Зекария Сичин
Дванадесетата планета (5)

1. Безкрайното начало

На първо място от свидетелствата, с които ще подкрепим заключенията си, сме самите ние. В много отношения съвременният човек — Homo sapiens — е странник на Земята.

Откакто Чарлз Дарвин смаял учените и теолозите на своето време с доказателствата за еволюцията, развитието на живота е проследено назад от човека и приматите, бозайниците и гръбначните, през все по-низши форми до онази точка преди милиарди години, когато се предполага, че е възникнал той.

Но когато стигнаха до тази точка и започнаха да обмислят възможностите за съществуване на живот на други места в нашата слънчева система и извън нея, учените смутено се обърнаха към живота на Земята: неговото място някак си не е тук. Ако е възникнал чрез поредица спонтанни химически реакции, защо е имал само един, а не множество източници? И защо живата материя съдържа твърде малко от химическите елементи, които изобилстват на Земята, и твърде много от онези, които рядко се срещат на нашата планета?

Дали тогава животът на Земята не е бил внесен от другаде?

Мястото на човека в еволюционната верига усложнява загадката. Като откриваха натрошен череп тук, долна челюст там, учените отначало смятаха, че човекът се е появил в Азия преди около петстотин хиляди години. Но с откриването на все по-древни вкаменелости стана ясно, че мелницата на еволюцията се върти много по-бавно. Днес е известно, че първите ни предци са живели преди шеметните двадесет и пет милиона години. Откритията в Източна Африка показват, че преходът към, човекоподобни маймуни (хоминиди) е станал преди четиринадесет милиона години. Около единадесет милиона години по-късно се появил първият човек, достоен да бъде класифициран като Homo.

Първото същество, което се смята за наистина човекоподобно — „развитият австралопитек“ — обитавало същите райони на Африка преди около два милиона години. Изтекли още милион години до появата на Homo erectus. И накрая, след още деветстотин хиляди години, се стигнало до първия примитивен човек — наречен неандерталец по името на реката, край която за пръв път открили негови останки.

Въпреки че от развития австралопитек до неандерталеца изминали повече от два милиона години, оръдията на тези две групи — остри камъни — са сходни и самите групи (както се предполага, че са изглеждали) не се различавали кой знае колко (обр. 1).

Преди около тридесет и пет хиляди години обаче внезапно и необяснимо, сякаш от нищото, изникнала нова човешка раса — Homo sapiens („мислещ, разумен човек“) — и помела неандерталеца от лицето на Земята. Тези съвременни хора — наречени кроманьонци — толкова много приличат на нас, че ако носеха модерни дрехи, щяха да се изгубят в навалиците на всеки европейски и американски град. Поради великолепното пещерно изкуство, което създали, отначало ги наричали „пещерни хора“. Всъщност те скитали по цялата Земя, защото можели да си строят заслони и къщи от камъни и животински кожи.

Милиони години оръдията на човека били просто камъни с подходяща форма. Кроманьонският човек обаче създавал специализирани оръдия и оръжия от дърво и кост. Той вече не бил „гола маймуна“, защото се обличал с животински кожи. Неговото общество било организирано — той живеел на кланове с патриархална хегемония. Неговите пещерни рисунки говорят за майсторство и дълбоки чувства, неговите изображения и скулптури свидетелстват за някаква форма на „религия“, за почитане на Богинята-майка, която понякога се замествала със символа на лунния полумесец. Той погребвал своите мъртви и следователно трябва да е имал някаква философия за живота, смъртта и може би дори за отвъдното.

Колкото и да е тайнствена и необяснима появата на кроманьонеца, загадката става още по-сложна. Защото с откриването на други останки от съвременния човек станало ясно, че кроманьонецът произхожда от по-древен Homo sapiens, живял в Западна Азия и Северна Африка около двеста и петдесет хиляди години преди него.

Съществуването на съвременен човек едва седемстотин хиляди години след Homo erectus и двестатина хиляди години преди неандерталеца е абсолютно неправдоподобно. От друга страна Homo sapiens представлява толкова далечно звено от бавния еволюционен процес, че много наши черти, като например речта, нямат никаква връзка с по-ранните примати.

