Жорж Сименон
Мъжът от Лондон (8)

VIII

Беше десет без двадесет. Жермен бе отворил капака на зимника, за да зареди бара с бутилки. Госпожа Дюпре правеше поръчките си по телефона.

— Да, седемнадесет шницела… Не много дебели…

И докато говореше, поглеждаше стенния часовник, защото инспектор Молисън бе заръчал да го събудят в десет часа. Чуваше се как старият Мичел прави всекидневната си гимнастика в банята.

Ева бе слязла вече, облечена в рокля на малки червени цветя, и както обикновено, бе минала покрай госпожа Дюпре, без да поздрави, с поглед, вперен право пред себе си. Няколко минути тя остана на прага на хотела, после, без палто, с развети от вятъра коси, се отправи към един силует, облегнат на парапета на дигата.

Беше студено и ясно. Чистото небе, роклята на цветя напомняха за летните дни. Облегната на парапета, малката госпожа Браун гледаше безизразно морето и се стресна, като чу глас до себе си.

— Имате ли калкани тази сутрин? — питаше хотелиерката по телефона.

А погледът й шареше от часовника до дигата. Госпожа Браун беше чер силует, а мис Мичъл — бял. Зад тях плуваха кафяви платна, госпожа Дюпре добави:

— Впрочем сложете и две дузини сен-жакови миди. По колко са те?

Това не й пречеше да мисли: „Какво ли още й говори?“

Защото Ева говореше разпалено на спътничката си, като я водеше към хотела.

— Ало. Не, много е скъпо! Сложете само калкани!

Двете жени преминаха от златистия блясък навън в сивата светлина на хола, после в полумрака на салона, а мис Мичъл не преставаше да нарежда. Госпожа Браун вдигаше от време на време плахи очи, проронваше няколко думи и човек, без да разбира английски, отгатваше, че тя казва:

— Но какво искате да направя аз?

Ева не спираше изобщо, тя бълваше фраза след фраза, лавини от фрази, които бяха и заповеди, и заплахи.

— Извинете, инспектор Молисън тук ли е?

Госпожа Дюпре не бе забелязала кога беше влязъл непознатият, който се изправи пред нея, с евтин куфар в ръката.

— Ще го събудя след десет минути — отвърна тя, като погледна за миг часовника. — Кой го търси?

— Няма значение.

Малоан не бързаше. В хола имаше два вида фотьойли: едните плетени, другите велурени. По навик, от скромност, той избра един плетен и като не посмя да кръстоса крака, положи фуражката върху коленете си, след като остави куфарчето на земята.

Известно време не забелязваше какво става в салона, чиято стъклена преграда бе пред очите му. Това, което привлече вниманието му, бе движението на Ева, която търсеше перодръжка. Понеже не намери, тя се насочи към бюрото и докосна краката на стрелочника.

Беше на годините на Анриет, но между тях нямаше нищо общо — нито в жестовете, нито в начина на говорене и обличане, и Малоан си помисли без удоволствие за шлифера от синя коприна.

— Дайте ми перодръжка и мастило!

— Разбира се, мис Мичъл.

Проследи я с поглед и когато тя се върна в салона, той забеляза младата отчаяна жена, която носеше чер костюм, какъвто би носила и дъщеря му.

Не разбираше английски. Ева бе накарала спътничката си да седне до кръглата еднокрака масичка и й диктуваше:

Моля Пит Браун да…

Малоан се изненада, като чу тези френски думи, но мис Мичъл вече махаше нервно с ръка и отново говореше на английски със сдържан гняв. На два пъти тя посочи няколко думи върху листа, а госпожа Браун сведе глава.

Накрая Ева я отстрани, зае нейното място и като търсеше думите си, написа един текст, който четеше едновременно на глас: „Моля Пит Браун да се свърже непременно с жена си, хотел «Ню Хейвън», Диеп.“

Малоан дълго ги гледа, без да разбира, защото умът му бе станал ленив. Когато се досети, той буквално впи поглед в жената с черен костюм.

