Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (8)

VIII
Един библиофил

Физиономията на Мегре постепенно се измени, той стана безразличен, унил, примирен като болен, който умира от скука.

Може би поради това се промени и атмосферата в стаята. С разхвърляното легло, което бяха преместили на по-светло, с четириъгълника на мястото, където се намираше по-рано, с лекарствата върху нощното шкафче и захвърлената шапка на госпожа Мегре, тя бе загубила привлекателността си.

Сякаш случайно госпожа Мегре тъкмо бе запалила спиртника, за да свари чай от билки.

Всичко това, погледнато така, бе малко обезсърчително. На вратата се почука няколко пъти кратко и отсечено. Госпожа Мегре отиде да посрещне прокурора и след като се поклони, той й поднесе най-естествено бастунчето и шапката си и се запъти към леглото.

— Добър вечер, комисаре.

Не беше много смутен. Приличаше по-скоро на човек, който е набрал сили, за да изпълни поредното задължение.

— Добър вечер, господин прокурор. Седнете, моля…

И за първи път Мегре видя усмивка върху смръщеното лице на господин Дюурсо. Леко присвиване на устните. И то беше подготвено.

— Заради вас почувствувах нещо като угризение… Учудва ли ви? Да, яд ме беше на себе си, че си позволих да бъда малко по-строг към вас… Наистина държанието ви понякога е доста дразнещо…

Бе седнал с длани върху бедрата, леко приведен напред, и Мегре го гледаше право в лицето с широко отворени, съвсем безизразни очи.

— Накратко, реших да ви поставя в течение на…

Естествено комисарят слушаше. Но не би могъл да повтори нито една негова думичка. Защото всъщност го изучаваше подробно, черта по черта, както физически, така и като психика.

Светъл тен, прекалено светъл, който сивите коси и мустаците подчертаваха… Господин Дюурсо нямаше болен черен дроб… Нямаше високо кръвно, не страдаше от подагра…

За каква ли болест бе уязвим? Защото човек не стига до шейсет и пет години, без да има слабо място.

„Артериосклероза!“ — отговори си Мегре.

И се втренчи в слабите пръсти, в ръцете с нежна кожа, но с изпъкнали, твърди като стъкло вени.

Дребен, сух човечец, нервен, избухлив!

„А психически кое бе слабото му място, неговият порок?“

Защото имаше такъв. Чувствуваше се. Под цялото му достойнство имаше нещо мътно, изплъзващо се, срамно…

Той говореше:

— … след два-три дни най-късно разследването ще приключи… Защото фактите говорят сами… Как Самюел е избягнал смъртта и е погребал друг на свое място, това засяга алжирската прокуратура, ако иска да се рови в тази стара история… Според мен дори няма да стане въпрос за това…

Имаше моменти, в които гласът му се снижаваше. Това бе, когато търсеше погледа на Мегре и срещнеше само пустотата в очите му. Тогава се питаше дали комисарят го слуша, дали не трябваше да приеме тази пустота като връх на иронията.

Правеше усилие, гласът му укрепваше.

— И все в същия дух, този Самюел, който сигурно не е бил съвсем нормален още там, пристига във Франция, крие се известно време къде ли не и скоро съвсем полудява… Това се случва често, доктор Риво ще потвърди… Започва да върши престъпления… Във влака мисли, че сте по дирите му… Стреля по вас и полудявайки все повече и повече, накрая се самоубива…

И с твърде непринуден жест прокурорът добавя:

— Забележете, че не отдавам никакво значение на липсата на револвера при трупа… Съдебните анали предлагат стотици примери от този род… Някой скитник може да е минал оттам или някое дете… И това ще се научи след десет-двайсет години… Най-важното е, че изстрелът е бил даден отблизо и аутопсията потвърждава това… Ето с няколко думи…

А Мегре се питаше: „Какъв ли порок има?“

Не е алкохолът. Не е комарът. И интересно — комисарят бе изкушен да каже, че не са и жените.

Скъперничеството? Това вече беше по-приемливо. По-лесно можеше да си представи как господин Дюурсо, залостил всички врати, отваря желязната си каса и подрежда на масата пачки с банкноти и малки торбички злато…

И накрая, той имаше по-скоро вид на самотник. А хазартът е групов порок. Любовта също. Алкохолът почти винаги…

— Господин Дюурсо, вие ходили ли сте в Алжир?

