Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (1)

Братята на Маугли

С орлови крила нощта долетя

и прилепът Манг свободата откри.

Пастирът прибра морни стада.

Ще скитаме волни ний чак до зори.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.

Нощна песен на джунглата

Беше седем часът през една много топла вечер на Сионийските хълмове, когато Татко Вълк се пробуди от дневната си дрямка, почеса се, прозя се и изпружи едната си лапа, после другата, за да прогони сънливата отмала. Мама Вълчица лежеше, простряла голямата си сива муцуна над четирите премятащи се и скимтящи вълчета, а луната блестеше в отвора на пещерата, където живееше вълчето семейство.

— Ауу! — зави Татко Вълк. — Време е отново за лов. — Готвеше се да скочи и да се понесе надолу по склона, но малка сянка с рунтава опашка прекоси прага и изскимтя:

— Нека сполуката те съпровожда, о, Господарю на вълците! Да бъде също тъй голяма сполуката и да са силни белите зъби на благородните ти рожби, които никога да не забравят гладните на този свят.

Това беше чакалът Табаки, Блюдолизеца, а вълците в Индия го презират, задето само тича насам-натам и върши пакости, разправя всякакви клюки и яде парцали и парчета кожа от селските сметища. Но те се и боят от него, защото Табаки повече от всеки друг в джунглата е склонен да се разбеснява, а тогава забравя, че се страхува от някого, втурва се из гората и хапе де кого срещне. Дори тигърът бяга и се крие, когато дребният Табаки се разбеснее, защото бесът е най-позорното нещо, което може да завладее едно диво животно. Ние наричаме това хидрофобия, а те му казват диуани — лудост — и бягат.

— Влез да видиш — каза рязко Татко Вълк, — че тук няма храна.

— За вълк може да няма — отвърна Табаки, — ала за такова скромно същество като мен и голият кокал е добро угощение. Какви сме ние, Гидур-лог (Чакалите), та да избираме и пробираме? — Промъкна се в дъното на пещерата, намери кокал от елен с малко месо по него, седна и заглозга с наслада края му. — Хиляди благодарности за това хубаво ястие — каза той и облиза бърните си. — Колко прекрасни са благородните ви деца! Колко големи са очите им! И колко са млади! Наистина сега си спомних, че царските рожби възмъжават още в люлката.

Табаки знаеше добре, както всеки друг, че няма нищо по-нетактично от това да хвалиш децата пред самите тях и изпита задоволство, като видя, че Мама Вълчица и Татко Вълк изглеждат притеснени.

Табаки поседя притихнал, радвайки се на злината, извършена от него, после изрече злобно:

— Шир Хан, Големия, смени ловното си поле. Той вече ще ловува из тези хълмове през идущата луна; сам ми каза това.

Шир Хан беше тигърът, който живееше близо до реката Вайнгунга, на двайсет мили оттук.

— Той няма това право! — подхвана гневно Татко Вълк. — Според Закона на джунглата няма право да променя района си без съответното предупреждение. Ще подплаши всичкия дивеч на десет мили разстояние, а аз… аз сега трябва да убивам за двама.

— Майка му не случайно го е нарекла Лунгри (Куция) — обади се тихо Мама Вълчица. — Той е куц с единия си крак от рождение. Затова убива само добитък. Затова селяните от Вайнгунга му се гневят и той идва тук, за да разгневи и нашите селяни. Те ще претърсят цялата джунгла, за да го намерят, но той ще е далеч, а ние и нашите деца ще трябва да бягаме, когато селяните подпалят тревата. Трябва да бъдем безкрайно благодарни на Шир Хан!

— Да му предам ли вашата благодарност? — попита Табаки.

— Вън! — озъби му се Татко Вълк. — Върви да ловуваш със своя господар. Ти причини достатъчно беди само за една нощ.

— Отивам си — отвърна кротко Табаки. — Ще чуете как Шир Хан реве в гъсталака. Можех да си спестя съобщението.

Татко Вълк се ослуша и долу в долината, която се простираше до една рекичка, чу сухото, гневно, зловещо и монотонно скимтене на тигър, който не е уловил нищо, но не го е грижа, ако ще цялата джунгла да научи за това.

— Какъв глупак! — възкликна Татко Вълк. — Да почне нощния си лов с такъв шум! Да не си мисли, че нашият дивеч е като угоените говеда на Вайнгунга?

— Шшт! Тази нощ той не дебне нито говедо, нито дивеч — каза Мама Вълчица. — Той дебне човек.

Скимтенето премина в напевно мъркане, което като че ли идваше от всички посоки. Това е шумът, който обърква секачите и циганите, които спят на открито, и ги кара да се втурнат право в устата на тигъра.

— Човек! — изрече Татко Вълк и оголи белите си зъби. — Пфу! Няма ли достатъчно насекоми и жаби във водохранилищата, та трябва да изяде човек, и то в нашия район?

Законът на джунглата, който никога не постановява нещо без сериозно основание, забранява на всеки звяр да разкъсва човек, освен когато този звяр убива, за да покаже на децата си как става това; но дори тогава той трябва да ловува извън ловния район на своята глутница или племе. Причината за това е, че убиването на човек предизвиква след известно време появата на бели хора, качени на слонове, които носят пушки, и стотици цветнокожи с гонгове, ракети и факли. Тогава пострадва всеки в джунглата. Ето защо зверовете смятат, че човекът е най-слабото и най-беззащитно същество и че е нелоялно да го нападат. Те смятат още — и то е вярно, — че този, който разкъсва хора, става крастав и зъбите му опадват.

