Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (5)

Тигре! Тигре!

Хвана ли нещо, ловецо безстрашни?

Дебнах аз дълго сред храстите прашни.

А плячката тлъста уби ли я вече?

Видях я таз сутрин, все още пасеше.

А силата твоя, мощта, гордостта?

От лапите ми изцедиха се в пръстта.

Виждам, че бързаш. Къде в таз тъма?

В бърлогата родна, там да умра.

Сега нека да се върнем към първия ни разказ. Когато Маугли напусна пещерата на вълците след сблъсъка с Глутницата при Скалата на съвета, той слезе към разораните ниви, където живееха селяните, но не спря там, защото мястото беше твърде близо до джунглата, а знаеше, че си е спечелил поне един смъртен враг по време на Съвета. Затова той забърза по неравния път, който пресичаше долината, и продължи през нея с бавен, равномерен тръс в продължение на близо двайсет мили, докато пристигна в район, който не познаваше. Долината преминаваше в голяма равнина, осеяна със скали и прорязана от долове. В единия й край имаше малко селце, а в другия гъстата джунгла достигаше до самите пасища и свършваше там, сякаш беше отрязана с мотика. Из цялата равнина пасяха говеда и биволи. Когато малките пастирчета видяха Маугли, те извикаха и побягнаха, а жълтите бездомни кучета, които се навъртат около всяко индийско село, започнаха да лаят. Маугли продължи пътя си, защото чувстваше глад, и когато достигна селската порта, видя, че големият трънлив храст, с който затваряха входа по здрач, беше дръпнат настрана.

— Уф! — възкликна той, защото бе срещал не едно такова препятствие по време на нощните си скитания за намиране на храна. — Значи и тук хората се боят от обитателите на джунглата. — Седна край портата и когато един мъж излезе оттам, стана, отвори уста и посочи с ръка, че иска храна. Мъжът се ококори и изтича обратно по единствената селска улица да извика свещеника, който беше едър и дебел, облечен в бяло, с червено-жълт знак на челото. Свещеникът дойде до портата, а с него още стотина души, които се блещеха и говореха, викаха и сочеха Маугли.

„Тези хора нямат добри обноски — каза си Маугли. — Само сивите маймуни биха се държали като тях.“ Отметна назад дългата си коса и се намръщи срещу тълпата.

— Какво толкова сте се уплашили? — рече свещеникът. — Вижте белезите по ръцете и краката му. Те са от ухапвания на вълци. Той е дете на вълци, избягало от джунглата.

Разбира се, като си играеха заедно, вълчетата често захапваха Маугли по-силно, отколкото възнамеряваха, и по ръцете и краката му имаше бели следи от зараснали рани. Но той щеше да бъде последният човек на света, който би нарекъл тези следи „ухапвания“, защото знаеше много добре какво значат истинските рани.

— Ах! Ах! — възкликнаха едновременно две-три жени. — Да бъде така изпохапано от вълци, бедното дете! Той е хубаво момче. Очите му блестят като огън. Честна дума, Месуа, той прилича на момчето ти, дето го отвлече тигърът.

— Нека го огледам — каза една жена с тежки медни гривни на китките и глезените си и се взря в Маугли, заслонила с длан очите си. — Наистина прилича. По-слаб е, но има погледа на моето момче.

Свещеникът беше хитър човек и знаеше, че Месуа е жена на най-богатия човек в селото. Затова погледна към небето за миг и произнесе тържествено:

— Това, което джунглата е отнела, сега го връща. Вземи момчето в своя дом, сестро, и не забравяй да почетеш свещеника, прозиращ толкова далеч в бъдещето на хората.

„Кълна се в бивола, с който съм откупен — каза си Маугли, — че всичкото това бърборене ми прилича на ново оглеждане — като това на Глутницата! Е, щом съм човек, трябва да стана човек.“

Тълпата се раздели, за да мине жената, която даде знак на Маугли да я последва до дома й. Там имаше червено лакирано легло, голяма глинена делва за жито с интересни шарки по нея, пет-шест медни съда за готвене и изображение на индуски бог в малка ниша, а на стената — истинско огледало, каквито се продават на селските панаири.

Тя му даде да пие колкото си иска мляко, даде му хляб, а после положи ръка на главата му и се вгледа в очите му; помисли си може би, че това наистина е нейният син, върнал се от джунглата, където го беше отвлякъл тигърът. Затова каза:

— Нату, о, Нату! — Маугли с нищо не показа, че знае името си. — Не си ли спомняш деня, в който ти подарих новите обувки? — Докосна крака му, който й се стори корав почти като рог. — Не — продължи скръбно тя, — този крак никога не е носил обувки, но ти много приличаш на моя Нату и ще бъдеш мой син.

