Жорж Сименон
Мъжът от Лондон (3)

III

Когато на другата сутрин той влезе в кухнята, по-тътрил крака, жена му нямаше нужда да го поглежда, за да рече:

— Виждаш ли, че си хванал грип? Не бях ли права?

Тя съвсем не беше права, понеже той нямаше грип, но с възклицанието си доказа на Малоан, че има болнав вид. Вярно, жена му притежаваше особен нюх да подушва, когато нещо не е в ред, най-вече за срамните и порочни неща или просто за досадните. Тя първа откриваше пъпка по лицето на някого или отгатваше лъжите на Ернест.

— Не яж много! Ще ти приготвя един грог.

Обикновено като се върнеше, той ядеше притоплено месо с картофи, но този път дори не седна на мястото си и след като хвърли свъсен поглед наоколо, тръгна към стълбището.

Никога не бе се чувствувал толкова уморен. Беше нещо по-лошо от умора, тялото го болеше, главата му се пръскаше, очите му пареха. И освен това така му се гадеше, както след някое от лошите му пиянства.

— Остави ме на спокойствие! — заповяда той на жена си, която бе понечила да тръгне след него по стълбите.

Не искаше да я гледа как обикаля край леглото му, как сипе наставления и хленчи.

— Няма ли да пиеш грог?

Вместо отговор, той затръшна вратата с ритник. Сирената за мъгла пронизваше ушите му. Стаята бе студена. Захвърли едната обувка наляво, другата надясно, панталона върху облегалката на стола и за миг остана по риза, загледан в краката си.

Пак ли щеше да мисли? Не му ли стигаше цялата нощ? Дебнешком, като че бе замислил нещо, отиде бос до прозореца, отвори го рязко и дървото изскърца.

Всичко тънеше в мъгла, но тя не попречи на Малоан, чиято половина се подаде от прозореца като дявол от кутия, да забележи мъжа на петдесет метра от къщата.

Доволен бе, че го уплаши. Защото не се съмняваше, че го е стреснал, като отвори изведнъж прозореца и се подаде до кръста навън. Беше точно така, защото, без да се обръща, англичанинът се спусна по стръмнината към града…

Малоан си легна, като си говореше сам, както в кабината:

— Трябва да спя, иначе няма да издържа на напрежението.

Каква нощ бе прекарал само! Нищо трагично не беше се случило, нищо, което си заслужава да бъде разказано. Миналата нощ бе хиляди пъти по-драматична, щом един човек бе убит на няколко метра от Малоан, но въпреки това не го впечатли толкова.

Може би се дължеше на факта, че сега той познаваше убиеца? Нямаше да говори с него, разбира се! Не знаеше нито името му, нито професията му, нито защо беше убил, нито дали е откраднал или изфабрикувал парите. Съвсем нищичко не знаеше, но познаваше мъжа!

До такава степен, че лицето му бе станало вече по-близко и от лицето на баджанака му, когото от петнадесет години виждаше всеки месец.

До полунощ кейовете бяха съвсем пусти и пристигането на кораба от Ню Хейвън стана както обикновено, по-скоро тихо, защото имаше твърде малко пътници. По това време нощта беше все още ясна, но сякаш корабът носеше мъглата със себе си, защото тя започна да се стеле по водата, после бавно се издигна, побеляла от луната.

Тъй като нямаше какво да прави, Малоан бе натъпкал така печката, че плочата се нажежи до червено и стана нужда да отваря прозореца. Той правеше често това, защото щом всички прозорци бяха затворени, имаше чувството, че е глух. С открехнати прозорци чуваше и най-малките шумове и ги разпознаваше до един. Дори без да им обръща внимание, си казваше:

— Я виж! „Франсет“ излиза от пристанището. Ще имат хубаво време за риболов…

Или:

— Господин Бабю се прибира с колата си.

Иначе не го познаваше. Той бе наемател на кораб, който често ходеше до Хавър и се завръщаше с кола. Понеже къщата му беше близо до морската гара, Малоан чуваше мотора и това бе всичко.

Разтоварваха солена риба в задната част на английския кораб, но скърцането на рудана не му пречеше да долавя и други, по-слаби и по-далечни звуци, така че към един часа Малоан чу как се плиска водата от другата страна на пристана, там, където Батист оставяше лодката си.