Мъркането се засили и завърши с гръмогласното „Аарх!“ — сигнал за атаката на тигъра.

После прозвуча вой — неприсъщ за тигъра — от устата на Шир Хан.

— Той е пропуснал — каза Мама Вълчица. — Какво ли е това?

Татко Вълк измина тичешком няколко крачки и чу Шир Хан да си мърмори и мънка диво, когато се сгромоляса в храстите.

— Този глупак няма капка ум, щом е скочил в лагерния огън на секача и си е изгорил лапите — изсумтя Татко Вълк. — Табаки е с него.

— Някой идва нагоре по хълма — каза Мама Вълчица, като помръдна ухо. — Бъди готов.

Клоните на храстите леко прошумоляха и Татко Вълк приклекна, готов за скок. А после, ако го наблюдавахте, щяхте да видите най-чудното нещо на света — вълк да се спира насред скок. Той вече бе отскочил, когато видя върху какво се е хвърлил, затова се опита да се възпре. В резултат на това замръзна във въздуха на четири-пет фута^[1] над земята, а после падна почти на същото място, откъдето бе скочил.

— Човек! — озъби се той. — Малкото на човек. Виж!

Право пред него, държейки се за нисък клон, стоеше едно голо мургаво бебе, едва-що проходило — толкова нежно и с трапчинки на бузите малко създание никога не бе се появявало нощем пред пещерата на вълците. То погледна в лицето Татко Вълк и се засмя.

— Това малкото на човек ли е? — попита Мама Вълчица. — Никога не съм го виждала. Донеси го тук.

Вълк, свикнал да пренася своите вълчета, може, ако се наложи, да пренесе и яйце в устата си, без да го счупи, и макар че челюстите на Татко Вълк се затвориха точно върху гърба на детето, нито един зъб не одраска дори кожата му, когато го положи сред своите вълчета.

— Колко е малко! Как е голо и… колко е смело! — каза нежно Мама Вълчица.

Бебето си проправяше път между вълчетата, за да се приближи до топлата майчина кожа.

— О! Иска да бозае с моите рожби. Значи това е малкото на човек. Имало ли е някога вълчица, която да се похвали, че малкото на човек е било сред нейните рожби?

— Чувал съм, че понякога са се случвали такива неща, но никога в нашата глутница, нито по мое време — отговори Татко Вълк. — То няма нито един косъм по тялото си и е толкова слабичко, че бих могъл да го убия само като го перна с лапата си. Виж, то ни гледа и никак не се бои.

Внезапно лунната светлина, която нахлуваше през отвора на пещерата, помръкна, защото голямата четвъртита глава и плешките на Шир Хан бяха затулили входа. Зад него Табаки скимтеше:

— Господарю, господарю, то влезе тук!

— Шир Хан ни оказва голяма чест — каза Татко Вълк, но очите му проблясваха сърдито. — Какво желае Шир Хан?

— Моята плячка. Малкото на човека мина насам — рече Шир Хан. — Родителите му избягаха. Дайте ми го.

Шир Хан бе скочил право в лагерния огън на един секач, както бе предположил Татко Вълк, и беше бесен от болката в опърлените си лапи. Но Татко Вълк знаеше също, че отворът на бърлогата е много тесен, за да може тигър да се промъкне вътре. Дори там, докъдето бе успял да се напъха Шир Хан, плешките и предните му лапи бяха заклещени от теснината и се чувстваше така, както би се чувствал и човек, ако се мъчи да води битка в някоя бъчва.

— Вълците са свободен народ — каза Татко Вълк. — Те получават заповеди от водача на Глутницата, а не от някакъв си ивичест убиец на говеда. Малкото на човека е наше — ще го убием, ако така решим.

— Вие решавате, така ли? Що за решение е това? В името на вола, който убих, нима трябва да стоя във вашата кучешка бърлога и да моля за справедливата си плячка? Не друг, а аз, Шир Хан!

Ревът на тигъра отекна гръмовито в пещерата. Мама Вълчица се отдели от малките си и скочи напред, а очите й, блеснали като две зелени луни в тъмнината, гледаха право в пламтящите очи на Шир Хан.

— Аз пък съм Ракша Демона, която ти отговаря. Малкото на човека е мое, Лунгри… то принадлежи на мен! И няма да бъде убито. Ще живее, ще тича с Глутницата, ще ходи на лов с нея; а накрая ти, ловецо на малки, беззащитни същества, който се храниш с жаби и убиваш риба, ще намериш смъртта си от него! Сега се махай оттук, защото, кълна се в името на елена, който убих (аз не ям мършави говеда), ще те пратя при майка ти, опърлен звяр от джунглата, по-куц, отколкото си се родил на света! Върви си!