Маугли се почувства притеснен, защото за пръв път се намираше в човешки дом, но като погледна към сламата на покрива, разбра, че ще може да я разкъса, когато реши да избяга, и че прозорецът няма заключалки.

„Каква е ползата да си човек — каза си накрая той, — ако не можеш да разбираш какво ти говорят другите? Сега изглеждам глупав и тъп като човек сред обитателите на джунглата. Трябва да науча човешкия говор.“

Ненапразно той бе научил, докато беше сред вълците, да наподобява рева на елените в джунглата и грухтенето на малките глигани. Затова веднага щом Месуа произнесеше някоя дума, Маугли я повтаряше почти безпогрешно и преди да се мръкне, той бе научил имената на много от предметите в къщата.

Обаче се затрудни, когато дойде време за лягане, защото Маугли не можеше да заспи в нещо, което приличаше на капан за пантери, и когато затвориха вратата, той излезе през прозореца.

— Остави го да прави каквото иска — каза мъжът на Месуа. — Помни, че той никога досега не е спал в легло. Ако наистина е изпратен на мястото на сина ни, няма да избяга.

Маугли се изтегна във високата чиста трева на края на нивата, но преди да затвори очи, една мека кафява муцуна се завря под брадата му.

— Пфу! — каза Сивия брат (той беше най-големият от вълчетата на Мама Вълчица). — Ама че лоша отплата, задето следвах стъпките ти двайсет мили. Миришеш на дим от дърва и на говеда — съвсем като истински човек. Събуди се, малки братко, нося ти новини.

— Добре ли са всички от джунглата? — попита Маугли и го прегърна.

— Всички — освен вълците, опърлени от Червеното цвете. Сега чуй. Шир Хан отиде да ловува далече, докато кожата му оздравее, защото е лошо изгорена. Кълне се, че като се върне, ще остави костите ти в Уайнгунга.

— Аз пък ще ти кажа друго. Аз също си обещах нещо. Но новините винаги са добре дошли. Тази нощ съм изморен — много изморен от новите неща, Сиви братко, но ти не преставай да ми носиш новини.

— Няма да забравиш, че си вълк, нали? Нали хората няма да те накарат да забравиш това? — попита тревожно Сивия брат.

— Никога. Винаги ще помня, че обичам теб и всички в нашата пещера, но винаги ще помня и това, че ме изхвърлиха от Глутницата.

— И че можеш да бъдеш изхвърлен и от друга глутница. Хората са си хора, малки братко, и техният говор е като говора на жабите в някое блато. Когато дойда тук отново, ще те чакам сред бамбука в края на пасището.

Три месеца след тази нощ Маугли почти не напусна пределите на селото, защото беше много зает — изучаваше привичките и обичаите на хората. Първо, трябваше да носи препаска около бедрата си, което му досаждаше ужасно; после трябваше да научи какво са парите, които ни най-малко не разбираше, също и орането, въпреки че не виждаше каква е ползата от него. На всичко отгоре малките деца от селото го ядосваха много. За щастие Законът на джунглата го бе научил да се владее, защото в джунглата животът и храната зависят от самообладанието. Но когато тези деца му се присмиваха, че не иска да играе с тях и да пуска хвърчила, или че произнася зле някоя дума, само мисълта, че е нечестно да убиваш беззащитни голи мъници, го възпираше да не ги сграбчи и разкъса на две.

Той не познаваше дори собствената си сила. В джунглата знаеше, че е слаб в сравнение със зверовете, но в селото хората казваха, че е силен като бик.

Освен това Маугли нямаше и най-малка представа за съществуващите кастови различия между хората. Когато магарето на грънчаря се подхлъзна и падна в една кална яма, Маугли го изтегли за опашката оттам и помогна за товаренето на грънците, за да бъдат изпратени на пазара в Канхивара. Това бе много шокираща постъпка, тъй като грънчарят беше от по-ниска каста, а магарето му стоеше още по-ниско. Когато свещеникът го смъмри, Маугли го заплаши, че ще качи и него на магарето. Свещеникът се оплака на мъжа на Месуа и каза, че момчето трябва час по-скоро да започне някаква работа. Тогава старейшината на селото съобщи на Маугли, че трябва на другия ден да излезе с биволите и да ги наглежда, докато пасат. Никой не беше по-радостен от Маугли и тази нощ, понеже беше назначен за говедар на селото, той се присъедини към компанията, която се събираше всяка вечер на зиданата площадка под голямото смокиново дърво. Това беше селският клуб и старейшината, пазачът и бръснарят (той знаеше всички клюки в селото), а също и старият Балдео — ловецът, който притежаваше стар английски мускет, се срещаха там и пушеха. Маймуните седяха и бърбореха по горните клони, а под площадката имаше дупка, където живееше една кобра и всяка вечер получаваше малка паничка с мляко, защото беше свещена. Старците седяха край дървото, говореха и пушеха наргилета чак до късна нощ. Разказваха си чудни истории за богове, за хора и духове, а Балдео разказваше още по-чудновати неща за навиците на зверовете в джунглата — такива неща, че очите на децата, седнали извън кръга на възрастните, се опулваха от изненада. Повечето истории бяха за животни, защото джунглата започваше едва ли не от праговете на къщите им. Елените и глиганите изяждаха част от реколтата им, а от време на време по здрач и тигърът отвличаше по някой човек току до портите на селото.

