Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (13)

Слугите на нейно величество

Смятай го със дроби прости, с тройно правило дори,

твари две с еднакъв нрав пак не ще откриеш ти.

Да въртиш и да усукваш, да се мъчиш до зори,

твари две с еднакъв нрав пак не ще откриеш ти.

Валеше силно вече цял месец — валеше над лагера от трийсет хиляди души, хиляди камили, слонове, коне, биволи и катъри, събрани в място, наречено Равалпинди, за прегледа на вицекраля на Индия. Той получаваше визита от емира на Афганистан — варварски владетел на варварска страна — и този емир бе довел със себе си осемстотин телохранители и коне, които никога не бяха виждали лагер или локомотив в живота си: диви мъже и диви коне от вътрешността на Централна Азия. Всяка нощ тълпа от тези коне скъсваше въжетата на краката си и хукваше нагоре-надолу из лагера в калта и тъмнината, или камилите се отвързваха, тичаха из лагера и се спъваха и падаха върху въжетата на палатките. Можете да си представите колко приятно беше това за хора, които се опитваха да спят. Моята палатка беше далеч от мястото, където бяха вързани камилите, и мислех, че тя беше извън опасност, но една нощ някакъв мъж пъхна главата си вътре и извика:

— Излизай бързо! Те идват! Моята палатка вече я няма!

Знаех кои са „те“, затова нахлузих ботушите и мушамата си и избягах навън сред кишата. Малката Виксен, моят фокстериер, се измъкна от другата страна на палатката и в следващия миг се чу рев, сумтене и клокочене, след което видях палатката да хлътва навътре, колът й да се счупва и тя започна да танцува като побеснял призрак. Една камила се бе блъснала в нея и въпреки че бях мокър и сърдит, не можах да не се разсмея. След това се втурнах да тичам, защото не знаех колко камили са се отскубнали от въжетата, и не след дълго бях далеч от лагера, като си пробивах път през калта.

Накрая се спънах в задната част на едно оръдие и по това разбрах, че съм някъде до артилерийските позиции, на мястото, където подреждаха оръдията за през нощта. Тъй като не исках повече да се тътря в дъжда и тъмнината, преметнах мушамата си на дулото на едно оръдие, направих си нещо като вигвам с две-три шомпола, които намерих, и легнах край опашката на друго оръдие, като се питах къде ли се дяна Виксен и къде съм самият аз.

Точно когато се приготвих да заспя, чух подрънкване на амуниция и сумтене и едно муле мина край мен, тръскайки мокрите си уши. То принадлежеше към батареята с винтовите оръдия, защото чувах как върху седлото му трополят ремъците, халките, веригите и останалите неща. Тези оръдия са почти миниатюрни, съставени от две части, които се завинтват една към друга, когато настъпи времето да се използват. Тях ги изкачват в планините и изобщо навсякъде, където може да мине муле, и са много полезни за водене на бойни действия в скалиста местност.

Зад мулето вървеше една камила, чиито големи меки стъпала шляпаха и се плъзгаха в калта, и въртеше шията си ту наляво, ту надясно като заблудена кокошка. За щастие аз знаех доста от езика на животните — не на дивите зверове, а естествено на лагерните обитатели, бях го научил от туземците и сега разбирах за какво си говорят те.

Камилата трябва да беше същата, която налетя върху палатката ми, защото каза на мулето:

— Какво да правя? Къде да отида? Бих се с едно бяло нещо, което се развяваше, а то взе една пръчка и ме шибна по шията. — (Това беше колът на палатката ми, счупен от камилата, и аз го разбрах с голямо удовлетворение.) — Ще продължим ли да бягаме?

— О, това си ти — отвърна мулето, — ти и твоите приятели, дето смутихте спокойствието на лагера! Добре. Ще ядеш бой за това на сутринта, но аз мога и сега да ти се отплатя.

Чух как амуницията иззвънтя, когато мулето се обърна заднишком и тегли две чифтета в ребрата на камилата, които изкънтяха като барабан.

— Друг път — продължи то — ще знаеш да не тичаш нощем през батарея мулета и да крещиш: „Крадци и пожар!“ А сега седни и престани да въртиш глупавата си шия.

Камилата се прегъна одве по камилски, подобно на сгъваема линия, седна и захленчи. Чу се отмерен тропот на копита в мрака и един голям кавалерийски кон се появи с лек галоп като на парад, прескочи опашката на оръдието и спря близо до катъра.