— Аз?

Когато някой отговаря по този начин, в девет десети от случаите иска да спечели време.

— Защо ме питате? Имам ли вид на колониалист? Не, не съм ходил никога в Алжир, нито в Мароко. Най-дългото ми пътешествие бе, когато отидох да видя фиордите в Норвегия. Беше през 1923.

— Да… Не зная наистина защо ви зададох този въпрос… Не можете да си представите как ме омаломощи тази загуба на кръв.

Още един стар трик на Мегре — да минава от една тема на друга и да заговорва изведнъж за неща, които нямат никаква връзка с разговора.

Събеседникът, който се страхува от клопки, се опитва да отгатне някакво скрито намерение там, където го няма. Той си напряга мозъка, изнервя се, изморява се и накрая губи нишката на собствените си мисли.

— Казвах го и на доктора. Впрочем кой готви у тях?

— Но…

Мегре не му даде възможност да отговори.

— Ако е някоя от сестрите, то сигурно не е Франсоаз. Нейното място е по-скоро зад волана на някоя луксозна кола, отколкото да готви рагу… Ще бъдете ли така добър да ми подадете чашата с вода?

И Мегре, надигнал се на лакът, започва да пие, но така неловко, че изпуща чашата с вода върху крака на господин Дюурсо.

— Извинете! Колко глупаво! Жена ми ще ви избърше веднага. Добре че от това не става леке…

Другият беше бесен. Водата, която бе пропила в панталона, сигурно се стичаше по прасеца му.

— Не се безпокойте, госпожо… Както каза мъжът ви, дори не става леке… Значи няма никакво значение…

В думите му имаше ирония.

Приказките на Мегре и като връх на всичко този малък инцидент го бяха накарали да загуби престорено доброто си настроение, което бе демонстрирал в началото. Беше се изправил. Спомняше си, че трябваше да каже още някои неща.

Но сега играеше лошо своята роля, като постигаше само една съмнителна сърдечност.

— А вие, комисаре, какви са вашите намерения?

— Все същите.

— Тоест?

— Да хвана убиеца, разбира се. И после, бога ми, ако ми остане още малко време, да отида най-сетне да видя тази Рибодиер, където би трябвало да се намирам от десетина дни.

Господин Дюурсо беше пребледнял от гняв и възмущение. Как? Той си бе направил труда да направи това посещение, да разкаже всичко, което разказа, почти да ухажва Мегре!

И на всичко отгоре му изливат чаша вода върху краката — а прокурорът бе убеден, че Мегре го направи нарочно! — и му заявяват съвсем спокойно:

„Ще хвана убиеца!“

И това го казват на него, съдията, точно в момента, когато идва да потвърди, че няма вече убиец! Не приличаше ли това на заплаха? Трябваше ли още веднъж да си тръгне, затръшвайки вратите?

Все пак господин Дюурсо успя да се усмихне.

— Упорит сте, комисаре.

— Нали знаете, когато човек лежи по цял ден и е без работа… Нямате ли случайно да ми дадете някоя книга?

Още един сондаж. Мегре долови, че погледът на събеседника му стана още по-неспокоен…

— Ще ви изпратя…

— Нещо по-весело, нали?

— Време е да си ходя…

— Жена ми ще ви донесе шапката и бастуна. Вкъщи ли вечеряте?

И подаде ръка на прокурора, който не посмя да не я поеме. Когато вратата се затвори, Мегре остана неподвижен, с поглед, впит в тавана, и жена му започна:

— Мислиш, че…

— Розали работи ли още в хотела?

— Мисля, че я срещнах по стълбите.

— Трябва да отидеш и да я доведеш.

— Хората пак ще кажат…

— Няма значение!

Докато чакаше, Мегре си повтаряше:

„Дюурсо се бои. Боеше се още от началото. Страх да не открият убиеца и да не проникнат в частния му живот. Риво също се бои. Госпожа Риво се бои…“

Оставаше да се установи каква връзка можеха да имат тези хора със Самюел, търговец на бедни дяволи от Централна Европа и специалист по фалшиви документи.

