Жорж Сименон
Мъжът от Лондон (7)

VII

Стъклена преграда разделяше хола от трапезарията и госпожа Дюпре можеше да ръководи сервирането от мястото си, тъй като едно гише я свързваше със залата, а друго с офиса.

Тази вечер имаше малко хора. За вечеря беше пристигнала една двойка, която бе поискала менюто, за да види цените: младоженци със скромни възможности, които правеха сватбеното си пътешествие до Лондон. Настаниха ги в левия ъгъл и те се хранеха, притеснени от сребърните прибори и от облеклото на Жермен.

Освен един търговски представител, който бе за десетина дни в Диеп, оставаше само масата на англичаните. Старият Мичъл и дъщеря му бяха седнали от едната страна, инспектор Молисън от другата.

Всички вечеряха мълчаливо и госпожа Дюпре знаеше, че ще мълчат до края. Така беше всеки път, когато нямаше поне пет сервирани маси и смущението бе толкова очебийно, че когато някой се появеше в такъв момент с намерението да вечеря, спираше на прага и се връщаше обратно. Поради липсата на хора обслужването ставаше по-бързо и Жермен успяваше да издебва чиниите като плячка.

Точно бяха поднесли сиренето, когато външната врата се хлопна. После се дочуха плахи стъпки и се появи млада жена, която се оглеждаше стеснително.

— Стая ли търсите? — попита хотелиерката доста отдалече.

Новодошлата отвърна на английски и госпожа Дюпре натисна звънеца, за да повика Жермен, който говореше малко този език.

Молисън бе видял младата жена от трапезарията и се бе надигнал от стола, за да разбере причината за нейното вълнение.

— Жената на Браун — промърмори инспекторът, като се отправи към хола. — Питам се за какво ли идва?

— Аз зная!

Ева Мичъл бе станала на свой ред, като сложи салфетката си на масата и добави с усмивка, в която имаше леко предизвикателство към полицая:

— Аз й телеграфирах да дойде.

Не се забави нито минута, не се поколеба нито за миг, като че всичко беше предвидено. Чак в преддверието каза на английски:

— Госпожа Браун, предполагам? Бихте ли дошли с мен в салона? Аз съм мис Мичъл!

Госпожа Браун беше на около двадесет и осем години. Явно е била много красива, с една крехка хубост, която не бе изчезнала съвсем, но бе посърнала. Когато се бе омъжила за Браун, играеше в някаква третокласна трупа, което не й пречеше да бъде така безлична и свита както сега, със същата усмивка, с която сякаш се извиняваше, че съществува.

Ева Мичъл бе седнала върху страничната облегалка на един фотьойл, кръстосала крака, и палеше цигара.

— Имате ли новини от мъжа си?

— Не. Сигурно е в Ротердам. Когато получих телеграмата ви, помислих, че му се е случило нещо.

— Каква е според вас професията на господин Браун?

— Пътува по поръчка на една френска търговска къща за театрален грим и перуки.

— Ако ви е казал така, излъгал е. Той е крадец и господинът, който е седнал там с баща ми, е инспектор от Скотланд Ярд, натоварен със задачата да го арестува.

Говореше така естествено, че госпожа Браун остана неподвижна, с широко отворени очи, без да помисля дори да възразява.

— Баща ми, когото виждате, е Харолд Мичъл, директор на „Паладиум“.

Малката госпожа Браун сякаш понечи да се поклони, по-зашеметена от това име, отколкото уплашена от обвинението на младото момиче.

— Вашият мъж е откраднал от него над пет хиляди лири.

Молисън ги наблюдаваше през двойните стъкла: мис Мичъл, на страничната облегалка на фотьойла, госпожа Браун права, стиснала с две ръце закопчалката на ръчната си чанта, вече готова на всичко, което събеседничката би й наредила.

— Ако желаете доказателства за това, което твърдя, мога да повикам инспектора.

Другата отказа от учтивост, поклащайки глава.

Точно в този момент Малоан влезе в стъклената кабина и подхвърли, както винаги:

— Привет!

— Привет, драги! Какво ти е? — рече колегата му.

— На мене? Какво може да ми е?

Остави канчето си върху печката, хляба на масата и измъкна вестник от джоба си.

— Още ли е тъпкано с жандарми?

— Сега патрулират. От време на време се появява белият кръг на някое джобно фенерче, претърсват всеки ъгъл на пристанището.

 

 

Ева Мичъл не губеше време, не позволяваше на своята събеседничка да си поеме дъх.

— Това са всичките пари, които ни оставаха с баща ми. Ако Браун ги върне, ще му дадем една част и няма да подаваме оплакване. Ако откаже, ще бъде съден за убийство и обесен.

— За убийство?

— Тук, в Диеп, преди три дни той е убил своя съучастник Теди. Вие познавате Теди, нали?

— Той пътуваше за същата търговска къща, както мъжът ми.