Видният специалист по този въпрос професор Теодосиъс Добжански („Еволюиращото човечество“) е особено озадачен от факта, че това развитие става в период, през който Земята преживява ледникова епоха, крайно неблагоприятно време за еволюционна промяна. Той отбелязва, че Homo sapiens не притежава някои качества на по-ранните известни типове и притежава свойства, каквито дотогава не е имало, и заключава: „Съвременният човек има много фосилни далечни роднини, но не и прародители — и затова произходът на Homo sapiens остава загадка“.

В такъв случай защо предците на човека са се появили преди около триста хилядолетия, вместо след още два-три милиона години еволюционно развитие? Дали сме били внесени на Земята от другаде или сме били създадени от богове, както твърдят Старият завет и други древни извори?

Днес ни е известно къде е възникнала и как се е развила цивилизацията. Без отговор обаче остава въпросът защо изобщо се е появила. Защото повечето учени неохотно признават, че според всички данни цивилизация все още не би трябвало да има. Не съществува очевидна причина да сме по-цивилизовани от примитивните племена в джунглите на Амазонка или недостъпните части на Нова Гвинея.

Убеждават ни обаче, че тези племена продължават да живеят като в каменната ера, защото са били изолирани. Ала изолирани от какво? Щом са живели на същата Земя като нас, защо не са събрали същите научни и технически знания, които се предполага, че сме придобили ние?

Истинската загадка обаче не е изостаналостта на бушмените, а нашият напредък, защото днес е известно, че с нормалния ход на еволюцията човекът би трябвало да е стигнал до равнището на бушмените, а не до нашето. Трябвали са ни около два милиона години, за да постигнем прогрес в производството на оръдия, от използване на необработени камъни до идеята, че можем да им придаваме по-подходяща за целите ни форма. Защо не са изтекли още два милиона, докато усвоим употребата на други материали, и още десет милиона, за да създадем математиката, инженерството и астрономията? А ето че само петдесет хилядолетия след неандерталеца ние пращаме космонавти на Луната.

В такъв случай очевидният въпрос е дали ние и нашите средиземноморски предци наистина сами сме създали тази високоразвита цивилизация.

Въпреки че кроманьонецът не строял небостъргачи, нито познавал метала, няма съмнение, че неговата цивилизация се е появила внезапно и революционно. Мобилността му, способността му да строи заслони, желанието му да се облича, оръдията му на труда, изкуството му — всичко това говори за внезапна поява на високоразвита цивилизация, прекъснала безкрайното начало на човешката култура, което обхващало много милиони години и напредвало с мъчително бавно темпо.

Макар че нашите учени не могат да обяснят възникването на Homo sapiens и цивилизацията на кроманьонеца, вече няма съмнения къде е произлязла тази цивилизация: в Близкия изток. Платата и планините в полудъгата от планината Загрос на изток (на днешната граница между Иран и Ирак) през Арарат и Таурус на север и после на югозапад към хълмистите земи на Сирия, Ливан и Израел, изобилстват с пещери, в които са се съхранили свидетелства от праисторически, но съвременен човек (обр. 2).

Една от тези пещери, Шанидар, се намира в североизточната част на този полумесец. Днес през студените зимни месеци в местните пещери търсят убежище за себе си и стадата си кюрдски племена. Така се случило и през една зимна вечер преди четиридесет и четири хиляди години, когато седемчленно семейство (включително едно бебе) се скрило в Шанидар.

Техните останки — очевидно са ги затрупали падащи скали — били открити през 1957 г. от Ралф Солецки, който търсел следи от древни хора в района. Находката надхвърляла очакванията му. С разкопаването на пластовете станало ясно, че пещерата съхранява ясни свидетелства за обитаване от около 100000 до 11000 г. пр.Хр.

Анализът на тези свидетелства дал също толкова изненадващи резултати, колкото и самата находка. Оказало се, че в човешката култура не се наблюдава развитие, а упадък. Започнали от определено равнище, следващите поколения не повишили, а понижили стандартите на цивилизован живот. И от около 27000 до 11000 г. пр.Хр. населението намалява и се стига до пълно обезлюдяване. Предполага се, че поради климатични причини човекът напуснал целия район за около шестнадесет хилядолетия.

