Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (11)

Тумай — водачът на слонове

Не ще забравя откъде съм. Окови стягат моите крака.

Не ще продам гърба си мощен за стиска дъхава трева.

Не ще забравя свойта сила, как бродех в гъстите гори,

и ще се върна при рода си, и при другарите добри.

 

 

Аз ще вървя, докато съмне, ще чакам светлата зора,

милувката на ветровете и на кристалната вода.

Не ще си спомням за хомота, ще хвърля страшните юзди,

открил отново любовта изгубена и волните игри.

Кала Наг, което означава „черната змия“, беше служил на индийското правителство по всички начини, по които може да служи един слон в продължение на четирийсет и седем години, и тъй като беше на пълни двайсет, когато беше уловен, сега той беше на близо седемдесет — зряла възраст за един слон. Той помнеше как беше тикал с голяма кожена подложка на челото едно оръдие, затънало в дълбоката кал, още преди Афганистанската война от 1842 година, при това още не бе достигнал пълната си сила. Майка му, Радха Пиари — Радха Галеницата, уловена заедно с Кала Наг при същия лов на слонове, му каза, преди още да паднат неговите млечни бивни, че слоновете, които се плашат, винаги биват ранявани. Кала Наг знаеше, че този съвет е добър, защото първия път, когато видя да избухва снаряд, той се дръпна назад, ревейки, налетя на една пирамида пушки с натъкнати щикове и тези щикове го порязаха на най-нежните места. Затова, преди да навърши двайсет и пет, той престана да се страхува и стана най-обичният и най-добре гледан слон на служба при индийското правителство.

Беше пренасял палатки, тежащи петстотин килограма, в похода през планинските райони на Индия, бяха го качвали на кораб с помощта на кран и бе прекарал с дни по вода; бяха го карали да носи минохвъргачка на гърба си в непозната скалиста страна, много далеч от Индия, беше видял мъртъв императора Тиодор в Магдала, а после отново го бяха качили на парахода, кръстен, както казваха войниците, „Абисински военен медал“ — в чест на победата. Десет години по-късно беше видял събратята си да умират от студ, епилепсия, глад или слънчев удар в едно място, наречено Али Мусджид. Накрая беше изпратен хиляди мили на юг да тегли и трупа големи греди от тиково дърво в складовете за дървен материал в Мулмейн. Там той едва не бе убил един недисциплиниран млад слон, който кръшкаше от работа и гледаше да му бъде по-леко.

Сетне го махнаха от складовете за дървен материал и го използваха заедно с още няколко десетки слона, които бяха обучени за тази работа, да помага за улавянето на диви слонове сред хълмовете Гаро. Индийското правителство упражнява много строг контрол над слоновете. Има дори цял отдел, който се занимава единствено с издирването, улавянето им, опитомяването им и изпращането им в тези райони на страната, където има нужда от работна сила.

Кала Наг беше три метра висок при раменете, а бивните му бяха отрязани и скъсени до метър и половина, и за да не се разцепят, краищата им бяха обвити с ленти от мед, но с тях той можеше да върши повече работа от всеки друг необучен слон с неговите бивни с остри краища.

Когато след дълги седмици старателно събиране на разпръснатите из хълмовете слонове четирийсет-петдесет диви гиганта биваха докарвани до ограденото за целта място и грамадната порта, направена от три дебели, свързани дънера, се затръшнеше зад тях, Кала Наг се втурваше по команда сред това разгневено и тръбящо стадо (обикновено нощем, когато трептящите пламъци на факлите затрудняваха правилната преценка за разстоянието), избираше си най-едрия и най-див мъжкар и започваше да го удря и блъска, докато го укроти, а в това време мъжете от гърбовете на своите слонове залавяха и завързваха по-дребните слонове.

Нямаше нищо по отношение на битките, което Кала Наг, старият умен слон, наречен Черната змия, да не знаеше, защото през живота си неведнъж се бе изправял срещу ранен тигър — той вдигаше нагоре мекия си хобот, за да не пострада, и халосваше хищника насред скока му във въздуха с бърз и рязък удар с глава — способ, който сам си бе измислил, — поваляше го на земята и го притискаше с огромните си колене, докато животът не го напуснеше сред хрипове и скимтене, а в краката на Кала Наг оставаше само пухкава ивичеста пихтия, която той изтегляше за опашката.

— Да — каза неговият водач Големия Тумай, син на Черния Тумай, който го бе водил в Абисиния, и внук на Тумай Слонски, който някога бе станал свидетел на залавянето му, — на света няма нищо, от което да се бои Черната змия, освен от мен. Той е видял три наши поколения да го хранят и да се грижат за него и ще доживее да види и четвъртото.

— Той се бои и от мен — обади се Малкия Тумай, изпъчил гордо голата си снага, покрита само с една дрипа около бедрата, независимо че се подаваше едва на метър и двайсет от земята. Той беше десетгодишен, най-големият син на Големия Тумай, и според обичая, когато пораснеше, щеше да заеме мястото на баща си на врата на Кала Наг и щеше да го кара с тежкия железен остен за слонове, станал гладък от ръцете на баща му, дядо му и прадядо му. Той знаеше какво говори; беше се родил в сянката на Кала Наг и си бе играл с края на хобота му, преди още да се научи да ходи, а като проходи, го бе водил на водопой и Кала Наг не би и помислил да не се подчинява на късите, пискливи заповеди на малкия, както и не би помислил да го убие, в деня, когато Големия Тумай бе занесъл малкото кафяво бебе под бивните му и му бе казал да поздрави бъдещия си господар.

