Зекария Сичин
Дванадесетата планета (10)

6. Дванадесетата планета

Предположението, че Земята е била посещавана от извънземни разумни същества, предполага съществуването на друго небесно тяло, на което е развита по-напреднала цивилизация от нашата.

В миналото привържениците на вероятността Земята да е била посещавана от извънземни разумни същества търсеха техния произход на планети като Марс и Венера. Днес обаче със сигурност е известно, че на тези два планетни съседа на Земята няма нито разумен живот, нито развита цивилизация, и хората, които вярват в такива извънземни посещения, отправят поглед към други галактики и далечни звезди, за да открият дома на извънземните космонавти.

Тези предположения имат преимуществото, че макар да не могат да се докажат, не могат и да се опровергаят. Недостатъкът им е, че предполагаемите „домове“ са фантастично далеч от Земята — на много години път със светлинна скорост. Затова авторите на такива хипотези говорят за еднопосочни пътувания до нашата планета: група космонавти на еднопосочна мисия, изгубен, повреден или катастрофирал на Земята космически кораб.

Шумерската представа за небесния дом на боговете определено не е такава.

Шумерите приемали съществуването на такъв „небесен дом“, „чисто място“, „първично обиталище“. Въпреки че Енлил, Енки и Нинхурсаг дошли на Земята и се заселили тук, баща им Ану останал в небесния дом като негов владетел. Не само случайни споменавания в различни текстове, а подробни „списъци на богове“ назовават двадесет и една божествени двойки от династията, която предшествала Ану на престола на „чистото място“.

Самият Ану царувал в дворец с невъобразимо великолепие. Както съобщава Гилгамеш (и се потвърждава в книгата на Йезекиил), там имало градина, изцяло изваяна от скъпоценни камъни. В този палат живеел Ану със съпругата си Анту и своите шест наложници, осемдесет деца (четиринадесет от които били от Анту), един премиер, трима главнокомандващи, отговарящи за „му“ (ракетни кораби), двама командири на оръжията, двама велики майстори на писмените знания, един министър на хазната, двама върховни съдии, двама „които имат сигурен печат“ и двама главни писари с петима заместници.

Месопотамските текстове често споменават за разкоша на дома на Ану и за боговете и оръжията, които пазели входа му. Разказът за Адапа съобщава, че бог Енки дал на героя шем:

Посочи му пътя за небето

и той към небето се отправи.

Когато на небето се възнесе,

приближи той портата на Ану.

Тамуз и Гизида на стража стояха

пред портата на Ану.

Охранявана с божествените оръжия ШАР.УР („царски ловец“) и ШАР.ГАЗ („царски убиец“), тронната зала на Ану била седалище на съвета на боговете. Редът на влизането и сядането следвал строг протокол:

Енлил влиза в тронната зала на Ану,

сяда той на мястото на дясната тиара,

отдясно на Ану.

Еа влиза [в тронната зала на Ану],

сяда той на мястото на свещената тиара,

отляво на Ану.

Боговете на небето и земята на Древния Изток не само произхождали от небесата, но и се завръщали в небесния дом. Ану от време на време идвал на държавни визити, Ищар най-малко два пъти ходила при него. Центърът на Енлил в Нипур разполагал с „връзка небе-земя“. Шамаш отговарял за „орлите“ и стартовата площадка на ракетните кораби. Гилгамеш посетил мястото на вечността и се завърнал в Урук, Адапа също се върнал, за да разказва за пътуването си, както и библейският цар на Тир.

Множество месопотамски текстове се отнасят за „апкалу“, акадска дума, която произлиза от шумерската АБ.ГАЛ („великият, който води“ или „господарят, който сочи пътя“). Проучването на Густав Гутербок („Историческата традиция и нейното литературно формиране при вавилонците и хетите“) потвърждава, че това били „хората-птици“, изобразявани като „орли“, за които вече говорихме. Текстовете, които описват техните подвизи, разказват за един от тях, който „свали Инана от небето, в храма Е-Ана я принуди да се спусне“. Този и други цитати показват, че апкалу били пилоти на космическите кораби на нефилимите.

Двупосочните пътувания не само били възможни, но и още отначало били предвидени, тъй като научаваме, че след като решил да установи в Шумер Портата на боговете (Бабили), господарят на боговете пояснил:

Когато в първичния източник

на съвет се възнасяте,

ще има място за пренощуване,

което ще приема всички ви.

Когато от съвет на небето

долу се спускате,

ще има място за пренощуване,

което ще приема всички ви.

Когато разбрал, че се обмислят и извършват такива двупосочни пътувания между Земята и небето, народът на Шумер не прогонил своите богове в далечни галактики. Домът на боговете, разкриват завещаните ни от тях текстове, се намирал в собствената ни слънчева система.

Вече видяхме Шамаш в официалната му униформа на командващ „орлите“. Той носи на китките си нещо като часовници, пристегнати с метални скоби. Други изображения на „орлите“ показват, че всички високопоставени сред тях носели такива предмети. Не ни е известно дали са били просто отличителни знаци, или са изпълнявали някаква функция. Но всички учени са единодушни, че предметите представляват розети — кръг от „венчелистчета“, наредени около общ център (обр. 86).

Розетата е най-разпространеният декоративен храмов символ във всички древни земи, главно в Месопотамия, западна Азия, Анатолия, Кипър, Крит и Гърция. Според общоприетото мнение, като храмов символ, тя е развито или стилизирано изображение на небесно явление — слънце, заобиколено от неговите сателити. Доказателство за това твърдение е фактът, че древните астронавти носели този символ на китките си.

Едно асирийско изображение на портата на Ану в небесния дом (обр. 87) потвърждава, че древните били запознати с небесна система като нашето Слънце и неговите планети. От двете страни на портата стоят орли — което показва, че за да се стигне до небесния дом, е нужна тяхната помощ. Над портата се издига крилатата сфера, върховната божествена емблема. Портата е фланкирана от небесни символи — числото седем и полумесеца — и (според нас) изобразява Ану между Енлил и Енки.

Къде са небесните тела, представени от тези символи? Къде е небесният дом? Древният творец отговаря с друго изображение на голямо небесно божество, простряло лъчите си към единадесет по-малки небесни тела около него. Това е изображение на слънце, около което орбитират единадесет планети.