— Отвратително нещо! — каза той с издути ноздри. — Тези камили пак опустошиха нашия лагер — за трети път през тази седмица. Може ли един кон да запази добрата си форма, като не му дават възможност да спи. Кой е тук?

— Аз съм муле от оръдие номер две на Първа винтова батарея — представи се мулето, — а това е една от твоите приятелки. Тя събуди и мен. А ти кой си?

— Номер петнайсети от Кавалерия Е, Девети улански полк — конят на Дик Кънлиф. Ей, по-внимателно, вие там!

— О, извинете ме — каза мулето. — Много е тъмно и не се вижда нищо. Тези камили не са ли според теб страшно противни? Аз напуснах обичайното си място в лагера, за да потърся малко спокойствие тук.

— Господари мои — обади се скромно камилата, — ние сънувахме кошмари през нощта и се изплашихме много. Аз съм товарна камила от 39-и местен пехотен полк и не съм толкова смела като вас, господари мои.

— Тогава защо, по дяволите, не си стоя при коловете да носиш багажа на 39-и местен пехотен полк, а тичаш из целия лагер? — попита мулето.

— Сънищата бяха много страшни — каза камилата. — Съжалявам. Слушайте! Какво е това? Да бягаме ли отново?

— Седни — рече мулето, — че ще изпочупиш дългите си крака, като се блъскаш в оръдията. — После наостри едното си ухо и се заслуша. — Волове — заключи то. — Оръдейни волове. Кълна се, че ти и твоите приятели сте събудили абсолютно целия лагер. Много ръчкане трябва, за да вдигнеш на крака оръдеен вол.

Чух да се влачи верига по земята, а после видях чифт големи, начумерени бели волове, от онези, които теглят тежките обсадни оръдия, когато слоновете не искат да вървят близо до огневата линия. Те се появиха, понесли заедно общия ярем, а зад тях, почти настъпвайки веригата им, идваше друго батарейно муле, което викаше отчаяно: „Били, Били!“

— Това е един от нашите новобранци — каза старото муле на кавалерийския кон. — Вика мен. Насам, младок, спри да квичиш. Тъмнината не е навредила още никому.

Воловете легнаха на земята заедно и започнаха да преживят, а младото муле се сви до Били.

— Какви неща! — възкликна то. — Страшни, ужасни неща, Били! Те нахлуха в нашето място, както си спяхме. Мислиш ли, че ще ни убият?

— Иска ми се да те ритна с един първокласен ритник — отговори Били. — Като си помисля, че ти, муле, високо метър и четиридесет, при това обучено, срамиш батареята пред този господин!

— По-кротко, по-кротко! — каза кавалерийският кон. — Не забравяй, че те са винаги така в началото. Първия път, когато видях човек (това беше в Австралия, а аз бях тригодишен), бягах половин ден, а ако бях видял камила, сигурно щях да бягам и досега.

Почти всички коне за английската кавалерия бяха доведени в Индия от Австралия и се обяздваха от самите кавалеристи.

— Вярно е — каза Били. — Спри да трепериш, младок. Когато поставиха пълната амуниция с нейните вериги на гърба ми, аз се изправих на предните си крака и съборих всичко от гърба си. Тогава още не владеех всички тънкости на ритането, но в батареята нямаше човек, който да не каже, че за пръв път вижда такива чифтета.

— Но това не беше амуниция или нещо друго, което звънти — обади се младото муле. — Знаеш, че вече нямам нищо против амуницията, Били. Но това бяха неща като дървета, те падаха нагоре-надолу из лагера и гъргореха. Юздата ми се скъса и аз не можех да намеря водача си, не можех да открия и теб, Били, затова побягнах с тези… с тези господа.

— Хм! — възкликна Били. — Веднага щом чух, че камилите са се отвързали, дойдох тук мирно и тихо по собствено желание. Когато едно батарейно муле — от леката артилерия, нарича оръдейните волове господа, то наистина трябва да е много разстроено. Хей, вие, там на земята, кои сте?

Оръдейните волове, преживяйки, отговориха едновременно:

— Седми ярем от първо оръдие на Тежката артилерия. Ние спряхме, когато камилите дойдоха и започнаха да ни тъпчат, тогава станахме и се отдалечихме. По-добре е да си лежим кротко в калта, отколкото да бъдем безпокоени в удобната си слама. Казахме на твоя приятел тук, че няма от какво да се плаши, но той смята, че знае повече. Уф!