Маугли, който естествено знаеше доста неща за това, което се говореше, трябваше да крие лице, за да не го издаде усмивката му, докато Балдео, сложил мускета на коленете си, преминаваше от една чудата история към друга, а раменете на Маугли се тресяха от сподавен смях.

Балдео обясняваше как тигърът, отнесъл сина на Месуа, бил тигър-призрак и тялото му било обсебено от духа на жесток стар лихвар, умрял преди години.

— Зная, че това е вярно — каза той, — защото Пурун Дас куцаше от удара, който получи по време на размириците, когато изгориха лихварските му тефтери, а тигърът, за който ви говоря, е също куц, тъй като следите от лапите му не са еднакви.

— Вярно, вярно, това трябва да е самата истина — изрекоха белобрадите старци и закимаха.

— Нима всичките ви разкази са измислици и врели-некипели? — възкликна Маугли. — Този тигър куца, защото е роден куц, това всеки го знае. Да се всели душата на един лихвар в звяр, който никога не е имал смелостта дори на чакал, са детски приказки.

Балдео остана за миг със зяпнала уста, а старейшината ококори очи.

— Охо! Ти си хлапето от джунглата, нали? — рече Балдео. — Щом си толкова умен, донеси кожата на тигъра в Канхивара, защото правителството е определило награда от сто рупии^[1] за този, който го убие. Но дотогава мълчи, когато говорят възрастните.

Маугли стана да си върви.

— Цяла вечер лежах тук и ви слушах — извика той през рамо — и само един-два пъти Балдео каза верни неща за джунглата, която е до самата му врата. Как тогава да вярвам на приказките за духове, богове и таласъми, които твърди, че е виждал?

— Крайно време е това момче да се заеме с говедата — каза старейшината, а Балдео пухтеше и сумтеше при това нахалство на Маугли.

В индийските села има обичай няколко момчета да извеждат на паша говедата и биволите рано сутрин и да ги прибират вечер; същите тези добичета, които могат да стъпчат до смърт бял човек, позволяват да бъдат блъскани и навиквани от деца, които едва стигат до муцуните им. Докато момчетата са с говедата, те са в безопасност, защото дори тигър не се осмелява да нападне стадо говеда. Ако се отдалечат обаче да берат цветя или да ловят гущери, те понякога биват отвличани.

На другия ден още в ранни зори Маугли мина по улицата на селото, възседнал големия бик Рама, който беше водач на стадото, а сиво-синкавите биволи с техните дълги, извити назад рога и свирепи очи излизаха от оборите си един по един и тръгваха след него. Маугли недвусмислено показа на другите говедарчета, че ще се слуша неговата дума. Удряше биволите с дълга лъскава бамбукова пръчка и каза на Камия, едно от момчетата, да пасе кравите отделно и да внимава да не се отдалечава много от стадото, а той щял да отведе биволите на друго място.

Индийските пасища са осеяни със скали, шубраци, малки затревени участъци и оврази, сред които стадата се разпиляват и изгубват. Биволите обикновено стоят близо до блатистите и кални места, където се валят и греят в топлата кал с часове. Маугли ги изкара на края на равнината, където река Уайнгунга излиза от джунглата; после скочи от врата на Рама, упъти се бързо към бамбука, който растеше наблизо, и намери Сивия брат.

— О! — възкликна Сивия брат. — Чаках те тук много дни. Какво значи това изкарване на добитък в полето?

— Така ми наредиха — отвърна Маугли. — Аз съм говедар на селото за известно време. Какви новини имаш за Шир Хан?

— Той се е върнал в тази област и отдавна те дебне. Но точно сега не е тук, защото дивечът е малко. Обаче не се е отказал да те убие.

