Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (7)

Белият тюлен

Не бой се, детенце, нощта ще ни пази.

Водите са черни, а не тюркоазени.

Луната огрява прибой отвисоко

и кротко ни гледа, но ний сме дълбоко.

 

 

Вълните ти шепнат и тихо те люшкат,

във своите пазви нежно те гушкат.

Акули и бури далеч са от тебе.

Приспивно морето сега те люлее.

Тюленова приспивна

Всички тези неща се случиха преди няколко години в място, наречено Новасточна, или Норт Ист Пойнт, на остров Свети Павел, далеч-далеч в Берингово море. Лимършин, зимното мушитрънче, ми разказа историята, когато беше довято и заплетено в такелажа на един параход, пътуващ за Япония, а аз го взех в каютата си да го стопля и храня няколко дни, докато бъде отново в състояние да отлети обратно за родното си място — остров Св. Павел. Лимършин е доста странно малко птиче, но знае как да разкаже истината.

Никой не посещава Новасточна, освен по работа, а единствените същества, които редовно имат работа там, са тюлените. Те идват през летните месеци със стотици и стотици хиляди от студеното сиво море, защото брегът на Новасточна има най-добрите условия за живот на тюлените от Всяко друго място на света.

Сикач знаеше това и всяка пролет доплуваше тук, независимо къде се намираше — пристигаше като торпеден катер право в Новасточна и прекарваше цял месец в битки с другарите си за добро място на скалите, колкото може по-близо до морето. Той беше петнайсетгодишен огромен сив мъжкар, обрасъл с дълга сива козина, почти като грива на раменете му, и дълги, свирепи зъби. Като се изправеше на предните си перки, той се извисяваше на повече от метър и половина над земята, а теглото му, ако някой би имал дързостта да го претегли, беше почти триста и двадесет килограма. Цялото му тяло беше покрито с белези от яростни битки, а той винаги бе готов да води още една. Извърташе главата си на една страна, сякаш се боеше да гледа врага си в очи, после внезапно се нахвърляше върху него като мълния и когато големите му зъби се забиваха здраво във врата на противника, другият можеше и да се опита да се измъкне, но Сикач така и не го изпускаше докрай.

Обаче Сикач никога не преследваше победен тюлен, защото това противоречеше на Правилата на крайбрежието. Той искаше само място край морето за бъдещото си поколение, но тъй като имаше още четирийсет-петдесет хиляди други тюлени, борещи се за същото нещо всяка пролет, крясъците, ревът, ръмженето и стълкновенията по брега бяха ужасни.

От един малък хълм, наречен Хъчинсън Хил, можеше да се видят над три и половина мили земя, покрита с биещи се тюлени, а прибоят беше изпъстрен с главите на други, бързащи към брега да започнат своите битки. Те се биеха сред големите разбиващи се вълни, биеха се на пясъка, биеха се и на изгладените от морето базалтови скали на леговищата си, защото бяха глупави и неотстъпчиви също като хората. Женските не идваха на острова преди края на май или началото на юни, тъй като не искаха да бъдат разкъсани на парчета, а младите две–, три- и четиригодишни тюлени, които още не бяха се задомили, отиваха навътре в сушата, преминавайки разстояние от около половин миля, задръстено от редиците на биещите се, играеха по пясъчните дюни на цели тумби и легиони и смачкваха всяко стръкче зеленина, което растеше нам. Наричаха ги холусчики — ергените — и бяха приблизително двеста-триста хиляди само на Новасточна.

Една пролет, Сикач току-що бе завършил своята четирийсет и пета битка, когато Матка, неговата нежна жена с лъскава козина и кротки очи, излезе от морето и той я хвана за тила и я тръшна в своето леговище с гневните думи:

— Закъсняваш, както винаги. Къде се забави?

Сикач нямаше навика да яде нищо през четирите месеца, докато беше на брега, затова настроението му обикновено беше лошо. Матка знаеше добре, че не бива да му отговаря. Огледа се наоколо и изгука:

— Колко умно си постъпил! Заел си пак старото място.

— Мисля, че успях — отвърна той. — Виж ме на какво приличам!

Беше изподран и кървеше на двайсетина места, почти не виждаше с едното око, а от хълбоците му висяха раздрани ивици кожа.

— О, вие, мъже, вие, мъже! — възкликна Матка и си повя със задния плавник. — Защо не можете да бъдете разумни и да разрешавате мирно настаняването си? Изглеждаш така, сякаш си се бил с косатка.

— Бил съм се и това е единственото, което съм правил тук от средата на май. Брегът е ужасно претъпкан тази година. Срещнах най-малко, сто тюлена от Луканон Бийч, биещи се за място. Чудя се защо не си стоят там, където са родени?

— Често си мисля, че ще сме много по-добре, ако отидем на Отър Айланд, вместо да киснем на това претъпкано място — каза Матка.

— Ха! Само холусчиките ходят на Отър Айланд. Ако отидем там, ще кажат, че ни е страх. Трябва да пазим честта си, драга моя.