И продължиха да преживят.

— Ето до какво води страхът — каза Били. — Присмяха ти се дори оръдейните волове. Надявам се, че си доволен, а, младок?

Младото муле скръцна със зъби, а после го чух да споменава нещо от рода, че не го е страх от някакви си дебели стари волове; воловете обаче само чукнаха рогата си и продължиха да си преживят.

— Чуй, не се гневи, задето си се уплашил. Това е най-лошият вид страхливост — каза кавалерийският кон. — На всеки ще му бъде простено, задето се е уплашил през нощта, като е видял неща, които не може да си обясни. Ние сме четиристотин и петдесет коня, а толкова пъти сме късали въжетата си и сме побягвали само защото един новобранец почна да ни разправя такива истории за гърмящи змии у нас, в Австралия, че ни изплашиха до смърт дори висящите свободно краища на поводите ни.

— Това е нормално, когато си в лагер — обади се Били. — Аз самият не съм против бягството заради самото разнообразие, особено когато не съм бил извеждан навън един или два дни. А вие какво правите по време на активна служба?

— О, това е съвсем друга работа — отвърна кавалерийският кон. — Тогава Дик Кънлиф е на гърба ми и ме смушква с колене, а аз трябва само да внимавам къде стъпвам, да държа задните си крака прибрани и да бъда покорен на юздата.

— Какво значи да си покорен на юздата? — попита младото муле.

— В името на големите австралийски евкалипти — изпръхтя кавалерийският кон, — да не би да искаш да кажеш, че в твоята работа не са те учили да се покоряваш на юздата? Как ще знаеш какво да правиш, ако не е юздата на врата ти? Това е жизненоважно за твоя ездач, а, разбира се, и за теб. Трябва да се обърнеш с прибрани задни крака веднага щом почувстваш юздата да дърпа врата ти. Ако нямаш достатъчно място, вдигни се леко на задните си крака и тогава се обърни. Това е да бъдеш покорен на юздата.

— Ние не сме обучавани така — каза сдържано Били. — Учат ни да се подчиняваме на човека, който върви до главата ни: да отстъпим, когато ни каже, и да пристъпим, когато той го желае. Предполагам, че това е същото нещо. Сега ми кажи, освен всичките тези префърцунени работи и изправянето на задни крака, което впрочем е много вредно за коленните ти стави, какво всъщност правиш?

— Зависи — отговори кавалерийският кон. — Обикновено аз трябва да се врязвам сред много крещящи, космати мъже с ножове — дълги лъскави ножове, по-опасни дори от тези на ковачите — и трябва да внимавам ботушът на Дик да докосва леко ботуша на съседа му, без да го блъска. Да виждам копието на Дик вдясно от дясното ми око, тогава знам, че съм вън от опасност. Не бих желал да съм на мястото на човека или коня, който се изпречи пред Дик, когато препускаме с всичка сила.

— Ножовете не нараняват ли? — запита младото муле.

— Веднъж бях дялнат от такъв нож по гърдите, но то не беше по вина на Дик…

— Малко ме интересува чия е била вината, щом ме боли! — каза младото муле.

— Трябва да те интересува — възрази кавалерийският кон. — Ако нямаш доверие на твоя ездач, по-добре да избягаш веднага. Така постъпват някои от нашите коне и аз не ги виня. Както казах, това не беше по вина на Дик. Човекът лежеше на земята и аз го прескочих, за да не стъпя върху него, а той ме порна в гърдите. Следващия път, когато видя пред мен да лежи човек, ще стъпя върху него — с всичка сила.

— Хм! — каза Били. — Звучи ми много глупаво. Ножовете винаги са мръсно нещо. Най-правилната постъпка е да се изкачиш на някоя планина с добре уравновесено седло, да си проправяш път с четирите си крака и дори с ушите, да пълзиш, да лазиш и да криволичиш нагоре, докато излезеш над всички на тридесет метра височина, върху някоя издатина, където има място само колкото за копитата ти. После заставаш неподвижен и притихнал — никога не моли човека да ти държи главата, младок — и стоиш мирно, когато сглобяват оръдията, а след това гледаш как малките, червени като мак снаряди падат надолу върху върховете на дърветата, които са далеч-далеч под теб.

— Никога ли не се препъвате? — запита кавалерийският кон.

