Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (2)

II

Ева потърси ръката на Льопра.

— Жан… Тъжен ли си? — запали нощната лампа, подпря се на лакът, както обичаше да прави, след като се любеха, за да го гледа. — Глупчо такъв!

Гадеше челото му с ръка по-лека от перце и той не помръдваше, освободен от мъката, си, спасен, откъснат от самия себе си чрез тая твърде веща ръка.

— Само теб обичам — подхвана тя.

— Докога ли?

Разговаряха тихичко, с големи паузи. Любенето не беше единственото опиянение, което ги тласкаше един към друг. Прегръдката беше само ритуал, водещ към сладкия захлас, който рушеше всякакви прегради. После имаха усещането, че се носят в някакво общо измерение, в своеобразна психическа мъглявина, в която се раждаха мисли, общи за двамата и същевременно чужди. И онова, което си казваха тогава, не можеше вече да ги нарани. Чак забравяха самоличността си. Превръщаха се в мъжа и жената, свързани и противопоставени. Не познаваха друго по-голямо, по-екзалтирано, по-ужасно щастие.

— Всъщност ти си една куртизанка.

Ева, с притворени очи, се съгласяваше.

— Да, бих искала да съм такава. Да служа на любовта.

Той слушаше шепота й с мъчителен възторг. Всяка дума предизвикваше болка, която прерастваше в радост.

— Куртизанката — каза той — е проститутка.

Обичаше да я наблюдава, когато мисли. Тя гледаше съсредоточено над него, много далече. Дори когато беше в добро настроение, оставаше сериозна.

— Никога нищо няма да разбереш — каза тя — Първо, една куртизанка не получава пари.

Тя легна по гръб, сложи ръката на любовника си между гърдите си.

— Виж какво, аз искам да бъда свободна жена, да живея според разбиранията си, като мъж.

— Ясно.

— Един мъж смята за нормално да има любовници. Нормално ли е и една жена да има любовници?… Ето виждаш ли, не ми отговаряш.

— Не е същото.

— Не, същото е. При едно условие, че жената казва винаги истината. Една жена, която не е продажна и не лъже, никога не е проститутка, разбираш ли? Ако те лъжех… дори за най-дребните неща… само за да не ти причиня болка… щеше да ме е яд на тебе. Щях да те обичам по-малко.

— Защо?

— Ами защото щях да мисля, че твоята слабост ме кара да се преструвам. Заради теб отчасти щях да загубя смелостта си. Постепенно щях да се превърна в мръсница и тогава ти щеше да ми бъдеш неприятел.

— Колко си горделива. Искаш винаги да си независима. Искаш да обичаш мъжа въпреки неговата воля, нали?

Говореха без гняв, без ожесточение. С всички сили се мъчеха да разберат любовното тайнство, което ги държеше в плен един на друг. Ръката на Жан леко галеше гърдите на Ева, а тя галеше ръката му.

Завесите, издути от нощния вятър, изпълваха шнуровете. Морето прииждаше с глух шум.

— Не въпреки него, а заради него. За негово добро.

— Дори ако ти се наложи да го изгубиш?

— За да го изгубя.

— И в замяна искаш от него да бъде послушен. Понеже мъжът ти не беше послушен, ти се отчужди от него.

— Той никога не е имал нужда от мен.

— А аз имам нужда от теб, така ли?

— Да.

— Ами ако се лъжеш? Ако нямам нужда от теб?

И двамата почувствуваха, че прекрасното спокойствие, което ги обгръщаше, се отдръпна от тях, и замълчаха. Защо обидата винаги витаеше край тяхната радост?

— Ти имаш нужда от мен — каза Ева, — за да страдаш. И един хубав ден вече няма да ме обичаш. Ще си станал мъж. Ще бъдеш господар на самия себе си. Ще твориш в самота, както правят истинските силни мъже.

— Но аз не искам да страдам — каза той. И на свой ред се замисли, колебаейки се дали да изрече съкровения си упрек.

— Не искам да се отнасяш с мен като с дете — подхвана той. — Твоят опит ми причинява болка. Той ме смазва. Съсипва ме. Не съм вече Жан Льопра. Аз съм просто един мъж в прегръдките ти. А твоята самота, мислиш ли, че бих могъл да я приема?

Тя се приближи до него, обгърна го с тялото си, което в този миг беше единствената реалност, в която той вярваше. Любовта ги водеше до откровение, а откровението ги връщаше към любовта. Разделяйки ги, денят щеше да даде откровен отговор на въпросите, които си задаваха през нощта, в изпълненото им с тревога щастие. Те лежаха, долепили лица, в топлото гнездо на преплетените им тела.