— Тоест те са извършвали ударите си заедно. Браун е ограбил кабинета на баща ми и е дошъл да се срещне с Теди в Диеп. Трябва да са се скарали в момента на подялбата и вашият мъж е убил Теди. Ако не ми вярвате, повикайте инспектора. Сега Браун се крие някъде в града и вие трябва да го намерите, за да му предадете предложението. Имате ли пари?

— Тръгнах от Ню Хейвън с две лири.

— Ето ви още две. Можете да се храните и да спите тук. Пансионът не е скъп.

— Какво искате да направя?

Не беше заплакала още, но се чувствуваше, че ще го направи, защото постепенно бе започнала да осъзнава случилото се.

— Това е ваша работа. Търсете! Пуснете съобщение във вестника. Може би инспекторът ще ви посъветва.

Все пак, когато Ева Мичъл се върна на мястото си и се зае с десерта, Молисън я погледна с изумление.

— Какво й казахте?

— Истината. Тя ще намери мъжа си по-бързо от нас или пък той ще научи за нейното идване и сам ще дойде.

— Но ако го намери? — изрече той смаян.

— Е, какво?

— Извършил е престъпление…

— Във Франция! Това не ви засяга. Това е работа на френската полиция.

Баща й я наблюдаваше не по-малко учуден и някакъв смут се прибави към възхищението му.

— Защо не ни каза нищо?

— Защото сигурно щяхте да ми попречите да я извикам.

Тя бе с гръб към стъклената преграда на салона и само инспекторът виждаше все още госпожа Браун, потънала в един фотьойл, с лице в шепите си.

Най-сетне Молисън остави салфетката си на масата и когато влезе в салона, младата жена въздъхна, без да открива лицето си:

— Истина ли е това?

— Истина е — отвърна той, като седна до нея. — Браун е в неприятно положение. Дотук го застрашаваше само затвор, но сега…

— Вярно ли е, че ако върне парите…

— Мичъл ще оттегли оплакването си, да, Скотланд Ярд няма повече да се занимава с него. Ще се оправя с френската полиция. А къде са момчетата ви?

— Момче и момиче са — поправи го тя машинално. — Оставих ги на една съседка. Но кажете ми какво трябва да правя?

Инспекторът погледна Мичелови, които още се хранеха, после избелелия килим и запали лулата си.

— Най-умно е може би да се разхождате из града, най-вече из пустите места. Диеп не е голям. Много е възможно Браун да ви забележи.

Тя се страхуваше, това се виждаше по очите й, бе страх от пустите улици и дори от тази среща с мъжа й. Молисън не знаеше какво да й каже.

— Преди всичко ви съветвам да вечеряте и да идете да си легнете. Ще има време утре да вземаме решения.

И тя отново бе оставена сама в малкия салон, а хотелиерката отиде и я попита на френски дали не желае да вечеря. Тя не разбра. Госпожа Дюпре показа с жестове, че се касае за ядене и госпожа Браун поклати глава.

— Ще видите, че тя ще го намери! — твърдеше Ева Мичъл. — Знам много добре колко тежко е това за нея, но за моя баща не е по-малко мъчително да остане на тази възраст без пари, след като е направил толкова артисти богати.

Младоженците станаха, влязоха в салона, но го напуснаха дискретно, щом видяха там една жена със зачервени очи. Мъжът попита хотелиерката:

— Има ли някакво кино? — И заминаха.

 

 

Камелия беше на поста си, на бара в „Мулен Руж“, с мътен поглед и разкривена уста. Шефът току-що бе чел вестниците.

— Ти познаваше ли го?

— Малкия, да. Теди се казваше. Идваше във Франция почти всеки месец. Често се сещаше за мен. Знаех, че работи нещо опасно и не много редно. Има моменти, когато всеки друг ще изпусне някоя дума, но не и той. Беше истински джентълмен, както се казва. И учтив, добре възпитан! Караше ме да минавам пред него, като влизахме в стаята и никога не би си тръгнал преди мен.

Камелия млъкна за миг.

— Не този валс! — извика тя към музиката. И обясни на шефа: — Последния път, когато дойде с онзи високия, мършавия, свиреха това парче. Помолих го да потанцуваме, а той ми отвърна, че имал работа, но щял да се върне малко по-късно. Не ми харесваше този негов приятел. Казах тихо на Теди: „Пази се от твоя човек! Винаги съм предчувствувала нещата. Така когато умря баща ми…“ Теди ми смигна. Изпиха три-четири уискита, барманът сигурно си спомня. Тръгнаха си и аз танцувах с Деде… Е, да, не бях във форма. Можех да се обзаложа, че Теди няма да се върне. На следващия ден срещнах два-три пъти другия. Дори говорих с него. Но още не знаех, иначе мисля, че щях да извикам ченгетата…

Сервитьорът също слушаше, както и шофьорът на таксито, който идваше всяка вечер да изпие по чаша бира.

— Чудя се къде ли се е спотаил — рече шефът, като наля на жената да пие.