И това изображение не е единствено, както показват множество цилиндрични печати като този от Берлинския музей на Древния Изток (обр. 88).

Когато уголемим образа на централния бог или небесно тяло от берлинския печат (обр. 89), виждаме, че това е голяма лъчиста звезда, заобиколена от единадесет небесни тела — планети. Те на свой ред почиват върху верига от двадесет и четири по-малки сфери. Дали е само съвпадение, че броят на всички „луни“ или сателити на планетите от нашата слънчева система (астрономите изключват телата с диаметър по-малък от петнадесет километра) също е точно двадесет и четири?

Разбира се, в твърдението, че тези изображения — на слънце и единадесет планети — представят нашата слънчева система има уловка, защото учените ни казват, че системата, към която принадлежи Земята, се състои от Слънцето, Земята и Луната, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Следователно около Слънцето орбитират само десет планети (ако и Луната се смята за планета).

Но шумерите твърдят друго. Според тях нашата система се състояла от Слънцето и единадесет планети (включително Луната) и те твърдо били убедени, че освен известните днес планети имало дванадесети член на слънчевата система — родната планета на нефилимите.

Ние ще я наричаме Дванадесетата планета.

 

Преди да проверим точността на шумерските сведения, нека разгледаме историята на нашите познания за Земята и небесата около нея.

Днес ни е известно, че след гигантските планети Юпитер и Сатурн — на нищожни разстояния от гледна точка на Вселената, ала огромни от човешка гледна точка — има още две големи (Уран и Нептун) и трета, по-малка (Плутон) планета. Но тази информация е сравнително нова. Уран е открит с помощта на усъвършенствани телескопи през 1781 г. След като го наблюдавали в продължение на петдесетина години, някои астрономи стигнали до заключението, че орбитата му говори за влияние на друга планета. Въз основа на такива математически изчисления липсващата планета — наречена Нептун — била локализирана от учените през 1846 г. В края на XIX в. станало ясно, че самият Нептун е подложен на неизвестно гравитационно привличане. Дали в нашата слънчева система имало и друга планета? Загадката била решена през 1930 г. с откриването на Плутон.

Следователно през вековете до 1780 г. хората вярвали, че нашата слънчева система се състои от седем тела: Слънцето, Луната, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Земята не била смятана за планета, тъй като се смятало, че другите небесни тела обикалят около нея — най-важното небесно тяло, сътворено от Господ, обитавано от най-важното Божие творение, човека.

Повечето ни учебници приписват на Николай Коперник откритието, че Земята е само една от няколкото планети в тази хелиоцентрична (съсредоточена около Слънцето) система. Тъй като се боял от гнева на християнската църква за това, че оспорвал централното положение на Земята, Коперник публикувал проучването си („De revolutionibus orbium coelestium“^[1]) едва през 1543 г., когато бил на смъртното си ложе.

Подтикнат да преразгледа вековните астрономически представи главно заради навигационните потребности на Епохата на великите географски открития и от откритията на Колумб (1492 г.), Магелан (1520 г.) и други, че Земята не е плоска, а сферична, Коперник се основавал на математически изчисления и търсел отговори в древните писания. През 1536 г. един от малкото духовници, които го подкрепили, кардинал Шонберг, му писал: „Научих, че не само познавате основите на древните математически доктрини, но и че сте създали нова теория… според която Земята е в движение и всъщност Слънцето заема фундаменталното и следователно централно място“.

Тогавашните представи се основавали на гръцките и римските традиции, твърдящи, че Земята е плоска и „засводена“ от далечните небеса, в които били закрепени звездите. На фона на осеяното със звезди небе планетите (от старогръцката дума за „скитник“) се движели около Земята (обр. 90).

Тези астрономически идеи произхождали от трудовете и систематизациите на Птолемей, астроном от II в., работил в Александрия, Египет. Той смятал, че Слънцето, Луната и петте планети кръжат около Земята. Птолемеевата астрономия господствала в продължение на повече от хиляда и триста години — докато Коперник не поставил Слънцето в центъра.

Макар че някои наричат Коперник „баща на съвременната астрономия“, други го определят по-скоро като учен, реабилитирал по-древни представи. Факт е, че е познавал трудовете на старогръцките астрономи преди Птолемей като Хипарх и Аристарх Самоски. Последният през III в. пр.Хр. предполагал, че движенията на небесните тела по-лесно могат да се обяснят, ако се приеме, че в центъра е Слънцето, а не Земята. Всъщност две хилядолетия преди Коперник старогръцките астрономи изброили планетите в техния правилен ред от Слънцето и така признали, че именно то, а не Земята е център на слънчевата система.

Коперник само преоткрил хелиоцентричната концепция и най-интересното е, че астрономите знаели повече през 500 г. пр.Хр., отколкото през 500 или 1500 г.

Съвременните учени не могат да обяснят защо гърците и римляните смятали, че Земята е плоска и се издига над пласт от тъмна вода, под която се намира Хадес или адът, след като свидетелствата, оставени от старогръцки астрономи от по-древни времена, показват, че те знаели истината.

Хипарх, който живял в Мала Азия през II в. пр.Хр., анализира „изместването на знака на слънцестоенето и равноденствието“, явлението, което днес се нарича прецесия на равноденствията. Само че това явление може да се обясни единствено с помощта на „сферичната астрономия“, според която Земята е заобиколена от другите небесни тела като сфера в сферична вселена.

В такъв случай знаел ли е Хипарх, че Земята е кълбо, и дали е направил своите изчисления от гледна точка на сферичната астрономия? Също толкова важен е и друг въпрос. Явлението прецесия може да се наблюдава, като се сравни настъпването на пролетта с положението на Слънцето (гледано от Земята) в дадено зодиакално съзвездие. Но придвижването от един зодиакален дом до друг отнема 2160 години. Хипарх определено не може да е живял достатъчно дълго, за да направи това астрономическо наблюдение. Тогава откъде е получил своите сведения?