— Нека се съберем. Остави мъжа си…

— Много си млад, мили Жан.

— Какво те задържа при него? Парите ли? Ти си богата. Славата ли? Ти си прочута. Любовта? Ти го ненавиждаш. Тогава? Вярно е, че съм млад, но и ти не си престаряла.

— Ако го напусна, ще излезе, че поемам върху себе си цялата вина. А това — никога.

— Виждаш ли, че гордостта ти те ръководи.

— Ако не бях горда, щях да съм му робиня.

— Но сега става дума за мен… За нас…

— Не, уверявам те, невъзможно е. Той е способен на всичко.

— О, способен на всичко — каза Льопра. — Преувеличаваш! Той знае за връзката ни, но тя, изглежда, много него смущава.

— Не го познаваш. Той страда… да, понякога мъжете ме привличаха. Ти още не беше влязъл в живота ми, мили Жан. Още с нищо не бях те наранила… Той приемаше увлеченията ми. Знаеше, че е по-силният, че винаги се връщам при него. Но този път разбра, че е сериозно. И страда… може да се озлоби.

— Да се озлоби!… — извика Льопра.

— Да, посвоему — той никога не е прям. Ти го смяташ за добродушен шишко. А той е тъкмо обратното — неспокоен, сложен, объркан, подозрителен. Обича да прави интриги. За да има преднина, лавира с месеци. Ние с тебе сме от нетърпеливите. Най-вече ти. Но той винаги изчаква. В това е силата му.

— Слушай — каза Льопра.

Задуха вятър. Морето глухо тътнеше. По каменната настилка на алеята се гонеха листата: всеки лист на бръшляна край стената трептеше нежно като струйка вода.

Льопра протегна ръка към нощната лампа, извъртя към себе си малкия будилник със светещ циферблат. Два и петнайсет.

— Стори ми се, че чух… — прошепна той.

— Вятърът е — каза Ева и веднага се върна към мисълта, която не й даваше мира. — Няма защо да се боим от него. Не това искам да кажа. Но по-добре е да не го предизвикваме.

— Знаеш ли, чисто и просто бих му размазал физиономията.

Тя опипа жилестите ръце на любовника си като на шега — и двамата избухнаха в смях, притиснаха се по-силно един до друг.

— Ще си повредиш ръцете — каза тя. — А не искам да ги, разваляш. Много са хубави. Кажи ми… Ако ти предложат да свириш по случай някакъв празник, но много важен празник…

— Ще откажа.

— Не така, глупчо. Човек не отказва подобен шанс… Жан, съвсем сериозно, искам да ти направя едно предложение. Не ми се щеше да ти говоря за това, но… Ето какво: след три седмици ще свириш на галаконцерт в радиото. Аз обещах.

Тя чакаше. Плъзна върха на пръстите по гърдите му, може би за да почувствува как в тях се заражда вълнението. Спонтанно, сякаш му беше топло, Льопра се отдръпна и безшумно стана.

— Къде отиваш?

— Да пийна нещо… Такава новина… Просто не очаквах.

Искаше да изглежда весел, а беше вбесен. Внезапен гняв го връхлетя изведнъж, гняв, който правеше мисълта му гъвкава, болезнено бърза.

Да свири на някакъв си галаконцерт между един имитатор и един илюзионист. И тя да обещае. Той, разбира се, е само един начинаещ музикант. Няма право да спори.

— И какво ще свиря? — попита той отдалече.

— Каквото искаш… Шопен… Лист… Стига да е познато.

Стиснал зъби, той мълчаливо търсеше дрехите си. Изведнъж тя запали лампите.

— Жан… какво ти е?

Потърсил убежище в банята, Льопра не отговори. Ако започнеше да спори, думите му веднага щяха да предизвикат други думи й двамата щяха да се скарат. Ева обичаше караниците заради удоволствието да разнищи противника, да му докаже, че той се ръководи от дребнави подбуди. Тя чудесно владееше злонамерените извъртания.

Льопра нямаше желание да се извинява.

— Жан — извика тя, — нали няма да се откажеш? Доста трудно накарах Маскре да се съгласи.

Даваше ли си сметка до каква степен го беше унижила? „Ще скъсам — помисли си той. — Сега е моментът. Сам ще се погрижа за бъдещето си.“

— Маскре беше чудесен.