Веднага разбра. Запита се само дали Батист е на борда с непознатия, или не. Когато лодката стигна до средата на пристанището, сред все още прозрачната мъгла, стана съвсем ясно, че в нея има само един човек и това бе англичанинът.

Не беше моряк, защото не умееше да я управлява. Тъй като имаше само едно гребло, сигурно му беше много трудно, най-вече защото се мъчеше да не вдига шум. Натискаше веслото отдясно, после отляво и макар да внимаваше много, то току се удряше в борда. Лодката не се движеше право напред. Странно беше да наблюдаваш така в мъглата един човек с мека шапка, който се мъчи да управлява тежката лодка.

Отначало Малоан гледаше с любопитство, но постепенно натрапчивото чувство го завладя и не му позволи да откъсне очи, да вижда или да чува нещо друго. И докато мъглата се сгъстяваше и човекът и лодката се превръщаха на моменти в смътен силует, той ги виждаше, виждаше преди всичко лицето на англичанина, и то с най-малките подробности.

Толкова ясно не би могъл да си представи дори чертите на своя баджанак, дори на жена си, без нещо застинало, неясно, без някаква празнота.

Лодката напредваше на тласъци и Малоан беше сигурен, че мъжът с острия нос гледа водата с тъжните си очи, едновременно с тревога и примирение. Когато сянката се изправяше, той знаеше, че онзи наблюдава клетката, увиснала в небето като венециански фенер.

Лодката стигна до мястото, където бе паднал куфарът, веслото бе прибрано и мъжът се изправи, залитащ и неловък от люлеенето.

Малоан отгатна всеки жест, въжето, което англичанинът оправяше, после куката, която се удряше в борда при спускането и падна във водата.

Първият звук на корабната сирена отекна в края на вълнолома, а десет минути по-късно мъглата нахлу и в най-скритите ъгли, като затули дори осветената врата на „Мулен Руж“.

Малоан би могъл да използва това, за да помисли за нещо друго, да почете вестник или да дремне в ъгъла до огъня.

Но остана прав до прозореца, притаил дъх, за да не изпусне нито звук, мръщейки чело, когато скърцането на рудана заглушаваше плясъка на вълните.

От птичи поглед мъжът бе на петнадесет метра от него. Той нямаше представа от ритмичността на морските приливи и не мислеше за отлива, който го носеше бавно към открито море.

Само хвърляше тук-там куката във водата, но като се огледаше, виждаше, че не е вече на същото място, а по едно време се блъсна дори във влекача на флота. Батист, Малоан или който и да е щеше да удържи лодката на място, с гребло в едната ръка и кука в другата.

Мъглата беше бяла и студена като лед, ще кажеш, че е твърда и Малоан на няколко пъти щеше да се закашля. Какво би станало тогава? Мъжът щеше да вдигне глава, защото в мъглата звуците изглеждат много по-близки, отколкото са в действителност. Може би щеше да изпусне въжето и да изгуби куката? Кой знае? В паниката и веслото можеше да му се изплъзне и да бъде отнесено бавно към вълноломите.

Щеше ли да има смелостта да извика?

Не смееше да застане прав от страх да не загуби равновесие. Седнал не можеше да действува свободно и търсеше по-удобно положение.

Ядосан, Малоан даде път на една композиция вагони и пак зае мястото си до стъклото.

Не помисли нито за миг за мъртвия, който не го интересуваше или по-скоро нямаше нищо общо с неговите грижи. Той дори не го беше видял! Забелязал бе едно пардесю, една шапка. Някаква фигура се бе олюляла в края на кея.

Впрочем мъртвият нямаше повече нужда от куфара, щом беше мъртъв.

Колкото до клоуна, той сигурно имаше страшна нужда от него! Това дори бе невероятно. Защото в крайна сметка той всъщност бе извършил престъпление — на това същото място, миналата нощ! Не знаеше дали не са намерили трупа, дали някой не бе видял сцената и не бе съобщил.

Невъзможно бе да не мисли за това и въпреки всичко, вместо да напусне Диеп с първия влак или кораб, той остана тук, бродейки като човек, който се терзае.