Евдокс Книдски, друг старогръцки математик и астроном, живял в Мала Азия два века преди Хипарх, направил небесна сфера, копие на която било изложено в Рим като статуя на подпиращия света Атлас. Изображенията върху сферата представляват зодиакалните съзвездия. Но щом Евдокс е разглеждал небето като сфера, къде е било мястото на Земята по отношение на небето? Дали той е смятал, че небесният глобус лежи върху плоска Земя — извънредно тромава представа, — или е знаел, че Земята е сферична и е обгърната от небесна сфера? (обр. 91).

Трудовете на Евдокс, чиито оригинали са изгубени, са достигнали до нас благодарение на стиховете на Арат, който през III в. пр.Хр. „превел“ изложените от астронома факти на поетичен език. В тази поема (която трябва да е била позната на свети Павел, защото я цитира) съзвездията са описани изключително подробно и тяхното групиране и имена са приписани на много далечна епоха. „Отколешни хора имена им измислили и фигури подходящи открили.“

Кои са тези „отколешни хора“, на които Евдокс приписва наименоването на съзвездията? Въз основа на някои податки, които се откриват в поемата, съвременните астрономи смятат, че старогръцките стихове описват небесата, наблюдавани в Месопотамия около 2200 г. пр.Хр.

Фактът, че и Хипарх, и Евдокс са живели в Мала Азия, увеличава вероятността да са се сдобили с информацията си от хетски източници. Може би дори са посетили хетската столица и са видели изсечената върху скалите божествена процесия, защото сред крачещите богове двама бико-човеци носят сфера — гледка, която спокойно може да е вдъхновила Евдокс да извае Атлас и небесния глобус (обр. 92).

Дали старогръцките астрономи от Мала Азия са били по-осведомени от своите наследници, защото са можели да черпят от месопотамски извори?

В трудовете си Хипарх потвърждава, че проучванията му се основават на знания, събрани и проверени в продължение на много хилядолетия. Той назовава своите наставници „вавилонските астрономи от Ерех, Борсипа и Вавилон“. Гемин Родоски посочва „халдейците“ (древните вавилонци) за откриватели на точните движения на Луната. Историкът Диодор Сицилийски, I в. пр.Хр., потвърждава точността на месопотамската астрономия и пише, че „халдейците дали имена на планетите… в центъра на тяхната система било Слънцето, най-голямото светило, на което планетите били «деца» и отразявали неговото положение и сияние“.

Следователно всепризнатият източник на старогръцката астрономическа наука била Халдея — древните халдейци определено имали повече и по-точни знания от народите след тях. Поколения наред в целия древен свят името „халдеец“ било синоним на „звездоброец“, астроном.

Господ наредил на Авраам, който бил роден в „Ур Халдейски“, да наблюдава звездите, за да узнае бъдещето на евреите. Всъщност Старият завет изобилства на астрономически сведения. Йосиф сравнява себе си и братята си с дванадесетте небесни тела, патриархът Яков благославя своите дванадесет потомци, като ги свързва с дванадесетте зодиакални съзвездия. Псалтирът и Книга на Йова често споменават различни небесни явления, зодиакалните съзвездия и други звездни групи (например Плеядите). Следователно знанията за зодиака, научното деление на небето и други астрономически данни са били общодостъпни в Древния Изток много преди дните на Древна Гърция.

Мащабите на месопотамската астрономия, от която черпили първите старогръцки астрономи, трябва да са били огромни, защото дори откритите от археолозите останки възлизат на купища текстове, надписи, отпечатъци от печати, релефи, рисунки, списъци на небесни тела, поличби, календари, таблици с времето на изгрева и залеза на Слънцето и планетите, предвиждания на затъмнения.

Естествено много такива по-късни текстове имали по-скоро астрологически, отколкото астрономически характер. Небесата и движенията на небесните тела изглеждали главна грижа на могъщи царе, храмови жреци и обикновени хора — целта на звездобройството очевидно била да се търси в небето отговор на земните дела: войни, богатства, глад.

Като събира и анализира стотици текстове от I хил. пр.Хр., Р. К. Томпсън („Сведения на магьосниците и астролозите от Ниневия и Вавилон“) успява да докаже, че тези звездобройци се интересували от съдбата на страната, нейния народ и владетел от национална гледна точка, а не заради лично благосъстояние (каквато е днешната „хороскопска“ астрология):

„Когато не се вижда Луната в пресметнатото й време, ще има нашествие на могъщ град.

 

Когато Юпитер срещне Венера, молитвите на страната ще стигнат до сърцата на боговете.

 

Когато Слънцето застане в дома на Луната, царят на страната ще бъде сигурен на престола си.“

Дори тази астрология изисквала изчерпателни и точни астрономически познания, без които не било възможно да се правят предсказания. Месопотамците притежавали такива познания и правели разлика между „неподвижните“ звезди и планетите, които се „скитали“. Те знаели, че Слънцето и Луната не са нито неподвижни звезди, нито обикновени планети. Познавали кометите, метеорите и други небесни явления и можели да изчисляват връзките между движенията на Слънцето, Луната и Земята и да предвиждат затъмнения. Наблюдавали движенията на небесните тела и ги сравнявали със земната орбита и въртенето в хелиакалната система — системата, която се използва до ден-днешен и която измерва изгрева и залеза на звездите и планетите от земното небе по отношение на Слънцето.

За да следят движенията на небесните тела и тяхното положение в небето спрямо Земята и помежду им, вавилонците и асирийците водели точни ефемериди. Това били таблици, които посочвали и предвиждали бъдещото положение на небесните тела. Професор Джордж Сартън („Халдейската астрономия от последните три века преди Христа“) установява, че те са изчислени по два метода: по-късен, прилаган във Вавилон, и по-древен — от Урук. Неговата неочаквана находка се състои в това, че по-старият, урукският метод, бил по-сложен и по-точен от по-късната система. Ученият обяснява това изненадващо положение с извода, че грешните астрономически представи на гърците и римляните се дължат на преход към философия, разглеждаща света от геометрична гледна точка, докато астрономите — жреци на Халдея следвали предписаните формули и традиции на Шумер.

Разкопаването на месопотамските цивилизации през последните сто години не оставя съмнение, че корените на нашата астрономия и на много други науки стигат до Двуречието. В тази област и ние черпим от и развиваме наследството на Шумер.