И после към 11000 г. пр.Хр. „мислещият човек“ се появил с нова сила и на необяснимо по-високо равнище.

Сякаш невидим треньор наблюдавал неуспешната човешка игра и пратил на терена нов, по-добре подготвен отбор, който да смени уморените играчи.

 

 

В продължение на милионите години на това безкрайно начало човекът бил дете на природата — прехранвал се, като събирал диворастяща храна, убивал животни, ловял птици и риба. Ала тъкмо когато селищата му започвали да оредяват, тъкмо когато изоставял обиталищата си, когато материалните и художествените му постижения изчезвали — тъкмо тогава изневиделица, без очевидна причина и без какъвто и да е предварителен период на постепенна подготовка — човекът станал земеделец.

Р. Дж. Бредууд и Б. Хау („Праисторически проучвания в Иракски Кюрдистан“) обобщават трудовете на множество известни специалисти по въпроса и според тяхното заключение генетичните изследвания потвърждават археологическите находки и не оставят съмнение, че земеделието е възникнало точно там, където по-рано се е появил мислещият човек с първата си примитивна цивилизация: в Близкия изток. Вече е известно, че земеделието се е разпространило по целия свят от този близкоизточен полумесец с планини и плата.

С помощта на модерни методи за радиовъглеродно датиране и растителна генетика мнозина изследователи от различни научни области единодушно стигат до извода, че първият земеделски успех на човека е култивирането на пшеницата и ечемика, навярно чрез одомашняване на див вид жито. Макар да приемат, че човек все пак някак сам се е научил да одомашнява и отглежда диви растения, учените продължават да са озадачени от множеството други жизненоважни за оцеляването и развитието на хората растения, които продължават да излизат от Близкия изток. Сред тях в непосредствена последователност са ядивните зърнени култури просо, ръж и шпелта^[1], ленът, от който се получава влакно и масло, както и различни овощни храсти и дървета.

Във всеки случай растенията несъмнено били одомашнени в Близкия изток хилядолетия преди да стигнат до Европа. Този район сякаш представлявал нещо като генетична ботаническа лаборатория, насочвана от невидима ръка, която постоянно създавала нови домашни растения.

Учените изследвали произхода на гроздето и установили, че култивирането му е започнало в планините в Северна Месопотамия, Сирия и Палестина. Нищо чудно. Старият завет ни разказва, че Ной „насади лозе“^[2] (и дори се напил с вино от него), след като водите на потопа се отдръпнали и Ковчегът спрял на планината Арарат. Така, подобно на учените, Библията поставя началото на култивирането на грозде в планините на Северна Месопотамия.

Ябълки, круши, маслини, смокини, бадеми, шамфъстък, орехи — всички те произхождат от Близкия изток и оттам се разпространили в Европа и други части на света. Не може да не си спомним, че Старият завет с няколко хилядолетия по-рано от учените посочва точно този регион като първата овощна градина на света: „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток… И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене…“

Общото местонахождение на „Едем“ определено било известно на библейските поколения. То е „на изток“ — на изток от земята на Израил. Тази земя била напоявана от четири големи реки, две от които са Тигър и Ефрат. Не може да има съмнение, че книга Битие поставя първата овощна градина в платата, откъдето извират тези реки, в Североизточна Месопотамия. Библията и науката са напълно единодушни.

Всъщност, ако прочетем оригиналния еврейски текст на Битие не като теологически, а като научен текст, установяваме, че той също точно описва процеса на одомашняване на растенията. Науката ни съобщава, че процесът преминал от диви треви до диви житни и култивирани житни растения, последвани от овощни храсти и дървета. Точно този процес подробно е разкрит в първата глава на книга Битие:

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой образ и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана. И произведе земята злак, трева, що дава семе по свой род (и подобие), и (плодно) дърво, що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му.“

По-нататък Битие разказва, че след като бил изхвърлен от райската градина, човекът трябвало да се труди здраво, за да отглежда храната си; „с пот на лицето си ще ядеш хляба си“ — казал Господ на Адам. След това „Авел стана пастир на овце, а Каин беше земеделец“. Човекът, разказва Библията, станал скотовъдец скоро след като станал фермер.