— Казват, че когато видиш муле да се препъне, ще можеш да проглушиш и ушите на кокошка — продължи Били. — От време на време някое лошо натоварено седло може да прекатури муле, но това се случва много рядко. Бих искал да ви покажа нашата работа. Тя е прекрасна. Отне ми три години, за да установя какво целят с нея хората. Същността й се състои в това никога да не се показваш открито на хоризонта, защото ако направиш тази грешка, може да послужиш за цел на противника. Запомни го, младок! Винаги бъди скрит, колкото може повече, дори ако трябва да се отклониш с цяла миля от пътя си. Аз водя батареята, когато се наложи да правим такова изкачване.

— Да гърмят по теб, без да имаш възможност да се втурнеш сред тези, които стрелят! — учуди се кавалерийският кон и се замисли дълбоко. — Не бих понесъл такова нещо. Винаги ще предпочета да участвам в атака с Дик.

— О, не, грешиш; знаеш, че веднага щом оръдията заемат позиция, те ще извършат нападението. Това е научен метод и е много изкусен, а ножовете — пфу!

Товарната камила клатеше главата си от известно време насам-натам, жадна да вмъкне и тя някоя дума в разговора. После я чух да казва нервно, като се окашля:

— Аз… аз… аз участвах в бой малко, но не с катерене, нито с тичане.

— Не, разбира се. След като го каза — рече Били, — забелязвам, че нямаш кой знае колко подходящ вид за катерене или тичане. Е, как ставаше това, стара копа сено?

— По обичайния начин — каза камилата. — Ние всички сядаме на земята…

— О, заднице моя и мой нагръдник! — възкликна кавалерийският кон полугласно. — Сядате на земята?

— Сядаме… всичките сто — продължи камилата, — във формата на голям квадрат, а човеците струпват накуп нашите седла и дисаги извън квадрата и после започват да гърмят иззад гърбовете ни от всички страни на квадрата.

— Какви хора са те? Случайни минувачи? — попита кавалерийският кон. — Хората ни обучават в школи по езда да лягаме долу, а господарите ни да стрелят над нас, но Дик Кънлиф е единственият човек, в когото имам доверие да прави това. Получавам гъдел под ремъците, а освен това не виждам нищо, когато главата ми е на земята.

— Какво значение има кой стреля над теб? — рече камилата. — Наоколо има толкова хора и много други камили, а и страшно много облаци дим. Тогава не се плаша, седя си неподвижно и чакам.

— Но въпреки това — намеси се Били — сънуваш лоши сънища и разстройваш целия лагер нощем. Бре, бре! Преди да легна долу — да не говорим за сядане! — и да позволя на човек да стреля иззад мен, моите задни копита и главата му ще трябва да си поговорят един на друг. Чували ли сте някога нещо по-ужасно от това?

Настъпи дълга тишина, а после един от артилерийските волове повдигна едрата си глава и каза:

— Това наистина е много глупаво. Има само един начин за водене на сражения.

— О, продължавай — каза Били. — Моля те, не се обиждай. Но предполагам, че вие, приятели, се биете, изправени на задниците си.

— Има само един правилен начин — изрекоха заедно воловете. (Те сигурно бяха близнаци.) — Ето какъв е той. Да впрегнат всичките двайсет впряга за голямото оръдие веднага щом Двете опашки затръби. — (Двете опашки е лагерен жаргон и означава слон.)

— За какво тръби Двете опашки? — попита младото муле.

— За да покаже, че няма да направи и крачка по-близо до дима от другата страна. Двете опашки е голям страхливец. Тогава ние сами изтегляме голямото оръдие — Хея… Хула! Хея! Хула! Ние не се катерим като котки, нито тичаме като телета. Пресичаме равнината, всичките двайсет впряга, после ни разпрягат и почваме да пасем, докато големите оръдия говорят през равнината с някой град с кирпичени стени. Тогава от стените падат парчета и се вдига такъв прах, сякаш много говеда се връщат у дома.

— О! И вие избирате това време, за да пасете, така ли? — възкликна младото муле.

— През това време, както и по всяко друго. Храненето е винаги нещо добро. Ядем, докато ни впрегнат отново, и теглим оръдието обратно до мястото, където Двете опашки ни чака, за да го получи. Понякога в града също има оръдия, които отговарят, и някои от нас падат убити, но тогава остава повече храна за тези, които са оцелели. Това е Съдбата — нищо друго, а Съдба. Въпреки всичко Двете опашки е голям страхливец. Това е истинският начин да се воюва. Ние сме братя от Хапур. Баща ни беше свещен бик на Шива. Ние казахме всичко.