Заключенията на Сартън се потвърждават от изключително изчерпателните проучвания на професор О. Нойгебауер („Астрономически клинописни текстове“), който с удивление установява, че колкото и да са точни, ефемеридите не се основават на наблюденията на съставилите ги вавилонски астрономи, а са изчислени „от някои фиксирани аритметични схеми… които били дадени и не трябвало да се променят“ от използващите ги астрономи.

Това автоматично придържане към „аритметични схеми“ се постигало с помощта на „процедурни текстове“, които придружавали ефемеридите и които „стъпка по стъпка посочвали правилата за изчисляване на ефемеридите“ според „строга математическа теория“. Нойгебауер стига до извода, че вавилонските астрономи не били запознати с теориите, въз основа на които съставяли ефемеридите и правели своите математически изчисления. Той също признава, че „емпиричните и теоретичните основи“ на тези прецизни таблици до голяма степен убягват и на съвременните учени. И в същото време е убеден, че „трябва да са съществували древни астрономически теории, защото без изключително детайлен план не е възможно да се разработят сложни изчислителни схеми“.

Професор Алфред Йеремиас („Наръчник по древноизточна духовна култура“) заключава, че месопотамските астрономи са били запознати с явлението ретроградна орбита, привидно непостоянно и змиевидно движение на планетите, гледани от Земята, дължащо се на факта, че Земята орбитира около Слънцето или по-бързо, или по-бавно от другите планети. Значението на тази информация не се състои само в това, че ретроградната орбита е явление, свързано с орбитите около Слънцето, но и че за неговото схващане и проследяване са необходими извънредно продължителни периоди на наблюдение.

Къде са били разработени тези сложни теории и кой е направил наблюденията, без които не е било възможно тяхното разработване? Нойгебауер отбелязва, че „в процедурните текстове срещаме изключително много технически термини с абсолютно неизвестна интерпретация, ако не и с неизвестно значение“. Някой много по-рано от вавилонците е притежавал много по-задълбочени астрономически и математически познания от тези на по-късната култура на Вавилон, Асирия, Египет, Елада и Рим.

Вавилонците и асирийците посветили съществена част от астрономическите си усилия на водене на точен календар. Подобно на еврейския календар до ден-днешен, той бил слънчево-лунен, с други думи, съчетавал слънчева година от малко над 365 дни с лунен месец от малко под 30 дни. Въпреки че календарът бил важен за ежедневния живот, неговата точност била необходима главно за определяне на точния ден и момент на Новата година и други празници, свързани с култа към боговете.

За да измерват и корелират сложните движения на Слънцето, Земята, Луната и планетите, месопотамските астрономи-жреци използвали сложна сферична астрономия. Земята се разглеждала като кълбо с екватор и полюси, небето също било разделено от въображаеми екваториални и полярни линии. Движението на небесните тела се съотнасяло с еклиптиката (проекцията на равнината на земната орбита около Слънцето върху небесната сфера), равноденствието (точката и времето, когато Слънцето в очевидно ежегодното си движение на север и юг пресича небесния екватор) и слънцестоенето (времето, когато Слънцето в очевидно ежегодното си движение по еклиптиката е в своята най-голяма деклинация). Всички тези астрономически концепции се използват до ден-днешен.

Но вавилонците и асирийците не открили календара, нито находчивите методи за неговото изчисляване. Техните календари — както и нашите — произлизат от Шумер. Там учените са открили календар, използван от най-древни времена, който представлява основата на всички по-късни календари. Главният календар и образец е този от Нипур, седалище и център на Енлил. Съвременният ни календар е създаден въз основа на нипурския.

Шумерите смятали, че новата година започва точно в момента, в който Слънцето пресича небесния екватор по време на пролетното равноденствие. Професор Стивън Лангдън („Плочки от архива на Дрехем“) установява, че според документите, оставени ни от Дунги, владетел на Ур към 2400 г. пр.Хр., нипурският календар бил избрал някакво небесно тяло, въз основа на чийто залез на фона на слънчевия залез бил определен точният момент на настъпването на новата година. Това, заключава той, било направено „около две хиляди години преди епохата на Дунги“ — тоест към 4400 г. пр.Хр.!

Наистина ли е възможно шумерите, които нямали инструменти, да са разполагали със сложните астрономически и математически познания, необходими за сферичната астрономия и геометрия? Възможно е, както показва езикът им.

Те имали термин — ДУБ, — означаващ (в астрономията) триста и шестдесет градусовата „обиколка на света“, във връзка с който говорели за заоблеността или дъгата на небето. За своите астрономически и математически изчисления чертаели АН.УР — въображаем „небесен хоризонт“, на който можели да измерват изгрева и залеза на небесните тела. Спускали въображаема вертикална линия, перпендикулярна на този хоризонт, НУ.БУ.САР.ДА, с чиято помощ получавали точката на зенита, АН.ПА. Прокарвали линиите, които днес познаваме като „меридиани“, и ги наричали „кръстосани яреми“. Паралелите били наричани „средни линии на небето“. Паралелът, обозначаващ лятното слънцестоене, бил наричан АН.БИЛ („огнена небесна точка“).

Тъй като били преводи или версии на шумерски оригинали, акадските, хуритските, хетските и други литературни шедьоври от Древния Изток изобилстват на шумерски заемки, свързани с небесни тела и явления. Вавилонските и асирийските учени, които съставяли звездните списъци или записвали изчисленията на планетните движения, често отбелязвали на плочките шумерските оригинали, които преписвали или превеждали. Посветените на астрономията и астрологията двадесет и пет хиляди текста от Ашурбанипаловата библиотека в Ниневия често съдържат сведения за шумерския си произход.

В една важна астрономическа поредица, която вавилонците наричали „Денят на господаря“, се посочва, че е копирана от шумерска плочка, написана по времето на Саргон Акадски — III хил. пр.Хр. Друга плочка, датираща от III династия на Ур, също III хил. пр.Хр., толкова ясно описва и изброява няколко небесни тела, че съвременните учени без никаква трудност разпознават в текста класификация на съзвездия, сред които Голямата мечка, Дракон, Лира, Лебед, Цефей и Триъгълник в северното небе и Орион, Голямото куче, Хидра, Гарван и Центавър в южното небе, както и познатите зодиакални съзвездия в централната небесна зона.

