюдават небето в посочената зона и да търсят „липсващата планета“. В първия ден на XIX в. италианският астроном Джузепе Пиаци открил на точно изчисленото разстояние една съвсем малка планета (с диаметър седемстотин и осемдесет километра), която нарекъл Церера. До 1804 г. броят на откритите астероиди („малки планети“) нараснал до четири. Днес са известни близо три хиляди астероида, които орбитират около Слънцето в така наречения астероиден пояс. Това несъмнено са останки от планета, която се е пръснала на парчета. Руските астрономи я нарекоха Фаетон („колесница“).

Макар да са сигурни, че такава планета е съществувала, астрономите не могат да обяснят нейното изчезване. Дали се е самовзривила? Но тогава парчетата й щяха да се разлетят във всички посоки, а не да останат в един пояс. Ако липсващата планета е била разбита при сблъсък, къде е небесното тяло, виновно за катастрофата? Дали и то се е пръснало? Но общото количество на отломките, които обикалят около Слънцето, не е достатъчно дори само за една планета, камо ли за две. Освен това, ако представляват останки от две планети, астероидите трябваше да са запазили тяхното осево въртене. Но всички астероиди имат еднакво осево въртене, което показва, че произхождат от едно небесно тяло. Тогава как се е пръснала липсващата планета и каква е причината за това?

Отговорите на тези загадки са ни оставени от древността.

 

 

Преди около век разчитането на месопотамските текстове неочаквано довежда до откритието, че докато някои от тях са синхронни, други са по-ранни от части от Светото писание. През 1872 г. Еберхард Шредер публикува „Клинописът и Старият завет“, с която поставя началото на истинска лавина от книги, статии, лекции и дебати, продължили половин столетие. Имало ли е връзка в древността между Вавилон и Библията? Заглавията провокативно потвърждават или отхвърлят: BABEL UND BIBEL^[1].

Един от текстовете, открити от Хенри Лейърд в руините на Ашурбанипаловата библиотека в Ниневия, разказва история за Сътворението, която много напомня старозаветната версия в Битие. Фрагментираните плочки, за пръв път събрани и публикувани от Джордж Смит през 1876 г. („Халдейското Битие“), убедително показват, че е съществувал акадски текст, написан на старовавилонски диалект, който разказва как някакво божество сътворило небето, Земята и всичко на Земята, включително човека.

Днес съществува огромна литература, която сравнява месопотамския текст с библейския разказ. Вавилонското божество свършило работата си, ако не за шест „дни“, поне за шест плочки. Аналогично на библейския седми Божи ден на почивка и радост от Неговото творение, месопотамският епос посвещава седмата плочка на възхвала на вавилонското божество и неговите постижения. Л. У. Кинг адекватно озаглавява авторитетното си проучване по този въпрос „Седемте плочки на Сътворението“.

Днес наричан „Епос за Сътворението“, в древността текстът бил известен с началните си думи „Енума елиш“ („Когато във висините“). Библейският разказ за Сътворението започва със сътворяването на небето и Земята, докато месопотамският е истинска космогония — той излага по-ранните събития, които ни отвеждат в началото на времето:

Енума елиш ла набу шамаму

Когато във висините небето не беше наречено

шаплиту аматум шума ла закрат…

и долу твърдта Земята нямаше име…

Тогава, разказва епосът, две първични небесни тела родили няколко небесни „богове“. Броят на небесните същества растял, те вдигали все по-голям шум и смутили първичния баща. Неговият верен пратеник го предупредил да вземе строги мерки и да укроти младите богове, ала те се нахвърлили върху него и му отнели способността да се възпроизвежда. Първичната майка се опитала да им отмъсти. Богът, който ръководел бунта срещу първичния баща, отправил на другите ново предложение: младият му син да бъде поканен в съвета на боговете и да получи върховенство, за да може да се бие без чужда помощ с „чудовището“, което се оказала майка им.

Получил върховенството, младият бог — според вавилонската версия Мардук — се изправил срещу чудовището и след свирепа борба победил майка си и я разсякъл на две. От едната част направил небето, а от другата — Земята.

После обявил твърд ред в небето и определил постоянно положение на всеки небесен бог. На Земята създал планините, моретата и реките, установил сезоните, сътворил растенията и човека. Вавилон и неговият висок храм били земни копия на небесния дом. Боговете обявили Мардук за върховен бог и му дали „петдесетте имена“ — прерогативите и числовия ранг на енлилството.

С откриването и превеждането на нови плочки станало ясно, че текстът не е обикновено литературно произведение: това бил най-светият вавилонски историко-религиозен епос, четен по време на новогодишните ритуали. Предназначена да утвърждава върховенството на Мардук, вавилонската версия го превръщала в герой на историята за Сътворението. Това обаче не винаги било така. Достатъчно свидетелства показват, че вавилонската версия на епоса била майсторски религиозно-политически фалшификат на по-древни шумерски варианти, герои на които били Ану, Енлил и Нинурта.