 

 

Госпожа Браун излезе от хотела, без да каже нищо на никого. Инспекторът я последва от страх да не направи някоя глупост. Тя не познаваше града и пое покрай дигата в мрака. Нямаше жива душа. Сякаш се бе изгубила във влажната безбрежност. Върна се по същия път, откри една осветена улица, поколеба се и без да иска, стигна до центъра на града.

Вървеше и се препъваше, сякаш бе капнала от умора. На моменти едва не тичаше, в други като че всеки миг щеше да спре, загубила сили. Минувачите се обръщаха. Молисън, който я виждаше в гръб, предположи, че тя върви и плаче, и се запита дали Ева бе действувала така заради баща си, или заради себе си.

Недоволен беше и би предпочел той самият да поеме някоя по-мъчителна роля, отколкото да гледа как тази руса хлапачка си съставя подобен план и го осъществява без колебание докрай.

Какво можеше да предприеме малката госпожа Браун? И не трябваше ли да мисли само за това, че животът на мъжа й зависи от нея, че би трябвало да го намери на всяка цена и да го накара да върне петте хиляди лири?

Вече не валеше. Паветата бяха още мокри и локвите лъщяха под светлината на газовите фенери.

Изведнъж госпожа Браун се озова пред пристанището и дълго стоя така неподвижно, преди да се върне назад. Токчетата й бяха проядени само от едната страна. По врата й се виеха червеникави къдри. Тя се сблъска с инспектора, позна го веднага и извика:

— Кажете ми какво искате да направя! Плачеше без сълзи, в смисъл че лицето й се разкривяваше, а вече не можеше дори да изстене.

— Ще ви заведа отново в хотела, където ще си легнете. Мис Мичъл сгреши, като ви телеграфира.

— Но щом е за спасяването на Браун!

Не прие лесно да я отведат и от време на време спираше в началото на някоя тъмна уличка, с желанието да извика името на мъжа си.

— Елате!

— Ако се е скрил там?

После внезапно ставаше словоохотлива:

— Аз познавам Теди Бастър. Браун ми каза, че му е шеф и ме посъветва да бъда любезна с него.

— Нещо като шеф — въздъхна Молисън, който беше по-изтощен от тази глупава разходка през града, отколкото от цял ден разследване.

— Елате!

— Има ли поне палто!

— Не! Остави си шлифера в хотела.

Студено беше. Ако ветровете задухаха на изток, на разсъмване щеше да замръзне.

— Как ще си намери храна?

— Не зная, госпожо Браун. Не питайте повече. Утре сигурно ще имаме новини.

Когато преминаха през хола на хотела, видяха в салона Ева Мичъл и баща й, които играеха на дама. Молисън помисли за миг, че ще бъде принуден да сложи сам в леглото госпожа Браун — толкова отпаднала беше.

— Обещавате ли ми, че до утре нищо няма да се случи?

— О, да, да!

Десет минути по-късно, затворен в кабинката, той телефонираше на комисаря от специалния отдел.

— Ало! Вие ли сте? Нищо ли не са намерили?

— Нищо! Търсенето ще продължи цяла нощ. Почти сме сигурни, че не е напускал града. Впрочем сигнализираха ми, че някаква англичанка е пристигнала с паспорт на името на госпожа Браун. Не е ли…?

— Да. Жена му. Аз ще се заема с това.

 

 

В своята стъклена кабина Малоан захвърли вестника, който току-що бе прочел. Беше местен вестник, защото големите парижки ежедневници не се занимаваха с тази работа. Тук бе разказана цялата история. Репортерът бе успял да накара Молисън да говори, защото той разкриваше миналото на Браун и излагаше всички подробности за грабежа в „Паладиум“, бе отпечатана дори една снимка на стария Мичъл и дъщеря му, които излизаха от хотел „Ню Хейвън“.

Бяха изминали два дни, откакто, без да съзнава, Малоан не бе поглеждал шкафа, два дни, през които го болеше и главата от мислене. Беше още по-досадно, защото мислеше непрекъснато за едно и също.

Не беше ли рисковано, дето направи толкова много покупки този следобед? Видя добре как трепна неговият баджанак и разбра, че имаше нещо наум, като подхвърли:

— Ще рече човек, че си улучил голямата печалба!

Не искаше да се обръща и към скалистия бряг, който се открояваше още по-черен в черната нощ. Никога не бе помислял, че за този куфар ще се разтревожат толкова хора. И може би го впечатляваше не толкова човекът от Скотланд Ярд, колкото старият Мичъл с държането си на господар. Това бе човек, който ако попиташе за нещо Малоан — например за адреса на някой хотел или магазин, щеше да му даде бакшиш. И стрелочникът щеше да го вземе!