Татко Вълк я гледаше изумен. Той почти беше забравил дните, когато спечели Мама Вълчица в честна борба с пет други вълци; тогава тя тичаше с Глутницата и не беше току-така наречена Демона. Шир Хан може би щеше да се справи с Татко Вълк, но нямаше да устои срещу Мама Вълчица, защото знаеше, че докато е така заклещен, тя ще има предимство в битката и ще се бори до смърт. Затова той се измъкна с ръмжене от отвора на пещерата и като се видя отново свободен, изрева:

— Всяко куче лае в своя двор! Ще видим какво ще каже Глутницата за отглеждането на човешко дете при вас. Детето е мое, отредено за моите зъби, и ще свърши в устата ми, крадци такива с рунтави опашки!

Мама Вълчица се отпусна задъхана сред своите вълчета, а Татко Вълк й каза сериозно:

— В тези думи на Шир Хан има нещо вярно. Трябва да покажем детето на Глутницата. Още ли искаш да го задържим, майко?

— Да, искам! — изпъшка тя. — Та то дойде нощем голичко, самичко и много гладно; но въпреки това никак не го беше страх! Виж го, вече избутва настрана едно от моите малки. А този куц кръволок щеше да го убие и да избяга във Вайнгунга, докато тукашните селяни преобръщат наопаки всичките ни леговища, за да си отмъстят! Да го задържим ли? Аз непременно ще го задържа. Лежи спокойно, малко жабче. О, Маугли — да, така ще те нарека, защото Маугли значи жаба, — ще дойде ден и ти ще убиеш Шир Хан, както той сега искаше да убие теб.

— Но какво ще каже нашата Глутница? — попита Татко Вълк.

— Законът на джунглата твърди изрично, че всеки вълк, когато се ожени, може да се оттегли от Глутницата, към която се числи, но когато малките му станат на възраст сами да стъпят на краката си, той трябва да ги представи на Съвета на глутницата, който обикновено се свиква веднъж месечно при пълнолуние, за да могат другите вълци да се запознаят с тях. След това вече вълчетата са свободни да тичат където си искат и докато не убият първия си елен, не се приема никакво извинение, ако някой възрастен вълк от Глутницата убие някое от тях. Смъртното наказание се прилага веднага щом убиецът бъде открит; ако помислиш малко върху това, ще видиш, че трябва наистина да бъде така.

Татко Вълк изчака, докато вълчетата можеха вече горе-долу да тичат, и когато настъпи нощта на събранието на Глутницата, ги заведе заедно с Маугли и Мама Вълчица при Скалата на съвета. Това беше скалистият връх на един хълм, покрит с камъни, където можеха да се прикрият стотина вълци. Акела, големият сив единак, който ръководеше Глутницата благодарение на своята сила и хитрост, се беше изтегнал на скалата, а под него седяха четирийсет или повече вълци с различна големина и цвят — от старите, опитни вълци с козина като на язовци, които сами можеха да се справят с елен, до черните тригодишни младоци, които само си мислеха, че не падат по-долу от ветераните. Единака ги водеше вече цяла година. На младини беше попадал два пъти във вълчи капани, а веднъж селяните го бяха били и оставили полумъртъв, затова той добре познаваше нрава и привичките на хората.

При Скалата се говореше твърде малко. Малките се премятаха едно през друго в средата на кръга, образуван от майките и бащите им, и от време на време някой от възрастните отиваше тихо до някое от вълчетата, поглеждаше го строго и се връщаше безшумно на мястото си. Понякога майка избутваше малкото си на осветено от луната място, за да бъде сигурна, че то няма да остане незабелязано. Акела се провикваше от Скалата:

— Вие знаете Закона — добре го знаете. Внимавайте, о, вълци!

А неспокойните майки подемаха вика:

— Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!

Козината на врата на Мама Вълчица настръхна, когато най-сетне настъпи мигът и Татко Вълк избута Маугли Жабчето, както го наричаха, в центъра, а той приседна със смях и започна да си играе с камъчета, които проблясваха на лунната светлина.

Акела не вдигаше глава от лапите си, но продължаваше монотонния си вик: „Внимавайте!“

Глухо ръмжене долетя иззад скалите — гласът на Шир Хан, който извика:

— Детето е мое. Дайте ми го. За какво им е на Свободните вълци малкото на човек?

Акела дори не помръдна ушите си, само възвести:

— Добре внимавайте, о, вълци! Каквото и да вършат, Свободните вълци се съобразяват само със собствените си повели. Внимавайте добре!

Разнесе се глухо ръмжене, а един млад вълк в четвъртата си година повтори думите на Шир Хан на Акела.

— Какво общо имат Свободните вълци с малкото на човек? — После продължи: — Законът на джунглата постановява, че ако възникне спор относно правото на някое вълче да бъде прието от Глутницата, трябва да говорят в негова полза най-малко двама членове на Глутницата, които не са баща му и майка му.

— Кой ще се застъпи за това малко същество? — попита Акела. — Кой ще говори от Свободните вълци? — Отговор не последва и Мама Вълчица се приготви за това, което я очакваше — последната й битка, ако се стигнеше до такова решение.

Тогава единственото друго животно, което се допускаше в Съвета на глутницата — Балу, ленивият кафяв мечок, който учеше малките вълчета на Закона на джунглата, старият Балу, който можеше да отиде където си ще, защото се хранеше само с орехи, корени и мед, — се изправи на задните си крака и изсумтя:

— Малкото на човека… за малкото на човека ли става дума? Аз ще говоря в негова полза. Нямам дар слово, но ще кажа истината. Нека си тича с Глутницата, нека се сближи с другите. Сам ще го уча.