— Да — повтори Малкия Тумай, — той се бои от мен. — И се запъти с големи крачки към Кала Наг, нарече го тлъсто старо прасе и го накара да вдигне четирите си крака един след друг. — Ехей! — възкликна Малкия Тумай. — Ти си велик слон! — И поклати рошавата си глава, цитирайки думите на баща си. — Правителството може да плаща за слоновете, но те принадлежат на нас, махутите^[1]. Когато остарееш, Кала Наг, ще дойде някой богат раджа и ще те откупи от правителството заради големината и уменията ти и тогава няма да вършиш нищо друго, освен да носиш златни обици на ушите, златно седло на гърба си и червено покривало, обшито със сърма по края; и така нагизден, ще крачиш начело на кралската процесия. Тогава аз ще седя на врата ти, о, Кала Наг, със сребърен остен, а пред нас ще тичат хора със златни пръчки и ще викат: „Дайте път на кралския слон!“ Това ще бъде чудесно, Кала Наг, но не толкова чудесно, колкото ловът в джунглата!

— Хм! — изрази съмнение Големия Тумай. — Ти си още момче, а си буен като биче. Това тичане нагоре-надолу по хълмовете не е най-добрата държавна служба. Аз остарявам и не обичам дивите слонове. На мен ми дай тухлени обори с отделни ясли за всеки слон, големи пънове за здравото им завързване и равни, широки пътища, по които да ги разтъпквам, вместо това непрестанно местене от бивак на бивак. Ето, казармата в Канпур беше добра. Там имаше наблизо и пазар, а и се работеше само по три часа на ден.

Малкия Тумай помнеше оборите за слонове в Канпур и не каза нищо. Той предпочиташе лагерния живот и мразеше широките, равни пътища, с всекидневните мъки за доставяне на храна от фуражния резерв и дългите часове, когато нямаше нищо за вършене, освен да наблюдаваш как Кала Наг се върти насам-натам, завързан за коловете си.

Малкия Тумай обичаше да се катери по стръмните пътеки, по които може да мине само слон, и да се спуска по склоновете в долината отвъд; да зърва в далечината пасящите на мили разстояние диви слонове; пробягването на изплашено прасе или фазан под краката на Кала Наг; заслепяващите топли дъждове, когато всички хълмове и долини изпускат пара; прекрасните мъгливи утра, когато никой не знаеше къде ще лагеруват вечерта; напрегнатото, предпазливо преследване на дивите слонове, бесния устрем, възбудата и врявата на нощната гонка, когато слоновете се втурваха в ограденото място като лавина от големи обли скали и разбрали, че не могат да излязат, се блъскаха в дебелите стълбове на оградата, за да бъдат прогонени обратно с викове, горящи факли и залпове от халосни патрони.

Дори едно малко момче можеше да бъде от полза там, а Тумай беше полезен за трима. Той грабваше факлата си, размахваше я и крещеше силно като старите ловци. Но истински хубавото време настъпваше, когато започваха да извеждат уловените слонове, тогава кедата — тоест ограденото място — заприличваше на картина от края на света и хората трябваше да си правят знаци един на друг, защото не се чуваха какво говорят. После Малкия Тумай се покатерваше на върха на някой разлюлян стълб от оградата, а изсветлялата му от слънцето кестенява коса се развяваше над раменете му и той приличаше на таласъм в светлината на факлите. Настъпеше ли известно затишие, прозвучаваха пронизителните му окуражаващи викове към Кала Наг, надвили рева, трясъка, плющенето на въжетата и пъшкането на вързаните слонове:

— Майл, майл, Кала Наг! („Давай, давай, Черна змия!“) Дант до! („Порни ги с бивника!“) Самало! Самало! („Внимателно! Внимателно“) Маро! Мар! („Удари го! Удари!“) „Внимавай, стълб!“ Аре! Аре! Хай! Яй! Кя-а-ах! — крещеше той и голямата битка между Кала Наг и дивия слон се разгаряше из цялата кеда, а старите ловци на слонове изтриваха потта от челата си и намираха време да кимнат на Малкия Тумай, който се кривеше от радост на върха на оградата.

Но той не само се кривеше. Една нощ се плъзна от стълба, пъхна се между слоновете и хвърли свободния край на въжето, което беше паднало на земята, на един ловец, който се опитваше да завърже крака на едно ритащо слонче (слончетата винаги създават повече главоболия от възрастните животни). Кала Наг видя момчето, хвана го с хобота си и го подаде на Големия Тумай, който го нашляпа хубаво и го качи отново на оградата.

На сутринта той го смъмри и между другото му каза:

— Не си ли доволен, че се грижиш за слоновете в тухлените обори и само от време на време пренасяш с животните палатки, та трябва и да се захващаш с обуздаване на слонове, малък пикльо? Сега тези глупави ловци, на които заплащането е по-малко от моето, ще те наклеветят пред Петерсен сахиб.