Прокурорът не беше евреин. Риво — може би, но не е сигурно.

Вратата се отвори. Влезе Розали, следвана от госпожа Мегре, като бършеше едрите си червени ръце в платнената престилка.

— Господинът ме е викал?

— Да, малката… Влезте… Седнете тук…

— Ние нямаме право да сядаме в стаите.

Тонът й бе твърде красноречив. Това не беше вече непосредственото и бъбриво момиче от предните дни. Сигурно бяха я мъмрили и стреснали с някакви заплахи може би.

— Исках да ви помоля за едно просто обяснение. Никога ли не сте работили при прокурора?

— Работила съм две години там.

— Точно така си мислех и аз. Като готвачка? Или като камериерка?

— Той няма нужда от камериерка, нали е мъж.

— Разбира се… В такъв случай сте вършили едрата работа… Чистили сте паркета, бърсали сте прахта…

— Домакинствувах, това е.

— Точно така. И сте имали възможност да узнавате малките тайни на къщата. Колко години има оттогава?

— Една година, откакто напуснах къщата.

— С други думи вие сте били хубаво момиче, както и сега… Да, разбира се…

Мегре не се смееше. Той притежаваше редкия талант да казва тези неща с възхитителна убедителност. Впрочем Розали не беше грозна. Имаше пищни форми, които сигурно бяха привличали вече доста любопитни ръце.

— Идваше ли прокурорът да ви гледа, когато работите?

— Само това липсваше. Направо щях да го зарежа сред бъркотията от кофи и парцали.

Едно нещо успокояваше Розали: когато гледаше как госпожа Мегре се занимава с дребните работи по домакинството. Тя наблюдаваше почти само нея и понякога не можеше да се въздържи да не каже:

— Ще ви донеса една малка четка… Имаме долу… С метлата е много изморително…

— Прокурорът приемаше ли много жени?

— Не зная.

— Хайде! Розали, говорете ми по-учтиво! Вие сте не само хубаво, но и добро момиче и си спомняте, че само аз ви защитих онзи ден, когато всички подмятаха…

— И все пак няма да има никаква полза.

— От кое?

— Ако говоря. Първо, Алберт — годеникът ми — ще си провали бъдещето, защото иска да работи в администрацията… После, ще ме затворят като луда… Само защото сънувам всяка нощ и разказвам сънищата си…

Тя се разпалваше. Оставаше само да я подтикне малко.

— Говорехте за скандал…

— Да беше само това.

— Казахте ми значи, че господин Дюурсо не приема жени. Но той ходи много често в Бордо…

— Това не ме засяга.

— Тогава скандалът…

— Всеки може да ви го каже… Защото се разбра… Има две години оттогава… На пощата пристигна един пакет, малък препоръчан пакет от Париж… Но когато разносвачът понечил да го вземе, забелязал, че етикетът се е отлепил… Не можеше да се разбере за кого е… Нямаше име на изпращача…

Осем дни чакаха, преди да го отворят, защото се надяваха, че някой ще дойде и ще си го поиска… И знаете ли какво намериха?

Фотографии! Но не като другите… Само голи жени… И не само жени… Двойки…

Тогава два-три дни се питаха кой получава такива неща в Бержерак… Пощенският служител дори повика комисаря…

Добре, но един ден виждат, че пристига друг подобен пакет, обвит в същата хартия… Етикетът бе от същия вид като този, който се бе отлепил, и колетът бе адресиран до господин Дюурсо! Това е!

Мегре изобщо не се учуди. Нали преди малко бе стигнал до заключението: някакъв порок на самотник.

Не за да брои парите си се затваряше вечер в тъмния си кабинет на първия етаж старецът. А за да се наслаждава на снимките и без съмнение на някои леки книжки.

— Чуйте, Розали. Обещавам да не казвам на никого за вас. Но признайте, че щом узнахте за това, което току-що казахте, вие надзърнахте в библиотеките…

— Кой ви го каза? Първо в онази долу, която е с решетка и винаги е затворена… Само веднъж намерих там един ключ…

— И какво видяхте?

— Вие много добре го знаете. Дори няколко нощи сънувах кошмари и повече от месец не исках да се докосна до Алберт…

Хм! Нейните отношения с русия годеник се уточняваха.