Възможно ли е да нямаше вече нито стотинка? Тази мисъл ласкаеше Малоан и го притесняваше. На всичко отгоре в края на статията имаше една кратка фраза, която той бе запомнил наизуст: „Браун има жена и две деца, които живеят в Ню Хейвън и както изглежда, не знаят нищо.“

Той беше видял Браун, бе видял шлифера му, износения му костюм, кърпените обуща. Можеше да си представи къщата, издигната на скалистия бряг на Ню Хейвън, както беше неговата, върху скалите на Диеп, това бе подобна на неговата къща, само малко по-буржоазна. И пак не беше сигурен!

Даде път на трети коловоз, който му поискаха, пи чаша горещо кафе. На кея видя инспектор Молисън да говори с англичанката, която срещна следобед на улицата.

Малоан се задъхваше. Чувствуваше, че непременно трябва да направи нещо. В един миг едва не отвори шкафа и не хвърли куфара във водата.

И каква полза от това? Нищо нямаше да се промени. Ако можеше да бъде поне сигурен, че след седмица-две, когато всичко привърши, ще го намери на същото място! Само че приливите и отливите щяха да го отнесат.

Даваше си вид, че не мисли за Браун. Не искаше да мисли, нарочно се захващаше с други неща, но всъщност духом беше край колибата. Така често бе ловил риба нощем! Знаеше час по час докъде бе стигнало морето. Чуваше грохота на разбиващите се в камъните вълни, надушваше мириса на смолата, с която бе напоил плоскодънната си лодка, и беше сигурен, че Браун има вече петна от смола по дрехите си.

Жандармерията бе обикаляла из пещерите по скалистия бряг. И пак щеше да обикаля. Някой жандарм можеше пътьом да ритне с крак дървената колиба и да каже: „Кой знае дали не е вътре!“

— Те нямат право да разбият вратата! — изрече Малоан полугласно.

Но ако мъжът вътре мръднеше, дали жандармите щяха да се поколебаят? Добре ли щеше да бъде това или не? Щеше ли да проговори Браун за стрелочника?

Когато корабът от Ню Хейвън влезе в пристанището, Малоан не мислеше вече за манипулациите, които извършваше. Не виждаше нищо, освен движещите се светлини и сенки. И освен звънеца на стрелките, чуваше само неясна глъчка.

Не смееше да погледне и към своята къща, където лампата отдавна бе загасена. В колибата имаше достатъчно инструменти, за да се разбие ключалката. Ако Браун знаеше, че куфарът е у Малоан, той сигурно мислеше, че го е скрил вкъщи.

На входа на морската гара комисарят от специалния отдел наблюдаваше всеки пътник и Малоан насмалко не отиде при него. Сигурно нямаше да го осъдят много? Съдебното му досие беше съвсем чисто. Всички щяха да го защитят. Но щяха да му вземат и куфара! И щеше да си загуби мястото!

Тогава щеше да се занимава само с дреболии, като Батист — да продава риба по улиците или нещо такова. Анриет щеше да се хване пак на работа и да му натяква. Във всеки случай жена му нямаше да пропуска случай да му повтаря: „Ето какво значи да се пишеш много хитър!“

Баджанакът му ще бъде на седмото небе! Дори Ернест няма да го слуша вече!

Ако можеше да слезе за няколко минути в „Мулен Руж“, щеше да се напие. Сигурно щеше да отиде и с Камелия, за да си докаже, че е още жив и силен мъж.

Забеляза само двама жандарми, но когато бързият влак за Париж замина, видя мъждукащата светлина на джобно фенерче и разбра, че продължават проверките. Патрулът мина в подножието на стрелочния пост и снопът светлина затанцува по желязната стълба.

Само два часа по-късно светлината замъждука от другата страна на пристанището, горе на скалистия бряг, на сто метра от тях — място, което той познаваше до последното камъче.

— Един прегладнял мъж… — изръмжа той. И след малко: — На това трябва да се сложи край!

Беше му невъзможно да прекара още няколко нощи като трите последни. Не знаеше какво би направил, но щеше да направи нещо. Ако не беше тази идиотска служба, щеше веднага да тръгне към колибата, но бе немислимо да остави стрелочния пост без надзор.

Това решение го облекчи, той погледна часовника си и прекара последните три часа, чакайки, смръщил чело. Рибният пазар заработи още по тъмно.

 

 

Денят се роди ясен и студен. Колегата му пристигна с влажни ноздри и дрехи, пропити с леден въздух.

— Как е?

— Добре!

Без да се бе замислял предварително, той тръгна по търговската улица, където току-що бяха отворили вратите на една колбасарница, и купи салам, две кутии сардела и парче пастет, като се оглеждаше злобно в огледалото на стената.

На пазара съгледа кафене и подаде емайлирания си съд, като каза да го напълнят с ракия.

Беше се отпуснал. Действуваше против волята си, както се изпълнява дежурство, както се отива на погребение на съсед, на когото не си казвал и добър ден. Дори не вярваше на това, което вършеше. Не усещаше материалния свят. Ако го бяха разтърсили внезапно и се събудеше в леглото си, пак не би се учудил.