Малкия Тумай се уплаши. Той не познаваше кой знае колко белите мъже, но за него Петерсен сахиб беше най-великият бял човек на света. Той ръководеше всички операции по лова на слоновете за индийското правителство и знаеше повече за слоновете от всеки друг човек.

— И сега… какво… какво ще стане? — попита Малкия Тумай.

— Какво ли? Най-лошото ще стане. Петерсен сахиб е луд човек. Иначе ще тръгне ли да лови тези диви дяволи? Той може да поиска да те направи ловец на слонове, да спиш, където замръкнеш, из тази пълна с малария джунгла и накрая да бъдеш стъпкан до смърт в някоя кеда. Добре е, че тази твоя щуротия завърши щастливо. Следващата седмица ловът приключва и ние, хората от равнината, се връщаме по домовете си. Тогава ще вървим по гладки пътища и ще забравим за целия този лов. Но аз, синко, съм ядосан, че си се намесил в работата, отредена за тези мръсни асамски диваци. Кала Наг се подчинява само на мен, затова аз трябва да влизам с него в кедата, но той е само боен слон и не помага за връзването на другите. Ето защо аз си стоя спокойно, не се напрягам, както подобава на един махут, а не на прост ловец — да, ще повторя, на махут и на човек, който получава пенсия в края на службата си. Трябва ли семейството на Тумай, водача на слонове, да се валя в мръсотията на кедата? Лошо, проклето момче! Недостоен син! Иди да измиеш Кала Наг и да почистиш ушите му и гледай да извадиш тръните от краката му, иначе Петерсен сахиб непременно ще те хване и ще те направи див ловец — следотърсач на слонове, нещо като мечка от джунглата. Засрами се! Хайде, върви!

Малкия Тумай отиде, без да каже дума, но сподели с Кала Наг всичките си болки, докато разглеждаше краката му.

— Това не е шега — рече Малкия Тумай, обръщайки края на голямото дясно ухо на Кала Наг. — Те са казали името ми на Петерсен сахиб и може би… и може би… и може би… кой знае? Хей! Виж какъв голям трън ти извадих!

През следващите няколко дни събираха слоновете заедно, разхождаха уловените диви слонове нагоре-надолу между двойка питомни, за да не създават прекалено много грижи по пътя надолу към равнините, направиха опис на одеялата, въжетата и всички неща, които бяха износени или изгубени в гората.

Петерсен сахиб пристигна на умната си слоница Пудмини. Той беше се разплатил с другите лагери сред хълмовете, понеже сезонът приключваше, и един местен чиновник седеше на маса под едно дърво и изплащаше парите на водачите на слонове. Когато плати на всички, той се качи отново на Пудмини и се присъедини към колоната, която чакаше, готова да тръгне. Ловците, връзвачите, биячите — мъжете от кедата, които прекарваха години наред в джунглата, седяха на гърбовете на слоновете, които принадлежаха към постоянния отряд на Петерсен сахиб, или облегнати на дърветата с пушки през рамо, се присмиваха на водачите, които заминаваха, и се кискаха шумно, когато някой от новоуловените слонове излезеше от колоната и се щураше насам-натам.

Големия Тумай тръгна към местния чиновник, последван от Малкия Тумай, и Мачуа Апа, главният преследвач при лова, каза тихичко на един свой приятел:

— Погледни този дребосък, който разбира истински от слонове. Жалко е да се праща това диво петле да чезне в равнините.

Петерсен сахиб, който имаше уши и на гърба си, както се полага на човек, който се ослушва за най-тихите от всички живи същества — дивите слонове, чу думите на преследвача. Той се обърна, както лежеше, изтегнат на гърба на Пудмини, и попита:

— Какво говориш? Не познавам нито един мъж измежду водачите от равнините, който да може да върже дори умрял слон.

— Той не е мъж, а момче. То влезе в кедата при последното изкарване и подхвърли на Бармао въжето, когато се опитвахме да завържем онова младо слонче с петното на рамото, за да го отделим от майка му.

Мачуа Апа посочи към Малкия Тумай и Петерсен сахиб погледна натам, а момчето се поклони до земята.

— Хвърлил въже? Та той е по-малък от пирон за кол. Хей, малкия, как ти е името? — попита Петерсен сахиб.

Малкия Тумай беше толкова уплашен, че не можа да отговори, но Кала Наг беше зад него и Тумай му направи знак с ръка, при което слонът го хвана с хобота си и го вдигна на едно ниво с челото на Пудмини, точно срещу великия Петерсен сахиб. Тогава Малкия Тумай закри лицето си с ръце, защото беше още дете и като изключим работата му със слоновете, беше срамежлив като всеки малчуган.

— Охо! — възкликна Петерсен сахиб и се усмихна под мустак. — А защо си научил твоя слон на този трик? Да не е, за да ти помага да крадеш от покривите на къщите зелени житни класове, оставени там да се сушат?

— Не зелени житни класове, Закрилнико на бедните, а пъпеши — отговори Малкия Тумай и всички мъже, които седяха наблизо, избухнаха в гръмогласен смях. Повечето от тях също бяха научили слоновете си на този трик още като момчета. Малкия Тумай висеше на два метра във въздуха, а му се щеше да потъне на два метра под земята.