Ала независимо как се наричат актьорите в тази небесна и божествена драма, разказът всъщност е древен колкото самата шумерска цивилизация. Повечето учени го разглеждат като философски трактат — най-ранната версия на вечната борба между доброто и злото — или като алегоричен разказ за зимата и лятото, изгрева и залеза, смъртта и възраждането.

Но защо да не приемем епоса буквално, просто като изложение на известните на шумерите космологични факти, съобщени им от нефилимите? Този смел и новаторски подход ни позволява да установим, че „Епосът за Сътворението“ идеално обяснява събитията, които навярно са протекли в нашата слънчева система.

Сцената, на която се разиграва небесната драма на „Енума елиш“, е първичната вселена. Небесни актьори са създателите и създаваните. Първо действие:

Когато във висините небето не беше наречено

и долу Земята нямаше име,

не съществуваше нищо освен първичния АПСУ, родителят техен,

МУММУ и ТИАМАТ — която всички роди,

и смесиха се техните води.

 

Още не растеше тръстика, не се бяха появили блатата.

Боговете още не бяха родени.

Нищо нямаше име, съдбата на нищо начертана не беше,

тогава боговете бяха сътворени.

С няколко замаха на тръстиковото си стило по първата глинена плочка — девет кратки реда — древният поет-хронист успява да ни настани в средата на първия ред и драматично да вдигне завесата на най-величественото представление: Сътворението на нашата слънчева система.

В космическите простори предстои да се появят „боговете“ — планетите, — да получат имена, да бъдат установени „съдбите“ им — техните орбити. Съществуват само три тела: „първичният АП.СУ“ („който съществува от началото“), МУМ.МУ („който беше роден“) и ТИАМАТ („девицата на живота“). „Водите“ на Апсу и Тиамат се смесили и текстът ясно показва, че няма предвид водите, в които расте тръстика, а първичните води, основните животворни елементи на вселената.

В такъв случай Апсу е Слънцето, „което съществува от началото“.

Най-близо до него е Мумму. По-нататък епическото повествование ясно показва, че Мумму бил довереният помощник и пратеник на Апсу: подходящо описание на Меркурий, малката планета, която бързо обикаля около своя исполински господар. Всъщност тъкмо такава била и представата на древните гърци и римляни за бога-планета Меркурий: бързоногия пратеник на боговете.

После идва Тиамат. Тя била „чудовището“, което по-късно разбил Мардук — „липсващата планета“. Ала в прастари времена тя била първата девица-майка на първата божествена троица. Пространството между нея и Апсу не било пусто — то било запълнено с първичните елементи на Апсу и Тиамат. Тези „води“ се „смесили“ и между тях се образували двама небесни богове — планети.

Смесиха се техните води…

Помежду им се образуваха боговете:

Бог ЛАХМУ и бог ЛАХАМУ се родиха,

по име бяха наречени.

Етимологически имената на тези две планети произлизат от корена ЛХМ („воювам“). Древните са ни завещали преданието, че Марс бил бог на войната, а Венера — на любовта и войната. ЛАХМУ и ЛАХАМУ са съответно мъжко и женско имена и следователно идентичността на боговете от епоса и планетите Марс и Венера се потвърждава етимологически и митологически. Тя се потвърждава и астрономически, тъй като „липсващата планета“ Тиамат се намира след Марс. Марс и Венера са разположени в пространството между Слънцето (Апсу) и „Тиамат“. Можем да илюстрираме това заключение като проследим шумерската небесна карта (обр. 102–103).

Процесът на образуване на Слънчевата система продължил. Родили се Лахму и Лахаму — Марс и Венера — но още:

Преди да пораснат на възраст

и определената големина да достигнат,

образуваха се бог АНШАР и бог КШПАР

и [по големина] ги надминаха.

Удължаваха се дните и умножаваха се годините.

Бог АНУ техен син стана — на предците свои съперник.

Сетне първородният син на Аншар, Ану,

като свой равен и свое подобие роди НУДИМУД.

Първо действие от епоса за Сътворението бързо се разиграва пред очите ни с напрежение, което се равнява единствено на прецизността на повествованието. Научаваме, че Марс и Венера трябвало да пораснат до определена големина, ала още преди да приключи образуването им, се появили други две планети. Те били величествени, както свидетелстват имената им — АН.ШАР (владетел, „пръв в небето“) и КИ.ШАР („пръв на твърдта“). Те надминали по големина първата двойка. Описанието, епитетите и разположението на тази втора двойка показват, че това са Сатурн и Юпитер (обр. 104).

Изтекло известно време („умножаваха се годините“) и се появила трета двойка планети. Пръв бил АНУ, по-малък от Аншар и Ки-шар („техен син“), но по-голям от първите планети („на предците свои съперник“ по големина). После Ану на свой ред родил свой близнак, „свой равен и свое подобие“. Вавилонската версия нарича планетата НУДИМУД, епитет на Еа/Енки. Описанията на големината и разположението отново съответстват на следващите известни две планети от нашата слънчева система, Уран и Нептун.