В древна Месопотамия тайните на небесните знания били пазени, изучавани и предавани от астрономи-жреци. Затова може би е логично, че тримата учени, на които се приписва преоткриването на тази изгубена „халдейска“ наука, са йезуитски монаси: Йосиф Епинг, Йохан Щрасман и Франц Куглер. В своя шедьовър „Астрономията и астрономите във Вавилон“ Куглер анализира, разчита, подрежда и обяснява огромен брой текстове и списъци. В един случай, като „обръща [математически] небето наопаки“, той успява да докаже, че списък от тридесет и три небесни тела във вавилонското небе през 1800 г. пр.Хр. е прецизно подреден според съвременното групиране!

След дълго колебание кои са истински групи и кои — само подгрупи, световната астрономическа общност решава (през 1925 г.) да раздели наблюдаваното от Земята небе на три района — северен, централен и южен — и да групира звездите в осемдесет и осем съзвездия. Оказва се, в това подреждане няма нищо ново, защото шумерите първи разделили небето на три зони или „пътя“ (северният път носел името на Енлил, южният — на Еа, а централният се наричал „Път на Ану“) и разпределили съзвездията в тях. Днешната централна зона, зоната на дванадесетте зодиакални съзвездия, точно съответства на Пътя на Ану, в който шумерите групирали звездите в дванадесет дома…

Също като днес, в древността това явление било свързано с концепцията за зодиака. Голямата обиколка на Земята около Слънцето била разделена на дванадесет равни части от по тридесет градуса. Звездите, наблюдавани във всеки от тези сегменти или „дома“, били групирани в съзвездия, всяко от които било наречено според образувалата се фигура.

Тъй като съзвездията, техните подразделения и дори отделните звезди в съзвездията са стигнали до западната цивилизация с имена и описания, взети главно от старогръцката митология, западният свят близо две хилядолетия приписва това постижение на елините. Но днес е очевидно, че най-древните гръцки астрономи просто приели в езика и митологията си готова астрономия, получена от шумерите. Вече отбелязахме откъде се сдобили със сведенията си Хипарх, Евдокс и други. Дори Талес, първият голям старогръцки астроном, за когото се твърди, че предвидил пълното слънчево затъмнение на 28 май 585 г. пр.Хр., сложило край на войната между лидийците и мидийците, признава, че е черпил знания от предсемитски месопотамски извори, а именно шумерски.

Ние сме възприели името „зодиак“ от старогръцкия израз „зодиакос кюклос“ („животински кръг“), тъй като формите на звездните групи били оприличени на лъв, риби и така нататък. Но тези въображаеми фигури и имена всъщност произхождат от шумерите, които наричали дванадесетте зодиакални съзвездия УЛ.ХЕ („сияйно стадо“):

1. ГУ.АН.НА („небесен бик“), Телец.

2. МАШ.ТАБ.БА („близнаци“), Близнаци.

3. ДУБ („щипци“, „клещи“), Рак.

4. УР.ГУЛА („лъв“), Лъв.

5. АБ.СИН („нейният баща е Син“), Дева.

6. ЗИ.БА.АН.НА („небесна съдба“), Везни.

7. ГИР.ТАБ („с нокти и рани“), Скорпион.

8. ПА.БИЛ („защитник“), Стрелец.

9. СУХУР.МАШ („козя риба“), Козирог.

10. ГУ („господар на водите“), Водолей.

11. СИМ.МАХ („риби“), Риби.

12. КУ.МАЛ („обитател на полето“), Овен.

 

Също като имената си, изображенията или знаците на зодиака са останали почти непроменени от тяхното измисляне в Шумер (обр. 93).

До изобретяването на телескопа европейските астрономи приемали твърдението на Птолемей, че в северното небе има само деветнадесет съзвездия. През 1925 г., когато е утвърдена съвременната класификация, в зоната, която шумерите наричали Пътя на Енлил, били известни двадесет и осем съзвездия. Не бива да се изненадваме, че за разлива от Птолемей, по-ранните шумери познавали, групирали, назовавали и изброявали всички съзвездия от северното небе!

Дванадесет от небесните тела в Пътя на Енлил се смятали за Енлилови — успоредни на дванадесетте зодиакални небесни тела в Пътя на Ану. В южната част на небето — Пътя на Еа — също били изброявани дванадесет съзвездия, не само като присъстващи в южното небе, но и като владение на бог Еа. Освен това тези дванадесет съзвездия на Еа в южното небе били изброявани още няколко, макар и не толкова много, колкото познаваме днес.

Пътят на Еа поставил сериозни проблеми пред асиролозите, които се заели с тежката задача да разкрият древните астрономически знания не само от гледна точка на съвременната наука, но и въз основа на вида на небето преди векове и хилядолетия. Наблюдавайки южното небе от Ур или Вавилон, месопотамските астрономи виждали само малко повече от половината, защото останалата част била под хоризонта. Ако били вярно разпознати обаче, някои съзвездия от Пътя на Еа се намирали много зад хоризонта. Но имало още по-голям проблем: ако месопотамците вярвали (подобно на гърците в по-късно време), че Земята е суша, лежаща върху хаотичния мрак на долния свят (гръцкия Хадес) — плосък диск, над който се намира небесният полукръг — изобщо не трябвало да има южно небе!

Ограничавани от предположението, че месопотамците се придържали към концепцията за плоската Земя, съвременните учени не могат да позволят заключенията им да ги отведат далеч зад екваториалната линия, разделяща юга и севера. Свидетелствата обаче показват, че трите шумерски „пътя“ обхващат цялото небе на сферична, а не плоска Земя.

През 1900 г. Т. Г. Пинчис съобщил пред Кралското азиатско дружество, че успял да сглоби и възстанови цяла месопотамска астролабия (буквално, „което взима звездите“). Според него тя представлявала диск, разделен като торта на дванадесет сегмента и три концентрични кръга, което образувало поле от тридесет и шест части. Получавала се розета с дванадесет „листа“, всеки от които носел името на месец. За удобство Пинчис ги означил с римски цифри от I до XII, като започнал от нисану, първия месец от месопотамския календар (обр. 94).