„Разбира се — помисли си той. — Още един, който не може нищо да й откаже. Добре, вземам си сакото и да ме няма. Да свиря пред банда глупаци, които се тъпчат със сандвичи и пастички! Не, всичко си има граница!“

Ева беше замълчала, чувствуваше се вече обидена. Льопра блъсна грубо вратата.

— Слушай…

Но тя не гледаше към него, а се бе втренчила в дъното на стаята. На свой ред Льопра погледна нататък. Фожер стоеше на прага, много спокоен, с ръце в джобовете на шлифера си.

— Моля за извинение — каза той. — Може ли да вляза? — извади носната си кърпа, избърса челото си, после устните си. — Искрено съжалявам, че прекъсвам разговора ви. Сигурно търсиш връзката си, малкият? Ето я.

Взе връзката, хвърли я към Льопра, но той не я вдигна.

— Какво искате? — попита Ева.

— Ами… нищо — със същия равен глас каза Фожер. — Прибирам се вкъщи. Мисля, че имам право. Да предположим, че се почувствувах уморен. Малко повече пих, това е.

Засмя се мило и смехът му не беше пресилен. Наистина лудо се забавляваше.

— Ще настинете, скъпа приятелко — весело забеляза той. — Струва ми се, че доста леко сте облечена.

И без да бърза, отиде да затвори прозореца. През това време Ева стана и облече халата си.

— Ела тук — каза тя на Льопра. — Щом трябва да говорим, ще говорим.

Фожер, застанал с гръб към прозореца, ги наблюдаваше. Очите му оставаха невидими, скрити под натежалите клепачи.

— Е, и? — започна Ева. — Искахте да ни изненадате. Изненадахте ни. И после? Предполагам, че не сте учуден.

Без да бърза, Фожер запали тънка черна пура.

— Не — каза той, — учуден съм. И дори съм леко отвратен.

— Припомнете си нашите условия. Пълна свобода за всеки един от нас — отвърна Ева.

— При условие, че бъде спазено приличието.

— Мислите ли, че го спазвате с малката Брунщайн?

Те не повишаваха тон, като че ли обсъждаха сделка, отдавна бяха натрупали опит в смъртоносното кръстосване на шпагите. Гледаха се в очите, опитваха се да предвидят измамното движение, удара; възхищаваха се един от друг, че са еднакво силни, еднакво решени да причиняват болка.

— Признайте, че имате особен начин да се възползувате от отсъствието ми — подхвана Фожер.

— А вие да влизате в стаята ми. Загасете тази гадост, ако обичате.

Фожер смачка пурата в един пепелник с жест, който приличаше на удар с юмрук. Льопра грабна сакото си и тръгна към вратата.

— Не си отивай, пианисте — каза Фожер. — Заради теб се върнах — той грабна един стол и го възседна.

— А сега и двамата ще ме оставите да говоря. Както виждате, не съм ядосан. От седмици ви наблюдавам. Искам да ви попреча да извършите една глупост. Вие ме мразите. Вижда се. Втълпили сте си едни работи, че ако не стоя между вас, ще бъдете щастливи.

— Смешно! — каза Ева.

— Предусещам нещата — продължи Фожер. — Познавам ви по-добре от самите вас. Справял съм се с толкова мъже, които са се смятали за хитри, и с толкова жени, които са смятали, че никой не може да им устои. А вие, тъжно е да се признае, но вие изживявате пубертетна криза. Великата любов, така да се каже. И горкият стар Фожер. Смутителят. Пречката… Доста е амбициозен този младеж Льопра.

— Още дълго ли ще продължава?

— Почакайте. Искам само да предупредя и двама ви. Не си играйте с огъня! Ева, малка моя Ева, сигурно си спомняте откъде ви измъкнах.

— Бях фигурантка. Нямам от какво да се червя — каза Ева.

— По онова време не се гордеехте много от това. И вашето протеже в недалечното минало работеше в едно кафене на булевард „Клиши“.

— Ами вие самият? — извика Льопра. — И вие, изглежда, не започнахте много лесно?

Фожер кръстоса ръце върху облегалката на стола. На места лицето му беше зачервено, на други — мъртвешки бледо.

— Аз нямам нужда от никого, за да си пробивам път — каза той.

Ева гледаше мъжа си със странно изражение.

„Тя още му се възхищава — помисли си Льопра. — Господи, още не се е излекувала от него.“

— Чуйте ме добре и двамата — продължи Фожер. — Само да си мръдна пръста, и ще ви затрия. Но като премислих добре, смятам, че предпочитате успеха пред любовта. Нали така?… Е, тогава мирно и тихо ще се разделите и всичко ще се забрави.