Остава още една външна планета, тази, която наричаме Плутон. „Епосът за Сътворението“ нарича Ану „първородният син на Аншар“, с което загатва, че Аншар/Сатурн ще „роди“ още един планетен бог. Творбата споменава за това небесно божество по-нататък, когато разказва как Аншар праща своя вестоносец ГАГА с различни задачи при други планети. По функции и положение Гага, изглежда, е равен на пратеника на Апсу, Мумму, което напомня многобройните прилики между Меркурий и Плутон. В такъв случай Гага бил Плутон, но в небесната си карта шумерите не го поставяли след Нептун, а до Сатурн, чийто „пратеник“ или спътник бил той (обр. 105).

С това свършва Първо действие от „Епос за Сътворението“. Образувала се е слънчева система, която се състои от Слънцето и девет планети:

СЛЪНЦЕ — Апсу, „който съществува от началото“.

МЕРКУРИЙ — Мумму, съветник и пратеник на Апсу.

ВЕНЕРА — Лахаму, „господарката на битките“.

МАРС — Лахму, „божество на войната“.

?? — Тиамат, „девицата, която даде живот“.

ЮПИТЕР — Кишар, „пръв на твърдта“.

САТУРН — Аншар, „пръв в небето“.

ПЛУТОН — Гага, съветник и пратеник на Аншар.

УРАН — Ану, „онзи от небето“.

НЕПТУН-Нудимуд (Еа), „изкусен творец“.

 

Къде са Земята и Луната? Те още не били създадени, резултат от предстоящ космически сблъсък.

С края на величествената драма на раждането на планетите авторите на епоса за Сътворението вдигат завесата на Второ действие, драма за небесен катаклизъм. Новосътвореното планетно семейство далеч не било стабилно. Планетите гравитирали помежду си, приближавали се към Тиамат, смущавали и застрашавали първичните тела.

Обединиха се божествените братя,

назад-напред се носеха и Тиамат тревожеха.

Смущаваха „корема“ на Тиамат

с лудориите си в небесните обиталища.

Да заглуши врявата им не можеше Апсу.

Тиамат беше онемяла от държанието им.

Мерзки бяха постъпките им…

Смущаващо беше държанието им.

Тук очевидно става въпрос за непостоянни орбити. Новите планети „назад-напред се носеха“, прекалено много се приближавали една до друга („обединиха се“), пресичали орбитата на Тиамат, приближавали се до „корема“ й, „смущаващо“ било „държанието им“. Макар че била застрашена главно Тиамат, Апсу също намирал поведението на планетите за „мерзко“. Той обявил намерението си да ги унищожи, да ги „погуби“. Апсу се съюзил с Мумму, тайно се посъветвал с него. Ала боговете подслушали „каквото двамата се наговориха“ и онемели от ужас. Единственият, който запазил здрав разум, бил Еа. Той измислил план да „излее сън връз Апсу“. Когато другите небесни богове одобрили замисъла, Еа „начерта точна карта на вселената“ и омагьосал първичните води на слънчевата система.

Каква била тази магия или сила, упражнена от „Еа“ (планетата Нептун) — тогава най-външното небесно тяло, — докато орбитирал около Слънцето и кръжал около всички други планети? Дали орбитата му около Слънцето въздействала върху магнитното поле на небесното светило и оттам върху радиоактивното му излъчване? Или при образуването си самият Нептун излъчил някаква невъобразимо силна радиация? Каквото и да било това въздействие, епосът го оприличава на „изливане на сън“ — успокоително въздействие — върху Апсу (Слънцето). Дори „Мумму, съветникът, безсилен беше да помръдне“.

Също като в библейската история за Самсон и Далила, героят — обладан от сън — лесно бива лишен от силата си. Еа се хвърлил към Апсу, за да го лиши от възпроизводствените му функции. Като угасил огромни изригвания на първична материя, Еа/Нептун „свали на Апсу тиарата, грабна наметалото му сияйно“. Апсу бил „победен“. Мумму вече не можел да обикаля навсякъде. Той бил „завързан и захвърлен“, безжизнена планета, зарязана до господаря й.

Като лишили Слънцето от способност за възпроизводство — прекратили процеса на излъчване на енергия и материя за образуване на нови планети, — боговете установили временен покой в слънчевата система. Победата била затвърдена с промяна на значението и разположението на Апсу. Оттогава този епитет се отнасял за „дома на Еа“. Нови планети можели да се образуват единствено от новия Апсу — от „Дълбините“ — далечните краища на космоса, където орбитирала най-външната планета.

Колко време минало, докато отново бил нарушен небесният мир? Епосът не казва. Но след кратък антракт той вдига завесата на Трето действие:

В залата на съдбите, мястото на участта,

роден беше бог, най-способният и мъдрият,

в сърцето на Дълбините сътворен беше МАРДУК.