Сикач гордо сниши глава между дебелите си рамене и се престори на заспал за няколко минути, но през цялото време следеше дали няма да се появи възможност за нова битка. Сега, когато всички тюлени и техните женски бяха на брега, врявата им се чуваше на мили в морето, заглушавайки грохота и на най-силните бури. При най-скромни изчисления на брега имаше над един милион тюлени — старци, майки, мънички бебета и холусчики, които се биеха, боричкаха, ревяха, пълзяха и си играеха, като отиваха в морето и се връщаха оттам на цели тълпи. Докъдето стигаше погледът, бяха заели всяка свободна педя земя, като лежаха или на групи влизаха в схватки сред мъглата. На Новасточна почти винаги е мъгливо, освен когато слънцето се появи за кратко и всичко заблестява в бисерна белота и заискрява в цветовете на дъгата.

Котик, детето на Матка, се роди сред цялата тази бъркотия и като всяко малко тюленче, целият беше само глава и рамене, със светли, воднистосини очи, но кожата му беше някак особена, което накара майка му да го огледа много внимателно.

— Сикач — обърна се тя накрая към мъжа си, — нашето бебе ще стане бял тюлен.

— Дрън-дрън, кухи миди и сухи водорасли! — изпръхтя той. — Де се е чуло и видяло такова нещо по света — бял тюлен?

— Не мога да го променя — отвърна Матка, — това неизбежно ще стане. — И тя запя тихата, монотонна тюленова песен, която всички майки-тюленки пеят на бебетата си:

В водата не влизай, тюленче мое сладко,

щом до теб не плуват мама и татко!

Главата вирни сега нависоко

и шляпай със перки в морето дълбоко!

 

 

Знай — бурите летни и хищни косатки

са страшни за твоите малки лопатки.

Но пляскай, опитвай, заяквай, дете —

ти рожба си на гордото море.

Разбира се, отначало малкото тюленче не разбираше думите. То щапукаше и лазеше около майка си и бързо се научи да стои настрана, когато баща му се биеше с някой друг тюлен и двамата се търкаляха и ръмжаха нагоре-надолу по хлъзгавите скали. Матка отиваше в морето да намери нещо за ядене и макар че бебето се хранеше само веднъж на два дни, то изяждаше всичко, каквото можеше, и бързо заякваше.

Първото нещо, което направи, беше да пропълзи навътре към сушата и там срещна десетки хиляди бебета на своя възраст, с които си играеше като всички малки същества, после лягаше да спи с тях на чистия пясък, а след това пак започваха игрите. Възрастните тюлени от леговищата си не им обръщаха внимание, а холусчиките не напускаха своята територия и бебетата прекарваха чудесно.

Когато Матка се връщаше от риболов в дълбокото море, тя се насочваше право към техните места за игра, надаваше зов — също както овца вика агнето си — и чакаше Котик да й отговори. После поемаше по най-късата пътека към него, удряйки наляво-надясно с предните си плавници, като събаряше по пътя си малките тюленчета. Винаги имаше неколкостотин майки, които търсеха малките си по местата за игра, и бебетата се радваха на добри грижи, но Матка все пак каза на Котик:

— Недей да лежиш в кална вода, защото ще хванеш краста; гледай да не се нараняваш, докато се търкаляш по твърдия пясък; недей да ходиш да плуваш, когато морето е бурно. Ако спазваш тези мои съвети, никога няма да ти се случи нищо лошо тук.

Малките тюленчета не могат да плуват по-добре от малките деца и се чувстват нещастни, докато не се научат. Първия път, когато Котик навлезе в морето, една вълна го отнесе далеч от плитчината и голямата му глава потъна, а малките му задни плавници щръкнаха нагоре, точно както майка му беше пяла в песента, и ако следващата вълна не го беше върнала обратно към сушата, той щеше да се удави.

След това обаче се научи да лежи в крайбрежните плитчини, така че вълните леко да го покриват и да го повдигат нагоре, докато той шляпа, но винаги внимаваше за големите вълни, които можеха да го наранят. Две седмици усвоява как да си служи с плавниците, като цапаше навън и навътре във водата, кашляше и сумтеше, излизаше на брега и подремваше на пясъка, а после се връщаше обратно, докато накрая установи, че принадлежи истински на морето.

Можете да си представите и сами как се гмуркаше с другарчетата си под талазите или се понасяше на гребена на някоя голяма вълна и се приземяваше на пясъка с плясък и пръски, докато тя връхлиташе стремително навътре в сушата, или заставаше на опашката си и се почесваше по главата, както правеха старите тюлени, или си играеше на „Аз съм кралят на замъка“ по хлъзгавите, обрасли с бурени скали, които се подаваха едва-едва от водата. От време на време той виждаше тънка перка — като перката на голяма акула, движеща се близо до брега, и знаеше, че това е косатката Грампус, която изяжда малките тюлени, щом успее да ги улови; тогава Котик побягваше към брега като стрела, а перката се отдалечаваше с плавни движения, сякаш не се интересуваше от нищо.

В края на октомври тюлените започнаха да напускат остров Св. Павел, поемайки към дълбокото море на цели семейства и племена, и битките за леговища се прекратиха, а холусчиките играеха навсякъде, където поискат.

— Догодина — каза Матка на Котик — и ти ще бъдеш холусчик, но тази година трябва да се научиш да ловиш риба.