Тя сигурно бе плакала цяла нощ, защото носът й беше червен, а клепачите подути. Малоан продължаваше да я сравнява с дъщеря си, забеляза например изкривените токчета, медальона, който висеше в деколтето й, непокорните коси — като косите на Анриет.

Чу стъпки по стълбата, но те не бяха на инспектора. Слизаше старият Мичъл, който поздрави госпожа Дюпре, както бе свикнал да поздравява винаги, и влезе в трапезарията, накъдето се втурна и Жермен.

Вече седнал, той забеляза Ева и госпожа Браун в салона, предпочете да не се занимава с тях и поръча закуската си.

Мис Мичъл премина още веднъж край Малоан, докосвайки го, без да се извини, и подаде листа над бюрото.

— Наредете това съобщение да се занесе до вестниците в Диеп. За моя сметка.

Отиде при баща си, целуна го по слепоочието и му заговори права.

— Жермен! Идете да събудите господин Молисън и му кажете, че го чакат.

Малоан не беше нетърпелив, той не реагираше, сякаш лишен от всички органи, които раздвижват хората. Би могъл да остане до вечерта, без да помръдне, седнал в края на плетения фотьойл, и никой, като го гледаше, не би се усъмнил, че толкова търсеният куфар е в краката му и че той току-що беше убил човека, за когото бе предназначено съобщението.

Една чистачка се появи с кофа, парцал и четка, за да измие хола.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но ще трябва да си вдигнете за малко краката…

Точно както у тях — когато миеха кухнята, и той вдигаше краката си, за да минат с парцала отдолу.

Жермен влезе в трапезарията с поднос, на който имаше яйца с шунка, парчета масло в кристална купа и малки кутийки конфитюр, това беше закуската на стария Мичъл. Като минаваше през вратата, погледът му се плъзна разсеяно върху Малоан, но се спря само на железничарската фуражка.

Госпожа Браун се бе отпуснала безжизнено в един фотьойл в салона и човек можеше да помисли, че за да се оживи, очакваше новите заповеди на Ева. Мичъл се хранеше. Дъщеря му, права и огряна от слънцето, което се процеждаше през мръсното стъкло, навярно му разказваше какво бе направила тази сутрин, а инспекторът се бръснеше в стаята си.

Малоан седеше като в чакалнята на гара. Можеше да си отиде, никой не би го спрял. Можеше да отнесе куфара, да вземе някой влак, после друг, да отиде в кой да е град, да влезе в коя да е банка и да обмени банкнотите.

Достатъчно бе да протегне ръка, да вдигне куфарчето и да се отправи към слънцето.

А можеше да остави куфарчето и тук, където то щеше да стои сигурно ден-два, преди някой прислужник да се сети да погледне какво има вътре. Хотелиерката телефонираше от бюрото:

— Ало, да… Браун… „Б“ като Бернар. „Р“ като Робер…

Диктуваше съобщението дума по дума.

— Ще излезе ли във вечерното издание? Бихте ли ми казали колко ви дължа? За една клиентка е.

И когато Малоан най-малко очакваше, изведнъж рече с друг глас:

— Да, господин инспектор, онзи, който е седнал там…

Малоан стана със свито гърло, погледна още веднъж госпожа Браун.

— Вие ли искате да говорите с мен?

Нима нямаше да успее да проговори? Той гледаше Молисън и устните му трепереха, без да може да произнесе думите, които бе решил да каже. Това трая няколко секунди и накрая той грабна изведнъж куфарчето и го подаде на инспектора, като каза:

— Ето!

Молисън смръщи вежди, отвори леко куфара, обърна се към трапезарията и рече спокойно:

— Господин Мичъл!

Малоан забеляза, че инспекторът не се радваше, напротив — погледът му ставаше все по-тежък. Старият Мичъл остави закуската си и се приближи, изпреварен от дъщеря си.

— Ето вашите пари — каза човекът от Скотланд Ярд, посочвайки куфарчето.