— Трябва ни още един — каза Акела. — Балу говори, а той е учителят на младите вълчета. Кой друг ще говори освен Балу?

Една тъмна сянка се промъкна в кръга. Това беше Багира, Черната пантера, цялата мастиленочерна, но с характерните шарки на пантерите, които проблясват на светлината като моаре^[2]. Всички познаваха Багира и никой не смееше да излезе на пътя й, защото тя беше хитра като Табаки, смела като див бивол и дръзка като ранен слон. Но тя притежаваше също и глас, сладък като див мед, който капе от дървото, и кожа, по-мека от мъх.

— О, Акела, и вие, Свободни вълци — замърка тя, — аз нямам право да присъствам на вашето събрание, но Законът на джунглата гласи, че ако има съмнение дали да се приеме в Глутницата ви ново вълче и ако животът на това вълче не е свързан със загубата на плячка, малкото може да бъде откупено. Законът не казва кой може и кой не може да заплати този откуп. Права ли съм?

— Да, да! — потвърдиха младите вълци, които винаги изпитват глад. — Вслушайте се в Багира. Малкото може да бъде откупено на известна цена. Такъв е Законът.

— Като зная това, моля за вашето разрешение да говоря.

— Говори, говори! — чуха се двайсетина гласа.

— Да се убие едно голо, невръстно същество е позорно. Освен това, когато порасне, то може да ви бъде полезно.

Балу вече говори в негова полза. Сега към обещаното от Балу аз ще прибавя един бивол, при това тлъст, прясно убит на половин миля оттук, ако приемете според Закона малкото на човека. Трудно ли е да го направите?

Отекна глъч на десетки гласове, които викаха:

— Защо да не го приемем? Бездруго то ще умре през зимните дъждове. Или ще се спече от слънцето. Какво лошо може да ни стори едно голо жабче? Нека тича с Глутницата. Къде е биволът, Багира? Нека приемем малкото.

И тогава се разнесе плътният вой на Акела:

— Внимавайте, добре внимавайте, о, вълци!

Маугли продължаваше да проявява голям интерес към камъчетата и не забеляза, когато вълците го наобиколиха и почнаха един по един да го оглеждат. Накрая те всички слязоха по хълма за убития бивол и само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли останаха на местата си. Шир Хан рева цялата нощ, защото беше много сърдит, че не му предадоха Маугли.

— Реви колкото щеш — каза Багира под мустак, — наближава времето, когато това голишарче ще те накара да ревеш отново. Ако не стане така, значи не познавам добре Човеците.

— Добре се получи — подкрепи я Акела. — Хората и техните малки са много умни. След време той сигурно ще ни е от полза.

— Вероятно тогава ще имате нужда от помощ; никой не може да се надява, че вечно ще води Глутницата — допълни Багира.

Акела не отговори. Мислеше си за времето, което настъпва за всеки водач на глутница, когато той изгуби сили, започне да става все по-слаб и все по-немощен, докато накрая вълците го убият и изникне нов водач — а и той, на свой ред, бива убит.

— Отведи си го — каза Акила на Татко Вълк — и го обучавай, както подобава на един член на Свободните вълци.

Ето как Маугли бе приет в Сионийската вълча глутница срещу един бивол и добрите думи на мечката Балу.

 

 

Сега трябва да се примирите с това, че ще прескочим десетина години, и да си представите сами прекрасния живот на Маугли сред вълците, защото ако го опишем, ще трябва да изпълним доста много страници. Той израсна с вълчетата, макар че те, разбира се, станаха големи вълци още преди той да стане дете в истинския смисъл на думата, а Татко Вълк го учеше на своите умения и на смисъла на нещата в джунглата. Докато за Маугли всяко прошумоляване на тревата, всеки полъх на въздуха в топлата нощ, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане на ноктите на прилеп, дошъл да си почине на някое дърво, всеки плясък на малка рибка, подскочила във вира, не започнаха да означават точно това, което работата в офиса означава за бизнесмена. Когато не учеше, се излежаваше на слънце и спеше, след което ядеше и пак лягаше да спи. Почувстваше ли се мръсен или сгорещен, отиваше да поплува в горските вирове. Когато пък му се приискаше мед (Балу му беше казал, че медът и орехите са не по-малко приятни за ядене от суровото месо), покатерваше се на някое дърво, където можеше да го намери, а Багира му показваше как се прави това. Тя се изтягаше на някой клон и извикваше:

— Ела, малки братко!

Отпърво Маугли вършеше това много лениво, но по-късно се стрелкаше между клоните смело като сива маймуна. Присъстваше и при Скалата на съвета, когато се събираше Глутницата. Там откри, че когато гледаше продължително някой вълк в очите, той свеждаше или извръщаше поглед, и Маугли започна да прави това за удоволствие. Друг път измъкваше дългите тръни от лапите на своите приятели, защото вълците много страдат от тръните и лепките по козината си. Нощем слизаше от хълма в обработваемите земи и надничаше много любопитно в колибите на селяните, но не смееше да се довери на хората, защото Багира му бе показала една квадратна кутия с пружина, така хитро скрита в джунглата, че той насмалко не стъпи в нея, и му бе обяснила, че това е капан. Ала най-много обичаше да се промъква с Багира сред тъмните топли дебри на гората, да спи през целия ден, а нощем да наблюдава как Багира убива жертвите си. Тя убиваше наляво и надясно, когато почувстваше глад, така правеше и Маугли — с едно изключение. Когато стана достатъчно голям, за да разбира нещата, Багира му каза, че никога не бива да посяга на добиче, понеже е бил откупен в Глутницата срещу един бивол.