Поеха заедно през Тихия окена и Матка показа на Котик как да спи по гръб с прилепнали до тялото плавници, като само малкият му нос се подава леко от водата. Няма по-удобна люлка от развълнуваната гръд на Тихия океан. Когато Котик почувства боцкания, сякаш от милиони иглички, по кожата на цялото си тяло, Матка му каза, че той се учи да „усеща водата“ и че тези боцкания и чувството за изтръпване означават настъпването на лошо време и той трябва да плува бързо, за да излезе от тази опасна зона.

— След малко — каза тя — ще разбереш накъде да плуваш, но засега ще следваме морската свиня, муткура^[1], защото той е много умен.

Стадо муткури се гмуркаше и пореше вълните пред тях и малкият Котик го последва колкото можа по-бързо.

— Как знаеш накъде да вървиш? — попита той, задъхан, водача на стадото.

Запитаният ококори белите си очи и се гмурна по-дълбоко.

— Опашката ми тръпне, младежо — отвърна той. — Това означава, че зад мен идва буря. Хайде, последвай ме! Когато си на юг от Лепкавата вода — (той искаше да каже Екватора) — и опашката ти тръпне, това означава, че има буря пред теб и трябва да завиеш на север. Ела! Водата тук е лоша.

Това бе едно от многото неща, които Котик научи, а той постоянно учеше. Матка му показа как да преследва треската и камбалата^[2] по подводните плитчини и как да изтръгва морския налим от дупката му сред водораслите; как да заобикаля останките на потънали кораби, лежащи на сто и осемдесет метра под водата, как да навлиза като куршум през един бордов илюминатор и да излиза през друг, докато гони рибите; как да танцува върху вълните, когато мълния прорязва цялото небе, и да маха приятелски с плавник на късоопашатия албатрос и на войнствения ястреб, докато те се реят във въздуха; как да скача като делфин на метър — метър и половина над водата с прибрани до тялото плавници и извита опашка; как да отбягва летящите риби, защото те са много костеливи; как да откъсва парче от гърба на треска, минавайки с пълна скорост край нея на осемнайсет метра дълбочина; и никога да не се спира и да не оглежда кораб или лодка, особено гребна. В края на шестте месеца Котик знаеше всичко за дълбоководния риболов, освен някои несъществени дреболии, и през цялото това време той нито веднъж не стъпи на сушата.

Един ден обаче, когато лежеше, полузаспал, в топлата вода някъде около остров Хуан фернандес, той почувства изтощение и отпуснатост с цялото си тяло — също като хората напролет — и си спомни за добрите твърди брегове на Новасточна, отдалечени на седем хиляди мили, за игрите, които играеше със своите приятели, за миризмата на водораслите, за рева на тюлените и борбите. Още същата минута Котик пое на север, плувайки неотклонно напред, и по пътя си срещна десетки свои приятели, всички тръгнали за същото място, които му извикаха:

— Здравей, Котик! Тази година всички сме холусчики, ще играем Огнения танц по големите вълни край Луканон и ще се търкаляме върху новата трева. Но откъде взе тази кожа?

Козината на Котик сега беше почти чисто бяла и макар да се чувстваше много горд с нея, той само отвърна:

— Плувайте бързо! Костите ме болят за тази земя.

И така те всички стигнаха до бреговете, където се бяха родили, и чуха старите тюлени, своите бащи, да се бият сред стелещата се на валма мъгла.

Тази нощ Котик танцува Огнения танц с всички тюлени годиначета. През летните нощи морето е окъпано в светлина по цялото протежение от Новасточна до Луканон и всеки тюлен оставя след себе си диря като от горящ нефт, когато скача и разцепва вълните с тялото си като огнена светкавица, водната повърхност се изпъстря с фосфоресциращи ивици и пенести въртопи. После те отидоха на сушата на мястото за холусчиките, затъркаляха се в младата дива пшеница и си разказваха истории за дните, през които са били на път в морето. Говореха за Тихия океан, както момчетата говорят за дърво, чиито орехи са обрулили, и ако някой чуеше разказите им, щеше да начертае такава карта на океана, каквато никой още не е виждал. Три-четири годишните холусчики палуваха лудешки надолу по Хъчинсън Хил и крещяха:

— Пазете се, младежи! Морето е дълбоко, а вие още не знаете какво има в дълбините му. Почакайте, докато заобиколите нос Хорн. Хей ти, годиначе, откъде взе този бял кожух?

— Аз не съм го взел — отвърна Котик, — а той сам израсна.

Точно когато се готвеше да изтъркаля казалия му тези думи холусчик, зад една дюна се появиха двама чернокоси мъже с плоски червени лица и Котик, който никога не бе виждал хора, се закашля и сниши глава. Холусчиките се оттеглиха на няколко ярда от мъжете, седнаха и ги загледаха глупаво. Тези хора бяха самият Керик Бутерин, шефът на ловците на тюлени на острова, и синът му Паталамон. Те идваха от селцето, отстоящо на по-малко от половин миля от тюленовите леговища, и сега решаваха кои тюлени да откарат до оградените места (тюлените бяха закарвани там като овце), където ги убиваха и превръщаха в якета от тюленова кожа.