Той се терзаеше още сутринта, когато гледаше със завист как лодката на Батист се движи из пристанището. От този момент Малоан бе сигурен, че той ще се върне, но въпреки това тръпки го полазваха по гърба, докато англичанинът се бъхтеше сред влажната тъмнина. Знаеше ли поне да плува?

„Трябва ли да се инати толкова!“

Малоан би могъл да му се изсмее или най-малко да се усмихне, тъй като парите бяха в шкафа. Но тъкмо обратно, това го мъчеше. Той се тревожеше, като чуваше как клоунът търси из водата с тази смешна кука. Хубаво щеше да се подреди, ако вместо куфара, закачеше трупа!

А може би нямаше пари да напусне Диеп? Дали те не бяха предназначени за някой друг?

Бе първата нощ, в която Малоан забрави да пуши лулата си. Чу гласове откъм „Мулен Руж“, разпозна гласа на Камелия. Затваряха вратите. Ролетката издрънча. Последни заглъхнаха стъпките на сервитьора, който живееше от другата страна на пристана, недалеч от дома на Малоан.

Непоносимо е да слушаш с часове как някой плъх чопли дървото. Камо ли да слушаш човек, който чопли нещо във водата в такава мъгла! И да знаеш, че е безполезно, че нищо няма да намери! И да си представяш смешния му нос, изострен от отчаяние!

Малоан би могъл да си каже, че така му се пада, но сега не мислеше за това и на моменти дори се задъхваше от нетърпение.

По едно време извади ключа от джоба си, отвори шкафа и постави куфара на масата. Той беше сух, със следи от влагата, които напомняха контурите на географска карта. Върху банкнотите имаше същите жълтеникави очертания. А честите удари на веслото не преставаха да се чуват.

Не можеше ли просто да извика:

— Хей! Човече… Дръж!

И да му хвърли шепа банкноти, да си уреди сметките?

„Невъзможно е!“ — въздъхна Малоан, като затвори отново куфара и едва не забрави ключа на масата. Когато се усети, пребледня, разбрал изведнъж какво можеше да изгуби от едно забравяне, от една случайност, една разсеяност. Колегата му щеше да намери ключа. Щеше да си каже: „Я гледай! Малоановата ракия може да е по-силна от моята…“

Малоан бе правил вече този номер, пиеше от бутилките на колегите и доливаше същото количество вода.

Като си помисли за вода, Малоан си представи ръцете на мъжа, които бъркаха в морето и които сигурно бяха почервенели от студ. Освен това англичанинът не бе свикнал на физическо натоварване, въпреки че бе нанесъл такъв удар с юмрук.

Дали беше дошъл от Лондон с намерението да удави приятеля си? Или се бяха скарали, докато пиеха в „Мулен Руж“?

Най-дразнещ бе шумът от куката, която падаше във водата всеки две-три минути. В края на краищата това значеше стотици пъти един и същ плисък! И отгоре на всичко сирената, която също виеше ритмично, по-мощна от всичко, способна да заглуши целия град, в сравнение с която скърцането на рудана беше просто лека музика.

В четири часа сутринта Малоан беше готов да даде половината от банкнотите, само и само да види как лодката се маха. Въпреки това, когато в четири и четвърт чу ударите на веслото и разбра, че „Божия милост“ прекосява пристанището, почувствува една празнота, обзе го мъчително чувство.

И дума не можеше да става вече за гледане. Дори носовата част на английския кораб беше само една сянка в мъглата. И единствено звуците говореха, като дрънченето на веригата, когато мъжът завързваше лодката, после стъпките му по кея, по железния мост, отново по кея. Малоан каза:

— Идва!

За да се върне в града, англичанинът трябваше да завие на ъгъла на кафене „Швейцария“ и в такъв случай шумът щеше да заглъхне. Но той се приближаваше, стигна до подножието на желязната кула.

Малоан седна от предпазливост. Мислеше си, че щом клетката е осветена, мъжът можеше да забележи силуета му и да се прицели с револвер.

Едва се бе настанил до масата, покрита с разкъсана попивателна хартия, когато стълбата се раздруса. Някой се бе хванал за нея. Бе стъпил на първото стъпало.

Той стаи дъх. Нямаше оръжие. Впрочем за нищо на света не би стрелял по мъжа от Лондон. Не знаеше защо, но беше така.