Към актьорите се присъединява нов небесен „бог“ — нова планета. Той се образува в Дълбините, в далечния космос, в зона, където му е определено орбитално движение — „съдбата“ на планетите. Привлечен е в слънчевата система от най-външната планета: „роди го Еа“ (Нептун). Новата планета представлявала невероятна гледка:

Мамеща беше снагата му, искряха очите му,

господарска беше походката му, внушителна като от старото време…

Много високо беше над боговете…

Той бе най-висок от боговете, ненадминат беше ръстът му,

крайниците му бяха огромни, много висок беше той.

Появилият се от далечния космос Мардук все още бил новородена планета, бълвал огън и излъчвал радиация. „Когато устни помръднеше, изригваше огън.“

Когато Мардук се приближил към другите планети, „те отгоре му хвърлиха блясъка си“ и той ярко засиял, „облечен в сиянието на десет богове“. Следователно неговото приближаване предизвикало електрически и други излъчвания от другите тела от Слънчевата система. И една-единствена дума потвърждава нашето тълкуване на епоса за Сътворението: очаквали го десет небесни тела — Слънцето и още само девет планети.

Епическото повествование ни води по бързата орбита на Мардук. Той първо минава покрай планетата, която го е „родила“, която го е привлякла в Слънчевата система, планетата Еа/Нептун. Когато Мардук се приближава до нея, гравитационното й привличане става по-силно. Тя заобикаля пътя на Мардук, „правейки го удобен за своята цел“.

По това време Мардук трябва все още да е в съвсем течно състояние. Когато минава покрай Еа/Нептун, гравитационното привличане кара едната му страна да се издуе, като че ли има „втора глава“. По време на преминаването му обаче не се откъснала никоя негова част. Ала когато се приближил до Ану/Уран, от него започнали да се откъсват парчета материя и това довело до образуването на четири спътника на Мардук. „Приближи се Ану и оформи четирите страни, придаде мощта им на водача на войнството“. Наречени „ветрове“, четирите сателита влезли в бърза орбита около Мардук и се „понесоха като вихрушка“.

Редът на преминаване — първо край Нептун, после край Уран — показва, че Мардук не идвал в Слънчевата система от орбиталната посока на системата (обратна на часовниковата стрелка), а от срещуположната посока и се движел по посока на часовниковата стрелка. Скоро планетата попаднала под влиянието на огромните гравитационни и магнитни сили на исполина Аншар/Сатурн, после на Кишар/Юпитер. Пътят на Мардук се извил още по-навътре — към центъра на Слънчевата система, към Тиамат (обр. 106).

Приближаването на Мардук скоро започнало да смущава Тиамат и вътрешните планети (Марс, Венера, Меркурий). „Потоци породи той, смути Тиамат, боговете не бяха в покой, а като в буря се носеха.“

Въпреки че тук редовете на древния текст са отчасти повредени, можем да прочетем, че приближаващата се планета „прониза очите им“. Самата Тиамат „смутено крачеше“ — очевидно с нарушена орбита.

Гравитационното привличане на приближаващата се голяма планета скоро започнало да откъсва парчета от Тиамат. От средната й част се появили единадесет „чудовища“, „ревящо и беснеещо“ ято от сателити, които „се отделиха“ от нейното тяло и „поеха до Тиамат“. Готвейки се да се изправи срещу връхлитащия Мардук, тя „увенча ги със сияние“ и им придала вид на „богове“ (планети).

От особено значение за епоса и месопотамската космогония е главният спътник на Тиамат, който бил наречен КИНГУ, „първородният от боговете, които образуват нейния съвет“.

Въздигна тя Кингу,

сред тях велик го направи…

на битката командването

в ръцете му даде.

Подложен на противодействащи си гравитационни привличания, този голям сателит на Тиамат започнал да се придвижва към Мардук. Именно това даряване на плочка на съдбите — самостоятелна планетна орбита — особено разстроило външните планети. Кой дал на Тиамат правото да създава нови планети, попитал Еа. Той отнесъл проблема към Аншар, исполина Сатурн.

Всичко, което Тиамат бе замислила, пред него повтори:

… тя съвет си направи и беснее от ярост…

тя оръжия безподобни създаде, роди божествени чудовища…

единадесет такива роди;

от боговете в съвета си

тя издигна Кингу, първородния си син, направи го главен…

тя му даде плочка на съдбите, пристегна я

на гръдта му.

Аншар се обърнал към Еа и го попитал дали може да убие Кингу. Отговорът е изгубен поради фрагментарния характер на плочките, но очевидно отговорът на Еа не задоволил Аншар, защото той се обърнал към Ану (Уран) и го попитал дали ще „идеш срещу Тиамат да се изправиш“. Ала Ану „срещу нея да се изправи не успя и обратно се върна“.

Напрежението в развълнуваните небеса се изостря, отстъпват бог след бог. Никой ли няма да се изправи срещу разярената Тиамат?

След като минава край Нептун и Уран, Мардук се приближава към Аншар (Сатурн) и неговите пръстени. Това дава идея на Аншар: „Онзи, който е силен, ще стане наш отмъстител, онзи, който е ловък в битка, Мардук, героят!“ Влязъл в обсега на Сатурновите пръстени („целуна той устните на Аншар“), Мардук отговаря:

Ако като ваш отмъстител

да победя Тиамат аз трябва и да ви спася живота,

свикайте съвет и обявете моята съдба за върховна!