— Ей! — извика Паталамон. — Гледай! Бял тюлен!

Керик Бутерин пребледня като платно под омазнената си и опушена кожа, защото беше алеут, а алеутите не са чистоплътни хора. После започна да бъбри молитва.

— Не го докосвай, Паталамон. Не съм виждал бял тюлен, откак… откак съм се родил. Това е сигурно духът на стария Захаров. Той изчезна миналата година по време на голямата буря.

— Няма да мина край него — каза Паталамон. — Той носи нещастие. Наистина ли мислиш, че той е старият Захаров, който се е върнал? Дължа му няколко яйца от чайка.

— Не гледай към него — предупреди Керик. — Отклони онова стадо от четиригодишни. Работниците трябва да одерат двеста парчета днес, но още сме в началото на сезона и те не са придобили опит. Сто ще бъдат достатъчни. Побързай!

Паталамон захлопа с чифт кости от тюленови плешки пред едно стадо от холусчики и те замръзнаха на местата си, пухтейки и ревейки. После пристъпи по-близо, докато тюлените се раздвижиха и Керик ги поведе навътре в сушата, а те дори не се опитаха да се върнат при своите другари. Стотици, стотици хиляди тюлени наблюдаваха как ги откарват, но продължаваха да си играят, както преди. Единствено Котик започна да задава въпроси, но никой от другарите му не му каза нищо, освен това, че хората винаги откарваха тюлени в тази посока в продължение на шест седмици или два месеца всяка година.

— Аз ще ги последвам — каза той и очите му насмалко не изскочиха от орбитите, когато се повлече по дирята на стадото.

— Белият тюлен идва след нас — извика Паталамон. — За пръв път тюлен идва сам в района за убиване.

— Шшт! Не се обръщай назад — посъветва го Керик. — Това е духът на Захаров! Трябва да говоря със свещеника.

Разстоянието до мястото за убиване беше само половин миля, но отне цял час, понеже Керик знаеше, че ако тюлените вървят бързо, ще се загреят и кожата им ще се свлече на парчета, когато ги одират. Затова те продължиха много бавно покрай Сий Лайънс Нек и Уебстър Хаус, докато пристигнат до Солт Хаус, точно зад видимия хоризонт на тюлените по брега. Котик вървеше, задъхан и учуден. Той помисли, че е достигнал края на света, но шумът от леговищата иззад гърба му беше толкова силен, че звучеше оглушително като влак в тунел. После Керик седна на мъха, извади тежък оловен часовник и остави стадото да почива трийсет минути, а Котик чу как мъглата на ситни капчици се стича от периферията на шапката му. И тогава десет-дванайсет души, всеки с обкована с желязо еднометрова тояга, се появиха и Керик посочи един-два тюлена от стадото, които бяха бити от своите другари или бяха доста сгорещени, и мъжете ги изритаха настрана с тежките си ботуши, направени от вратната кожа на морж, а после Керик каза:

— Почвайте!

Мъжете заудряха с всичка сила с тоягите си тюлените по главите.

Само след десет минути малкият Котик не можеше вече да познае приятелите си, защото кожите им бяха одрани от муцуната до задните плавници, после ги отнесоха и струпаха на купчина върху земята.

Това бе достатъчно за Котик. Той се обърна и препусна (тюленът може да препуска много бързо, но за кратко време) назад към морето, а малките му нови му стачки се бяха наежили от страх. При Сий Лайънс Нек, където големите морски лъвове седяха на края на прибоя, той се хвърли презглава в студената вода и остана да се полюшва на повърхността, като пъшкаше отчаяно.

— Какво има? — попита дрезгаво един морски лъв; защото по правило морските лъвове са много саможиви и неразговорливи.

— Скучние! Очен скучние! (Аз съм самотен, много самотен!) — отвърна Котик. — Те ще избият всички холусчики по цялото крайбрежие!

Морският лъв обърна главата си към брега.

— Глупости! — отсече той. — Приятелите ти, както винаги, вдигат излишен шум. Сигурно си видял стария Керик да одира някое стадо тюлени. Той върши това от трийсет години.

— Но това е ужасно — отговори Котик, обръщайки гръб на една вълна, която го заля, и с рязко завъртане на плавниците отскочи нагоре, така че се озова на десет сантиметра от острия връх на една скала.

— Добре се справи за едногодишен тюлен! — похвали го морският лъв, който оценяваше доброто плуване. — Предполагам, че е било ужасно от твоя гледна точка. Но щом вие, тюлените, идвате тук година след година, хората естествено ще разберат това и ако не си намерите остров, където не е стъпвал човешки крак, те ще продължават да ви откарват на заколение.

— Има ли такъв остров? — попита нетърпеливо Котик.

— Вече двайсет години преследвам пасажите на камбалата, но не мога да се похваля, че съм го намерил. Но виж какво — ти, изглежда, имаш дарбата да разговаряш сладкодумно с по-опитните от теб; така че можеш да отидеш на Островчето на моржовете и да говориш със Сивич. Той може би знае нещо. Но не се хвърляй нататък просто ей така. Трябва да преплуваш шест мили и ако съм на твое място, малкия, първо ще си отспя хубаво, а после ще тръгна на път.