— Това е синът ми Тумай, сахиб — каза Големия Тумай намръщен. — Много лошо момче, което ще свърши в затвора.

— Не съм убеден в това — отвърна Петерсен сахиб. — Момче, което има смелостта да се вмъкне в пълна кеда на тази възраст, не свършва в затворите. Ето, малкия, вземи тези четири ана да си купиш бонбони, защото имаш малко мозък под тази гъста коса. След време ти може би ще станеш ловец. — Големия Тумай се намръщи още повече. — Помни обаче, че кедата не са място за игра на децата — продължи Петерсен сахиб.

— Никога ли не бива да влизам там, сахиб? — попита Малкия Тумай с дълбока въздишка.

— Не. — Петерсен сахиб пак се усмихна. — Докато не видиш слоновете да танцуват. Това е най-подходящото време. Ела при мен, когато видиш слоновете да танцуват, и тогава ще ти позволя да влизаш във всички кеда.

Разнесе се нов гръмогласен смях, защото това беше стара шега между ловците на слонове и означаваше просто „никога“. Дълбоко вторите имаше големи, разчистени, равни места, наречени „слонски танцувални салони“, но те можеха да се открият само случайно, а и никой човек не бе виждал слоновете да танцуват. Когато някой водач на слонове се хвалеше с умението и храбростта си, другите водачи му казваха:

— А кога си видял слоновете да танцуват?

Кала Наг остави Малкия Тумай на земята и той отново се поклони дълбоко, отдалечи се с баща си и даде сребърната монета от четири ана на майка си, която кърмеше малкото му братче. Всички се качиха на гърба на Кала Наг и колоната от сумтящи и тръбящи слонове потегли надолу по планинската пътека към равнините. Това беше много труден преход, защото новите слонове създаваха неприятности при всеки брод и трябваше да ги увещават или бият почти всяка минута.

Големия Тумай мушкаше злобно с остена Кала Наг, защото беше много ядосан, но за разлика от него, Малкия Тумай бе онемял от щастие. Петерсен сахиб го бе забелязал и му беше дал пари, така че той се чувстваше като войник, извикан пред строя и похвален от своя главнокомандващ.

— Какво искаше да каже Петерсен сахиб с това за танца на слоновете? — успя да попита той най-сетне с тих глас майка си.

Големия Тумай го чу и измърмори:

— Че ти никога не бива да ставаш един от онези планински биволи — преследвачите. Точно това искаше да ти каже той. Хей, вие напред, какво препречва пътя?

Един асамски водач, който беше два-три слона по-напред, се обърна сърдито и извика:

— Доведи тук Кала Наг да удари този млад слон и да му даде да се разбере. Защо Петерсен сахиб избра точно мен да вървя с вас, магарета, из оризищата? Докарай животното си тук, Тумай, и му заповядай да мушка с бивните си. Кълна се във всички планински богове, че тези нови слонове са обладани от зли демони или надушват другарите си от джунглата.

Кала Наг удари новия слон в ребрата и му изкара въздуха, а Големия Тумай рече:

— При последната гонитба ние очистихме хълмовете от диви слонове. Виновна е само твоята небрежност като водач. Аз ли трябва да поддържам реда в цялата колона?

— Чувате ли го? — извика другият водач. — Ние очистихме хълмовете! Ха-ха! Много сте умни, вие от равнините. Само един побъркан човек, който си няма хабер от джунглата, може да не знае, че ловът за този сезон е приключил. Следователно всички диви слонове тази нощ ще… но защо ли си губя времето да наливам ум в главата на една речна костенурка?

— Какво ще направят те? — провикна се Малкия Тумай.

— Ей, малкия, тук ли си? Добре, на теб ще ти кажа, понеже ти имаш трезва глава. Те ще танцуват и баща ти, който е прочистил всички хълмове от всички слонове, ще трябва да ги върже тази нощ с двойни вериги за коловете.

— Какви са тези приказки? — извика Големия Тумай. — Четирийсет години аз и моят баща сме се грижили за слонове, но никога не сме чували за такава безсмислица — танци!

— Да, защото вие, хората от равнината, дето живеете в колиби, познавате само четирите стени на вашите къщурки. Остави слоновете без вериги тази нощ и гледай какво ще стане; колкото до техните танци, аз съм виждал мястото, където… Баприй-бап! Колко завоя още има тази река Диханг? Ето още един брод и тук трябва да накараме слончетата да преплуват реката с нас. Хей, вие отзад, спрете!

И така, като говореха, препираха се и газеха през реките, те изминаха първия си преход до един що-годе приемлив лагер за новите слонове, но още преди да пристигнат там, те вече се бяха укротили.

Завързаха задните крака на слоновете за големи колове, а на новите животни поставиха и допълнителни въжета, натрупаха пред тях фураж и водачите от планините тръгнаха обратно към Петерсен сахиб още по светло, като преди това предупредиха равнинните водачи да бъдат много внимателни тази нощ и се разсмяха, когато те ги попитаха защо.