Вместо да гледа Мичъл, той следеше през стъклата на салона госпожа Браун, която ги наблюдаваше, без да разбира какво става. За да провери съдържанието на куфара, старецът го постави върху камъшитената маса и започна да подрежда отгоре й пачките, като броеше полугласно, без да бърза. Ева му каза нещо на ухото. Той вдигна глава към Малоан, избра една банкнота, премисли, все още една и му ги подаде.

Беше много учуден, като видя, че стрелочникът клати глава и мислейки, че му е недостатъчно, прибави трета банкнота.

— Браун? — питаше вече Молисън.

Госпожа Браун, привлечена от банкнотите, стоеше на вратата на салона и чакаше смирено някакво обяснение. Ева й го даде отдалеч, помагайки на баща си в броенето.

Все още имаше време. Ако искаше, Малоан можеше просто да каже, че е намерил куфара, където и да е и да се закълне, че не знае нищо. Погледът на госпожа Браун бе прикован в него — въпросителен, вече замъглен от отчаяние.

Малоан извади кърпа от джоба си и изтри челото си. Помисли си, че понеже тя не разбира френски, можеше да говори и го направи бързо, на един дъх.

— Аз току-що убих Браун!

Край! Той пое дълбоко дъх и извърна поглед. Без да губи време, Молисън вече вземаше пардесюто и шапката си от порт мантото.

— Елате с мен.

Но госпожа Браун ги последва с намерението да не ги изпуска. Молисън не смееше да се обърне към нея. Малоан преглъщаше едва-едва и изведнъж, както вървяха, жената заговори на английски с пресекващ глас:

— Какво каза той?

Крачеха по тротоара, облян в слънце. Молисън бе в средата. Никой не знаеше къде отиват, а може би и тримата разбираха интуитивно.

— Тя пита дали мъжът й е страдал?

— Разбрала ли е?

Трябваше да хукне презглава, но това бе само мигновено желание и тялото му не се подчини, крачеше наравно с другите.

— Какво трябва да й кажа? — попита Молисън.

— Не зная. Той е мъртъв. Разбирате ли?

Не знаеше. Не разбираше смисъла на въпроса. Опитваше се да си спомни, но в паметта му нямаше нищо, което да се свърже с думата страдам.

— То е толкова различно… — промълви той, чувствувайки за първи път своята безпомощност да го изрази.

И гледаше към морето, за да не вижда лицето на госпожа Браун, обърнато към него.

— Ще й кажа, че не е страдал.

Молисън говореше на английски. Госпожа Браун избърса сълзите си. Малоан сам пое пътя към скалистия бряг.

— Много ли е далеч? — попита инспекторът.

— От другата страна на пристанището — на две крачки от нас. Ще видите.

Зиме има само две-три такива утрини, спокойни и така прозрачни, че на човек му се иска да чуе звъна на всички празнични камбани.

— Привет, Луи! — му извикаха, когато прекосяваха рибния пазар.

Малоан позна Батист, който бе извадил лодката си от водата и използваше хубавото време, за да я пребоядиса в нежнозелено.

— Привет! — отвърна като ехо той. Погледна с безразличие остъклената кабина от другата страна на водата. Тримата вървяха в крак, сякаш се бяха уговорили, и Малоан изобщо нямаше чувството, че е тръгнал с чужденци.

Едва си бяха проговорили, а госпожа Браун вече знаеше всичко. Нямаше нито викове, ни заплахи, ни отчаяни жестове. Тя бе разбрала френския език, без да го знае. Бе отгатнала къде отиват и вървеше бързо като тях, с изопнати като тях черти, с малко по-втренчени от обикновено зеници и пресъхнали устни.

Когато Малоан забеляза своята къща, издигната на скалистия бряг, с обляна от слънцето фасада, я посочи на Молисън, като каза:

— Това е моят дом.

Госпожа Браун също погледна къщата.

Вървяха все по-бързо и по-бързо. Тя държеше в шепа една смачкана на топка кърпичка и от време на време бършеше леко очите и ноздрите си.

