Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2006 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2011)

Издание:

Недялко Йорданов

Страшни смешки, смешни страшки

 

© Недялко Йорданов, 1998, 2006

© Мариан Йонов, художник, 2006

© Ню Медиа Груп, 2006

 

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Мариан Йонов

Художествено оформление: Васил Огнянов

Технически редактор: Генчо Попов

Коректор: Емилия Петрова

 

ISBN-10: 954-340-009-1

ISBN-13: 978-954-340-009-6

 

Ню Медиа Груп

Печат „Мултипринт“

История

  1. —Добавяне

Глава единадесета

Но след всяка несполука

следва някаква поука

 

Дядо Борко се клатушка

цяла нощ със свойта пушка.

По следата, по следата,

наближава пещерата:

 

— Ох, че дълъг, тежък път!

Май измами ме Вълкът.

Ходих, бродих вдън гората,

уморих се без каручка,

но потъна вдън земята

мойта непослушна внучка.

Почвам вече да се плаша.

Здраво ще я напердаша!

Таз скала е много стръмна.

Я със пушката да гръмна!

Бум! Бум! Бум!

 

— Ура! Ура!

Тук сме! В тази пещера!

 

— Чух ли? Или недочух?

Малко нещо май съм глух.

Ехото ли е това,

или ме боли глава?

Тази история е тъмна.

Я със пушката да гръмна.

Бум! Бум! Бум!

 

— Ура! Ура!

Тук сме! В тази пещера!

 

— Май извика някой! Кой?

Приготвис! Готов за бой!

Кой е вътре в пещерата?

Заболя ме пак главата

и не чувам вече шум.

Ето! Нямам и куршум.

Ала имам две идейки:

Първо: движа се, пълзейки.

Второ: втурвам се в атака.

Вижте как умът ми щрака.

Де сте, славни времена

от Балканската война!

Ах, как пеех с остър щик:

„Велик е нашият войник…“

Вече станах стогодишен,

ала пак не съм излишен,

здрав съм още, пипам яко

(туй — от киселото мляко).

Тъй че имам сила йощ!

Хвърлям се. Напред, на нож

А! Какъв е тоз чувал?!

 

— Дядо! Дядо!

 

— Тръпна цял!

Туй е внучката ми Лили.

 

— Отвържи ни, дядо мили!

 

— Кой ви върза тук?

 

— Ония.

Тримата.

 

— Ще ги убия!

 

— Нека да не бях заспала —

щяха те да са в чувала.

 

— Аз съм заекът Стоянчо.

Имам тук наблизо ранчо

и отивах за награда

на една балканиада,

но направиха ми мръсно

и сега е вече късно.

 

— Значи ти си бил Стоянчо?

Чувал съм за твойто ранчо.

Един Вълк — голям предател,

лъже, че ти бил приятел.

 

— Как? Кога? Къде го срещна!

 

— Сметката му беше грешна,

ала аз ще го науча!

Вкъщи го заключих с ключа.

 

— Вкъщи ли? Ала тогава…

Тръгнал е да ме спасява!

Ах! Постъпих безобразно —

и обидих го напразно.

Ние с него сме приятели —

двама бивши състезатели.

 

— Как тъй бивши — скача Лили. —

Или вече нямаш сили?

Никакви такива бивши.

Ний ще бъдем печеливши.

Тръгвам с вас. Ще станем трима!

А до старта време има.

 

— Има само седем часа.

 

— Седем часа! Да! Това са

седем, ако ходим пеш.

Дядо! Ще ни отведеш!

 

— Със каручката! Веднага!

Дядо Борко ще помага!

Мойто конче има сила

колкото автомобила

и се движа с него аз

сто и двайсет дъба в час.

 

— Бързо, дядо, ще сполучим!

 

— Първо Вълчо да отключим.

 

— И да пратим телеграма

във Зелениград на мама!

Че тъй както ги подплаши —

татко ще те напердаши.