— Цялата джунгла е твоя — допълни Багира — и можеш да убиваш всичко, стига да си достатъчно силен да го сториш; но заради бивола, с който ти бе откупен, не трябва да убиваш, нито да ядеш никое добиче, младо или старо. Това ти налага Законът на джунглата.

И Маугли се подчиняваше стриктно на този закон.

Той растеше и ставаше все по-силен, както всяко момче, което не знае що значат уроци и училище и което не мисли за нищо друго, освен да си набави храна.

Мама Вълчица му каза един-два пъти, че Шир Хан не е същество, на което може да се вярва, и че някой ден той трябва да убие тигъра. Докато един млад вълк би помнил този съвет всеки час, Маугли го забрави, тъй като беше само момче — макар че щеше да се нарече вълк, ако трябваше да говори на някакъв човешки език.

Шир Хан постоянно му се изпречваше на пътя в джунглата, тъй като Акела ставаше от ден на ден по-стар и по-слаб и куцият тигър беше вече голям приятел на по-младите вълци от Глутницата, които го следваха заради огризките му — нещо, което Акела никога не би допуснал, ако бе в състояние да упражни цялата си власт на водач. Шир Хан ги ласкаеше и недоумяваше как такива превъзходни млади ловци приемат да бъдат под водачеството на един умиращ вълк и на едно човешко дете.

— Казват ми — твърдеше тигърът, — че на Съвета вие не смеете да го погледнете в очите. — При тези думи младите вълци ръмжаха и се наежваха.

Багира — а тя имаше очи и уши за всичко — беше подочула нещо от това и един-два пъти се опита да обясни на Маугли, че Шир Хан ще се помъчи да го убие някой ден, но Маугли се смееше и отговаряше:

— Аз имам на своя страна Глутницата, теб и Балу, който, макар да е толкова ленив, ще нанесе някой и друг удар, за да ме защити. Защо трябва да ме е страх?

През един много горещ ден нова мисъл споходи Багира — породена от нещо, което беше дочула. Може и Ики Таралежа да й я беше подсказал, но тя я сподели с Маугли, когато бяха навътре в джунглата и момчето бе положило глава на хубавата й черна козина:

— Малки братко, колко пъти трябва да ти повтарям, че Шир Хан е твой враг?

— Толкова пъти, колкото са кокосовите орехи на тази палма — отговори Маугли, който естествено не знаеше да брои. — Какво като ми е враг? Спи ми се, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и силен глас като Мао Пауна.

— Сега не е време за сън. Балу знае това, аз го зная, Глутницата го знае, знае го дори и най-глупавият елен. Табаки също ти го каза.

— Ха, ха! — разсмя се Маугли. — Табаки дойде при мен неотдавна и нахално ми заговори, че съм голо човече и не мога дори да си изкопая земни орехи, но аз го хванах за опашката и го пухнах два пъти в една палма, за да се научи да се държи по-добре.

— Постъпил си неразумно; макар че Табаки е злосторник, той щеше да ти каже нещо, което пряко те засяга. Отвори си очите, малки братко! Шир Хан няма да се реши да те убие в джунглата, ала помни, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато той няма да може да убие елен и тогава вече не ще бъде водач. Много от вълците, които те оглеждаха, когато за пръв път бе доведен на Съвета, са също остарели, а младите вълци вярват, както ги е подучил Шир Хан, че човешкото дете няма място в Глутницата. Не след дълго ти ще станеш мъж.

— А мъжът не може ли да тича с братята си вълци? — възрази Маугли. — Аз съм роден в джунглата. Подчиних се на Закона й и няма вълк от нашите, от чиито лапи да не съм извадил трън. Те безспорно са мои братя!

Багира изпъна тялото си и притвори очи.

— Малки братко — каза тя, — пипни ме под челюстта!

Маугли протегна силната си мургава ръка и под копринената брадичка на Багира, там, където огромните стегнати мускули бяха скрити под лъскавата козина, той напипа малко, неокосмено място.

— Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, имам този белег — следа от нашийник, и също като теб, малки братко, съм родена сред хората. Сред тези хора майка ми умря — в клетка в двореца в Удайпур. Точно заради това аз платих за теб откуп на Съвета, когато ти беше малко голо човече. Да, аз също съм родена сред хората. Никога не бях виждала джунглата. Те ме хранеха зад решетките в желязна копаня, докато една нощ почувствах, че съм Багира Пантерата, а не играчка в ръцете на човеците. Тогава счупих глупавата ключалка с един удар на лапата си и побягнах. Тъй като бях научила привичките на хората, станах по-страшна в джунглата от Шир Хан. Не е ли така?

— Да — потвърди Маугли, — цялата джунгла се бои от Багира, всички освен Маугли.

— О, ти си дете на хората — каза черната пантера много нежно — и както аз се върнах в моята джунгла, така и ти трябва накрая да се върнеш при хората — при тези, които са твои братя, — ако не те убият на Съвета.

— Но защо… защо някой би пожелал да ме убие? — запита Маугли.