На първия етаж имаше един отворен прозорец. Някой се мяркаше в сянката на стаята, но не можеше да се разбере дали е Анриет или майка й.

— Оттук. Внимавайте, защото пътят е лош.

Те заобиколиха скалистия бряг. Лодката със сини платна влизаше в пристанището и собственикът извика:

— Привет, Луи!

— Ловили са сен-жакови миди — обясни Малоан.

Каза това свенливо, сякаш с любезността си щеше да ги накара да забравят престъплението му. Но нямаше това предвид, правеше го инстинктивно и би желал да бъде още по-внимателен с малката госпожа Браун, която не бе свикнала да върви по камъните и си нараняваше глезените.

Другите две лодки още ловяха риба. Приливът ги бе доближил толкова до брега, че се виждаше димът на една лула и рибар, който пиеше вино направо от бутилката.

— Оттук виждате колибата. И бързо добави: — Аз работя винаги нощем. Така че през деня съм свободен и се занимавам с това-онова, ловя риба, правя от всичко по малко. Този заслон за лодката и инструментите си построих сам.

И като говореше така, сякаш искаше да каже: „Виждате какъв съм. Не съм злодей. Свестен човек съм. Не бива да ми се сърдите. Всъщност и аз съм нещастен като госпожа Браун. Ние сме двама нещастници. Ще видите.“

Размаха ключа, който англичанката погледна с присвити зеници, а кръговете около очите й станаха още по-дълбоки и тя стисна ръката на инспектора.

— Всичко стана толкова глупаво… — говореше Малоан.

И се отмести, за да могат да погледнат — прегърбен, сякаш очакваше удар.

Госпожа Браун не помръдваше. Вкопчена в инспектора, тя се втренчваше ту в проснатото тяло, ту в Малоан. Не можеше нито да продума, нито да помръдне и сякаш не дишаше.

— Това е! — повтори стрелочникът с разтреперани колене и влажни длани.

— В колибата ли е бил скрит? — попита инспекторът, след като се изкашля.

— Да. Щом разбрах, донесох салам и сардела. Ето, бялата хартия върху лодката е от парчето пастет.

Млъкна. Госпожа Браун се бе хвърлила на земята, върху камъните, гърчеше се, крещеше, а ръцете и краката й се свиваха конвулсивно. Инспекторът коленичи, говорейки й на английски. Малоан не знаеше какво да прави, нито къде да се дене. И понеже имаше чиста носна кърпа, разгъна я и я сложи върху лицето на Браун.

— Затворете колибата! — нареди Молисън, който се занимаваше с жената.

Малоан се подчини, завъртя ключа, прибра го в джоба си и зачака търпеливо, загледан в морето.

Изминаха няколко минути и когато се обърна, инспекторът подкрепяше госпожа Браун да стане и изтърсваше полите на роклята й от праха. Без да гледа Малоан, тя произнесе няколко думи.

— Тя пита дали не е казал нещо за нея? — повтори Молисън.

Какво можеше да отвърне? Тя не беше разбрала нищо. Това не беше станало просто така. Те се бяха били, бяха се удряли с куката, докато единият от тях не можеше вече да проговори. Той се замисли. Много би искал да й достави удоволствие, но не намери приемлива лъжа и поклати глава.

Отчайващо бе да не можеш да кажеш нищо и най-вече да смяташ, че единственият човек, който би могъл да разбере, бе точно мъртвият.

— Да вървим! — въздъхна той. И едва не се ядоса на учудването на Молисън.

— Къде искате да вървим?

— В полицията!

Навсякъде ли щеше да се блъска в стена? Какво изключително имаше в неговия начин на живот? Случило се бе нещастие, както се случва всеки ден — веднъж произшествие, друг път корабокрушение, трети убийство. Не е ли същото?

Имаше две жертви, три жертви, шест жертви. Браун бе мъртъв. Но Малоан също би могъл да бъде мъртъв на негово място и сега Браун да дава обяснения на госпожа Малоан!