Вместо да се изкачи по стръмната пътечка, продължи долу покрай склона и не видя на върха му никаква униформа. Неговата колиба бе малко по-нататък, след първия изровен в скалата път. Трябваше да върви през големите огладени камъни и срутени скали и понеже бе сложил провизиите в джобовете си, помисли, че пастетът ще стане на каша.

В последния момент седна на един камък, трогнат внезапно от собствената си съдба, от съдбата на жена си, на дъщеря си и дори на Ернест. Къщата бе зад него, съвсем наблизо, невидима, издигната върху скалите като от игра с конструктор, и коминът й сигурно пушеше. Ернест закусваше, преди да отиде на училище. И сигурно бяха оставили Анриет да спи, тя имаше толкова рядко възможността да се наспива.

Сутрин къщата миришеше на нещо интимно, това бе мирисът на стаите, ароматът на кафето и лекият дъх на полето. Когато се връщаше, той протягаше първо ръце над огъня, после събуваше тежките си обуща, за да си сложи пантофите, които се топлеха върху капака на фурната.

Целият ден напред беше негов — първо, за да спи, с онзи сън, в който не губеше напълно съзнание и който не му пречеше да чува шумовете вкъщи и на улицата. След това имаше право да се занимава с каквото си иска, да оправя въдиците си, да боядисва лодката, да слуша радио или да разглобява будилника.

Измъкна салама от джоба си и го погледна с любопитство, сякаш бе забравил, че сам го беше купил. Морето бе гладко, едва поръбено с бяло, но в далечината напираха пенести вълни, тласкани от ветрове, духащи откъм сушата. Малоан познаваше лодките, които бавно теглеха своите драги за сен-жакови миди.

— Виж ти! Още не сме вкусили от тях тази зима — помисли той.

Беше си починал достатъчно. Не можеше да прекара целия ден на камъка.

Но действуваше все по и по-неуверено. Вече не виждаше много добре смисъла и необходимостта от това, което щеше да направи. Малко остана да се върне вкъщи, убеден, че нищо не се е случило и че животът си продължава. Наистина ли бе вече невъзможно?

Споменът за неговия баджанак, когото винаги бе мразил, го подтикна към действие. Той пъхна салама в джоба си и се изправи тежко, като човек, смазан от мускулна треска.

Може би го наблюдаваха с бинокъл. Това се случва често с рибарите, които влачат мрежи край брега. Те забелязват малка черна точка на скалистия бряг или в подножието му. Казват си: „Виж ти, Малоан отива за раци!“

Вземат бинокъла от заслона и оглеждат крайбрежието, докато чакат мрежите да се напълнят.

Имаше три рибарски лодки, плуващи в седефеното утро: две с кафяви платна и една със сини.

Малоан продължаваше да върви към колибата с онова привидно спокойствие, което прикрива страха. Защото това беше страх и нищо друго. Все едно че се канеше да предприеме трудна стъпка, да говори с големия началник на железопътната мрежа или да вземе думата на митинг.

Човек е прозорлив в такива мигове. Всичко вижда, всичко чува, раздвоява се. Той виждаше самия себе си — като в голямо огледало — как понечва да пъхне големия ключ в ключалката.

Би могъл да открехне вратата няколко сантиметра, да хвърли продуктите в колибата, да превърти пак ключа и да си отиде. Би могъл също да си тръгне, като остави отворено. Толкова възможни решения беше предвидил, че те не го интересуваха вече.

Ако правеше това или онова, то беше просто защото трябваше нещо да се прави. Нямаше значение какво и той знаеше много добре, че е твърде късно да се измъкне.

Ключът се превъртя леко, защото Малоан се грижеше за своите неща и ключалката беше смазана.

Най-напред открехна малко вратата, взря се в мрака, в който се очертаваше предната част на лодката, принадлежала преди на един рибар, ловец на трески.

Нищо не помръдваше. Нямаше ни шум, ни скърцане. Малоан не усещаше дори онзи лек трепет, който издава присъствието на живо същество.

Тогава отвори широко, светлината проникна в колибата и в същото време Малоан подуши силната миризма на човешки обор. Смръщи вежди, огледа лодката, поставена на дървени трупи. Отдясно се намираше бъчонка с катран, отляво — купчина кошове, а навсякъде, до най-скритите кътчета, бяха разпръснати разни дреболии, дъски, каси, една котва, дебело корабно въже, стари кутии.

„Не е имал много въздух!“ — помисли той.

Никога не му се бе случвало да остане в колибата със затворена врата и острата миризма го тормозеше, докато погледът му шареше непрекъснато по стените.

Без да мисли, тъй като бе дошъл за това, той измъкна салама от джоба си, постави го върху лодката, като през цялото време се взираше, за да се увери, че отникъде не се подава ни крак, ни ръка.

— Господин Браун… — каза той така, сякаш говореше на обикновен събеседник.

Прибави и двете кутии сардела към продуктите върху лодката.