— Погледни ме — каза Багира и Маугли загледа втренчено в очите пантерата. Само след половин минута тя изви глава настрани. — Ето защо — каза тя и размърда лапата си върху листата. — Дори аз не мога да те гледам в очите, а съм родена сред хората и те обичам, малки братко. Другите те мразят, защото очите им не могат да срещнат твоите, защото си умен, защото си измъквал тръни от лапите им… защото ти си човек.

— Аз не знаех тези неща — каза Маугли намусено и смръщи гъстите си черни вежди.

— Какво представлява Законът на джунглата? Първо удари, а после дай воля на езика си. По твоето нехайство те знаят, че ти си човек. Но бъди мъдър. Сърцето ми подсказва, че когато Акела пропусне плячката си следващия път — а при всеки лов той изразходва все повече сили, за да убие елена. — Глутницата ще се опълчи срещу него и срещу теб. Ще свикат при Скалата Съвета на джунглата и тогава… тогава… зная какво да направиш! — възкликна Багира и скочи. — Върви веднага в долината, където са колибите на хората, и вземи малко от Червеното цвете, което отглеждат там, така че когато му дойде времето, ти да имаш по-силен приятел от мен, от Балу или от тези от Глутницата, които те обичат. Вземи Червеното цвете!

Под „Червеното цвете“ Багира разбираше огъня, който никое същество в джунглата не наричаше с истинското му име. Всеки звяр изпитваше смъртен страх от него и измисляше сто начина, за да го опише.

— Червеното цвете ли? — попита Маугли. — То расте пред колибите им по здрач. Ще взема малко от него.

— Вече говориш като дете на човек — изрече гордо Багира. — Помни, че то расте в малки гърнета. Вземи бърже едно от тях и го дръж при себе си за времето, когато ще ти потрябва.

— Добре! — каза Маугли. — Отивам. Но сигурна ли си, драга ми Багира — той обви с ръка прекрасната шия на пантерата и се вгледа дълбоко в големите й очи, — сигурна ли си, че всичко това е работа на Шир Хан?

— Кълна се в счупената ключалка, която ме освободи, че съм сигурна, малки братко.

— Тогава аз се кълна в бивола, с който ме откупи, че ще платя на Шир Хан за това, което разправя, дори ще му го върна тъпкано — заключи Маугли и се понесе стремглаво между дърветата.

„Това се казва човек. Истински човек — каза си Багира и се изтегна отново. — О, Шир Хан, няма по-черен ден за теб от деня, в който преди десет години ти пожела да изядеш това малко жабче!“

Маугли навлизаше все по-дълбоко в гората, тичаше бързо, с разтуптяно сърце. Стигна до пещерата, когато се вдигаше вечерната омара, пое си дъх и погледна надолу към долината. Вълчетата бяха излезли, но Мама Вълчица от дъното на пещерата позна по дишането на своето жабче, че нещо го е разтревожило.

— Какво има, синко? — попита тя.

— Шир Хан пак е плещил глупости — отзова се той. — Тази вечер отивам на лов сред разораните ниви. — И се понесе през храстите, а оттам — към потока в дъното на долината. Там спря, защото чу воя на Глутницата, излязла на лов, чу и рева на преследвания елен и после пръхтенето на обградената плячка. Отекна злото, гневно виене на младите вълци:

— Акела! Акела! Нека Единака покаже силата си. Сторете място за водача на Глутницата! Скачай, Акела!

Единака, изглежда, скочи и пропусна да захапе жертвата, защото Маугли долови изщракването на челюстите и после изскимтяването на Акела, когато еленът го прекатури с предния си крак.

Маугли не чака да чуе още нещо, а се впусна напред. Воят зад гърба му постепенно заглъхна и той навлезе в обработваните земи, където живееха селяните.

— Право каза Багира — изрече задъхано момчето и се сгуши зад фуража за добитъка, струпан до прозореца на една колиба. — Утре с Акела ни очаква една и съща съдба.

Притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на стопанина се събуди през нощта да подхрани огъня с някакви черни буци, а когато утрото настъпи и сутрешните изпарения станаха много бели и студени, той видя как детето на стопанина взе една кошничка от ракита, измазана отвътре с пръст, напълни я с нажежени до червено въглени, пъхна я под наметалото си и отиде при кравите в обора.

„Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го направи, няма от какво да се боя.“

Като си помисли това, той заобиколи зад ъгъла, пресрещна момчето, дръпна кошничката от ръката му и изчезна сред мъглата, а момчето зарева от страх.

„Те са също като мен — каза си Маугли и задуха в кошничката, както бе видял жената да го прави. — Това нещо ще умре, ако не му давам редовно храна.“ И сложи няколко клонки и суха кора върху червените въглени. Насред пътя нагоре по хълма срещна Багира. Утринната роса блестеше по козината й като лунни камъчета.

— Акела е пропуснал плячката — каза пантерата. — Щяха да го убият миналата нощ, но искаха да убият и теб. Търсиха те из целия хълм.

— Аз бях при обработваните ниви. Готов съм. Виж! — И Маугли протегна кошничката с огъня.

— Добре! Знаеш ли, виждала съм хората да хвърлят върху това нещо сухи клонки и скоро Червеното цвете разцъфва. Не се ли боиш?

— Не. Защо да се боя? Спомням си, ако не е било сън, как преди да стана вълк, лежах до Червеното цвете и ми беше топло и приятно.