Всяка от тридесет и шестте части също съдържала име с кръгче под него, означаващо, че е име на небесно тяло. Оттогава те са регистрирани в много текстове и „звездни списъци“ и несъмнено са на съзвездия, звезди и планети.

Под името на небесното тяло във всеки от тридесет и шестте сегмента също имало число. В най-вътрешния кръг числата варирали от 30 до 60, в централния — от 60 (написано като „1“) до 120 (в шестдесетичната система „2“ означава 2 x 60 = 120) и в най-външния от 120 до 240. Какво представлявали тези числа?

Петдесетина години след доклада на Пинчис астрономът и асирологът О. Нойгебауер („История на древната астрономия: проблеми и методи“) може само да каже, че „целият текст образува някаква схематична небесна карта… във всяко от тридесет и шестте полета откриваме име на съзвездие и прости числа, чието значение все още не е ясно“. Водещият специалист в тази област Б. Л. Ван дер Верден („Вавилонската астрономия: тридесет и шестте звезди“) разсъждава за очевидното нарастване и намаляване на числата в някакъв ритъм и предполага, че „те имат някаква връзка с продължителността на дневната светлина“.

Според нас загадката може да се реши единствено ако отхвърлим представата, че месопотамците са вярвали в плоска земя, и признаем, че техните астрономически знания се равняват на нашите — не защото имали по-съвършени инструменти, а защото източникът на тяхната информация са били нефилимите.

Ние предполагаме, че загадъчните числа представляват градусите на небесната дъга, като се започне от северния полюс, и че астролабията е била планисфера — изображение на сфера върху плоска повърхност.

Докато числата нарастват и намаляват, тези от срещуположните сегменти на Пътя на Енлил (например нисану — 50, ташриту — 40) дават сбор 90. Всички числа от Пътя на Ану дават сбор 180, а тези от Пътя на Еа — 360 (например нисану — 200, ташриту — 160). Тези числа са прекалено познати, за да ги сбъркаме — те представляват сегменти от пълна сферична обиколка: една четвърт от пътя (90°), половин кръг (180°) или пълен кръг (360°).

Числата от Пътя на Енлил показват, че този шумерски сегмент от северното небе се простира на 60° от северния полюс и граничи с Пътя на Ану на 30° над екватора. Пътят на Ану се простира на равно разстояние от двете страни на екватора и стига на 30° южно под него. Още по на юг и най-далеч от северния полюс се намира Пътят на Еа — тази част от Земята и небесната сфера, която лежи между 30° южна ширина и южния полюс (обр. 95).

Числата в сегментите от Пътя на Еа дават общ сбор 180° в адару (февруари-март) и улулу (август-септември). Единствената точка на 180° от северния полюс, независимо дали човек се движи от изток или запад, е Южният полюс. И това е вярно само ако се отнася за сфера.

Прецесията е явление, дължащо се на поклащането на земната ос север-юг, в резултат на което Северният (полюсът, който сочи към полярната звезда) и Южният полюс описват огромен кръг в небето. Очевидното изоставане на Земята спрямо съзвездията възлиза на петдесетина секунди от дъгата годишно или един градус за седемдесет и две години. Следователно големият кръг — времето, нужно на Северния полюс отново да се насочи към същата полярна звезда — продължава 25920 години (72 x 360) и астрономите го наричат голяма или Платонова година (защото Платон очевидно също е познавал това явление).

В древността изгревите и залезите на различни звезди били смятани за важни и точното определяне на пролетното равноденствие (с което започвала новата година) се свързвало със зодиакалния дом, в който се явявали те. Поради прецесията, пролетното равноденствие и други небесни явления изоставали с всяка следваща година и за 2160 години изоставали с цял зодиакален дом. Нашите астрономи продължават да използват „нулева точка“ (началото на Овен), която обозначавала пролетното равноденствие около 900 г. пр.Хр., но тя вече се е придвижила много навътре в дома на Риби. Към 2100 г. пролетното равноденствие ще започва в дома на Водолей. Тъкмо това имат предвид онези, които казват, че ще навлезем в Епохата на Водолей (обр. 96).

Тъй като придвижването от един зодиакален дом в друг отнема повече от две хилядолетия, учените са се питали как и откъде Хипарх може да е научил за прецесията през II в. пр.Хр. Вече е ясно, че неговият източник е шумерски. Откритията на професор Лангдън показват, че създаденият към 4400 г. пр.Хр. през Епохата на Телец нипурски календар отразява познания за прецесията и придвижването в зодиакалните домове, които са с 2160 години по-ранни. Професор Йеремиас, който сравнява месопотамските и хетските астрономически текстове, също е на мнение, че по-древните астрономически плочки свидетелстват за придвижването от Телец в Овен и стига до заключението, че месопотамските астрономи са предвидили и очаквали придвижването от Овен в Риби.

Като се съгласява с тези изводи, професор Уили Хартнър („Най-древната история на съзвездията в Близкия изток“) предполага, че шумерите са оставили множество илюстративни паметници, които ги потвърждават. Когато пролетното равноденствие било в знака на Телец, лятното слънцестоене било в знака на Лъв. Хартнър привлича вниманието към често явяващия се в най-древните шумерски изображения мотив на „борба“ между бик и лъв и твърди, че тези мотиви представят ключовите положения на съзвездията Телец и Лъв за наблюдател на 30° северна ширина (например в Ур) около 4000 г. пр.Хр. (обр. 97).

Повечето учени разглеждат факта, че шумерите са смятали Телец за свое първо съзвездие, като доказателство не само за огромната възраст на този знак — около 4000 г. пр.Хр.; — но и за белег за внезапното начало на шумерската цивилизация. Професор Йеремиас („Старият завет в светлината на Древния Изток“) открива свидетелства, които доказват, че шумерската зодиакално-хронологична „нулева точка“ се намира точно между Телец и Близнаци. От тези и други данни той прави извода, че зодиакът е създаден през Епохата на Близнаци — тоест още преди началото на шумерската цивилизация. Една шумерска плочка, съхранявана в Берлинския музей (VAT.7847) поставя в началото на списъка на зодиакалните съзвездия Лъв — и така ни връща към 11000 г. пр.Хр., когато човекът едва започвал да обработва земята.