Котик реши, че това е добър съвет, затова заплува обратно към своя бряг, а после излезе на сушата и поспа половин час, потрепвайки с цялото си тяло, както спят тюлените. После се упъти право към Островчето на моржовете — малко, тясно и скалисто островче, което се намираше на североизток от Новасточна, цялото покрито със скални тераси и гнезда на чайки, където живееха само моржове.

Излезе на брега близо до стария Сивич — големия, грозен, подпухнал, пъпчасал, дебеловрат и с дълги бивни морж от Северния Тихи океан, който нямаше добри обноски, освен когато спеше, както беше в момента, с плавници, наполовина потопени в прибоя.

— Събуди се! — извика високо Котик, тъй като чайките вдигаха голям шум.

— А? О? Хм? Какво е това? — изрече зачуден Сивич, нанесе удар с бивните си на съседния морж и го събуди, а той пък, на свой ред, удари следващия и така те един по един се събудиха и загледаха в различни посоки, но не и в правилната.

— Здравейте! Това съм аз — каза Котик, който се полюшваше върху прибоя и приличаше на малък бял гол охлюв.

— Ха! Жив да ме одерат! — изруга Сивич и всички моржове се втренчиха в Котик, както старите сънени господа от някой английски клуб биха гледали някое малко момче. Точно сега Котик не желаеше да чува нищо за одиране — беше видял достатъчно от него, затова извика:

— Има ли място, където да отидат тюлените и където не стъпва човешки крак?

— Върви и си го намери — отвърна Сивич и затвори очи. — Махай се! Ние сме заети.

Котик подскочи като делфин във въздуха и извика колкото можеше по-силно:

— Ядач на миди! Ядач на миди!

Той знаеше, че Сивич не е хванал дори една риба през живота си, а винаги е скубал миди и водорасли, макар да се правеше на страшен. Естествено разните породи чайки и тупиците^[3], които винаги дебнат за случай да покажат грубостта си, подеха вика и — както ми каза Лимършин — близо пет минути на Островчето на моржовете нямало да се чуе и топовен гръм от ужасната врява. Всички обитатели крещяха и пищяха:

— Ядач на миди! Дядка!

А през това време Сивич се търкаляше от една страна на друга, сумтеше и кашляше.

— Сега ще ми кажеш ли? — изрече Котик, останал без дъх.

— Иди да попиташ Морската крава — отвърна Сивич. — Ако все още е жива, ще може да ти отговори.

— Как ще позная Морската крава, когато я срещна? — попита отново Котик, но този път се поотдалечи от брега.

— Тя е единственото същество в морето, което е по-грозно от Сивич — изписка една полярна чайка, която се стрелна под самия нос на стария морж. — По-грозна и с по-лоши обноски! Дядка!

Котик заплува обратно към Новосточна, оставил чайките да пищят. Там откри, че никой не му съчувства в плахите му опити да открие спокойно място за тюлените. Напротив, даже му казаха, че хората винаги са откарвали холусчиките — това било част от ежедневието — и че ако не искал да вижда ужасни картини, не бивало да приближава местата за убиване. Но никой от другите тюлени не беше виждал избиването и в това се състоеше разликата между него и приятелите му. Освен това Котик беше бял тюлен.

— Това, което трябва да направиш — каза старият Сикач, след като чу приключенията на сина си, — е да пораснеш и да станеш голям тюлен като баща си, да имаш свое леговище на брега, тогава те ще те оставят на мира. След пет години ти ще можеш да се биеш за себе си.

Дори кротката Матка, неговата майка, добави:

— Ти няма да можеш да спреш избиването. Върви да си поиграеш в морето, Котик.

И Котик отиде и изигра Огнения танц, но с много потиснато сърце.

Тази есен той напусна брега веднага щом можа и заплува сам, воден от някаква идея в своята кръгла глава. Искаше да намери Морската крава, ако изобщо имаше такова същество в морето, а също и да открие спокоен остров с хубав, твърд бряг, на който да живеят тюлените и където хората да не могат да ги достигнат. И тъй той кръстосваше неуморно самичък от Северния до Южния Тихи океан, преплувайки по цели триста мили в денонощие. Преживя повече приключения, отколкото могат да се опишат, и се спаси на косъм от зъбите на китовата акула, на петнистата акула и на рибата чук, срещна всички незаслужаващи доверие грубияни, които бродеха из моретата, и един много любезен кит, видя и напръсканите с червени точици миди, които не мърдаха от местата си по стотици години, и много им се зарадва, но не срещна никаква морска крава, не намери и остров, който да му хареса.

Ако брегът беше хубав и твърд, с полегат склон зад него, където да играят тюлените, на хоризонта винаги се съзираше дим от китоловен кораб, където топяха китова мас, а Котик вече знаеше какво значи това. Или с други думи виждаше как тюлените, след като населят острова, ще бъдат избити, а беше наясно, че там, където хората стъпят веднъж, пак ще се върнат.