— Е, аз положително научих нещо тази нощ — призна кавалерийският кон. — Вие, господа, от винтовата батарея, изпитвате ли охота за ядене, когато ви обстрелват с големи оръдия и когато Двете опашки е зад вас?

— Толкова, колкото и да седнем и да оставим хората да се качат върху нас или да се втурнем срещу онези с ножовете. Никога не съм чувал за такова нещо. Планинска издатина, добре разпределен товар, водач, на когото имам доверие, че ще ме остави сам да избирам пътя, и аз се превръщам в най-вярното муле, но другите неща — не! — каза Били и тропна с крак.

— Разбира се — добави кавалерийският кон, — не може всички да сме еднакви и почти съм сигурен, че семейството ти по бащина линия не ще може да разбере доста много неща.

— Не смей да говориш за семейството ми по бащина линия! — каза сърдито Били, защото всяко муле мрази да му напомнят, че баща му е магаре. — Моят баща беше средиземноморски джентълмен и можеше да събори, ухапе и ритне здравата всеки кон, който срещне. Помни това, голям дорест Бръмби!

Бръмби означава див кон без родословие. Представете си какво би изпитал расовият жребец, ако някой каруцарски кон го нарече кранта, и ще разберете как се почувства австралийският кон. Видях как бялото на очите му проблесна в мрака.

— Виж какво, сине на вносно малагско магаре — процеди той през зъби. — Ще ти кажа, че съм роднина по майчина линия с Карбайн, носителката на Купата на Мелбърн; а там, откъдето произхождам, не сме свикнали да се отнасят грубо с нас някакви си дрънкащи като папагали тъпоглави мулета от батареята на нищо и никакви детски плюкала. Готов ли си да се бием?

— На задни крака! — изквича Били.

Двамата се изправиха на задните си крака, като продължаваха да се гледат, а аз очаквах, че ще последва жестока битка, когато един гъргорещ, боботещ глас се провикна в тъмнината отдясно:

— Деца, нима ще се биете? Мирувайте!

Двете животни стъпиха пак на земята, пръхтейки недоволно, защото нито конете, нито мулетата можеха да понасят гласа на слона.

— Това е Двете опашки! — каза кавалерийският кон. — Не мога да го търпя. Не е честно да имаш опашка във всеки край на тялото си!

— Аз мисля същото — рече Били, като се притисна в кавалерийския кон за компания. — В някои неща много си приличаме.

— Предполагам, че сме ги наследили от нашите майки — отбеляза кавалерийският кон. — Няма смисъл да се караме. Здравей, Двете опашки, вързан ли си?

— Да — потвърди Двете опашки със смях, който прокънтя през хобота му. — Вързан съм за през нощта. Чух какво си говорехте, приятели. Но не се плашете. Няма да ви се нахвърля.

Воловете и камилата възкликнаха полугласно:

— Да се боим от Двете опашки — каква глупост!

А воловете продължиха по-високо:

— Съжаляваме, че си чул, но казаното беше вярно. Двете опашки, защо се боиш от оръдията, когато те гърмят?

— Пм — започна Двете опашки и потърка единия си заден крак о другия, — не съм съвсем сигурен, че ще го разберете.

— Не ще го разберем, но разбираме, че ние трябва да теглим оръдията вместо теб — казаха воловете.

— Зная го, зная и това, че вие сте много по-смели, отколкото си мислите. Но с мен положението е различно. Моят батареен командир, капитанът, онзи ден ме нарече Дебелокож анахронизъм.

— Това друг вид воюване ли е? — попита Били, който бе възвърнал духа си.

— Вие, разбира се, не знаете какво значи това, но аз зная. То означава ни риба, ни рак, а точно такъв съм аз. Мога да си представя какво ще стане, когато избухне снаряд, а вие, воловете, не можете.

— Аз също мога — обади се кавалерийският кон. — Поне малко. Но се опитвам да не мисля за това.

— Аз виждам и разбирам повече неща от вас и размишлявам върху тях — продължи Двете опашки. — Зная, че има доста неща по мен, които трябва да пазя, и че никой не е наясно как да се грижи за мен, когато съм болен. Всичкото, което правят, е да спрат заплатата на моя водач, докато оздравея, а и на него нямам пълно доверие.

— Ах! — възкликна кавалерийският кон. — Това обяснява проблема. Аз имам доверие в Дик.