Малкия Тумай присъства на вечерята на Кала Наг и когато се свечери, неимоверно щастлив, се заскита из лагера да си потърси там-там^[2]. Когато сърцето на индийското дете прелива от щастие, то не тича насам-натам и не вдига шум до небето. Просто сяда някъде и се отдава само на веселието си. А днес Малкия Тумай бе говорил с Петерсен сахиб! Ако не беше намерил това, което търсеше, той щеше да се пръсне от яд. Но продавачът на бонбони в лагера му даде един детски там-там. Когато звездите започнаха да изгряват, той седна, кръстосал крака пред Кала Наг, сложи там-тама в скута си, започна да го удря с длани и колкото повече мислеше за голямата чест, която му бе оказана, толкова по-силно удряше, седнал сред фуража на слона. Нямаше мелодия, нямаше песен, но самото думкане по барабанчето правеше Малкия Тумай щастлив.

Младите слонове се дърпаха и обтягаха въжетата си, от време на време скимтяха и тръбяха и той чуваше майка си в малката лагерна колиба как слага невръстния му брат да спи, пеейки му една много стара песен за великия бог Шива, който някога казал на всяко животно какво трябва да яде. Това е много успокояваща приспивна песен и текстът й е следният:

Шива ни дари реколта, пусна той и хали бесни,

както си седеше нявга пред дверите небесни.

Не пропусна никой — даде хляб и мъка, и съдба

на краля наш и на просяка с прокъсана торба.

 

 

Шива, нашият бранител, всичко той ни даде, знай.

Махадео, Махадео! Всичко му дължим докрай.

Даде на детето майка, а на майката — децата,

и на кравите фуража, на камилите — водата.

Малкия Тумай се включваше с едно възторжено тупа-туп в края на всеки стих, докато му се доспа и се изтегна върху фуража край Кала Наг.

Накрая всички слонове започнаха един след друг да си лягат, какъвто им е обичаят, докато остана само Кала Наг да стои прав вдясно от редицата слонове; той се поклащаше бавно от едната на другата страна, наострил уши да чуе нощния вятър, който духа много леко по хълмовете на планината. Въздухът беше изпълнен с всякакви нощни шумове, които, взети заедно, съставляват една голяма тишина — търкането на едно бамбуково стъбло в друго, шумоленето на някоя живинка в шубрака, дращенето и крясъкът на разсънена птица (птиците са будни през нощта много по-често, отколкото си представяме) и далечното боботене на водопад. Малкия Тумай поспа малко и когато се събуди, всичко наоколо бе залято от ярките лъчи на луната, а Кала Наг още стоеше с наострени уши. Малкия Тумай се обърна, фуражът прошумоля и той се загледа в извивката на големия гръб на слона, който закриваше половината звезди в небето. Докато гледаше, до слуха му достигна отдалече, от толкова далече, че приличаше на въздишка, долетяла на крилете на вятъра, зовът „хут-тут“ на див слон.

При този зов всички слонове в лагера подскочиха като ужилени и тяхното пухтене събуди спящите махути, те станаха, набиха с огромни чукове коловете още по-дълбоко и опънаха въжетата, като ги омотаха още по-здраво, и животните отново се укротиха. Един нов слон почти бе извадил кола си, затова Големия Тумай свали веригата от крака на Кала Наг и окова с нея този размирник, като върза предните за задните му крака, а на крака на Кала Наг нахлузи примка от въже, изплетено от кокосови влакна, и му каза да помни, че е завързан здраво. Големия Тумай знаеше, че той, както и баща му, и дядо му, са правили това стотици пъти преди. Слонът обаче не отговори на заповедта с гъргорене, както правеше обикновено. Стоеше неподвижен, загледан в обляното от лунни лъчи пространство, беше повдигнал глава и разперил уши като ветрила по посока на дълбоките гънки на хълмовете Гаро.

— Наглеждай го, ако стане неспокоен през нощта! — нареди Големия Тумай на сина си, прибра се в колибата си и заспа.

Малкия Тумай тъкмо щеше да заспи и той, когато чу кокосовото въже да се скъсва с едно леко „танг“ и Кала Наг се измъкна между коловете си така бавно и тихо, както облак се изплъзва от гърлото на долина. Малкия Тумай заситни след него по пътя, огрян от луната, и викаше тихичко:

— Кала Наг! Кала Наг! Вземи ме с теб, о, Кала Наг!

Слонът се обърна без звук, направи три крачки към момчето под лунната светлина, спусна хобота си, вдигна го на гърба си и още преди Малкия Тумай да настани удобно коленете си, се шмугна в гората.

Откъм лагера се чу страхотно тръбене на слонове, а после тишината погълна всичко и Кала Наг потегли. Понякога туфа висока трева докосваше хълбоците му така леко, както вълната се плиска в страните на кораб, друг път сноп от пълзящ див пипер одраскваше гърба му или някое бамбуково стъбло изскърцваше, когато рамото му го докоснеше; но иначе Кала Наг се движеше съвсем безшумно, напредваше в гъстата гора на Гаро, сякаш беше безплътен. Той отиваше нагоре и макар Малкия Тумай да наблюдаваше звездите през пролуките на дърветата, не можеше да каже в каква посока се движи слонът.

Кала Наг достигна превала, спря за миг и Малкия Тумай видя върховете на дърветата, изпъстрени с петна и бухнали, да се точат на мили в далечината под лунната светлина, а над реката в котловината се стелеше синьо-бяла мъгла. Момчето се наведе напред да погледне по-добре и почувства, че гората под него е будна — будна, жива и препълнена. Голям кафяв прилеп, хранещ се с плодове, бръсна ухото му; бодлите на таралеж изтракаха в гъсталака; а в мрака между стволовете на дърветата той чу един глиган да рови усилено във влажната топла земя и да души, докато рови.