Целия ден Маугли прекара в пещерата, поддържайки огъня в кошничката, като хвърляше в нея сухи клонки, за да види какво ще стане с тях. Намери един клон, който му хареса, и вечерта, когато Табаки дойде при пещерата и му каза грубо, че го викат при Скалата на съвета, той се разсмя и се смя дотогава, докато чакалът побягна. После Маугли отиде на Съвета, като все още се смееше.

Акела Единака лежеше край своята скала и това беше признак, че водачеството на Глутницата е свободно, а Шир Хан, придружен и отрупван с ласкателства от група недохранени вълци, се разхождаше открито напред-назад. Багира легна близо до Маугли, който стисна между коленете си кошничката с огъня. Когато се събраха всички, Шир Хан започна да говори — нещо, което никога не бе се осмелил да направи, когато Акела беше в разцвета на силите си.

— Той няма това право — прошепна Багира. — Кажи му го. Той е кучи син. Ще се уплаши.

Маугли скочи на крака.

— Свободни вълци — извика той, — Шир Хан ли води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?

— Това, че мястото на водача е свободно и че съм помолен да говоря — каза Шир Хан.

— От кого? — попита Маугли. — Да не сме чакали, та да се умилкваме на този говежди кръволок? Водачеството на Глутницата е работа на самата Глутница.

Отекнаха викове:

— Я млъквай, човешко дете! Не го прекъсвай. Той спазва нашия Закон.

Накрая прогърмяха гласовете и на старите от Глутницата:

— Нека говори Мъртвия вълк! — Когато водач на глутница пропусне плячката си, започват да го наричат Мъртвия вълк, независимо колко още ще живее, а то обикновено не е задълго.

Акела повдигна унило старата си глава:

— Свободни вълци, и вие също, чакали на Шир Хан, много сезони аз ви водих на лов и през това време нито един от вас не беше уловен, нито осакатен. Сега аз пропуснах плячката. Знаете, че ме изправихте срещу един обезумял елен, за да мога да се проваля. Добре го бяхте скроили. Ваше право е да ме убиете тук, при Скалата на съвета. Затова аз питам: Кой ще дойде да сложи край на Единака? Защото мое право според Закона на джунглата е да идвате един по един.

Настъпи дълга тишина, понеже никой вълк не дръзваше да се бие с Акела на живот и смърт. Тогава Шир Хан изрева:

— Ха! Какво се церемоним с този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Човешкото дете също живя твърде дълго. Свободни вълци, то още отначало беше моя плячка. Дайте го на мен. Не понасям повече тази щуротия — човек-вълк. Десет сезона то безпокои джунглата. Дайте ми човешкото дете, иначе ще ловувам постоянно тук и няма да ви дам и едно кокалче. То е човек, дете на човек, и аз го мразя от дън душа.

Тогава повече от половината Глутница започна да вие:

— Човек! Човек! Какво търси човек при нас? Да си върви, където му е мястото.

— И да насъска всички хора от селата против нас? — бурно протестира Шир Хан. — Не, дайте го на мен. Той е човек и никой от нас не може да го погледне в очите.

Акела вдигна отново глава и каза:

— Той е делил храната си с нас. Делил е леглото си с нас. Подгонвал е дивеч за нас. Не е изричал нито дума против Закона на джунглата.

— При това аз платих за него един бивол, когато го приемахте. Един бивол е дребна работа, но честта на Багира е нещо, за което тя е готова да се бие — изрече пантерата с най-кротък глас.

— Бивол, платен преди десет години? — озъби се Глутницата. — Какво ни интересуват десетгодишните кости?

— И дадената дума ли не значи нищо? — попита Багира и оголи белите си зъби. — Защо тогава се наричате Свободни вълци?

— Детето на човек не може да тича редом с вълците от джунглата — изрева Шир Хан. — Дайте ми го!

— Той е наш брат във всичко, само не по кръв — продължи Акела, — а вие искате да го убиете! Аз наистина живях много дълго. Някои от вас ядат говеждо, за други пък съм чувал, че подучени от Шир Хан, излизат в тъмните нощи и грабят деца от праговете на селските колиби. Затова смятам, че сте страхливци и ще ви говоря като на страхливци. Сигурно е, че трябва да умра и че животът ми вече не струва нищо, иначе бих ви предложил да го замените с живота на човешкото дете. Но заради честта на Глутницата — нещо, което вие, изглежда, забравихте поради факта, че сте без водач — ви обещавам, че ако оставите човешкото дете да се върне в родното си място, аз няма, когато настъпи времето да умра, да оголя нито зъб срещу вас. Ще умра без борба. Това ще спаси на Глутницата поне три живота. Повече не мога да сторя. Ако сте съгласни, ще ви спестя срама от убийството на наш брат, който няма никаква вина — брат, за когото се застъпиха и когото откупиха от Глутницата според Закона на джунглата.

— Той е човек… човек… човек! — заръмжа Глутницата и повечето вълци се събраха около Шир Хан, чиято опашка започна да потрепва нервно.

— Сега нещата са в твои ръце — каза Багира на Маугли. — Остава ни само едно — да се бием!

Маугли се изправи, като държеше кошничката с огъня. После протегна ръце и се прозина в лицето на Съвета, ала беше бесен от гняв и скръб, тъй като, верни на нрава си, вълците никога не му бяха казвали колко го мразят.