Учените са напълно съгласни с тази библейска последователност на събитията. В своя анализ на различните теории за одомашняването на животните Ф. И. Цойнър („Одомашняване на животните“) подчертава, че човекът не може да е „придобил навика да държи животни в плен или ги одомашнява преди да стигне до етапа на живот в сравнително големи социални единици“. Такива уседнали общества, задължително условие за одомашняване на животни, се появили след прехода към земеделие.

Първото одомашнено животно било кучето, при това не непременно като най-добър приятел на човека, а навярно и за храна. Смята се, че това е станало около 9500 г. пр.Хр. Най-древните скелетни останки от кучета са открити в Иран, Ирак и Израел.

Овцете били одомашнени приблизително по същото време — в пещерата Шанидар има останки от овце, датиращи от около 9000 г. пр.Хр., които показват, че всяка година голям процент от агнетата били убивани за храна и кожа. Скоро след това били одомашнени козите, които също давали мляко, свинете и едрият рогат добитък.

Във всеки случай одомашняването започнало в Близкия изток.

Внезапната промяна в хода на човешкото развитие, настъпила около 11000 г. пр.Хр. в Близкия изток (и около две хилядолетия по-късно в Европа), кара учените да описват това време като край на старокаменната епоха (палеолит) и начало на нова културна ера, среднокаменната епоха (мезолит).

Това наименование е подходящо единствено ако се разглежда главната суровина на човека — която продължава да е камъкът. Човешките жилища в планинските райони все още се строели от камък, човешките общества били защитени от каменни стени, човешкото първо земеделско оръдие — сърпът — било направено от камък. Човекът почитал или пазел мъртвите си, като покривал и украсявал гробовете им с камъни, правел каменни изображения на висшите същества или „богове“, към чиято благожелателна намеса се стремял. Едно такова изображение, открито в Северен Израел и датиращо от IX хил. пр.Хр., представлява глава на „бог“, защитена с раиран шлем и с някакъв вид „очила“ (обр. 3).

Като цяло обаче е по-подходящо да определим епохата, започнала около 11000 г. пр.Хр., не като среднокаменна, а като Епоха на одомашняването. Само за три хиляди и шестстотин години — само миг от гледна точка на безкрайното начало — човекът станал земеделец и били одомашнени диви растения и животни. После започнала нова епоха. Нашите учени я наричат новокаменна (неолит) — но този термин е напълно неподходящ, защото главната промяна, настъпила към 7500 г. пр.Хр., е появата на керамиката.

Поради причини, които все още убягват на учените — но които ще се изяснят, по-нататък в нашия разказ за праисторическите събития, — през първите няколко хилядолетия след 11000 г. пр.Хр. пътят на човека към цивилизацията бил ограничен в платата на Близкия изток. Откриването на многобройните приложения на глината станало успоредно със спускането на човека от неговите планински обиталища в по-ниските наносни низини.

Към VII хил. пр.Хр. близкоизточната дъга на цивилизацията изобилствала на керамични култури, които произвеждали огромни количества съдове, накити и фигурки. Към 5000 г. пр.Хр. Близкият изток произвеждал глинени и керамични предмети с великолепно качество и фантастичен вид.

Но развитието отново забавило ход и археологическите проучвания свидетелстват за масов упадък към 4500 г. пр.Хр. Керамиката станала по-проста. Каменните съдове — реликва от каменната епоха — пак станали повече. В селищата се откриват по-малко останки. Някои от тях, които дотогава били керамични центрове, постепенно били изоставени, изчезнали цели клонове на керамичното производство. Според Джеймс Мелаарт („Най-древните цивилизации на Близкия изток“) „се наблюдава общо обедняване на културата“ — някои селища явно носят следи на „новата, белязана с бедност фаза“.

Човекът и неговата култура очевидно били в упадък.

После — ненадейно, неочаквано и необяснимо — Близкият изток преживял разцвета на най-великата цивилизация, цивилизация, в която твърдо се корени нашата.

Тайнствена ръка за пореден път измъкнала човека от дъното и го издигнала на още по-високо равнище на култура, знание и цивилизация.