После клоните пак се затвориха над главата му и Кала Наг се заспуска бавно към долината — този път не тихо, а като полетяло стремително оръдие по стръмен наклон — отведнъж. Грамадните му крайници се движеха равномерно като бутала, с разкрач от два и половина метра, а сбръчканата кожа на свивките шумолеше. Ниската растителност от двете страни на пътя се разпаряше като разцепено платно, фиданките, които отместваше отляво и отдясно с раменете си, отскачаха обратно и го шибаха по хълбоците, а големи гирлянди от пълзящи растения, сплъстени едно в друго, увисваха по бивните му, когато въртеше главата си от едната на другата страна и си пробиваше път напред. Сега Малкия Тумай легна ниско до големия врат, за да не би някой разлюлян клон да го свали на земята, и в този миг си пожела да се върне в лагера.

Тревата започна да става мочурлива и краката на Кала Наг затъваха и шляпаха на всяка крачка, а нощната мъгла в дъното на долината пронизваше тялото на Малкия Тумай със студени иглички. Чу се плисък, тежко газене и ромон на течаща вода и Кала Наг навлезе в коритото на река, опипвайки пътя си на всяка крачка. Над шума на водата, която се завихряше около краката на слона, Малкия Тумай чу и друго шляпане и някакво тръбене нагоре и надолу по течението — силно сумтене и сърдито пухтене, а цялата мъгла наоколо сякаш бе изпълнена с люлеещи се вълнисти сенки.

— Ай! — възкликна той полугласно и зъбите му затракаха. — Тази нощ слоновете са напуснали леговищата си. Сигурно защото ще танцуват.

Кала Наг излезе с плясък от водата, прочисти хобота си и започна ново изкачване, но този път той не беше сам и не беше нужно да си проправя път. Пътят бе проправен вече, два метра широк, а утъпканата трева се опитваше отново да се съживи и изправи. Сигурно много слонове бяха минали по този път само преди няколко минути. Малкия Тумай погледна назад и там видя един див слон с големи бивни и малки свински очички, горящи като нажежени въглени, който току-що излизаше от мъгливата река. После дърветата се затвориха отново, а те продължиха да се изкачват сред тръбене, трясък и пукот на счупени клони.

Накрая Кала Наг застана неподвижен между два дървесни ствола на самия връх на хълма. Те бяха част от кръг дървета, ограждащи едно неравно пространство от три-четири акра^[3], и в цялото това пространство, докъдето стигаше погледът на Малкия Тумай, земята беше утъпкана така здраво, че приличаше на тухлен под. Няколко дървета растяха в средата на тази поляна, но кората им беше обелена и бялата дървесина отдолу блестеше, лъскава и гладка, под процеждащите се снопове лунна светлина. От горните клони на дърветата висяха пълзящи растения и камбанките на цветовете им — едри восъчнобели грамофончета — бяха свили заспалите си главици; в пределите на поляната обаче нямаше и един-единствен стрък трева — нищо освен утъпкана земя.

На лунната светлина тя изглеждаше стоманеносива, като изключим местата, където стояха няколко слона, чиито сенки бяха мастиленочерни. Малкия Тумай гледаше с широко отворени очи и затаен дъх, а през това време нови и нови слонове изникваха между дънерите на дърветата и излизаха на поляната. Малкия Тумай можеше да брои само до десет и той брои отново и отново на пръстите си, докато им изгуби сметката и главата му се замая. Извън поляната той ги чуваше как чупят храстите, докато си проправяха път нагоре по склона на хълма, но веднага щом излезеха в ограденото от дърветата голо място, те започваха да се движат безшумно като призраци.

Имаше диви самци с бели бивни, в гънките на вратовете и ушите им се бяха събрали нападали листа, орехи и клонки; дебели, лениви слоници с палави малки розово-черни слончета, високи само метър — метър и половина, които се гонеха под коремите им; младоци с току-що покарали бивни, с които те много се гордееха; дългунести, мършави стари госпожици, с изпити, нервни лица и хоботи, чиято кожа приличаше на грапава, напукана кора; свирепи стари мъжкари, покрити от раменете до хълбоците с дълбоки белези и рани от минали битки и засъхнала пръст от техните самотни кални бани, която се ронеше от гърбовете им; имаше и един със счупен бивник и следи от страхотния удар, както и от острите нокти на тигър по единия хълбок.

Всички стояха глава до глава или се разхождаха насам-натам на двойки по площадката, или поотделно се поклащаха, пристъпвайки от крак на крак, десетки, десетки слонове.

Тумай знаеше, че докато лежи неподвижно върху гърба на Кала Наг, нищо няма да му се случи, защото дори при тичането и блъскането при вкарването им в кедата дивите слонове не посягаха с хобот и не събаряха човек от гърба на питомен слон, а пък и тази нощ тези слонове не мислеха за хора. Само веднъж те се стреснаха и наостриха уши, когато чуха дрънченето на веригата на крака на някакъв слон в гората, но това се оказа Пудмини, галената слоница на Петерсен сахиб — нейната верига се бе скъсала и Пудмини, сумтяща и пухтяща, се бе понесла нагоре по склона на хълма. Сигурно бе счупила коловете си и беше дошла направо от лагера на Петерсен сахиб. Малкия Тумай видя и друг слон, не знаеше кой е той — с дълбоки ожулвания от въжета по гърба и гърдите. Навярно той също беше побягнал от някой лагер в околните хълмове.