— Много добре — каза Маугли. — Докато той е далеч, нека ти или някой от четиримата ни братя да седне на тази скала, така че да го виждам, когато излизам от селото. А щом се появи отново, чакай ме в оврага до дървото, което расте насред равнината. Не е необходимо да се тикаме в устата на Шир Хан.

После Маугли избра едно сенчесто място, легна и заспа, а биволите пасяха около него. Пастирската работа в Индия е едно от най-мързеливите неща на света. Говедата ходят насам-натам и хрупат трева, после лягат, стават отново да пасат, като дори не мучат. Само сумтят, а биволите много рядко издават някакъв звук — цопват се в калните локви един след друг и само муцуните и втренчените им порцелановосини очи се показват на повърхността, докато те лежат в тинята като дървени трупи. Въздухът трепти от маранята и размива очертанията на скалите, а говедарчетата слушат как лешояд (винаги само един) пищи, почти невидим за окото, някъде във висинето и знаят, че ако умрат те или някоя крава, този лешояд ще се спусне стремително надолу, а друг лешояд, намиращ се на километри разстояние, ще го види и също ще се устреми към земята, след него трети, четвърти и още преди да са изстинали телата им, ще станат плячка на дузина гладни лешояди, долетели сякаш отникъде. После момчетата заспиват, събуждат се и пак заспиват, след което изплитат малки кошнички от суха трева и слагат в тях уловените скакалци или хващат две богомолки и ги принуждават да се бият; или пък нижат гердани от червени и черни диви орехи, или наблюдават някой гущер, който се припича на скала, или змия, която преследва жаба край върбите. После запяват дълги, проточени песни със странни туземни извивки в края на мелодията — и денят изглежда по-дълъг от цял човешки живот. Понякога пък правят от кал дворци и фигурки на хора, коне и биволи и слагат стръкче тръстика в ръцете на човечетата, като си представят, че самите те са велможи, а фигурките са техните армии, или че са богове, които те почитат. После идва вечерта и децата надават викове, биволите излизат тежко от лепкавата кал, с шумове, които приличат на пушечни изстрели, и един след друг потеглят в дълга върволица през сивата равнина обратно към мъждукащите светлинки на селото.

Ден след ден Маугли извеждаше биволите до техните кални локви, ден след ден той виждаше гърба на Сивия брат на миля и половина през равнината (по това разбираше, че Шир Хан още не се е върнал) и ден след ден лежеше в тревата, заслушан в шумовете около себе си, мечтаейки за старите дни в джунглата. Ако Шир Хан направеше една погрешна стъпка с куцата си лапа в джунглата край Уайнгунга, Маугли щеше да го чуе в тези дълги тихи утрини.

Накрая настъпи денят, когато той не видя Сивия брат на уреченото място и като се разсмя, подкара биволите към дола край голямото дърво, потънало цялото в златисточервени цветове. Там седеше Сивия брат и всеки косъм на гърба му беше настръхнал.

— Той се кри цял месец, за да приспи твоята бдителност. Ала снощи е пресякъл пасищата с Табаки по още топлата ти диря — каза вълкът задъхано.

Маугли се намръщи.

— Не се страхувам от Шир Хан, но Табаки е много коварен.

— Не се страхувай — успокои го Сивия брат и облиза леко бърните си. — Призори срещнах Табаки. Сега той излива цялата си мъдрост пред лешоядите, но и на мен каза всичко, преди да пречупя гръбнака му. Шир Хан е планирал да те причака тази вечер край селската порта — теб и никого друг. Сега той лежи в големия сух дол на Уайнгунга.

— Ял ли е днес или ще излезе на лов гладен? — попита Маугли, защото отговорът беше от значение за живота му.

— Призори той уби едно прасе и пи доста вода. Не забравяй, че Шир Хан не може никога да стои гладен, дори заради отмъщение.

— О! Какъв глупак! Какво дете е само! Наял се и се напил и си мисли, че аз ще го чакам да се наспи! Къде се крие той сега? Ако сме поне десетина, бихме могли да го спипаме, както си спи. Тези биволи няма да го нападнат, ако не го подушат, а аз не знам езика им, за да им кажа. Можем ли да стигнем до следата му, за да могат да я подушат?

— Той преплува много надалеч Уайнгунга, за да заличи миризмата си — каза Сивия брат.

— Табаки го е подучил, зная. Той не би го измислил сам. — Маугли стоеше с пръст в устата и мислеше. — Големият дол на Уайнгунга. Той се разширява към полето, което е на по-малко от половин миля оттук. Мога да заобиколя със стадото откъм джунглата, да го насоча към изхода на дола и да се спусна в него, но той може да се измъкне от другия му край. Трябва да преградим и този край. Сиви братко, можеш ли да разделиш стадото на две вместо мен?