Условието било дръзко, ала просто: Мардук и неговата „съдба“ — орбитата му около Слънцето — трябвало да бъдат обявени за върховни сред всички небесни богове. Тогава Гага, спътникът на Аншар/Сатурн — и бъдещият Плутон — бил изместен от курса си:

Уста отвори Аншар

и към Гага, своя съветник, той се обърна…

„Върви, Гага,

заеми ти своето място сред боговете

и това, което аз ще ти кажа,

повтори им ти.“

Когато минал край другите богове/планети, Гага настоял да определят съдбата на Мардук. Решението трябвало да се очаква: боговете с радост оставили някой друг да уреди проблема вместо тях. „Мардук е цар!“ — извикали те и настояли да не губи повече време: „Върви и на Тиамат живота отсечи!“

Вдига се завесата на Четвърто действие, небесната битка.

Боговете са определили „съдбата“ на Мардук — обединеното им гравитационно привличане е променило орбиталния път на Мардук така, че да може да се придвижи само в една посока — на „бой“, към сблъсък с Тиамат.

Както подобава на воин, Мардук се въоръжил с различни оръжия. Напълнил тялото си с „пламтящ огън“, „лък направи си той… стрела му постави… мълнията пред себе си взе“ и „после направи си мрежа Тиамат в нея да впримчи“. Това са разпространени наименования за различни небесни явления — освобождаване на електрически мълнии при приближаването на двете планети, гравитационното привличане („мрежа“) помежду им.

Ала главните оръжия на Мардук са неговите спътници, четирите „вятъра“, които му е дал Уран при преминаването на Мардук край него: Южен вятър, Северен вятър, Източен вятър и Западен вятър. Сега Мардук минава край двамата исполини Сатурн и Юпитер и е подложен на тяхното огромно гравитационно привличане, в резултат на което получава още три сателита — Зъл вятър, Вихрушка и Безподобен вятър.

Той използва спътниците си като „буреносна колесница“ и „прати напред ветровете, що беше получил, общо седем“. Противниците са готови за бой.

Господарят напред се отправи, по пътя си тръгна,

към Тиамат разярената той лицето си вдигна.

Господарят се приближи да огледа вътрешната страна на Тиамат —

замисъла на Кингу, мъжа й, да схване.

Но когато планетите се приближават една към друга, орбитата на Мардук става ексцентрична:

И когато поглежда, пътят му се обърква,

посоката му се променя, движенията му се смущават.

Дори спътниците на Мардук започват да се отклоняват от курса си:

Щом боговете, неговите помощници,

които до него вървяха,

видяха храбрия Кингу, замъглиха се очите им.

Нима в края на краищата противниците щели да се разминат?

Ала жребият бил хвърлен, пътищата неумолимо водели към сблъсък. „Тиамат рев нададе“… „Господарят надигна дъждоносна буря, прати своето могъщо оръжие.“ Когато Мардук още повече се приближил, „яростта“ на Тиамат се увеличила, „корените на краката й се разтърсваха“. Тя се заела да хвърля „магии“ срещу съперника си — същите небесни вълни, каквито по-рано Еа бил използвал срещу Апсу и Мумму. Ала Мардук продължавал да се приближава.

Тиамат и Мардук, най-мъдри сред боговете,

един срещу друг напредваха;

в бой да влязат

се готвеха.

Епосът преминава към описание на небесната битка, в резултат на която били сътворени небето и Земята.

Господарят разпери мрежата си да я обгърне,

Злия вятър, най-задния, той в лицето й хвърли.

И когато Тиамат уста отвори да го погълне —

той хвърли вътре Злия вятър, та устните си тя да не затвори.

Свирепите Ветрове към корема й сетне се впуснаха,

разпъна се нейното тяло, устата й се раззина широко.

Той пусна вътре стрела и разпори корема й,

стрелата недрата й прониза, в утробата й заби се.

Щом така победи я, той дъха й жизнен угаси.

Това е (обр. 107) изключително оригинална теория, обясняваща небесните загадки, които все още ни измъчват. В нестабилната система, образувана от Слънцето и девет планети, проникнала голяма кометообразна планета от външния космос. Отначало тя се срещнала с Нептун и когато минавала край Уран, исполина Сатурн и Юпитер, траекторията й на движение рязко завила навътре към центъра на Слънчевата система. В резултат се образували седемте й спътника. Орбитата й неумолимо я водела към сблъсък с Тиамат, следващата планета от редицата.

Ала двете планети не се сблъскали, факт от огромно астрономическо значение: в Тиамат се разбили спътниците на Мардук, а не самият той. Те „разпънали“ тялото на Тиамат, образували в нея широка цепнатина. През нея Мардук пуснал „стрела“, „божествена мълния“, мощен електрически заряд, който прескочил като искра от заредения с енергия Мардук, планетата, „пълна със сияние“. Проникнал в недрата на Тиамат, той „дъха й жизнен угаси“ — неутрализирал електрическите и магнитните сили и полета на Тиамат и ги „угасил“.