Професор Х. В. Хилпрехт („Вавилонската експедиция на Пенсилванския университет“) отива още по-далеч. След като проучва хиляди плочки с математически таблици, той стига до заключението, че „всички таблици за умножение и деление от храмовите библиотеки в Нипур и Сипар и от библиотеката на Ашурбанипал [в Ниневия] се основават на [числото] 12960000“. Като анализира това число и неговото значение, той прави извода, че то може да е свързано единствено с явлението прецесия и че шумерите са познавали голямата година от 25920 години.

Това наистина е фантастично развита астрономическа наука в невероятна епоха.

Очевидно е, че шумерските астрономи са притежавали знания, с които не може да са се сдобили сами. Ясно е също, че голяма част от техните сведения са нямали никаква практическа стойност за тях.

Това се отнася не само за извънредно сложните астрономически методи — кой в древен Шумер имал нужда от установяването на небесен екватор например? — но и до множество текстове, свързани с измерването на разстояния между звездите.

Един от тези текстове, известен като А0.6478, изброява двадесет и шестте големи звезди, които се виждат по линията, днес наричана Тропик на Рака, и дава разстоянията помежду им, измерени по три различни начина. Отначало текстът дава разстоянията между звездите в мерни единици, наречени „мана шукулту“ („измерено и претеглено“). Смята се, че това е находчиво средство, което сравнявало тежестта на изтичащата вода с изтичането на времето и правело възможно определянето на разстоянията между две звезди от гледна точка на времето.

Втората колона с разстояния е дадена в градуси от небесната дъга. Целият ден (денонощието) бил разделен на дванадесет двойни часа. Небесната дъга представлявала пълен кръг от 360°. Оттук едно беру или „двоен час“ представлявало 30° от небесната дъга. С този метод ходът на времето на Земята представлявал мерна единица за градусовите разстояния между назованите небесни тела.

Третата мерна единица била „беру ина шаме“ („дължина в небето“). Ф. Туро-Данжин („Разстоянията между неподвижните звезди“) посочва, че макар първите два метода да използват сравнение с други явления, третият дава абсолютни стойности. Едно „небесно беру“, смята той (и други учени), се равнявало на 10692 наши съвременни метра. Изчисленото в текста „небесно разстояние“ между двадесет и шестте звезди давало сбор от 655200 „беру, начертани в небето“.

Съществуването на три различни метода за измерване на разстоянията между звездите показва огромното значение, което се отдавало на този въпрос. Но кой в Шумер се е нуждаел от такива сведения — и кой е можел да разработи методите и точно да ги прилага? Единственият възможен отговор е следният: нефилимите имали знанията и необходимостта от такива точни измервания.

Способни да пътуват в космоса, те дошли от друга планета, кръстосвали земните небеса и били единствените, които в зората на човешката цивилизация притежавали астрономически знания, развивали се в продължение на много хилядолетия, сложни методи, математически системи и концепции, прилагани в астрономията, и необходимост да обучат човешки писари да преписват и педантично да попълват таблица след таблица с небесни разстояния, подреждане и групиране на звезди, хелиакални изгреви и залези, сложен слънчево-лунно-земен календар и други забележителни знания за небето и Земята.

На този фон все още ли може да се твърди, че под ръководството на нефилимите месопотамските астрономи не са знаели за планетите след Сатурн — Уран, Нептун и Плутон? Нима информацията им за семейството на Земята, слънчевата система, е била по-бедна от сведенията им за далечните звезди, техния ред и разстоянията помежду им?

Стотици подробни текстове с древни астрономически данни изброяват небесни тела, стройно организирани според небесния им ред, боговете, месеците, земите или съзвездията, с които се свързват. Един такъв текст, анализиран от Ернст Ф. Вайднер („Наръчник по вавилонска астрономия“) се нарича „Голям звезден списък“. В него в пет колони са изброени десетки небесни тела според връзката помежду им, месеците, страните и божествата. Друг документ вярно изрежда главните звезди от зодиакалните съзвездия. Плочката, означена като B.M.86378, подрежда (в запазената си част) седемдесет и едно небесни тела според тяхното местоположение в небето и така нататък, и така нататък.

В опит да осмислят безбройните текстове и в частност вярно да идентифицират планетите от нашата слънчева система, множество учени стигат до смущаващи резултати. Както вече знаем, техните усилия са обречени на неуспех, защото грешно допускат, че шумерите и техните потомци не са знаели, че слънчевата система е хелиоцентрична, че Земята е планета и че след Сатурн има още планети.

Като пренебрегват вероятността някои имена от звездните списъци да се отнасят за самата Земя и в опит да свържат огромния брой други имена и епитети само с петте планети, които според тях били известни на шумерите, учените стигат до противоречиви заключения. Някои дори предполагат, че объркването не е тяхно, а на халдейците — кой знае защо, твърдят те, халдейците разменяли имената на „известните“ пет планети.

Шумерите наричали всички небесни тела (планети, звезди или съзвездия) МУЛ („който сияе във висините“). Вавилонците и асирийците използвали акадската дума „какаб“ като общо наименование на всякакво небесно тяло. Тази практика още повече дразни учените, които се опитват да разтълкуват древните астрономически текстове. Но някои „мул“ били наричани ЛУ.БАД и очевидно се отнасяли до планетите от нашата слънчева система.

След като знаели, че старогръцкото име на планетите е „скитници“, учените разчели ЛУ.БАД като „блудни овце“ въз основа на значението на ЛУ („които се водят на паша“) и БАД („високо и надалеч“). Но след като вече видяхме, че шумерите напълно са познавали истинския характер на слънчевата система, другите значения на думата „бад“ („старите“, „основата“, „онзи, където е смъртта“) се изпълват с пряк смисъл.

Това са подходящи епитети за Слънцето и следователно под „лубад“ шумерите разбирали не просто „блудни овце“, а „овце“, водени на паша от Слънцето — планетите на нашето слънце.

Местонахождението и отношението на „лубад“ помежду им и спрямо Слънцето се описват в много месопотамски астрономически текстове. Споменава се за онези планети, които са „над“ и „под“ и Куглер вярно предполага, че отправната точка е самата Земя.