— Значи ето какъв бил жалкият ви удар — каза Ева. — Не ме е грижа за успеха.

— За вас може би няма значение, но за него.

— Вие сте отвратителен.

— Браня се. Ако ви оставя и двамата да правите каквото искате, в края на краищата ще намеря арсеник в кафето си.

Льопра направи крачка напред.

— Стой, където си, малкият — посъветва го Фожер. — Знам за Маскре. Държиш ли на това представяне? Отговори ми. Не, виждам, че не държиш. Още една евина приумица. Ти би искал веднага да участвуваш в големи концерти, нали? Прав си. Мога още сега да ти го уредя… Веднага… стига само да вдигна телефонната слушалка… Обещай ми, че повече няма да я виждаш, и всичко ще бъде наред. Хайде… обещай.

Ева мълчеше и Льопра разбра, че тя го оставя да избере, приемаше изпитанието и дори го посрещаше със скрито задоволство. Тя обичаше тези мигове на истина; опиваше се от съдбовния избор… любовта, раздялата, животът, смъртта… ези или тура. С една дума, той можеше да се освободи. Но той разполагаше само със секунда. Ако проявеше колебание, беше загубен. Тя щеше да го отпрати като слуга.

— Станете, господин Фожер — каза той.

Изненадан, Фожер се подчини.

Льопра само леко се наклони напред. Зашлеви го силно и по двете страни.

— А сега — добави той — вие ще излезете.

И думите внезапно отприщиха неописуемата ярост, която се беше насъбрала у него. Нахвърли се върху Фожер, но получи удар, от който дъхът му секна. Съборените кресла се удариха в масата. Стаята се изпълни с шум. Льопра удряше, в съзнанието му се запечатваха несвързани картини, кърваво петно върху устата на Фожер, неоправеното легло, телефонът и един глас, който кънтеше в главата му: „Тя те гледа, тя те преценява… тя те обича…“ Без да знае как, той се озова пред камината. С насочени юмруци Фожер се хвърли напред, а той все пак имаше малко време да избере: порцелановата ваза, не, не е достатъчно тежка. Свещникът…

Ударът отекна ужасяващо и изведнъж се възцари тишина. Льопра гледаше тялото върху килима.

Права, обхванала лицето си, Ева не откъсваше поглед от неподвижния Фожер. Най-после бавно и предпазливо пристъпи и коленичи.

— Той е мъртъв — прошепна тя.

Устните на Фожер бяха изкривени в гримаса, оголваща зъбите му. Льопра се увери, че тя говори истината, и усети как дланите му се изпотяват от ужас.

Той постави свещника на пода, внимателно, като нещо чупливо. Ева му направи знак повече да не мърда. Те се надяваха, на някакво потръпване, потрепване на кожата, раздвижване на миглите някакво едва забележимо движение, което би сложило край на непоносимия страх. Но под спуснатите клепачи се виждаха само две бели черти.

— Значи толкова е лесно да се убие човек? — прошепна Льопра.

Ева го погледна, после пипна синината, която прорязваше челото на Фожер като черна резка. Изправи се, вдигна свещника. Сложи го на място.

— Посегнал си към най-тежкото — каза тя.

— Нямах време да мисля.

— Знам.

Тя не плачеше, но гласът й беше глух, колеблив, без тембър, сякаш говореше насън.

— Съжалявам… — започна Льопра.

— Млъкни — каза тя. — Моля те, млъкни.

Сведе очи към трупа и някакъв вопъл разтърси раменете й. Стисна юмруци.

— Но какво ви е прихванало всички да ме обичате — прошепна тя. — Аз трябваше да съм мъртва — и изведнъж, взела решение, тя прекоси стаята, вдигна слушалката.

— Какво ще правиш? — попита Льопра.

— Ще викна полицията.

— Чакай.

Тя се спря, втренчила в него прекалено блестящите си очи.

— Почакай малко — подхвана той. — Да не избързваме.

Той се съвземаше толкова бързо, че сам бе изненадан от това и трескавите му мисли препускаха, скачаха от една идея на друга, подреждайки събитията в реда, в който ги беше видял преди удара.

— С какво ще докажем, че аз само се защитавах? Твоето свидетелство няма да е достатъчно — прошепна той бавно.

— Най-вече защото ти удари пръв.

— Той ме доведе до крайност. Да не би да ме упрекваш, че…

— Не.