Най-накрая престана да се чува какъвто и да е шум от пристигащи слонове и Кала Наг излезе от мястото си между дърветата и влезе сред тълпата, като си мънкаше и гъргореше, и всички слонове заговориха на своя език и се раздвижиха.

Все още легнал ниско, Малкия Тумай гледаше надолу към десетките широки гърбове, размахващи се уши, подмятащи се хоботи и малки, живи очички. Чуваше тракането на бивни, когато те се удряха случайно в други бивни, и сухото шумолене на сплетени хоботи, както и търкането на огромните хълбоци и рамена в тълпата, а също и неспирното пляскане и звука хъшш, издаван от големите опашки. После облак закри луната и Малкия Тумай остана в непрогледна тъма, но тихото, непрестанно блъскане, потъркване и гъргорене продължиха по същия начин. Той знаеше, че Кала Наг е заобиколен отвсякъде от слонове и че няма никаква възможност да го обърне обратно в тази навалица, затова стисна зъби и потрепера. В кедата имаше поне повече светлина от факлите и повече шум от виковете на водачите, но тук Тумай беше съвсем сам в мрака и веднъж нечий хобот се извиси и го докосна по коляното.

После един слон затръби и всички подеха рева за пет или десет ужасни секунди. Росата от дърветата се посипа като дъжд по невидимите гърбове и се разнесе глухо бумтене, отначало не много силно, а Малкия Тумай не можеше да определи какво е то. Но бумтенето ставаше все по-силно и по-силно, Кала Наг вдигна единия си преден крак, после другия, след това ги спусна последователно на земята — едно-две, едно-две, отмерено и ритмично като механични чукове. Сега вече всички слонове тупаха с крака и шумът напомняше удари на военен барабан в отвора на някоя пещера. Росата се сипеше от дърветата, докато накрая свърши, но бумтенето продължи, а земята тътнеше и трепереше. Малкия Тумай запуши ушите си с ръце, за да заглуши звука, но той кънтеше в него и го пронизваше цял — тупане на стотици тежки крака върху голата земя. Един-два пъти той усети как Кала Наг и всички други се понасяха напред няколко крачки и бумкането се заменяше със звук от чупещи се сочни зелени клонки, но след минута-две тупането на краката върху твърдата земя започваше отново. Някакво дърво скърцаше и стенеше край него. Той протегна ръка и напипа кората, но Кала Наг се придвижи напред, все още тупащ с крака, и той не разбра къде точно се намира на поляната. Слоновете не издаваха звук, само веднъж две-три малки слончета нарушиха тишината със своето изпискване. След това чу думкане и тътрене на крака и бумтежът започна отново. Трябва да бе продължило цели два часа: Малкия Тумай изпитваше болка във всеки свой нерв, ала мирисът на нощния въздух му подсказа, че зората наближава.

Утрото настъпи с ивица бледожълто над зелените хълмове и при първия лъч светлина бумтенето спря, сякаш тази светлина беше някаква заповед. Преди звънтенето в главата на Тумай да спре, преди дори той да успее да промени положението на тялото си, не се виждаше вече никакъв слон с изключение на Кала Наг, Пудмини и слона с белезите от въжета — нямаше нито следа, нито прошумоляване, нито шепот надолу по склоновете на хълмовете, които да подскажат къде са се дянали другите.

Малкия Тумай продължаваше да се взира. Откритото пространство, което си спомняше от вечерта, се бе уголемило. В средата му имаше повече дървета, но храстите и гъстата трева се бяха отдръпнали назад. Малкия Тумай продължи да се взира. Сега вече разбра какво е било това тупкане. Слоновете просто си бяха утъпквали повече място — бяха стъпкали гъстата трева и сочната захарна тръстика на трески, треските — на тънки снопчета влакна, а влакната — в твърда земя.

— Вай! — извика Малкия Тумай с натежали очи. — Кала Наг, господарю мой, нека вървим подир Пудмини и отидем в лагера на Петерсен сахиб, че иначе ще падна от гърба ти — толкова съм уморен.

Третият слон видя как двамата други се отдалечават, изсумтя, завъртя се и тръгна по своя път. Той сигурно беше собственост на стопанството на някой местен велможа, на петдесет-шейсет или сто мили далеч.

Два часа по-късно, когато Петерсен сахиб закусваше, слоновете, оковани двойно тази нощ, започнаха да тръбят и Пудмини, изплескана до ушите с кал, и Кала Наг, със силни болки в краката, влязоха морни в лагера.

Лицето на Малкия Тумай беше сиво и измъчено, косата му беше пълна с листа и наквасена с роса, но той се опита да поздрави Петерсен сахиб и извика слабо:

— Танцът… танцът на слоновете! Видях го и… умирам!

Когато Кала Наг седна, той се хлъзна от врата му, изтощен до смърт.