„Ако не се качи, ще дам петстотин франка на църквата!“ — реши той.

Църквата бе издигната на върха на стръмния бряг, недалеч от неговия дом, и моряшките жени ходеха там да се молят, когато корабите не се завръщаха.

„Ще ги дам, когато обменя банкнотите“ — поправи се той, като се сети, че не би могъл да отдели петстотин франка от парите за вкъщи, без да събуди подозрението на жена си.

Долу англичанинът се колебаеше. Нормално беше. Може би му бяха казали, че човекът, когото бе срещал три пъти през деня, беше нощният стрелочник. А може и да беше проследил Малоан?

Беше ли се досетил, че куфарът е изваден?

Бяха двамата, съвсем близо един до друг, разтревожени за едно и също нещо, и никой не знаеше какво мисли и знае другият.

„Ако дойде, ще му върна куфара.“

Мъжът бе изкачил две стъпала.

„Ще ми даде една част за труда…“

Малоан би извикал. Но беше силен. Четири-пет пъти му се бе случвало да се бие в кафенето без най-малкото колебание.

Ужасното беше, че непрекъснато си представяше мършавата и зловеща глава на клоуна, която можеше да се появи всеки миг горе на стълбата.

Не! Отказа се. Тръгваше си. Чакълът скърцаше под подметките му. Нима се боеше повече, отколкото Малоан? Или се уплаши от звънеца, който съобщаваше за вагоните? Стрелочникът натисна шумно лостовете и задействува отдалеч преместването на релсите с такова удоволствие, каквото тези движения никога не бяха му доставяли.

Кафенетата на рибния пазар вече светеха. Нощта преваляше. Най-много още час щеше да бъде тъмно, час, през който Малоан нямаше да знае нищо за своя непознат, който беше изчезнал, беше се стопил в мъглата, която ставаше все по-млечна. Вече се чуваха само познатите шумове от пристанището и града.

Впрочем, за да минава по-бързо времето, той гледаше два рибарски кораба, които се прибираха, без да имат никаква видимост, и едва напредваха, надули всичките си сирени. Когато поеха между вълноломите, се чуваше дори гласът на дежурните, надвесени над носа.

Малоан натъпка първата си лула и си наля чаша силна ракия, точно от ракията на колегата си, който бе оставил бутилката до печката, както Малоан щеше да остави ключа си.

Денят набираше скорост. Защото отсега нататък това бе един механизъм, в който нямаше място за нищо непредвидено: звънецът на пазара, впрегнатите каруци, камионетките, препълнените кошове, чието поскърцване на ракитата бе така познато, хорската глъч и мокрите риби, падащи направо на плочите.

Трябваше да се даде път и на влака с прясна риба и когато Малоан зареди печката за последен път, вече бе съмнало, но не се виждаше по-добре, отколкото през нощта, толкова гъста бе мъглата. Минаваха автомобили със запалени фарове. Прозорците на къщите светваха — все същите, на същите хора, които ставаха рано.

— Как е? — попита колегата, като отваряше вратата.

— Добре! — отвърна той, като забрави, че предната вечер бяха сърдити.

Погледна шкафа си, увери се, че ключът е в джоба му и слезе по стълбата, чиито железни пръчки бяха потънали в студената мъгла.

Едва бе пресякъл морската гара, когато забеляза мъжа пред себе си в края на тротоара, с измокрен шлифер, смачкана шапка и ръце в джобовете. Мъжът го гледаше. Чакаше. И сигурно щеше да направи две крачки и да го заговори.

Малоан не би избягал. Не би направил нищо в своя защита. Предварително се бе примирил. Щеше да слуша, да прави каквото му кажеха, щеше дори да отиде и да вземе куфара от кабината. Не личеше ли това по поведението му?

Да, но въпреки всичко мъжът не помръдна, не го заговори, с трескави очи, стиснати от студ ноздри и разкривена уста той гледаше минаващия стрелочник.

Малоан се спъна. Спъната бе и крачката му. Очакваше да получи удар отзад или нещо подобно. Зави наляво, защото толкова бе свикнал с това, че можеше да го стори и със затворени очи. Не се осмели да се обърне, но почти с облекчение дочу зад себе си стъпките на мъжа.