Ако става въпрос за нещастни, те всички бяха такива, дори Анриет и Ернест, които още нищо не знаеха.

— Да се върнем в града — каза Молисън. — После ще видим.

— Както искате. Но няма какво да гледате.

Би дал много да помогне на госпожа Браун, докато тя вървеше по камъните, и от време на време й хвърляше бърз поглед, сякаш би могла да приеме подкрепата му. При това беше сигурен, че скоро тя ще приеме утешенията на Ева Мичъл.

— Глупаво е, та чак да заревеш! — сподели той с инспектора.

— Какво казва той? — попита на английски госпожа Браун.

— Нищо! — отвърна след кратко колебание Молисън.

Пред хотела Малоан се спря и заяви:

— Ще ви чакам тук.

И му стана противно, като видя, че англичанинът се бои да не му избяга. Изнасяха тежки кожени куфари с етикети от луксозни хотели. Бяха багажите на Мичъл, който, потънал в кожуха си, плащаше сметката.

Малоан го видя да влиза в салона, придружен от инспектора и госпожа Браун. Малко след това към тях се присъедини и Ева, облечена за път. Най-после, след няколко минути, Молисън излезе и се приближи до Малоан, който попита:

— Дадоха ли й поне нещо?

— Да.

— Много ли?

— Сто лири.

И както вървяха един до друг из обляния в слънце град, полицаят изведнъж призна за какво се притеснява.

— Защо отивате в полицията? — рече той, без да го гледа.

— Че къде искате да отида?

— Не зная! Ако бихте искали… Надявам се, че ще говорите за законна самоотбрана?

Тогава Малоан избухна:

— Да не си мислите, че ще се занимавам с това?

Влезе пръв в канцеларията на комисаря от специалния отдел. Тъй като тя беше на гарата, а Малоан носеше железничарската си униформа, комисарят помисли, че се касае за нещо служебно.

— Какво желаете, драги?

И подскочи, невярващ на ушите си, когато „драгият“ му каза:

— Аз убих Браун тази сутрин и идвам да ви обясня…

— Момент! Момент!

И се обърна към Молисън:

— Какво разправя този човек? Познавате ли го?

Малоан гледаше лачените обувки на комисаря, синия му костюм с два реда копчета, косите, разделени на път, и най-сетне лентичката му на Почетния легион и мислеше: „Той нищо няма да разбере!“

— Да почнем от началото — каза другият, като седна зад бюрото и отвори капачката на писалката си. — Кой сте вие?

— Луи Малоан, стрелочник на морската гара.

— Откъде познавате въпросния англичанин, наречен Браун?

Малоан вече съжаляваше, че е дошъл. Не бе предвидил това. Беше пожелал да следва съдбата си, да отиде в затвора, което е неизбежно, понеже бе убил Браун, но да отиде кротко, с достойнство.

— Видях как блъсна спътника си във водата и извадих куфара — започна да гледа пак така свирепо, както в дните, когато неговият баджанак му ходеше на гости.

— Какво направихте с този куфар?

— Току-що го предаде на Мичъл — намеси се Молисън, който долавяше раздразнението на Малоан.

— Защо?

— Защото бях убил Браун, дявол да го вземе! — изкрещя той.

— Един момент. Струва ми се, че това са две различни неща. С каква цел убихте Браун?

— Не исках да го убивам. Бях му занесъл салам, сардела и му говорих в продължение на четвърт час. Той се преструваше, че не е там или че е мъртъв. Когато го чух да се движи…

— Колко пъти го ударихте?

— Не съм ги броил.

— Аутопсията ще покаже. След като Браун умря, какво направихте с куфара?

— Първо се върнах у дома.

— За да измиете петната от кръв.

— О, не! Върнах се вкъщи, за да си бъда вкъщи… Ядох. И излязох.

— Вие признавате, че сте яли?

— Ядох дори от салама на Браун — подхвърли предизвикателно Малоан. — Сега доволен ли сте?

— Значи сте убили, за да вземете парите?