— Чуйте, господин Браун… Зная, че сте тук… Колибата е моя… Ако исках да ви издам, да съм го направил още вчера…

Нададе ухо леко приведен, както щом пуснеш камък в някой тайнствен кладенец. Нищо не потрепваше, освен ехото на собствения му глас.

— Както искате. Ще видите, че идвам при вас с добри чувства. Не можах вчера, защото точно над вас, на скалата, имаше един жандарм.

Държеше канчето от син емайл в ръка и без да знае защо, не смееше да помръдне. И нареждаше сякаш научена наизуст реч, като въпреки всичко импровизираше:

— Най-важното е да се яде. Донесох салам, сардели и пастет. Чувате ли ме?

Ушите му бяха зачервени, както в детските години, когато трябваше да направи някакъв комплимент и гласът му ставаше по-дрезгав.

— Излишно е да хитрувате. Зная, че ме чувате. Ако бяхте заминали, ключалката щеше да бъде счупена или вратата открехната.

Дали не беше зад бъчвата с катран? Или зад струпаните кошове? Или под лодката? Защото под нея имаше доста място.

— Ще ви оставя тези продукти, както и едно канче с алкохол. Мисля, че е по-добре пак да затворя вратата, защото жандармите могат да претърсят наоколо и ако видят вратата отворена, ще влязат да хвърлят едно око…

Никога не бе говорил напразно. Толкова объркващо беше, че накрая почна да се ядосва.

— Чуйте ме хубаво! Нямаме време за губене. Искам да знам дали сте тук, жив или мъртъв.

Мисълта, че говори на умрял, не го накара дори да се усмихне.

— Кажете само една дума или направете някакъв шум. Няма да се опитвам да ви търся. Веднага ще си отида и утре ще ви донеса пак ядене.

Зачаках натежал поглед. Устата му започваше да се свива заплашително и той сведе леко глава, както обикновено, когато кипваше.

— Не се опитвайте да ме карате да мисля, че не знаете френски. Чух ви да говорите с Камелия.

Той почака още малко, преброи до десет, за да си наложи търпение.

— Ще броя пак до три… — каза той високо, — едно… две…

Не беше само от яд. От страх беше. Не смееше да помръдне. Казваше си, че ако претърси колибата, сигурно ще намери едно безжизнено тяло, свито в някой ъгъл като плъх, който е ял развалено жито. За миг си помисли, че миризмата… Но не! След двадесет и четири часа един труп не мирише!

— Е, добре! Отивам си…

И наистина отстъпи една крачка, изкушен да си тръгне. Зад него вратата беше отворена към блесналото в слънце море. Беше толкова просто да се отдалечи, оставяйки продуктите върху лодката.

— Тръгвам си… — повтори той.

Но не си тръгваше. Не можеше да си тръгне! Краката му сякаш бяха приковани към земята!

— Ще признаете, че не сте много любезен! Аз дойдох честно… „Но кажи нещо бе, идиот“ — се обаждаше един вътрешен глас. И пак наум той отговаряше на гласа: „Още една минута, само една минута! Ще отговори… Веднага ще си тръгна…“ — Късно ще бъде! Аз ли съм виновен?

Да, той ли бе виновен, щом не намираше сили да излезе от тази врата и да се върне в свежия и слънчев свят, който го очакваше? Погледът му шареше наоколо. Гласът му губеше своята сигурност, придобиваше умолителни нотки.

— Господин Браун, чувствувам, че ще се ядосам…

Трепереше от нерви, усещайки, че наближава крайният предел.

— За последен път броя до три. Едно… две…

Беше гледал непрекъснато пред себе си, без да помисли, че зад гърба му оставаше един още по-тъмен ъгъл. Точно в този ъгъл нещо изскърца и преди Малоан да се обърне, получи удар върху дясното рамо, удар с нещо тежко — като железен прът или чук, при това остър.

— Мръсник! — извика той, като се извърна.

Браун бе там. Или поне имаше някой, който можеше да бъде Браун и който по време на целия монолог на Малоан бе направил само едно движение, за да го докосне.

Лице, обрасло с червеникава брада. Две очи блестяха в полумрака. Адамовата ябълка подскачаше нагоре-надолу с ритъма на горещото, задавено дишане.

Ръката замахваше отново с оръжието, не беше чук, а куката за събиране на раци сред камъните и водораслите.

С инстинктивно движение Малоан хвана издигнатия пестник, изви го, докато костите не изпукаха, и изтръгна куката от пръстите, които останаха сгърчени.

Нервността му изчезна, гледаше смръщения от болка мъж, който набираше сили да скочи. Вече не мислеше нито че това е Браун, нито дори, че е човек. Знаеше само, че това живо същество щеше да се вкопчи в него, че двете тела щяха да се слеят, да се затъркалят по земята, че пръстите щяха да се мъчат да сграбчат нечие гърло, да се забият в нечие око или да извият нечий крайник.