— Чуйте! — извика той. — Не слушайте брътвежа на това куче. Повторихте ми толкова много пъти тази нощ, че съм човек (а всъщност бих станал вълк сред вас до края на живота си), та сега си давам сметка, че думите ви са правдиви. Ето защо няма да ви наричам повече мои братя, а кучета, както биха ви нарекли и хората. Какво ще вършите и какво няма — не вие ще решите. Това решение зависи от мен и за да ви стане по-ясно, аз, човекът, донесох тук малко от Червеното цвете, от което вие, кучетата, се боите толкова много.

Той захвърли кошничката с огъня на земята и няколко червени въглена подпалиха една туфа сух мъх, която се разгоря буйно и целият Съвет се отдръпна, ужасен, пред пълзящите пламъци.

Маугли пъхна сухия клон в огъня, докато той се запали и запука, а след това го завъртя над главата си сред уплашените вълци.

— Сега ти си господарят — рече Багира тихо. — Спаси Акела от смъртта. Той винаги е бил твой приятел.

Акела, суровият стар вълк, който никога не бе молил за милост, погледна жално Маугли. Момчето стоеше изправено и голо, а дългата черна коса се диплеше на раменете му, озарена от горящия клон, от пламъка на който сенките подскачаха и трептяха.

— Добре! — каза Маугли и се огледа бавно. — Виждам, че вие сте кучета. Ще ви напусна и ще отида при моя народ. Джунглата е затворена за мен и трябва да забравя вашия език и вашето другарство, но ще бъда по-милостив от вас. Понеже съм бил ваш брат, макар и не по кръв, обещавам ви, че като човек сред човеците, няма да ви предавам на хората, както вие сега ме предадохте. — Ритна огъня с крака си и във въздуха се разхвърчаха искри. — Няма да има война между някого от нас и Глутницата. Има обаче един дълг, който трябва да платите, преди да си тръгна. — Закрачи към Шир Хан, който примигваше глупаво към пламъците, и го хвана за кичурчето косми под брадата му. Багира го последва, в случай че стане нещо непредвидено. — Ставай, куче! — извика Маугли. — Ставай, когато ти говори човек, или ще ти подпаля козината!

Шир Хан беше свил уши и бе затворил очи, защото горящият клон беше много близо.

— Този убиец на говеда каза, че ще ме убие пред Съвета, понеже не ме е убил, когато съм бил бебе. Тогава заслужаваш да видиш как ние, хората, бием кучетата. Само да помръднеш мустак, Лунгри, и ще навра Червеното цвете в гърлото ти! — Удари с клона Шир Хан по главата и тигърът изрева и заскимтя от смъртен страх. — Пфу! Опърлена котка от джунглата… върви си сега! Но помни, че когато дойда пак при Скалата на съвета — а аз ще дойда като мъж, — ще бъда с кожата ти, Шир Хан, върху моята глава. А Акела ще бъде свободен да живее колкото си иска. Вие няма да го убиете, защото такава е моята воля. И не смятам, че трябва да седите повече тук, изплезили езици, сякаш сте същински кучета, които аз ще прогоня — ето така! Махайте се!

Огънят гореше силно в края на клона, Маугли го размаха наляво и надясно сред кръга и вълците побягнаха, виейки, защото искрите пърлеха козината им. Накрая там останаха само Акела, Багира и най-много десетина вълци, които бяха взели страната на Маугли. Тогава нещо загложди Маугли отвътре и той изпита болка, каквато не беше изпитвал никога дотогава. Пое си дъх и се разрида, а сълзите потекоха по лицето му.

— Какво е това? Какво е това? — недоумяваше той. — Аз не искам да напусна джунглата и не зная какво е това. Дали умирам, Багира?

— Не, малки братко. Това са само сълзи, които хората проливат — обясни Багира. — Сега зная, че ти си човек, не си вече дете на човека. От днес нататък джунглата наистина е затворена за теб. Нека да се стичат, Маугли. Това са само сълзи.

А Маугли седеше и плачеше, та чак сърцето му щеше да се пръсне. Плачеше за пръв път в живота си.

— А сега — каза той след малко — ще отида при хората. Но преди това ще се сбогувам с майка си.

И като каза това, Маугли отиде при пещерата, където тя живееше с Татко Вълк, и заплака върху козината й, а четирите вълчета завиха скръбно.

— Нали няма да ме забравите? — попита Маугли.

— Никога, докато можем да следваме следата на дивеча — отвърнаха вълчетата. — Като станеш човек, идвай нощем в подножието на хълма да си говорим, а ние можем да слизаме до нивите и да си играем с теб.

— Ела скоро! — рече Татко Вълк. — О, умно малко жабче, ела скоро, защото ние с майка ти остаряваме.

— Ела скоро — каза и Мама Вълчица, — мое малко голо синче, защото чуй, човешко дете: аз те обичам повече, отколкото съм обичала моите вълчета.

— Непременно ще дойда — обеща Маугли, — а когато това стане, то ще бъде, за да положа кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета. Не ме забравяйте! Кажете на всички в джунглата никога да не ме забравят!

Зората настъпваше, когато Маугли тръгна надолу по хълма сам, за да срещне тайнствените същества, наречени хора.