— Сам може би не бих могъл, но си доведох умен помощник. — Сивия брат изтича и се шмугна в един трап. Оттам изскочи голяма сива глава, добре позната на Маугли, и горещият въздух се изпълни с най-отчаяния вик в джунглата — ловния вой на вълка, излязъл да търси плячка по обяд.

— Акела! Акела! — извика Маугли и плесна с ръце. — Трябваше да се досетя, че няма да ме забравиш. Предстои ни голяма работа. Раздели стадото на две, Акела. В едната половина да останат майките с малачетата, а в другата — биволите и биковете.

Двата вълка затърчаха напред-назад между добичетата, които неспокойно пръхтяха и виреха глави, и ги разделиха на две групи. В едната бяха малачетата, обградени от майките си, които гледаха свирепо и ровеха с копита земята, готови, ако вълците дори и за миг останеха неподвижни, да ги нападнат и стъпчат. В другата биволите и младите бикове пръхтяха и тъпчеха земята, но макар и да изглеждаха по-внушителни от женските, не бяха толкова опасни, защото нямаше малачета, които да бранят. Шестима мъже не биха могли да разделят стадото толкова ловко.

— Какви са следващите ти заповеди? — задъхано попита Акела. — Те се опитват да се съберат отново.

Маугли се метна на гърба на Рама.

— Подкарай биволите наляво, Акела. Сиви братко, когато потеглим, гледай биволиците да останат заедно и ги заведи при другия край на дола.

— Къде точно? — запита Сивия брат, като дишаше тежко, оголил зъби.

— Там, където бреговете на дола са достатъчно високи, за да не може да ги прескочи Шир Хан — извика Маугли. — Задръж ги там, докато слезем долу от другата страна.

Биволите се втурнаха, подгонени от проточения вой на Акела, а Сивия брат застана пред биволиците. Те го нападнаха и той хукна пред тях към изхода на дола, докато Акела откарваше биволите далеч наляво.

— Отлично! Още една подобна тактика и те ще тръгнат както трябва. Сега внимателно, внимателно, Акела. Ако им се зъбиш толкова много, биволите ще се нахвърлят върху теб. Охоо! Това е по-дива работа, отколкото да подгониш черен елен. Представял ли си си някога, че тези същества могат да тичат толкова бързо? — извика Маугли.

— Навремето съм ходил на лов и за такива — извика задъхано Акела сред прахоляка. — Да ги подкарам ли към джунглата?

— Да, насочи ги натам! Подгони ги по-бързо! Рама вече е бесен от ярост. О, ако можех да му кажа какво искам днес от него!

Биволите бяха подкарани този път надясно и нагазиха с грохот в избуялите храсти. Другите говедарчета, които наблюдаваха от половин миля разстояние край своите крави, се втурнаха към селото колкото им държаха краката и завикаха, че биволите освирепели и са се разбягали.

Но планът на Маугли беше съвсем прост. Това, което искаше да направи, бе да опише един голям кръг по нанагорнището и да стигне до началото на дола, а после да подгони биволите към дъното му и да заклещи Шир Хан между биволите и биволиците, защото знаеше, че след като се е нахранил и напил, тигърът няма да бъде в състояние да се бие или да се изкатери по склоновете на дола. Сега той говореше гальовно на биволите, а Акела остана най-отзад, като изскимтяваше от време на време, за да подкани последните добичета да побързат. Направиха дълга и голяма обиколка, защото не искаха да се приближават много до дола и по този начин да предупредят Шир Хан за пристигането си. Най-накрая Маугли докара обърканото стадо до входа на дола, където една тревиста пътека се спускаше стръмно надолу право в дола. От тази височина през върховете на дърветата можеше да се види равнината в ниското, но онова, което интересуваше Маугли сега, бяха склоновете на дола и той забеляза с голямо задоволство, че те се издигаха почти отвесно нагоре, а дивите лози и пълзящите растения, с които бяха обрасли, нямаше да издържат теглото на тигър, решил да се покатери по тях.

— Остави ги да си починат, Акела — каза Маугли и вдигна ръка. — Те още не са подушили тигъра. Нека си отдъхнат. Аз трябва да съобщя на Шир Хан кой идва. Вече го хванахме в капана.

Сложи ръце край устата си и извика надолу към дола — прозвуча като вик в тунел — и ехото заподскача от скала на скала.

След доста време се чу отговорът на току-що събудилия се тигър — провлачен, сънен рев.