Първият сблъсък помежду им оставил Тиамат разцепена й безжизнена, ала окончателната й участ щяла да се реши при следващите им срещи. С Кингу, главния й спътник, Мардук трябвало да се справи отделно. Ала съдбата на другите десет, по-малки сателита била решена незабавно.

Щом умря Тиамат,

групата й се пръсна, разтури се войската й.

Боговете, нейни помощници, що вървяха до нея,

от страх затрепериха

и гърбовете си обърнаха, за да спасят живота си.

Можем ли да разпознаем тази „пръсната“, „разтурена“ „войска“, която треперела и „обърнала гръб“ — обърнала посоката на движението си?

По този начин намираме обяснение на поредната загадка на нашата слънчева система — явлението на кометите. Малки сфери от материя, те често биват наричани „бунтарите“ на Слънчевата система, защото сякаш не се подчиняват на нормалните закони на пътя. Орбитите на планетите около Слънцето са (с изключение на Плутон) почти кръгли, докато орбитите на кометите са издължени и в повечето случаи до такава степен, че някои изчезват от поглед за стотици или хиляди години. Планетите (с изключение на Плутон) орбитират около Слънцето в една и съща обща равнина, докато орбитите на кометите лежат в множество различни равнини. И най-важното, докато всички известни ни планети обикалят около Слънцето обратно на часовниковата стрелка, много комети се движат в обратната посока.

Астрономите не могат да кажат каква сила, какво събитие е създало кометите и ги е пратило по необикновените им орбити. Нашият отговор: Мардук. Носейки се в срещуположната посока, в собствена орбитална равнина, той пръснал, разтурил войската на Тиамат на по-малки комети и им въздействал с гравитационното си привличане, така наречената му „мрежа“:

Хвърлени в мрежата, те бяха вкопчени…

Цялата група от демони, що бяха вървели до нея,

той заключи в окови, ръцете им свърза…

здраво свързани, те да избягат не можеха.

След края на битката Мардук взел от Кингу плочката на съдбите (самостоятелната орбита на Кингу) и я пристегнал на собствената си гръд: курсът му поел постоянна слънчева орбита. Оттогава насетне Мардук бил длъжен винаги да се завръща на небесното бойно поле.

След като победил Тиамат, той отплавал в небето, заобиколил Слънцето и се върнал покрай външните планети: Еа/Нептун, „чието желание Мардук постигна“, и Аншар/Сатурн, „чийто триумф Мардук донесе“. После новият му орбитален път го върнал на мястото на собственото му ликуване, „за да утвърди властта си над победените богове“ Тиамат и Кингу.

Завесата на Пето действие се вдига и едва сега — макар че досега това не беше известно — библейският разказ на Битие се присъединява към месопотамския „Епос за Сътворението“, защото тук започва историята за сътворяването на небето и Земята.

Когато завършил първата си орбита около Слънцето, Мардук „се завърна при Тиамат, която беше преборил“.

Господарят спря да погледне безжизненото й тяло

и да раздели чудовището тогава замисли.

Сетне като мида разцепи я той на две части.

Сега самият Мардук се блъснал в победената планета и я разцепил на две, като отсякъл „черепа“ й, горната й част. После друг негов спътник, Северният вятър, се блъснал в отсечения къс. Тежкият удар пратил тази част — предопределена да се превърне в Земята — в орбита, каквато нямала никоя друга планета:

Господарят се приближи към задната част на Тиамат,

с оръжието си черепа й отсече,

разкъса каналите на кръвта й

и прати Северния вятър да я отнесе

на места, що бяха неизвестни.

Така била сътворена Земята!

Долната част имала друга участ: по време на втората обиколка самият Мардук се блъснал в нея и я разбил на парчета (обр. 108):

Парчетата от другата й половина направи на параван за небето:

свърза ги заедно като стража…

огъна опашката на Тиамат и от нея Голямата лента

като гривна направи.

Парчетата от тази разбита половина били изковани на „гривна“ в небето, играеща ролята на параван между вътрешните и външните планети. Те образували „голяма лента“. Така се образувал астероидният пояс.

Астрономите и физиците признават съществуването на огромни разлики между вътрешните или „земните“ планети (Меркурий, Венера, Земята, Луната и Марс) и външните планети (Юпитер и всички след него), като двете групи са разделени от астероидния пояс. В шумерския епос откриваме древно свидетелство за тези явления.

Нещо повече, тук ни се предлага — за пръв път — последователно космогонично-научно обяснение на небесните събития, довели до изчезването на „липсващата планета“ и на образуването на астероидния пояс (плюс кометите) и Земята. След като няколко от сателитите му и неговите електрически мълнии разцепили Тиамат на две, друг спътник на Мардук пратил горната й половина в нова орбита като планетата Земя. По време на следващата си обиколка самият Мардук разбил долната половина на парчета и ги пръснал в голяма небесна лента.