Но тъй като за издръжливостта на туземните деца е безсмислено да се говори, само след два часа той лежеше доволно в хамака на Петерсен сахиб, с ловната му куртка, подложена под главата, а до него имаше чаша топло мляко и глътка бренди. Бяха му дали да изпие и малко хинин, а когато старите, космати, покрити с белези от зарасли рани ловци от джунглата седнаха в три редици срещу него и го загледаха, като че беше някакво привидение, той им разказа историята си с простички думи — като всяко дете — и завърши така:

— Ако не вярвате на нито една моя дума, пратете хора да проверят и те ще видят, че слоновете утъпкаха повече място на своята танцова площадка. Ще открият десетки и много пъти по десет следи, които водят към тази танцова площадка. Те я направиха по-широка с краката си. Аз видях това. Кала Наг ме заведе и аз видях. И Кала Наг е с много уморени крака!

После Малкия Тумай се отпусна в хамака и спа през целия дълъг следобед, а привечер, докато все още спеше, Петерсен сахиб и Мачуа Апа тръгнаха по следите на двата слона, които се виеха на петнайсет мили през хълмовете. Осемнайсет години вече Петерсен сахиб ловеше слонове и само веднъж досега беше попадал на такава танцувална площадка. Мачуа Апа нямаше нужда да поглежда два пъти откритото пространство, за да види какво е станало там, нито да драска с обувката си утъпканата, набита земя.

— Детето казва истината — потвърди той. — Всичко това е станало предишната нощ и аз преброих следите на седемдесет слона, пресекли реката. Вижте, сахиб, къде веригата от крака на Пудмини е одрала кората на това дърво! Да, и тя е била тук.

Двамата се спогледаха, сетне вдигнаха очи нагоре и сведоха глави учудени, защото навиците на слоновете са непостижими за разбирането на всеки човек, бил той туземец или бял.

— Четирийсет и пет години вече — каза Мачуа Апа — аз следвам моя господар, Слона, но никога не бях чувал, че дете е видяло такова нещо. Кълна се във всичките планински богове, това е… не зная как да го кажа — рече той и поклати глава.

Когато се завърнаха в лагера, беше време за вечеря. Петерсен сахиб се хранеше сам в палатката си, но заповяда на хората от лагера да се дадат две овци и няколко кокошки, както и двойна дажба брашно, ориз и сол, защото знаеше, че ще има празненство.

Големия Тумай бе дошъл по най-бързия начин от лагера в равнината да търси сина си и своя слон и след като ги намери, ги гледаше така, сякаш се боеше и от двамата. А край пламтящите лагерни огньове пред редиците от завързани слонове започна пир и Малкия Тумай бе главният герой. Големите мургави ловци на слонове, следотърсачите, водачите и връзвачите, хората, които знаеха всички тайни за усмиряването дори на най-дивите слонове, си предаваха един на друг момчето и белязаха челото му с кръв от гърдите на току-що заклан див петел, за да покажат, че Малкия Тумай е вече горски човек, посветен да бъде от тяхното съсловие и да скита свободен из цялата джунгла.

Накрая, когато пламъците на огньовете догаряха и червените отблясъци от цепениците правеха слоновете да изглеждат, като че и те са потопени в кръв, Мачуа Апа — началник на водачите от всички кеда, Мачуа Апа — дясната ръка на Петерсен сахиб, който четирийсет години не бе виждал гладък път, Мачуа Апа, който бе толкова прочут, че никой не можеше да се мери с него — скочи на крака, вдигнал високо над главата си Малкия Тумай, и извика:

— Чуйте, братя! Чуйте ме и вие, господари мои, там, при коловете, защото аз, Мачуа Апа, ще говоря! Този малчуган вече няма да се нарича Малкия Тумай, а Тумай Слонски, както бе наречен прадядо му. Това, което никой мъж не е видял, той го видя през дългата нощ — благодарение на благосклонността на слоновете и на боговете на джунглата. Той ще стане велик следотърсач; ще стане по-прочут от мен — Мачуа Апа! Ще открива пресните следи, старите следи и смесените следи със зорко око! Ще остава невредим в кедата, когато тича под коремите на дивите мъжкари да ги завърже; ще се промъква пред краката на нападащия самец, а самецът ще знае кой е насреща му и няма да го срази. Айхай, господари мои във веригите — той се извърна рязко и тръгна към редицата колове, — ей този малък човек е видял вашите танци и потайните ви места — гледка, която никой мъж не е видял! Почетете го, господари мои! Салаам каро, деца мои! Поздравете Тумай Слонски! Гунга Першад, ахаа! Хира Гудж, Бирчи Гудж, Кутар Гудж, ахаа! Пудмини, ти си го видяла на танца, и ти също, Кала Наг, мой бисер сред слоновете!… Ахаа! И двамата сте го видели! Поклонете се на Тумай Слонски! Барао!

При този ентусиазиран призив цялата редица слонове вдигнаха хоботи чак до челата си и дадоха триумфален салют — гръмовното тръбене, предназначено само за вицекраля на Индия — поздрава на кедата.

Но този път той беше в чест на Малкия Тумай, който бе видял това, което никой човек не бе видял дотогава — танца на слоновете, и то нощем, съвсем сам в дебрите на хълмовете Гаро!