Тогава рязко, точно, жестоко той удари. Не се прицели. Куката се заби в нещо меко, чу се хъркане.

 

 

Съществото бе още живо. Две очи все още блестяха. Една ръка пак се протягаше към Малоан.

— Ето ти! — задъха се той.

И още един удар с куката. Всеки удар отекваше различно в плътта, като онзи ден, когато бе смачкал плъх с токовете си. Стъпкал го беше десетина пъти. Плъхът не умираше лесно.

А сега един горещ дъх стигаше до него на талази, една ръка докосваше крака му, мъчейки се да го препъне.

— Ето ти. Ето!

Съществото мърдаше едва-едва. Съществото се влачеше по земята. Пръстите се отпускаха бавно. Но то направи още едно усилие и Малоан се приготви за удар.

Лицето лежеше в пръстта. Сивият костюм бе изпоцапан, разкъсан. Кръв лепнеше по косите. Тялото бе застинало в своята призрачна неподвижност и Малоан, който не издържаше повече, се хвърли на колене и застена, закрещя объркан, треперещ, потръпващ от студ:

— Простете! Кажете нещо! Простете! Не го направих нарочно… Вие знаете, че не го исках.

Не смееше да докосне мъртвия, гледаше носа, сплескан в земята.

— Господин Браун! Господин Браун! Кажете нещо… Ще извикам лекар… Ще ви излекува. Ще ви върна куфара… Ще ви помогна да избягате…

Обърна се към отворената врата и видя синята лодка, кафявата лодка, застинали сред гладката като небето морска шир.

— Господин Браун! За бога… Признайте поне, че вие започнахте пръв… Аз ви донесох за ядене и за пиене.

Надигна се на колене, взе канчето от лодката и преодолявайки за миг ужаса си, обърна тялото, което се просна по гръб.

Очите бяха отворени. Имаше рана на слепоочието, по-скоро дупка, истинска дупка, каквато може да се направи във всяка материя.

— Господин Браун!

Отвори канчето, докосна ръба до устата на англичанина и наля. Ракията потече с бълбукане, плъзна се по стиснатите зъби, по брадичката, около адамовата ябълка.

— Вие сте мъртъв… — изрече Малоан с глас на човек, който се пробужда.

Тогава се изправи, изтупа коленете си от прахта и прокара ръце по косите си, за да ги приглади назад. Трябваше му време, за да си поеме дъх. Гърдите му се повдигаха и отпускаха поривисто. Малко го болеше гърлото, може би от крещенето.

Не си спомняше да е плакал и се питаше защо клепачите му пареха.

Наведе се да вземе канчето и го пъхна в джоба си, без да се сети да изпие останалия алкохол.

Спокойствието му бе ужасяващо, спокойствие, каквото не бе изпитвал никога, спокойствие, подобно на пустотата. Движенията му бяха като на обикновен човек, но той чувствуваше, че вече не е като другите. Бе прекрачил някаква непонятна граница, без да може да каже в кой миг бе станало това.

Малко по малко лицето му възвръщаше спокойствието си и той съзнаваше това, чувствуваше, че нервите му не са така сковани, мускулите се отпускат, че кожата му е пак еластична.

Започна да подрежда. Ако кажеше това на някого, щяха да му се изсмеят. Въпреки всичко, бе точно така. Оправи първо дрехите си, после всичко около себе си. Имаше преобърнати предмети, куп разбъркани кошове, които не бе забелязал по време на боя.

Накрая погледна очите на Браун, които не можеше да остави отворени. Малоан ги затвори, без изобщо да се поколебае, когато докосваше клепачите. Каза само:

— Това е!

Пъхна салама и кутиите сардела в джоба си, обърна се за последен, път, за да се увери, че няма повече какво да прави тук. Точно щеше да излезе, когато чу един глас:

— Привет, Луи!

Той направи няколко крачки към прага и застана в рамката на вратата.

— Привет, Матилд!

— В морето ли излизаш?

— И да, и не!

Гласът му бе съвсем обикновен. Той присвиваше очи от слънцето. На двадесет метра от него минаваше Матилд, стара жена, която ловеше раци и ги продаваше в града. Тя носеше кука в ръка като тази в колибата и вървеше, превита о две под тежестта на коша, който носеше на гръб.

— Дали ще замръзне?

— Мисля, че да.

Тя отмина, а той остана на същото място, загледан в морето, с мъртвеца зад себе си. Въздухът бе толкова остър, че боцкаше кожата. Имаше източен вятър и морето, небето и скалата сякаш бяха затворени в мидена черупка, така светлеещи и дъгоцветни. Отдалече се виждаше как рибарите от синята платноходка вдигат мрежата и изсипват сен-жаковите миди в един кош.

Малоан запали лулата си и погледна за миг дима, който се издигаше право нагоре.

Нямаше вече какво да прави. От днес нататък и завинаги нямаше вече какво да прави и с лула в зъбите, с натъртено рамо, той си даде още минута-две.