Но за планетите се говори главно в астрономически текстове, свързани с МУЛ.МУЛ — дума, която дълго време убягвала на учените. При отсъствието на по-добро решение повечето специалисти приемали, че терминът „мулмул“ означава Плеядите, куп звезди в зодиакалното съзвездие Телец, през който минавала оста на пролетното равноденствие (при наблюдение от Вавилон) около 2200 г. пр Хр. Месопотамските текстове често посочват, че „мулмул“ се състояли от седем ЛУ.МАШ (седем „познати скитника“) и учените предполагали, че става дума за най-ярките звезди от Плеядите. Фактът, че в зависимост от класификацията групата има шест или девет такива ярки звезди, а не седем, представлявал проблем, ала той бил пренебрегван поради липса на други идеи за значението на „мулмул“.

Франц Куглер („Астрономията и астрономите във Вавилон“) неохотно приема решението с Плеядите, но изразява удивлението си от недвусмисленото посочване в месопотамските текстове, че „мулмул“ се състоят не само от „скитници“ (планети), а и от Слънцето и Луната — което отхвърля това тълкувание. Той също се натъкнал на текстове, в които ясно се твърди, че „мулмул ул-шу 12“ („мулмул е група от дванадесет“), десет от които образували отделна група.

Ние предполагаме, че терминът „мулмул“ се отнася за Слънчевата система и повторението (МУЛ.МУЛ) се използва, за да се представи групата като цяло, като „небесно тяло, обхващащо всички небесни тела“.

Шарл Вироло един месопотамски текст (K.3558), който описва представителите на групата „мулмул“ или „какабу/какабу“. Последният ред от текста е ясен:

„Какабу/какабу.

Броят на неговите небесни тела е дванадесет.

Положенията на неговите небесни тела са дванадесет.

Всички месеци на Луната са дванадесет.“

Текстовете не оставят съмнение: „мулмул“ — нашата слънчева система — се състояла от дванадесет небесни тела. Това навярно не бива да ни изненадва, защото старогръцкият учен Диодор, който обяснява трите „пътя“ на халдеиците и изброените от тях тридесет и шест небесни тела, посочва, че „дванадесет от тези небесни богове имали върховна власт и халдеиците свързват с всеки от тях по един месец и по един знак от зодиака“.

Ернст Вайднер („Зодиакът и небесните пътища“) пише, че освен Пътя на Ану и неговите дванадесет зодиакални съзвездия, някои текстове говорят за „пътя на Слънцето“, който също се състоял от дванадесет небесни тела: Слънцето, Луната и още десет. Ред 20 от така наречената ТЕ-плочка гласи: „напхар 12 шере-меш ха.ла ша какаб.лу ша Син у Шамаш ина либи итику“, което означава „общо дванадесет тела, където принадлежат Луната и Слънцето, където се въртят планетите“.

Вече можем да разберем значението на числото 12 в древния свят. Великият кръг на шумерските богове и всички олимпийски божества след тях се състоял точно от дванадесет — по-млади богове можели да влизат в кръга само ако се оттеглят по-стари. И обратно, свободните места трябвало да се попълват, за да не се наруши божественото число дванадесет. Главният небесен кръг, пътят на Слънцето с неговите дванадесет члена, установил образеца, по който били разделяни на дванадесет сегмента или на по дванадесет главни небесни тела всички други небесни групи. Шумерите свързвали за късмет дванадесет небесни тела с всяко разделение.

Много проучвания като това на С. Лангдън („Вавилонските менологии и семитският календар“) показват, че разделянето на годината на дванадесет месеца още отначало било свързано с дванадесетте велики богове. Фриц Хомел („Астрономията на древните халдейци“) и други след него доказват, че дванадесетте месеца били тясно свързани с дванадесетте зодиака и че и месеците, и зодиакалните знаци произхождат от дванадесетте главни небесни тела. Шарл Ф. Жан („Шумерска лексикология“) цитира един шумерски списък от двадесет и четири небесни тела, който сравнява дванадесетте зодиакални съзвездия с дванадесетте небесни тела от нашата слънчева система.

Убедителни свидетелства за почитането на числото дванадесет като главен небесен феномен се откриват в един дълъг текст, който Ф. Туро-Данжин („Акадските ритуали“) определя като храмова програма за новогодишния празник във Вавилон. Големият храм Есагила имал дванадесет порти. Способностите на всички небесни богове се въплъщавали в Мардук с дванадесетократно повтаряне на заклинанието „Господ, не е ли Той мой господар“. След това по дванадесет пъти се отправяла молитва към милостта на бога и неговата съпруга. Така общият брой двадесет и четири бил равен на дванадесетте зодиакални съзвездия и дванадесетте небесни тела от Слънчевата система.

Един граничен камък със символите на небесните тела, поставен от царя на Суза, изобразява тези двадесет и четири знака: познатите дванадесет знака на зодиака и символите, които заместват дванадесетте небесни тела от Слънчевата система. Това са дванадесетте астрални богове на Месопотамия, както и на хуритите, хетите, елините и всички други древни пантеони (обр. 98).

Макар че нашата естествена бройна основа е числото десет, числото дванадесет е проникнало във всички небесни и божествени въпроси много след изчезването на шумерите. Има дванадесет старогръцки титани и дванадесет израилтянски племена, магическият нагръдник на израилтянския първосвещеник се състои от дванадесет части. Силата на тази небесна дузина се пренася върху дванадесетте апостоли на Иисус и дори на много европейски езици се брои от едно до дванадесет, след което се връщаме на „десет и три“ (тринадесет), „десет и четири“ и така нататък.

Откъде произлиза това могъщо, решително число дванадесет? От небето.

Защото освен всички известни ни планети Слънчевата система — „мулмул“ — се състои от планетата на Ану, чийто символ, сияйно небесно тяло, в шумерската писменост означава бог Ану и „божествен“. „Какабът“ на върховния скиптър е една от овцете в „мулмул“, обяснява един астрономически текст. И когато Мардук узурпирал върховенството и изместил Ану като бог, свързван с тази планета, вавилонците казали: „Планетата на Мардук се появява в мулмул“.

Когато обяснявали на хората природата на Земята и небето, нефилимите разказали на древните астрономи-жреци не само за планетите след Сатурн, но и за съществуването на най-важната планета, онази, от която идвали:

ДВАНАДЕСЕТАТА ПЛАНЕТА.