Таксиметровите шофьори бяха на поста си. Един полицай се разхождаше по тротоара.

Нищо не можеха да му сторят. Беше в безопасност!

Когато нагази сред отпадъците от риба, разбра, че пресича пазарището, но не виждаше нищо, поне нищо конкретно, защото мъглата беше не само около него, но и в главата му.

Мъжът го следваше, мъжът изкачваше стръмната, пътека, и ето, жена му вече казваше съвсем сериозно: „Виждаш ли, че си хванал грип!“

Един хубав грип беше работа само за нея, една възможност да вари чайове, да се чумери още повече и да тормози малкия, без защитата на бащата. Той беше премалял, капнал, грохнал от умора и въпреки това трябваше на всяка цена да мисли.

Да мисли не като жена си, която от три дни напираше или да купува тенджера, или да го занимава с уроците по цигулка на Ернест, цигулка, за която се говореше повече от година вкъщи и у баджанака.

Да мисли! Мъжът сигурно си бе отишъл, но можеше и да обикаля край къщата. Той знаеше, че Малоан знае. Във всеки случай Малоан можеше да знае.

Много късно беше да носи куфара в полицията. Но дори и да не беше много късно, Малоан би се решил на това само по принуда.

Какво щеше да стане, ако мъжът се застоеше в Диеп? Щеше ли да продължава да наднича с клоунската си глава от всеки ъгъл на улицата?

Малоан стана и за втори път отвори прозореца, пак така внезапно, но видя само жената на един рибар — точно жената на Батист, — която продаваше риба от врата на врата. Видя отгоре как жена му купуваше херинги след дълги пазарлъци. Пак херинги!

След като поспа малко, той вече долавяше през мъглата жълтеникавия диск на слънцето.

Вчера по същото време, противно на навика си, Малоан беше навън. Може би защото бе изключение, той пазеше приятен спомен от тази разходка, особено от изпитите чашки в кафене „Швейцария“, което не беше пивница, а най-хубавото кафене в града.

Навън сред шума, сред тълпата и движението се мисли по-добре. Човек не прави капитал от дребните неща. Той се облече и като го чу, жена му дотича веднага, както и очакваше.

— Надявам се, че няма да излизаш?

Много искаше да избегне всякакви сцени, но беше невъзможно.

— Остави ме на мира!

— А после ще дойдеш да ми охкаш, че си болен! И пак аз трябва да се грижа…

Не е ли странно, че може да живееш двайсет и две години с една жена, да имаш деца от нея, да делите парите и в края на краищата да си останете чужди? Тя беше виновна, защото не разбираше нищо и непрекъснато мрънкаше. Не признаваше дори, че в дните, когато ходеше да играе на кегли, той можеше да се прибере малко пийнал и никога не го питаше дали е спечелил, нещо повече — само тя не знаеше, че той е най-добрият играч в Диеп!

— Казвам ти, Луи!

— Стига вече!

Сега малко посвикна, но в началото за подобна приказка плачеше три дни поред.

— Аз отговарям за семейството, нали? — каза й той право в очите. — Аз съм този, който работи! Аз ви храня! А ако утре ти кажа, че сме богати? А? Ако утре ти покажа стотици хиляди?

Предизвикваше я. И тя започна да отстъпва, не защото бе смаяна, а защото искаше да прекрати сцената. Но той искаше точно обратното.

— Да не би да съм неспособен? Точно това си мислиш, нали? Само твоят зет е умен, защото е банков чиновник! Почакай! Аз самият ще му дам пари за влагане…

За момента това го облекчи и той облече най-хубавия си костюм от дебело синьо сукно, каквито носеха рибарите в неделя.

— Забрави си носната кърпа — каза тя.

— Аз не забравям никога нищо, по-добре запомни това веднъж завинаги!

Не можа да не се усмихне пред огледалото и като сви рамене, излезе. Пред къщата имаше само една площадка за тротоар, защото още нямаше истинска улица, внимаваше да не стъпва в локвите с чистите си обувки. На върха на стръмната пътека срещна Ернест, който се връщаше от училище, и го целуна по студената буза.

— Побързай! Майка ти чака.

Най-после се спусна към пристанището, като си повтаряше, че трябва да мисли. От време на време се оглеждаше изненадан и обезпокоен, че не вижда мъжа.