Стрелочникът предпочете да гледа в земята, без да казва нищо, смръщил поглед, стиснал челюсти. Комисарят го погледна за миг с присвити очи и взе телефонната слушалка:

— Дайте ми Съдебната палата, госпожице. Ало. Бих искал да говоря с прокурора на републиката… Ало. Вие ли сте, господин прокурор? Обажда се Жане. При мен, в канцеларията, е индивидът, който е задигнал банкнотите, откраднати от Мичъл. Да, завчера ви говорих за този случай. Не, французин е, работник от железниците. Тази сутрин е убил Браун…

Защо трябваше да намига, когато говореше?

— Разбрано! Ще бъда там. Можем да пристъпим към възпроизвеждане на случая веднага след обяда.

На камината имаше мраморен часовник, който показваше вече единадесет часа и половина. Ернест бе излязъл от училище и се отправяше с малкия Бернар, който живееше в съседната къща, към стръмната пътечка.

— Ало, дайте ми полицейския участък… Участъкът ли е? Обажда се Жане. Бихте ли ми изпратили двама души да пазят едно лице, което току-що ми доведоха?

Никой не беше довеждал Малоан. Защо е тази лъжа? И защо да е лице?

— Що се отнася до вас, приятелю… — започна комисарят на специалния отдел, като се изправяше.

Беше много учуден от погледа на Малоан, поглед, какъвто не очакваше да срещне, сериозен, дълбок, поглед отгоре, който сякаш претегляше колко струва дребният човечец с лачените обуща.

— … законът — продължи той по-бързо — изисква да бъдете придружаван от адвокат при съдебния оглед, който ще започне следобед. Имате ли предпочитания?

И какво още? Малоан сви рамене, мислейки с тъга за посещението в колибата, което тримата направиха преди малко. Колко по-просто и по-достойно беше!

— Предупредихте ли семейството си?

— Може да съм ги поканил да дойдат на това, дето го рекохте! — отвърна той, учуден от дързостта си.

Защото не му беше до шеги. Напротив, изпитваше нужда от съсредоточаване и покой. Това, което трябваше да направят, бе да го оставят там на спокойствие, в очакване да се реши съдбата му.

— Няма вечно да се инатите!

Малоан се усмихна така, сякаш сложи катинар на мислите и чувствата си.

Беше разбрал. Нямаше да се опитва повече да обяснява. Щеше да даде покорно показанията, които биха му поискали, без нито дума повече.

Същият следобед той премина, без да свежда глава, пред върволицата от любопитни, струпали се край колибата. Защо да свежда очи пред Батист? И пред тези добре облечени господа, които носеха чанти и подскачаха насам-натам.

— Вие признавате, че…

Правеха се на много хитри, надпреварваха се кой да го сложи натясно, когато той бе обяснил всичко сам, без да чака да го търсят.

Горе, от скалистия бряг, дочу ридание и като вдигна глава, забеляза жена си, която плачеше в престилката си, на няколко крачки от Бернардови. Сигурно бяха оставили Ернест на други съседи. Той дълго търси с очи Анриет и най-сетне я забеляза, скрита зад тълпата.

— Бихте ли повторили същите движения, които сте направили сутринта?

Изгледа презрително всички, както си бяха: прокурора, следователя с малка брадичка, и другите, които не знаеше какви са. Бяха му дали и адвокат, който непрекъснато му правеше знаци, които означаваха: „Внимавайте!“

Да внимава в какво? И щом толкова държаха, какво щеше да му коства да повтори сцената? Само че му беше невъзможно да повтори думите, които бе изрекъл, а без думите жестовете му нямаха вече смисъл.

„Извинявай, бледни ми Браун — си казваше той. — Но те искат непременно да видят как размахвам куката.“

Когато я пое — спокойно, както се взема кука за раци, се надигна глух ропот и хората отстъпиха ужасени.

— На кое място беше този предмет?

— На никое, защото Браун го държеше.

— Как ударихте?

— Ударих напосоки.