Попадна на един стар късоопашат албатрос и той му каза, че остров Кергелен е тъкмо такова спокойно и тихо място, каквото търси, но когато Котик отиде там, едва не бе премазан върху зловещите му черни скали по време на една силна буря със суграшица, със светкавици и гръмотевици. И все пак, докато се мъчеше да се измъкне от бурята, видя, че дори тук някога е имало тюленови леговища. Такова беше положението и с другите острови, които посети.

Лимършин ми изброи дълъг списък от такива острови, защото, както каза, Котик бе прекарал пет сезона в търсене на идеалното място за заселване с почивки от по четири месеца всяка година в Новасточна, където холусчиките се бяха присмивали както на него, така и на въображаемите му острови.

Той посети и Галапагос — ужасно сухо място на Екватора, където едва не се опече жив; отиде и до остров Южна Джорджия, до Оркнейските острови, до Ирландия, до остров Найтингейл, до островите Гоф и Буве, до Крозетските острови и дори до един малък като прашинка остров южно от нос Добра Надежда. Но навсякъде обитателите на морето му казваха едно и също нещо. Някога по тези места идвали тюлени, но хората ги избили до един. Дори когато плуваше на хиляди мили от Тихия океан и достигна едно място, наречено Кориентес (това беше, когато се връщаше от остров Гоф), Котик намери неколкостотин крастави тюлени на една голяма скала и те му казаха, че хора идвали и тук.

Това почти го сломи и той се отправи покрай нос Хорн обратно за родните брегове. По пътя си на север спря на един остров, обрасъл със зелени дървета, и там намери един много стар тюлен, който умираше, и Котик улови риба за него, а след това му разказа скърбите си.

— Сега — завърши Котик — се връщам в Новасточна и ако ме подкарат към местата за убиване заедно с холусчиките, ще ми е все едно.

Старият тюлен отвърна:

— Опитай още веднъж. Аз съм последният от изчезналата колония на Масафуера, но в дните, когато хората ни избиваха по стотици хиляди, се разказваше приказката, че някой ден тук ще дойде един бял тюлен от север и ще поведе тюленския народ към едно спокойно място. Аз съм стар и няма да бъда жив, за да видя този ден, но други ще го видят. Опитай още веднъж.

Котик навири мустаците си (те бяха прекрасни) и рече:

— Аз съм единственият бял тюлен, който някога се е раждал по крайбрежията, и съм единственият тюлен, бял или черен, на когото му е дошла идеята да търси нови острови.

Това много го развесели, а когато същото лято се завърна в Новасточна, Матка, неговата майка, го помоли да се ожени и да се установи на едно място, защото вече не беше холусчик, а напълно развит тюлен — с къдрава бяла грива на раменете си, толкова тежък, голям и свиреп, колкото баща си.

— Дай ми още една година — каза той. — Не забравяй, мамо, че винаги седмата вълна достига най-далеч на брега.

Любопитно беше, че имаше и една тюленка, която също смяташе да отложи женитбата си за следната година, и Котик изигра с нея Огнения танц покрай бреговете на Луканон в нощта преди да поеме за последното си търсене.

Този път той тръгна на запад, понеже попадна на следата на голям пасаж от камбали, а му трябваха най-малко петдесет килограма риба на ден, за да бъде в добра форма. Котик ги преследва, докато се измори, а после се сви на кравай и заспа върху вдлъбнатините на мъртвото вълнение, което се заражда край остров Медний. Той отлично познаваше брега, затова около полунощ, когато усети, че леко се сблъска с някакви водорасли, си каза: „Хм, приливът е силен тази нощ.“ Преобърна се под водата, отвори бавно очи и се протегна. После скочи пъргаво като котка, защото видя огромни същества да Душат из плитчините и да пасат гъстите ресни на водораслите.

— В името на големите магеланови вълни! — каза той под носа си. — Кои сте вие, същества от дълбокото море?

Те не приличаха нито на моржове, нито на морски лъвове, нито на тюлени, нито на мечки, нито на китове, нито на акули, нито на риби, сепии или миди, нито пък на нещо друго, което Котик бе виждал преди. Бяха дълги между шест и девет метра, нямаха задни плавници, а опашки като лопати, които изглеждаха като изрязани от мокра кожа. Главите им бяха най-глупавото нещо, което някога сте виждали, и когато не пасяха, пазеха равновесие в дълбоката вода върху края на опашките си, накланяха се важно една към друга и размахваха предните си плавници, както дебел човек размахва ръката си.

— Хм! — обади се Котик. — Добър лов, а, господа?

Големите същества отговориха с поклон и помахаха с плавниците си като Човека-жаба от приказките. Като подновиха отново храненето си, Котик забеляза, че горните им устни са разцепени на две и че всяка половина може да се отдръпва на около трийсет сантиметра от другата, а когато двете половини се затваряха отново, между тях оставаха около тридесет и шест килограма водорасли. После натъпкваха храната в устата си и преживяха важно-важно.

— По странен начин се храните — продължи Котик. Те отново се поклониха и Котик започна да губи търпение. — Много добре — каза той. — Ако все пак имате една допълнителна става на предните си плавници, това не означава, че трябва да се надувате толкова. Виждам, че се покланяте учтиво, но бих желал да зная как се казвате.