„Докато си допуша лулата“ — рече си.

Предчувствуваше куп неща, но щеше да има достатъчно време да мисли. Нямаше защо да бърза. Това засягаше само него.

Една нощ в стъклената клетка, когато все още беше обикновен човек, тежък и бавен, и откъслечни мисли се нижеха в главата му, си бе представил колибата и дори как замахва да убие Браун. И ето, сега довършваше мислено историята, представяйки си тялото, което влачи към морето сред мрака.

Това го накара да свие рамене. Наистина ли нещата, които човек си представя по този начин, са свързани с действителността, с истинската, с тази, за която човек дори не подозира?

Когато бе мислил за възможността да убие Браун, той не искаше да го убива и бе сигурен, че няма да го направи, че няма да бъде изобщо способен да го направи.

Това не му попречи да убие Браун!

Би ли могъл да каже само защо не си отиде, след като остави продуктите на лодката? Кой дявол го бе накарал да дърдори, да хленчи, да заплашва, да обещава, да брои до три като хлапак, който дразни сестра си?

Никой не би могъл да отговори на този въпрос. Дори той. Но поне знаеше, че точно в това е тайната.

Лулата му бе угаснала, но той остана още малко. Чистият въздух освежаваше кожата му. Избърса със слюнка едно петънце от кръв на десния си показалец.

„Да вървим!“

Старата Матилд изкачваше на четири крака, като паяк, скалите, покрити с водорасли.

Малоан заключи вратата, камъчетата заскърцаха под краката му, после заизкачва стръмния път, изровен в скалата. Трите къщи, порозовели в светлината, с по един дялан бял камък под прозорците, димяха с комините си. Един рибарски кораб излизаше от пристанището без влекач, безшумно, като понесен от вълните.

„Те сякаш винаги се движат по-бързо в пристанището, отколкото в открито море“ — помисли си той.

И отри подметките си в стъргалото, преди да отвори вратата и да спре до порт мантото в коридора.

— Ти ли си? — попита жена му отгоре.

— Да.

— Закъсня. Щях да пратя Анриет да…

Анриет беше в кухнята, навлякла една стара рокля, обута с червени пантофи, от които се подаваха голите й глезени.

— Дай да закуся.

Не му се случваше често да говори така тихо. Остави салама и консервите на масата и забеляза, че бе забравил парчето пастет върху лодката.

— Защо си донесъл това?

— Ядеше ми се салам. Майка ти стаите ли оправя?

Изяде седем кръгчета от салама с кафето, после поиска вино и продължи да яде. Беше гладен. С всяка хапка му се струваше, че запълва някаква празнина в гърдите си.

— Какво каза вчера вуйчо ти, когато заминах?

— Той си е все същият.

— Обзалагам се, че е говорил за кожата?

— Твърди, че в нашето положение не може да се прави така, да се купува лисица на младо момиче, щом неговата жена е получила такава чак когато се е омъжила…

— Жалък тип! — каза Малоан.

Беше по-добре, че жена му бе заета горе и той остана сам с дъщеря си.

— Ще ми покажеш ли кожата! И всичко, което ти купих вчера…

Без да престава да яде, опипа лисицата, косъмът му се стори по-рядък, отколкото вечерта, и той за миг се начумери.

— Колко време се носи една такава кожа?

— Сигурно три-четири години, ако я слагаш само в неделя. Какво ти е?

— Нищо.

Нищо му нямаше. Само неволно се намръщи.

— Да ти дам ли пантофите?

— Не, трябва да излизам. Ернест на училище ли е?

— Отдавна. Ти забравяш, че е девет часът.

Той разклати синьото канче и изля останалия алкохол в една чаша.

— Това е — каза той, като избърса устните си.

— Това е какво?

— Това е всичко! И нищо! Изобщо това е! Не можеш да разбереш.

— Какво ти е тази сутрин?

— Какво мислиш, че ми е?

— Не зная. Странен си. Малко ме плашиш.

— Защо да те плаша?

Беше се изправил с гръб към огъня и ръце на гърба, както обикновено. Кожата лежеше на масата като звяр, до мръсните чинии и до синия шлифер, който миришеше на каучук.

— А, да. Вуйчо Виктор каза още, че тези шлифери са вредни, защото задушавали тялото.

Топлината го отпускаше. Усещаше, че става ленив и се стегна, преди да е станало късно.

— Дай ми фуражката. Не, не новата. Старата е още добра.

Спря се долу на стълбата, чу жена си да мете, докосна перилото, после се отказа.

— Здравей, Жан! — извика той.

— Няма ли да лягаш?

— Не сега.

— Ако видиш колбасаря, кажи му, че…

— Няма нужда. Аз донесох салам.

Обърна се към дъщеря си, целуна я крадешком, както обикновено — между бузата и косата.

— До скоро виждане! — каза тя.

И без да отвърне, той отвори вратата, затвори я след себе си и прекрачи прага от син камък.