— Представяш ли си разсъжденията на полицаите? И какви ще бъдат последствията… Ако се обадиш, и с двама ни е свършено.

— Е, и?

— Почакай…

С дългите си гъвкави пръсти той загрижено разтри бузите си, клепачите, челото.

— Никой не е видял мъжа ти да влиза тук — продължи той. — Връщането му е било обмислено предварително. Той беше взел необходимите предпазни мерки. Брунщайн, Флоранс, хората от бара са убедени, че той пътува към Париж… Следиш ли мисълта ми? Утре всички ще дадат горе-долу такива показания. Какво ни пречи малко да нагласим нещата?

— Всичко в крайна сметка излиза наяве — каза Ева уморено. Тя не беше оставила слушалката на място.

— Ние ще се защитаваме — поде Льопра. — Той ни принуди да се защитаваме… Не искам ти да станеш жертва на скандал заради мен… Мъжът ти беше доста пил… нали си спомняш… Беше толкова нервен, че всички го забелязаха. Напълно е възможно да не е взел някой завой по пътя… Ето това е… Не е взел завой.

Ева сложи слушалката на вилката. На челото й се бяха очертали две бръчки, които я състаряваха, Льопра си помисли, че изглежда точно на годините си.

— Има страшно много завои преди Ансени — продължи той. Остава ми само да напъхам тялото в колата. Ще бъда там след час, час и половина и ще хвана експреса в Ансени.

— Високо ли е? — попита Ева.

— Двадесетина метра, ако паметта не ми изневерява. И дори няма парапет. Колата ще се разбие долу, върху камъните.

— Жан, ти ме плашиш…

— Аз ли?

— Човек би се заклел, че всичко си нагласил, всичко си обмислил предварително.

— Ева, скъпа, ела на себе си… да не би аз да накарах мъжа ти да пие? Да не би аз да го посъветвах да се върне, да ни шантажира?

— Не, но… докато той говореше… ти си имал време да обмислиш… всичко, което току-що ми обясни.

Льопра се приближи до Ева, грабна слушалката.

— По-добре е да извикаме полицията — каза той.

Ева го хвана за китката. Наведе я надолу и той пусна слушалката.

— Извинявай — каза тя. — Знаеш каква съм… Но ти си прав… За него всичко е свършено, нищо няма да се промени, но за нас…

Тя притисна лице до гърдите на Льопра и той почувствува как ръцете й го обгръщат силно, до болка. Това беше нейният начин да плаче.

— Съжалявам за всичко — каза Льопра с най-нежния си глас. — Аз те обичам. И не искам да те загубя. Ще направя каквото и да е, за да не те загубя.

Гласът му потрепна. Думите упражняваха вълнуваща власт над него. Той още не беше напълно осъзнал, че е убил Фожер, но беше наистина твърдо решил да направи всичко, за да запази Ева.

— Имаш ми доверие, нали? — попита той, галейки косата й. — Трябва винаги да ми вярваш… Имам нужда от твоето уважение.

Вече решила да действува, Ева се отдръпна от него.

— Искаш ли да ти помогна?

— Само да го пренесем до колата — каза той. — После ще се справя сам.

Те се върнаха при тялото. Понеже доверието ги свързваше отново, те вече не изпитваха смазващата мъка и ужас. Фожер беше само един мъртвец. Те се осмелиха да го хванат за краката, за раменете, като натъжени приятели. Пренесоха го като ранен, без да проговорят. За миг се спряха на площадката под втренчения поглед на звездите.

— Хайде — прошепна Льопра.

Алеята беше пуста. Един закъснял пътник би могъл да ги види. Те се мъчеха да не мислят за нищо, да напрегнат всичките си сили. Нито един от двамата не биваше да прояви слабост пред другия. Когато положиха тялото върху тревата, до колата, Ева беше изтощена. Въпреки това тъкмо тя отвори вратата, първа влезе, за да насочва Льопра, Те настаниха Фожер в ъгъла, близо до мястото на водача.

— Изпъни краката му — каза Льопра. — Ще се вкочани и после ще ми е трудно да го изместя пред волана.

Добре подпрян, Фожер сякаш спеше. Главата му не кървеше. От предпазливост му сложиха меката шапка, която беше оставил върху седалката заедно с ръкавиците.

— Мисля, че така е добре — каза Льопра.

Ева го целуна само по бузата.

— Успех, мили. Ще мисля за теб!

Колата потегли. Ева усети, че цялата трепери.