— Можеш да сложиш цял полк от Диковци на гърба ми, без да се почувствам по-добре. Знам достатъчно неща, за да се чувствам спокоен, и не достатъчно, за да мога да вървя напред, без да им обръщам внимание.

— Не те разбираме — казаха воловете.

— Зная. Аз не говоря на вас. Вие не знаете какво нещо е кръвта.

— Знаем — възразиха воловете. — Тя е нещо червено, което попива в земята и мирише.

Кавалерийският кон ритна във въздуха, подскочи и изпръхтя.

— Не ми говорете за нея — каза той. — И сега усещам миризмата й, само като си помисля за нея. Тя ме кара да искам да побягна… когато на гърба ми не е Дик.

— Но тук няма кръв — казаха камилата и воловете. — Защо си толкова глупав?

— Тя е противно нещо — добави Били. — Аз нямам желание да побягна, но не искам да говорим за нея.

— Ето, виждате ли! — каза Двете опашки и размаха опашка, за да подчертае думите си.

— Сигурно. Та нали сме тук цяла нощ — потвърдиха воловете.

Двете опашки тропна с крак и желязната му халка иззвънтя.

— О! Аз не говоря на вас. Вие не можете да си представите нищо.

— Не. Но гледаме с четири очи — отвърнаха воловете. — Гледаме право пред себе си.

— Ако можех да върша само това и нищо друго, вие нямаше да бъдете необходими за теглене на оръдията. Ако бях като моя капитан — той може да предвиди какво ще стане още преди да започне стрелбата и започва цял да трепери, но знае, че не бива да побягва, — ако бях като него, щях сам да тегля оръдието. Но ако бях наистина толкова умен, изобщо нямаше да съм тук. Щях да бъда цар в гората, какъвто съм бил, да спя по половин ден и да се къпя, когато поискам. Цял месец не съм се къпал прилично.

— Всичко това е много хубаво — каза Били, — но като обясниш на дълго и широко едно нещо, то не става по-добро.

— Шшт! — намеси се кавалерийският кон. — Мисля, че разбирам какво има предвид Двете опашки.

— Ще го разберете по-добре само след минута — каза сърдито Двете опашки. — Сега обаче ми обяснете защо не харесвате това!

Той започна да тръби яростно и с все сила.

— Спри! — извикаха в един глас Били и кавалерийският кон и аз ги чух да тропат с копита и да треперят. Тръбенето на слон винаги е неприятно за ухото, особено в тъмна нощ.

— Няма да спра — каза Двете опашки. — Бихте ли ми обяснили това, което ви питам? Ххрръмф! Рррт! Рррмф! Рррхха!

После изведнъж спря и аз чух слабо скимтене в мрака, от което разбрах, че Виксен ме е намерила най-сетне. Тя знаеше не по-зле от мен, че ако има нещо на света, от което слонът да се бои най-много, това е да го лае малко куче, така че се спря пред вързания слон и залая ожесточено до големите му крака. Двете опашки пристъпяше от крак на крак и писукаше.

— Махни се оттук, кутре! Недей да душиш глезените ми, че ще те ритна. Добро малко куче… хубаво малко куче, престани! Върви си вкъщи, малко квичащо същество! О, няма ли кой да прибере това животинче? То ще ме ухапе само след миг.

— Струва ми се — каза Били на кавалерийския кон, — че нашият приятел Двете опашки се бои от доста неща. Ако ми бяха давали пълна дажба за всяко куче, което съм ритнал на тукашния плац, щях да стана почти толкова дебел, колкото Двете опашки.

Подсвирнах и Виксен дотича при мен, цялата изкаляна, близна носа ми и заразказва на дълго и широко как ме е търсила из целия лагер. Никога не й бях доверявал, че разбирам езика на животните, защото тя веднага щеше да се възползва от това и щеше да си позволява всякакви волности. Мушнах я до гърдите си под шинела, а Двете опашки продължи да се върти, да тропа с крака и да си мърмори.

— Невероятно! Направо невероятно! — каза той. — Всички от рода ни сме така. Къде ли се дяна онова нахално малко животинче?

Чух го да шари наоколо с хобота си.

— Явно всеки от нас се бои от различни неща — продължи той, като си издуха носа. — Вие, господа, се изплашихте, когато започнах да тръбя, нали?

— То не беше точно страх — обясни кавалерийският кон, — но ме накара да се чувствам така, като че ли имам стършели там, където трябва да е седлото ми. Не започвай пак.