Нашата интерпретация на „Епоса за Сътворението“ решава всички загадки. Нещо повече, вече имаме отговор на въпроса защо земните континенти са съсредоточени от едната страна на планетата, а от отсрещната страна има дълбока вдлъбнатина (Тихият океан). Постоянното споменаване на „водите“ на Тиамат също е показателно. Тя била наричана Водното чудовище и е логично като част от нея, Земята да е също толкова надарена с води. Някои съвременни учени описват Земята като „планетен океан“ — защото единствено тя от известните планети в Слънчевата система е благословена с такива животворни води.

Колкото и нови да звучат, тези космологични теории са били всепризнат факт за пророците и мъдреците, чиито думи изпълват Стария завет. Пророк Исаия си спомня „древните дни“, когато Божието могъщество „не съкруши ли Техом-Раба^[2], не порази ли крокодила? Не пресуши ли морето…“ Като се обръща към Господ с „Царю мой отвека“, псалмопевецът предава в няколко стиха космогонията на епоса за Сътворението. „Със силата Си Ти раздвои морето, във водата строши главите на змейовете; Ти строши главата на левиатана…“ Йов си спомня как този небесен Бог също поразил „поборниците на гордостта“ и с внушителна астрономическа осведоменост възхвалява Господ, който:

„Прострял е Той покров на мястото на Техом, окачил е земята на нищо… Той заключва водите, енергията Му горделивия разполови; вятърът Му кованата гривна измери; десницата Му гърчещия се змей удуши.“^[3]

Днес специалистите по Стария завет признават, че еврейската дума „техом“ („водни глъбини“) произлиза от Тиамат, че „Техом-Раба“ означава „великата Тиамат“ и че библейското тълкуване на първичните събития се основава върху шумерския космологичен епос. Ясно е също, че първият и най-важен паралел са началните стихове на Битие, които описват как Божият вятър се носел над водите на Техом и мълнията на Бог (във вавилонската версия Мардук) осветила мрака на космоса, като улучила и разцепила Тиамат, за да създаде Земята и „Ракия“ (буквално „кованата гривна“). Тази небесна лента (досега превеждана като „твърд“) е наречена „небе“.

Битие (1: 8) ясно заявява, че Господ нарекъл „небе“ („шамаим“) именно „кованата гривна“. Акадските текстове също наричат тази небесна зона „кованата гривна“ („ракис“) и разказват, че Мардук разпънал долната част на Тиамат, докато се образувал огромен кръг. Шумерските извори не оставят съмнение, че за разлика от общата представа за небесата и космоса, това „небе“ е астероидният пояс.

Нашата Земя и астероидният пояс са „небето и Земята“ от месопотамските и библейските текстове, създадени от небесния бог, който разчленил Тиамат.

След като Северният вятър на Мардук я пратил на новото й небесно място, Земята получила собствена орбита около Слънцето (на която се дължат нашите сезони) и въртене около оста си (откъдето идват денят и нощта). Според месопотамските текстове, една от задачите на Мардук след сътворяването на Земята била да й „даде дните на Слънцето и да установи границите на деня и нощта“. Библейското описание е аналогично:

„И рече Бог: да бъдат светила в небесната твърд, за да осветяват земята и да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години.“

Съвременните учени смятат, че след като станала планета, Земята представлявала горещо кълбо с изригващи вулкани, които изпълвали небето с мъгли и облаци. Когато температурата започнала да спада, парите се превърнали във вода и разделили лицето на Земята на суша и океани.

Макар и зле запазена, петата плочка на „Енума елиш“ излага абсолютно същата научна информация. Описвайки изригналата лава като „плюнката“ на Тиамат, епосът за Сътворението вярно поставя това явление преди образуването на атмосферата, океаните и континентите. След като „се събраха облачни води“, започнали да се образуват океаните и се издигнали „основите“ на Земята — нейните континенти. След охлаждането се появили дъждове и мъгли. В това време „плюнката“ продължавала да тече и да „се наслагва на пластове“, в резултат на което се оформила земната топография.

Библейският паралел отново е ясен:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана.“

Вече с океани, континенти и атмосфера, Земята била готова за образуването на планини, реки, извори и долини. Приписвайки цялото Сътворение на бог Мардук, „Енума елиш“ продължава повествованието:

След като постави главата на Тиамат [Земята] на място,

той планините издигна.

Отвори извори, потоците рукнаха.

През очите й потекоха Тигър и Ефрат.

От ненките й направи високите планини,

проби кладенци, пусна водата.

В абсолютно съгласие със съвременните открития Битие, „Енума елиш“ и други подобни месопотамски текстове поставят началото на живота на Земята във водата, след което идва ред на „влечуги“ и „пернати птици“. Едва тогава се появяват „живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове“ и накрая човекът — заключителното действие на Сътворението.

 

В рамките на новия небесен ред на Земята Мардук „накара да се появи лунният бог… за да посочва нощта и да определя дните всеки месец“.