— Кой ме вика? — попита Шир Хан и един прекрасен паун изхвръкна от дола с пронизителен писък.

— Аз, Маугли. Крадецо на говеда, време е да се явиш при Скалата на съвета! Надолу, подкарай ги надолу, Акела! Надолу, Рама, надолу!

Стадото се спря за миг на ръба на склона, но Акела нададе с всичка сила ловния си вой и животните се втурнаха стремглаво напред, както параход преминава през бързеи, а изпод краката им се разхвърчаха буци пръст и камъни. Веднъж тръгнало, стадото не можеше да се спре и преди още биволите да достигнат дъното на дола, Рама подуши Шир Хан и измуча.

— Ха, ха! — възкликна Маугли от гърба му. — Сега знаеш какво те чака! — И пороят от черни рога, разпенени муцуни и втренчени очи се спусна в дола като вихър, като речни камъни по време на прилив; по-слабите биволи бяха изтласкани към краищата на дола, където разкъсваха в устрема си пълзящите растения. Те знаеха какво им предстои — страховитият набег на стадо биволи, пред които тигърът няма изгледи за успех. Шир Хан чу громола на копитата им, надигна се от земята и пое тромаво по дола, като се оглеждаше наляво-надясно за някакъв път за избавление, но стените на дола се издигаха отвесно и той трябваше да продължи по дъното, натежал от храната и водата, готов да направи всичко друго, но не и да се бие. Стадото прецапа локвата, край която тигърът доскоро бе лежал, и продължи своя бяг; то така мучеше, че теснината проехтя от рева му. Маугли чу ответното мучене откъм изхода на дола, видя Шир Хан да се обръща (тигърът знаеше, че най-лошото за него е настъпило, че е по-добре да се изправи срещу биволите, отколкото срещу женските и техните малачета), а после Рама се препъна, политна, но продължи напред, прегазвайки нещо меко, и с биволите, които го следваха по петите, се вряза в другото стадо, а по-слабите мъжкари просто изпопадаха на земята от силния насрещен удар. Стълкновението отнесе двете стада в равнината сред мушкане, газене и пръхтене. Маугли избра подходящ момент, скочи от гърба на Рама и започна да нанася безразборно удари надясно и наляво с пръчката си.

— Бързо, Акела! Раздели ги! Разпръсни ги, иначе ще се сбият помежду си. Откарай ги настрана, Акела. Хей, Рама! Хей, хей, хей, деца мои. Карайте сега по-леко, по-спокойно! Всичко свърши вече.

Акела и Сивия брат тичаха насам-натам, хапеха биволите по краката и макар че стадото се люшна назад да навлезе отново в дола, Маугли успя да отклони Рама, а другите го последваха към върбите.

Шир Хан нямаше нужда от по-нататъшно стъпкване. Беше мъртъв и лешоядите се виеха вече над него.

— Братя, каква кучешка смърт! — каза Маугли и се попипа за ножа си, който висеше в ножница около врата му, откакто живееше сред хора. — Той нямаше да опита да се бие. Кожата му ще изглежда добре върху Скалата на съвета. Трябва веднага да се заемем за работа.

Момче, отрасло сред хората, никога не би си и помислило да одере само тигър, дълъг три метра, но Маугли знаеше по-добре от всеки друг как се постъпва с кожата на животно и как трябва тя да се свали. Но работата беше тежка и Маугли реза, къса и сумтя цял час, а вълците клечаха край него с провиснали езици или пристъпваха напред и дърпаха, когато им наредеше.

Скоро една ръка се стовари на рамото му и като вдигна очи, Маугли видя Балдео със стария си мускет. Децата бяха разказали в селото за паническото тичане на биволите и Балдео тръгна ядосан, решен да научи Маугли да се грижи по-добре за стадото. Вълците се изгубиха от очи, щом видяха да приближава мъжът.

— Каква е тази лудост? — изрече гневно Балдео. — Мислиш, че можеш сам да одереш тигър! Къде го убиха биволите? Та това е Куция тигър, за чиято глава дават сто рупии! Е, добре, добре, ще пренебрегнем разпиляването на стадото и може би ще ти дам една рупия от наградата, когато отнеса кожата в Канхивара. — Порови под колана на препаската си за кремъка и огнивото и се наведе да опърли мустаците на Шир Хан. Повечето туземни ловци пърлят мустаците на убития тигър, за да попречат на духа му да ги преследва.

— Хм! — рече Маугли почти на себе си, като отдра кожата на едната предна лапа. — Значи ти ще отнесеш кожата в Канхивара, за да получиш наградата и може би ще ми дадеш една рупия? Сега ми идва наум, че кожата ще ми трябва за собствени нужди. Хей, дядка, махни се оттук с този огън!