— Аз се уплаших от едно малко кученце, а тази камила тук се е уплашила от лоши сънища през нощта.

— Много е хубаво, че не ни се налага да воюваме по един и същи начин — рече кавалерийският кои.

— Това, което искам да знам — каза младото муле, което беше мълчало доста време, — това, което аз искам да знам, е защо трябва изобщо да воюваме.

— Защото така ни се заповядва — отвърна кавалерийският кон и изпръхтя с презрение.

— Заповеди — отсече Били и скръцна със зъби.

— Хукм хай! (Това е заповед!) — каза камилата гъргорещо, а Двете опашки и воловете повториха:

— Хукм хай!

— Да, но кой издава заповедите? — попита мулето новобранец.

— Човекът, който върви до главата ти… или седи на гърба ти… или държи повода ти… или пък ти извива опашката — каза Били и кавалерийският кон, камилата и биволите един след друг го повториха.

— Но кой им дава заповедите?

— Ти искаш да знаеш твърде много, младок — рече Били, — и по този начин ще си изкараш един ритник. Това, което трябва да правиш, е да се подчиняваш на човека до главата ти и да не задаваш въпроси.

— Той е съвсем прав — намеси се и Двете опашки. — Аз не мога винаги да се подчинявам, защото съм „ни риба, ни рак“, но Били е прав. Подчинявай се на човека до теб, който дава заповедите, иначе ще спреш цялата батарея, освен че ще си изкараш и солиден пердах.

Оръдейните волове се надигнаха да си вървят.

— Утрото настъпва — казаха те. — Ще се върнем на нашето място. Вярно е, че виждаме само с очите си и не сме много умни, но пак си оставаме единствените, които тази нощ не се уплашиха. Лека ви нощ, храбреци!

Никой не отговори, а кавалерийският кон каза, за да промени темата на разговора:

— Къде е онова малко куче? Кучето означава, че наблизо има човек.

— Тук съм — изджавка Виксен, — под опашката на оръдието, заедно с моя господар. Ти, голяма, тромава камило, съсипа палатката ни. Господарят ми е много сърдит.

— Пфу! — казаха воловете. — Той сигурно е бял!

— Разбира се, че е — отвърна Виксен. — Допускате ли, че за мен се грижи някой черен водач на волове?

— Хуах! Уах! Ух! — възкликнаха воловете. — Бърже да се махаме оттук.

Те се втурнаха напред в калта, но за нещастие навряха ярема си в процепа на една кола с боеприпаси, където той се заклещи.

— Сега я оплескахте — каза Били спокойно. — Няма да стане с дърпане. Ще висите там чак до зори. Какво ви става, по дяволите?

Воловете засумтяха с онова дълго, съскащо пухтене, характерно за индийските говеда — бутаха, блъскаха се, извиваха се назад, тъпчеха в калта и се подхлъзваха, докато накрая едва не паднаха на земята с диво сумтене.

— Ще си строшите вратовете — предупреди ги кавалерийският кон. — Какъв ви е проблемът с белите хора? Аз живея с тях.

— Те… ни… ядат! Дърпай! — каза по-близкият вол, яремът се счупи с рязък звук и двамата залитнаха тежко встрани.

Дотогава не знаех защо индийските говеда се плашат толкова от англичаните. Защото ние ядем говеждо — месо, което никой, който кара добитък, не вкусва… а, разбира се, това не се харесва на говедата.

— Да ме набият със собствените ми синджири дано! Кой би помислил, че тези две туловища ще си загубят главите? — възкликна Били.

— Няма значение. Аз ще потърся този човек. Повечето бели, зная го от опит, имат по джобовете си вкусни неща — обади се кавалерийският кон.

— Тогава те оставям. Не мога да кажа, че и на мен те са ми особено симпатични. Освен това белите, които нямат къде да спят, най-вероятно са крадци, а аз имам доста държавно имущество на гърба си. Ела с мен, младок, да се връщаме на нашите позиции. Лека нощ, Австралия! Предполагам, че утре ще се видим на парада. Лека нощ, стара копа сено!… Опитай се повече да сдържаш чувствата си! Лека нощ и на теб, Двете опашки! Ако утре минеш край нас на парада, недей да тръбиш. Това нарушава строя ни.

Мулето Били закрачи с наперената небрежност на стар боец, а кавалерийският кон навря главата си, душейки, в пазвата ми и аз му дадох бисквити. През това време Виксен, която е най-надутото малко кученце на света, му разказа куп измислици за десетките коне, които аз и тя сме притежавали.