— Дебели книги, нали? На хубава хартия, с гравюри…

— Да… И други… Неща, които човек не може да си представи…

Това ли беше цялата тайна на господин Дюурсо? В такъв случай беше жалко. Един беден човечец, ерген, съвсем самотен в Бержерак, където не можеш да се усмихнеш на жена, без това да предизвика скандал.

И за да се утеши, той става своего рода библиофил, колекционирайки любовни щампи, еротични фотографии и книги, които в каталозите любезно се наричат „произведения за познавачи“…

И се боеше…

Само че тази страст нямаше никаква връзка с двете убити жени и още по-малко със Самюел.

Освен ако Самюел не го е снабдявал със снимките? Да? Не? Мегре се колебаеше. Розали пристъпваше от крак на крак зачервена, учудена от себе си, че е казала толкова много.

— Ако жена ви не беше тук, никога не бих посмяла…

— Доктор Риво идваше ли често при господин Дюурсо?

— Почти никога. Той телефонираше.

— И никой от семейството му?

— С изключение на госпожица Франсоаз, която му беше секретарка.

— На прокурора?

— Да. Беше донесла дори малка пишеща машина, която се затваряше в кутия.

— Тя занимаваше ли се със съдебни дела?

— Не зная с какво се занимаваше, но това бе допълнителна работа, която тя вършеше в малкото бюро, отделено от библиотеката с тапицирана стена… От зелен плюш…

— И… — започна Мегре.

— Не съм казала нищо. Нищо не съм видяла.

— Колко продължи това?

— Шест месеца… После госпожицата отиде при майка си в Париж или Бордо, не зная точно…

— С две думи, господин Дюурсо никога не ви е ухажвал?

— Щеше да си изпати хубаво.

— И вие нищо не знаете! Благодаря ви. Обещавам ви, че няма да бъдете обезпокоявана и че вашият годеник няма да узнае за идването ви тук тази вечер.

Когато тя излезе, госпожа Мегре затвори вратата и въздъхна:

— Ако и това не е жалко! Хора интелигентни, с подобно положение…

Госпожа Мегре се учудваше винаги когато откриеше нещо некрасиво. Тя не допускаше дори възможността за съществуването на инстинкти, по-смущаващи от нейните инстинкти на добра съпруга, която съжалява, че няма деца.

— Мислиш ли, че това момиче не прекалява? Ако питаш мен, тя гледа да се представи за по-интересна. Би разказвала какво ли не, ако има кой да я слуша. Сега вече се хващам на бас, че никога не е била нападана…

— Аз също.

— Като балдъзата на доктора… Тя не е силна… С една ръка биха я съборили… И да успее да се измъкне от един мъж…

— Имаш право.

— Нещо повече. Мисля, че ако продължава така, след осем дена няма да знаем кое е истина и кое лъжа. Тези историйки развиват фантазията. Сутрин хората разказват като истински истории, които са си мислили вечер на заспиване… Ето и господин Дюурсо вече е станал долен господин… Утре ще ти кажат, че полицейският комисар изневерява на жена си и че… Ами ти! Какво могат да кажат за теб? Защото няма някаква причина да не заговорят… Ще трябва някой ден да им покажа брачното свидетелство, ако не искам да мина за твоя любовница…

Мегре я гледаше и се смееше с нежност. Тя се увличаше. Всички тези усложнения я ужасяваха.

— Като този доктор, който не е доктор…

— Кой знае?

— Как кой знае? Нали телефонирах на всички университети, на всички медицински училища и…

— Я ми дай чая, ако обичаш.

— Той поне няма да ти навреди, понеже не е предписан от него.

Докато пиеше, той държеше ръката на жена си. Струйка пара излизаше от радиатора с непрекъснато свистене като котешко мъркане.

Долу вечерята бе привършила вече. Партиите билярд и табла започваха.

— Един хубав чай — това е нещо, което…

— Да, скъпа… Един хубав чай…

И той целуна ръката й с нежност, прикрита зад ироничния му вид.

— Ще видиш. Ако всичко върви добре, след два-три дни ще си бъдем у нас…

— И ще започнеш ново разследване.