Разцепените устни се раздвижиха и потрепнаха, а стъкловидните зелени очи се втренчиха, но необикновените същества не дадоха никакъв отговор.

— Добре! — каза Котик. — Вие сте единствените същества, по-грозни от Сивич и с по-лоши обноски, които съм срещал.

После светкавично си спомни какво му бе казала полярната чайка на Острова на моржовете, когато той беше едва едногодишен младок, и се метна обратно във водата, защото знаеше, че най-после е срещнал Морската крава.

Морските крави продължиха да се полюляват, да пасат и да дъвчат водораслите, а Котик им задаваше въпроси на различните езици, които бе усвоил по време на пътешествията си — обитателите на морето говореха почти толкова езици, колкото и хората по земята. Но морските крави не отговаряха, защото не можеха да говорят. Морската крава има само шест кости на врата си, вместо необходимите седем, и подводните обитатели твърдят, че това й пречи да говори дори със своите приятели; но както знаете, тя има една допълнителна става на предния си плавник и като я размахва нагоре-надолу и околовръст, осъществява своеобразен телеграфен код.

Призори гривата на Котик настръхна и търпението му съвсем се изчерпа. Тогава морските крави потеглиха на север много бавно, като спираха от време на време да провеждат странни съвещания с поклони, а Котик ги следваше и си казваше: „Същества, които са такива идиоти като тях, щяха да бъдат отдавна избити, ако не са открили някакъв безопасен остров. А това, което е добро за морските крави, е достатъчно добро и за тюлените. Бих искал обаче те да се движат по-бързо.“

Това беше досадно за Котик. Стадото морски крави не изминаваше никога повече от четирийсет-петдесет мили на ден, нощем спираше да се храни и през цялото време се придържаше близо до брега; а Котик плуваше около тях, над тях и под тях, но не можеше да ги накара да увеличат скоростта си и с половин миля. Като продължаваха пътя си на север, те правеха съвещанията си с поклони на всеки няколко часа и Котик едва не си изяде мустаците от нетърпение, докато не откри, че те следваха някакво топло течение на водата. Тогава започна да ги уважава повече.

Една нощ те потънаха надолу в блестящата вода — потънаха като камъни — и за пръв път, откакто ги познаваше, започнаха да плуват бързо. Котик ги последва и бързината им го учуди, защото никога не бе предполагал, че морските крави изобщо могат да плуват. Те се насочиха към една скала край брега — скала, която продължаваше надолу в дълбоката вода — и се напъхаха в една тъмна дупка в основата на скалата, на четиридесет метра под повърхността. Започна дълго-дълго плуване и Котик усети страшна нужда от глътка чист въздух още преди да излезе от тъмния тунел, през който го преведоха.

— Дявол да го вземе! — изруга той, когато се изправи, задъхан и пухтящ, в откритата вода на края на тунела. — Беше дълго гмуркане, но си струваше усилието.

Морските крави се бяха разпръснали и пасяха лениво по краищата на най-красивите брегове, които Котик бе виждал. Имаше дълги пространства от загладени скали, които продължаваха цели мили, сякаш направени по поръчка за леговища на тюлени, имаше и места за игра с твърд пясък, с полегати склонове зад тях, имаше и дълги вълни, върху които да танцуват тюлените, и дълга трева, в която да се търкалят, и пясъчни дюни за катерене надолу-нагоре. Но най-хубавото нещо, което Котик разбра от усещането си за водата — а то никога не може да заблуди един истински тюлен, — беше това, че тук никога не бе стъпвал човешки крак.

Първото нещо, което направи, беше да се убеди, че наоколо има достатъчно риба, а после заплува край бреговете и преброи възхитителните ниски пясъчни островчета, полускрити в прекрасна, влачеща се мъгла. По на север, в откритото море, имаше ивица от подводни плитчини, пясъчни наноси и скали, които не позволяваха на кораб да се приближи на по-малко от шест мили до брега, а между островчетата и сушата имаше дълбоки водни пространства, които стигаха до отвесните скали, а някъде под тези скали се намираше изходът на тунела.

— Това е втора Новасточна, но десет пъти по-добра — каза Котик. — Морските крави са по-умни, отколкото предполагах. Дори да дойдат хора, те няма да могат да припарят на сушата поради скалите, а и в плитчините откъм морето всеки кораб ще стане на трески. Ако съществува място в морето, което да е напълно безопасно, то е точно тук.

Той се замисли за тюленката, която бе останала да го чака, но въпреки че бързаше да се върне в Новасточна, внимателно изследва новия остров, за да може да отговори на всички въпроси.

След това се гмурна, за да се убеди, че входът на тунела е точно там, и се отправи с пълна скорост през него на юг. Никой друг освен морска крава или тюлен не можеше да мечтае за съществуването на такова място, а когато погледна назад към скалите, дори Котик едва повярва, че е бил под тях.

Шест дни пътува към къщи, въпреки че не плуваше бавно, и когато излезе на брега точно над Сий Лайънс Нек, първото същество, което видя да го чака, бе неговата тюленка, а тя разбра по израза на очите му, че най-сетне е намерил жадувания остров.