— Как смееш да говориш така на главния ловец на селото? Единствено късметът ти и глупостта на биволите са ти помогнали да убиеш този тигър. Той току-що е бил ял, иначе щеше да е сега на двайсет мили оттук. Ти не знаеш дори да го одереш както трябва, малко просяче, а си позволяваш да кажеш на мен, Балдео, че не трябва да му пърля мустаците. Маугли, аз няма да ти дам и една ана^[2] от наградата, а ще ти хвърля един голям бой. Остави трупа!

— Кълна се в бивола, с който съм откупен — каза Маугли, който се опитваше да се добере до кожата на плешката, — че няма да бъбря с тази стара маймуна цял ден! Ела тук, Акела, този човек ме заплашва с бой.

Балдео, който беше още наведен над главата на Шир Хан, се намери проснат на тревата, а над него се надвеси един сив вълк; през това време Маугли продължаваше да дере тигъра така спокойно, сякаш беше сам в цяла Индия.

— Даа — проточи той през зъби. — Съвсем си прав, Балдео. Ти никога няма да ми дадеш и една ана от наградата. А между този куц тигър и мен съществуваше стара вражда — много стара, и аз, както виждаш, спечелих тази битка.

За да бъдем справедливи към Балдео, трябва да кажем, че ако беше с двайсет години по-млад, той щеше да опита да се справи с Акела, ако го срещнеше в гората; но вълк, който изпълнява заповедите на момче, което е имало лични сметки за уреждане с тигър-човекоядец, не беше обикновено същество. Това е магия, и то от най-страшен вид, помисли си Балдео и се зачуди дали амулетът на врата му ще го запази жив. Лежеше неподвижен, не смееше да шавне и всеки миг очакваше Маугли да се превърне в тигър.

— Махараджа! Велики владетелю! — каза той накрая с пресипнал шепот.

— Да — отвърна Маугли, без да обърне глава, като се подсмихна леко.

— Аз съм стар човек. Не знаех, че ти си нещо повече от едно пастирче. Мога ли да стана сега и да си вървя, или помощникът ти ще ме разкъса на парчета?

— Върви си с мир. Само че следващия път не се бъркай в моите дела. Пусни го, Акела!

Балдео закуцука колкото можеше по-бързо назад към селото и току поглеждаше през рамо, за да види дали Маугли няма да се превърне в нещо ужасно. Като пристигна в селото, той разказа за магията, на която беше станал свидетел, а това накара свещеника да се замисли много сериозно.

Маугли продължи работата си, но вече се бе здрачило, когато заедно с двата вълка успя да свали напълно голямата пъстра кожа от тялото на тигъра.

— Сега трябва да я скрием и да откараме биволите вкъщи! Помогни ми да ги съберем, Акела.

Стадото бе събрано в дрезгавия сумрак и когато наближиха селото, Маугли видя светлини и чу звъна на камбани и протяжния вой на надутите раковини. Половината село се бе струпало да го чака край портата.

„Това сигурно е, защото убих Шир Хан“ — каза си той, но в този миг върху него се изсипа дъжд от камъни, които забръмчаха покрай ушите му, и всички селяни завикаха:

— Магьосник! Вълче изчадие! Демон на джунглата! Върви си! Махай се веднага, иначе свещеникът ще те превърне отново във вълк. Стреляй, Балдео, стреляй!

Старият мускет изгърмя гръмовно и едно младо биче измуча от болка.

— Нова магия! — извикаха селяните. — Той отклонява куршумите. Балдео, това беше твоят бик.

— Какво е това пък сега? — каза смутеният Маугли, когато канонадата от камъни се засили.

— Те не са по-различни от Глутницата, тези твои братя — отвърна Акела, седнал спокойно. — Мисля си обаче, че ако куршумите значат нещо, то те са предназначени да те прогонят оттук.

— Вълк! Вълче изчадие! Върви си! — крещеше и свещеникът и размахваше клонче от свещеното растение тулси.

— Пак ли? Миналия път беше, защото съм човек. А този път е, защото съм вълк. Да си вървим, Акела.

Една жена — това беше Месуа — изтича към стадото и извика:

— О, синко, синко! Те казват, че си магьосник, който може да се превръща в звяр по своя воля. Аз не вярвам в това, но трябва да си вървиш, за да не те убият. Балдео твърди, че си вещер, но аз зная, че ти само отмъсти за смъртта на Нату.

— Върни се, Месуа! — извика тълпата. — Върни се, иначе ще те ударим с някой камък.