— Утре ще се появя на парада с моята кучешка каручка — каза тя. — Къде ще бъдеш ти?

— На левия фланг на втори ескадрон. Аз отмервам стъпката на моето поделение, малка госпожичке — каза той учтиво. — Сега трябва да се връщам при Дик. Опашката ми е цялата кална и ще са му нужни два часа усилена работа, за да ме приготви за парада.

Големият парад на трийсетхилядната войска се състоя същия следобед и двамата с Виксен имахме хубаво място близо до вицекраля и афганистанския емир с големия си и висок черен калпак от астраганена вълна, в средата на който лъщеше огромна диамантена звезда. Първата част от прегледа мина превъзходно — редуваха се вълна след вълна от равномерно движещи се крака и стройни редици оръдия, докато очите ни се замъглиха от цялата бляскавост на парада. После се зададе кавалерията с великолепния лек галоп на Бони Дъндий, а Виксен вирна уши от кучешката си каручка, където седеше. Втори ескадрон на уланите премина вихрено пред нас и в редиците му видяхме кавалерийския кон — с опашка като коприна и глава, прибрана до гърдите, с едното ухо напред, а другото назад — да определя ритъма на целия ескадрон, а краката му така леко стъпваха, сякаш играеше валс. След това дойде ред на тежката артилерия и аз видях Двете опашки и други два слона да теглят в редица двайсеткилограмово обсадно оръдие, а зад него следваха двайсет впряга волове. Седмата двойка беше с нов ярем, но воловете изглеждаха доста сковани и уморени. Последни минаха сглобяемите оръдия и мулето Били се държеше толкова наперено, като че ли командва всички войски, а амуницията му беше смазана и излъскана до блясък. Не се сдържах и възторжено приветствах Били, но той не погледна нито наляво, нито надясно.

Дъждът отново започна да вали и за известно време ни попречи да видим ясно какво правят войските. Те бяха описали голям полукръг в равнината и сега се разгръщаха в редица. Тази редица непрекъснато растеше, докато достигна три-четвърти миля от единия до другия фланг — солидна стена от хора, коне и оръдия. После тази редица се насочи право към вицекраля и емира и земята наблизо затрепера също като палубата на кораб, когато машините му работят на пълни обороти.

Ако не сте присъствали на такъв парад, не можете да си представите какво страховито въздействие върху наблюдаващите има това неумолимо приближаване на войската, макар че всички знаят, че това е само парад. Погледнах към емира. До този миг той не беше показал и сянка на почуда или нещо подобно, но сега очите му се ококорваха все повече и повече, той стисна юздите на коня си и погледна назад. За момент ми се стори, че ще измъкне сабята си и ще почне да си пробива път, посичайки английските дами и господа във файтоните им, които бяха зад нас. После напредването на войската спря, земята престана да се тресе и цялата редица отдаде чест, а трийсет оркестъра засвириха едновременно. С това военният парад завърши и полковете поеха към лагерите си в дъжда, а оркестърът на пехотата засвири:

Рам-там-там! Рам-там-там! Ура!

Задават се животните сега.

Крачат бодро в строй по две

кон със слон, камила с муле.

 

 

Но ето че небето загърмя

и дъжд безспирен заваля.

Спасение от буйния порой

намериха всички в ковчега на Ной.

Сетне чух един стар, побелял, дългокос вожд от Централна Азия, дошъл при нас с емира, да пита някакъв местен офицер:

— Кажете — по какъв начин осъществихте това прекрасно нещо?

А запитаният отговори:

— Имаше заповед и те я изпълниха.

— И животните ви ли са толкова умни, колкото хората? — попита пак вождът.

— Те също изпълняват заповедта като хората. Мулета, коне, слонове и волове — всички изпълняват това, което им нареди водачът, а водачът се подчинява на своя сержант, сержантът — на лейтенанта, лейтенантът — на капитана, капитанът — на майора, майорът — на полковника, полковникът — на бригадния генерал, който командва три полка, а бригадният генерал изпълнява заповедите на вицекраля, който пък е служител на императрицата. Така става всичко това.

— Де да можеше да стане и в Афганистан! — възкликна вождът. — Защото там ние изпълняваме само собствената си воля.

— И понеже е така — каза местният офицер и засука мустаците си, — вашият емир, на когото вие не се подчинявате, трябва да идва тук и да получава заповеди от нашия вицекрал.