Но холусчиките и Сикач, неговият баща, а и всички други тюлени му се присмяха, когато им съобщи, че е открил острова, а един млад тюлен на неговата възраст каза:

— Всичко това е много хубаво, Котик, но ти не можеш да дойдеш от не знам къде си и да ни заповядаш да тръгнем ей така. Не забравяй, че сме се били за своите леговища, а това е нещо, което ти никога не си правил. Ти предпочиташе да се скиташ по морето.

Другите тюлени се изсмяха при тези негови думи и младокът започна да върти глава наляво-надясно. Той се беше оженил тази година и сега вдигаше голям шум около това събитие.

— Аз нямам леговище, за което да се боря — каза Котик. — Искам само да ви покажа място, където ще бъдете в безопасност. Каква е ползата от това да се бием?

— О, ако се опитваш да се измъкнеш, аз нямам какво повече да кажа — заяви младият тюлен и се закиска злобно.

— Ще дойдеш ли с мен, ако спечеля двубоя? — попита Котик и в очите му проблеснаха зелени пламъчета, защото беше много ядосан, че изобщо трябва да се бие.

— Много добре — отвърна нехайно младият тюлен. — Ако спечелиш битката, идвам с теб.

Той нямаше време да обмисли решението си, защото главата на Котик се стрелна към него и зъбите му се впиха във врата му. После се изхвърли назад на хълбоците си и повлече противника си надолу по брега, разтърси го няколко пъти и го тръшна на земята. Тогава Котик изрева на тюлените:

— През последните пет години аз направих най-доброто за вас. Намерих ви остров, където ще бъдете в безопасност, но ако някой не откъсне главите ви от тъпите ви вратове, вие няма да повярвате. Сега ще ви науча. Пазете се!

Лимършин ми каза, че никога през живота си — а той вижда десет хиляди големи тюлени да се бият всяка година, — никога през своя кратък живот не бил виждал нещо, което да се сравни с атаката на Котик в леговищата на тюлените. Той се хвърлил към най-едрия тюлен, който му се мернал пред очите, хванал го за гърлото, почнал да го души и удря, докато другият заскимтял за милост, а после го захвърлил настрана и нападнал следващия. Вие знаете, че Котик никога не бил гладувал по четири месеца всяка година, както правят големите тюлени, а плуването му в дълбоките морета го поддържало в идеална форма, и най-важното — той никога преди не бил влизал в бой.

Къдравата му бяла грива беше настръхнала от ярост, очите му горяха, големите му зъби блестяха и той целият представляваше великолепна гледка.

Баща му, старият Сикач, го гледаше как се носи край него и влачи побелелите стари тюлени с лекота, сякаш бяха дребосъчета, а младите ергени прекатурва във всички посоки; тогава нададе рев и обяви:

— Той може да е глупак, но е най-добрият боец по крайбрежието. Не нападай баща си, синко! Той е с теб!

Котик изрева в отговор и старият Сикач се заклатушка напред с настръхнали мустаци, пухтейки като локомотив, а Матка и тюленката, която щеше да се омъжва за Котик, се свиха плахо, изпълнени с възхищение към своите мъже. Битката беше внушителна, защото двамата се биха, докато имаше тюлен, който да надигне глава срещу тях, а после минаха триумфално нагоре-надолу по брега един до друг с победоносен рев.

Когато настъпи нощта и Северното сияние затрепка и засия през мъглата, Котик изкачи една гола скала и погледна надолу към разпръснатите леговища и към раздраните кървящи тюлени.

— Сега — извика той — аз ви дадох добър урок.

— По дяволите! — изруга старият Сикач и се надигна сковано, понеже беше ужасно изподран. — Даже косатката не би могла да свърши така добре тази битка. Синко, гордея се с теб и нещо повече — ще тръгна с теб за твоя остров… ако има такова място.

— Хей вие, тлъсти морски прасета! Кой идва с мен до тунела на морските крави? Отговорете, или ще ви започна отново — изрева Котик.

По целия бряг — нагоре и надолу, се чу шепот като ромона на прилива.

— Ще дойдем — обадиха се хиляди уморени гласове. — Ще последваме Котик, Белия тюлен.

Като чу това, Котик сгуши глава между раменете си и гордо затвори очи. Сега не беше вече бял тюлен, а червен от главата до опашката. Въпреки това за нищо на света не би погледнал или докоснал някоя от раните си.

След седмица той и армията му (приблизително десет хиляди холусчики и стари тюлени) тръгнаха на север към тунела на морските крави. Котик ги предвождаше, а онези от тях, които останаха в Новасточна, ги нарекоха идиоти. Но следващата пролет, когато всички пак се срещнаха далеч от бреговете сред Тихия океан, тюлените на Котик разказаха такива неща за новите леговища отвъд тунела на морските крави, че нови и нови тюлени напуснаха Новасточна.

Разбира се, това не стана веднага, защото тюлените се нуждаят от доста време, за да премислят нещата, но година след година все нови и нови тюлени изоставяха Новасточна, Луканон и другите леговища, за да дойдат на тихите, защитени от вятъра брегове, където Котик прекарваше цялото лято, ставаше по-едър, по-дебел и по-силен с всеки изминал сезон, а холусчиките играеха около него в морето, където не стъпваше човешки крак.