Маугли се изсмя сухо и грозно, защото един камък го уцели по устата.

— Бягай назад, Месуа! Това е една от глупавите истории, които се разказват под голямото дърво привечер. Аз поне платих за живота на твоя син. Сбогом и тичай назад бързо, защото ще подгоня стадото и то ще полети по-бързо от техните камъни. Не съм вещер, Месуа. Сбогом. Остана още една работа, Акела — извика той. — Вкарай стадото в селото.

Биволите и без това проявяваха нетърпение да се приберат. Те едва ли чакаха воя на Акела, за да се втурнат през портата като вихър, разпилявайки тълпата надясно и наляво.

— Пребройте ги! — извика презрително Маугли. — Може да съм откраднал някое добиче. Пребройте ги, защото няма да се занимавам повече със стадото ви. Сбогом, човешки деца, и благодарете на Месуа, че няма да дойда с моите вълци и да се развилнея във вашето село.

Завъртя се на пети и се отдалечи с Единака, а като погледна към звездите, се почувства щастлив.

— Няма повече да спя в капани. Хайде да вземем кожата на Шир Хан и да се махаме. Не, няма да причиним зло на селото, защото Месуа беше добра към мен.

Когато луната изгря над равнината, окъпвайки я цялата в млечнобяла светлина, ужасените селяни видяха как Маугли, придружен от два вълка и с вързоп на главата, препуска с уверения вълчи тръс, който поглъща като огън огромни разстояния. После камбаните на храма забиха отново, раковините засвириха по-силно отвсякога, Месуа заплака, а Балдео взе да разкрасява историята за приключенията си в джунглата, докато завърши с думите, че Акела стоял на задните си крака и говорел като човек.

Луната залязваше, когато Маугли и двата вълка стигнаха до хълма със Скалата на съвета и спряха пред пещерата на Мама Вълчица.

— Те ме изхвърлиха от човешката глутница, мамо — извика Маугли, — но аз идвам с кожата на Шир Хан, както обещах.

Мама Вълчица излезе сковано от пещерата, последвана от четирите си вълчета, и очите й блеснаха, като видя кожата.

— Казах му го още в деня, когато напъха главата и плешките си в тази пещера, искайки да отнеме живота ти, малко жабче… Казах му още тогава, че един ден ловецът сам ще бъде уловен. Добре си направил.

— Да, малки братко, добре си направил — чу се плътен глас от храстите. — Бяхме самотни в джунглата без теб. — И Багира дотича до босите крака на Маугли.

Изкачиха се заедно до Скалата на съвета и Маугли разстла кожата върху плоския камък, където Акела седеше някога по време на Съветите, и я закрепиха с четири бамбукови клечки, а Акела легна на кожата и нададе добре познатия зов на Съвета: „Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!“, точно както ги беше призовал, когато Маугли за пръв път бе донесен горе.

Откак Акела бе свален, вълците от Глутницата, останали без водач, ходеха на лов и се биеха кой както намери за добре. Но те отговориха на зова по навик. Някои от тях бяха окуцели от капаните, в които бяха попаднали, други накуцваха от огнестрелни рани, трети бяха хванали краста, защото бяха яли лоша храна, а много други просто липсваха; но всички, които бяха оцелели, дойдоха при Скалата на съвета и видяха пъстрата кожа на Шир Хан върху скалата и огромните нокти, които се люшкаха в края на празните лапи. Тогава Маугли съчини песен без рими, песен, която сама се роди в гърлото му и той я изпя гръмогласно, като скачаше върху пукащата кожа и си тактуваше с пети, докато не му остана дъх, а Сивия брат и Акела виеха между куплетите.

— Гледайте добре, о, вълци! Удържах ли на думата си? — попита Маугли, когато свърши, и вълците излаяха: „Да“, а един проскубан вълк зави:

— Води ни отново, о, Акела! Води ни отново, о, Човешко дете, защото ни омръзна това беззаконие и искаме да станем пак Свободния народ.

— Не — измърка Багира, — това не бива да става. Когато сте нахранени до насита, лудостта може отново да ви обземе. Не случайно вие се наричате Свободен народ. Борихте се за свободата и тя е ваша. Яжте свободата си, о, вълци.

— Човешката и вълчата глутница ме изгониха — каза Маугли. — Сега ще ловувам сам в джунглата.

— И ние ще ловуваме с теб — обадиха се четирите вълчета.

Така че Маугли си отиде и от този ден ходеше на лов в джунглата с четирите вълчета. Но той не остана завинаги сам, защото след години стана мъж и се ожени. Ала това е история за възрастни.