Кой е този небесен бог? Текстът го нарича ШЕШ.КИ („небесен бог, който пази Земята“). До този момент в епоса не се споменава за планета с такова име, ала ето че е тук, „в нейния небесен натиск“ [гравитационно поле]. И за чий натиск става дума, на Тиамат или Земята?

Ролите на Тиамат и Земята, изглежда, са взаимозаменяеми. Земята е въплътената Тиамат. Луната е наричана „пазител“ на Земята, точно така Тиамат нарича своя главен спътник Кингу.

Епосът за Сътворението специално изключва Кингу от „войската“ на Тиамат, пръсната, разтурена и обърната в бягство около Слънцето под формата на комети. След като описал първата си орбита и се завърнал на бойното поле, Мардук определил друга съдба на Кингу:

И Кингу, който главен сред тях беше станал,

накара да се смали,

в бог ДУГ.ГА.Е го превърна.

Взе му плочката на съдбите,

що не беше негова по право.

Мардук не погубил Кингу. Той го наказал, като му отнел дарената му от Тиамат самостоятелна орбита. Макар и смален, Кингу останал „бог“ — планета от Слънчевата система. Когато горната част на Тиамат получила нова орбита (като новата планета Земя), ние предполагаме, че Кингу е бил привлечен от нея. С други думи, дотогавашният сателит на Тиамат се превърнал в нашата Луна.

Преобразен в небесен „дуггае“, Кингу бил лишен от „жизнените“ си елементи — атмосфера, вода, радиоактивна материя. Той се смалил и станал „къс безжизнена глина“. Шумерският текст правдиво описва нашата безжизнена Луна, нейната съвсем наскоро открита история и съдбата, сполетяла този спътник, който започнал съществуването си като КИН.ГУ („велик пратеник“) и свършил като ДУГ.ГА.Е („оловно гърне“).

Л. У. Кинг („Седемте плочки на Сътворението“) съобщава за три фрагмента от една астрономическо-митологична плочка, които представляват друга версия на битката между Мардук и Тиамат и съдържат стихове, описващи как Мардук се справил с Кингу. „Кингу, мъжът й, с оръжие не за война той отсече… плочките на съдбата от Кингу той в ръката си взе.“ Б. Ландесбергер (през 1923 г. в списанието Archiv fur Keilschriftforschung) прави нов опит за редактиране и пълен превод на текста и доказва взаимозаменяемостта на имената Кингу/Енсу/Луна.

Такива текстове не само потвърждават нашето заключение, че главният сателит на Тиамат е станал нашата Луна. Те също обясняват откритията на НАСА за ужасния сблъсък, „когато в Луната се разбили небесни тела, големи колкото градове и малки държави“. И тези открития, и откритият от Л. У. Кинг текст описват Луната като „опустошена планета“.

Открити са цилиндрични печати, които изобразяват небесната битка и представят Мардук в борба със свирепа богиня. На едно такова изображение Мардук хвърля мълнията си срещу Тиамат и Кингу, очевидно отъждествен с Луната, се опитва да защити своята създателка (обр. 109).

Това илюстративно свидетелство, че земната Луна и Кингу са един и същи спътник, се потвърждава от етимологическия факт, че в по-късни времена името на бог СИН се свързвало с Луната и произлиза от СУ.ЕН („господар на пустошта“).

След като се справил с Тиамат и Кингу, Мардук отново „прекоси небето и разгледа света“. Този път вниманието му било насочено към „обителта на Нидимуд“ (Нептун), за да определи окончателната „съдба“ на Гага, досегашния спътник на Аншар/Сатурн, който бил „пратеник“ до другите планети.

Епосът ни съобщава, че като едно от последните си действия в небесата, Мардук пратил този небесен бог „на тайно място“, до този момент неизвестна орбита към „дълбините“ (външния космос), и му поверил „съветничеството на Водните дълбини“. В съответствие с новото си положение, планетата получила новото име УС.МИ („който показва пътя“), най-външната планета, нашият Плутон.

Според епоса за Сътворението на едно място Мардук се хвали: „Пътищата на небесните богове аз изкусно ще променя… на две групи ще ги разделя“.

Така и сторил. Той елиминирал от небето първия другар по Сътворение на Слънцето — Тиамат. Създал Земята, пратил я в нова орбита по-близо до Слънцето. Изковал „гривна“ в небесата — астероидния пояс, който отделя групата на вътрешните планети от тази на външните. Превърнал повечето сателити на Тиамат в комети, а главния й спътник Кингу пратил в орбита около Земята като нашата Луна. И направил един от Сатурновите спътници, Гага, планетата Плутон, като й дал собствените си орбитални характеристики (например различна орбитална равнина).

Всички загадки на нашата слънчева система — океанските легла на Земята, опустошенията на Луната, обратните орбити на кометите, тайнствените явления на Плутон — получават цялостни отговори в нашата интерпретация на месопотамския епос за Сътворението.

След като „определил местата“ на планетите, Мардук заел „мястото нибиру“, „прекоси небето и разгледа“ новата слънчева система. Сега тя се състояла от дванадесет небесни тела, чиито аналози били дванадесет велики богове (обр. 110).