И тълпата отново заропта. Беше му все едно. Едва не изпита удоволствие, като видя колко са глупави.

— Вижте. Това е парчето пастет.

— Не пипайте! — извика следователят. Работата продължи два часа, със секретарите, които записваха и острите думи които си размениха следователят и адвокатът. Бяха свалили белезниците на Малоан, за да може да хване куката. Когато това свърши, му ги сложиха отново.

— Ще предложите ли още някой експеримент? — попита прокурорът адвоката.

— Не. Разбира се, искам психиатрична експертиза за моя клиент.

Доскоро всеки от събралите се тук казваше на Малоан: „Привет, Луи!“, щом го срещнеше.

А сега го гледаха с ужас, сякаш това не беше вече Малоан, не беше дори човек и собствената му дъщеря стоеше най-отзад.

До колибата не можеше да се стигне с автомобил и кортежът премина пеш част от града. Хлапаците тичаха да не изпуснат от поглед затворника. Фотографите заставаха на пътя му.

Най-после го затвориха в една килия и той огледа със задоволство белите стени, тясното легло, което се вдигаше към стената, подвижната масичка. Не си спомняше толкова да му се е спяло някога и щеше да заспи облечен, когато пуснаха при него адвоката.

— Направихте всички възможни грешки, позволете да ви го кажа.

У тях сигурно плачеха в кухнята, където току-що са запалили лампите и синьото канче, което бе купил един следобед в събота, преди да се роди Анриет, бе на масата и миришеше на ракия.

— Дошъл съм да ви дам някои съвети.

Малоан погледна адвоката, както би погледнал интересен, но ненужен предмет.

— Всички са единодушни, че вашият цинизъм е възмутителен, което затруднява моята задача. Трябва…

Малоан го прекъсна:

— Между другото, кога ще бъде погребението?

— Чие погребение?

— На Браун.

— Не се знае още. Първо ще направят аутопсия.

— Но защо, щом обясних всичко?

— Необходимо е да се знае кой удар е довел до смъртта и как?

— Жена му не е ли заминала?

— В хотела е още.

— Мислите ли, че ще погребат Браун в Диеп?

— Освен ако тя не плати пренасянето му до Англия.

— Мичъл трябва да плати! — погледна адвоката и смръщил вежди, въздъхна: — Оставете ме.

— Трябва непременно да се уговорим…

— Да, утре. Друг път!

Толкова по-зле. Той нямаше да отиде на погребението, защото госпожа Браун щеше да похарчи стоте лири, който й бяха дали, за да пренесе тялото на мъжа си. И той нямаше да ги види повече — нито единия, ни другия.

Глупаво е, но беше така. И най-възмутително беше, че всичко можеше да стане другояче. Всичко се дължеше на случайността.

Например, когато Браун щеше да се качи през нощта в стъклената кабина и се бе спрял на второто стъпало. Какво щяха да си кажат двамата горе?

И когато той проследи Малоан до дома му и не се реши да го заговори, а Малоан бе готов да му върне куфара.

И дори сутринта, когато отиде в колибата със салама, сарделите и пастета.

Какво щяха да си кажат двамата? Какво щяха да решат? Какво би станало после с тях и с двете къщи, в Ню Хейвън и в Диеп, с двете жени, с децата?

— Това беше невъзможно! — реши полугласно той.

— Кое беше невъзможно!

Малоан забеляза адвоката и въздъхна:

— Нищо! Мисля си.

— Точно това е. Струва ми се, че твърде много мислите.

По-добре беше да го остави да говори.

— А сега бих искал да спя.

Това не беше вярно. Щом адвокатът излезе и зашушука в коридора с пазача, Малоан се сви в леглото и дълго мисли за Браун, за жена му, за тяхната къща, която бе от другата страна на морето, с прозорци, които вечер светеха.

 

 

Когато го осъдиха на пет години, жена му и дъщеря му се хвърлиха разплакани в прегръдките му и след като ги целуна, той се огледа наоколо, сякаш търсеше някого.

После тръгна покорно с жандармите.