Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (3)

III
Билетът за втора класа

Мегре бе напуснал Париж във вторник следобед. През нощта го раняват близо до Бержерак. Прекарва в болницата четвъртък и петък. В събота пристига жена му от Алзас и Мегре се настанява с нея в голямата стая на първия етаж на хотел „Англия“.

Беше понеделник, когато госпожа Мегре изведнъж му каза:

— Ти защо не си пътувал със служебната си карта?

Беше четири часът следобед. Госпожа Мегре, която никога не стоеше на едно място, подреждаше стаята за трети път. Щорите бяха полуспуснати и през прозорците, тези светли екрани, се виждаше как навън кипи живот.

Мегре пушеше една от първите си лули и погледна жена си с известна почуда. Струваше му се, че докато очакваше отговора му, тя избягваше да се обръща към него, поруменяла от смущение.

Въпросът беше глуповат. Наистина той имаше като всички комисари служебна карта за първа класа, с която можеше да пътува из цяла Франция. С нея беше дошъл от Париж.

— Ела поседни тук! — изсумтя той.

И видя, че жена му се колебаеше. Той почти я застави да седне на края на леглото.

— Казвай!

Гледаше я язвително и тя се смущаваше още повече.

— Май сбърках, че ти поставих така въпроса. Направих го, защото понякога си странен.

— Ти също.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че всички ме смятат за странен и всъщност не вярват напълно на моята история с влака. Е, и…

— Да! Е, добре, виж. Преди малко в коридора, точно срещу нашата врата, вдигнах изтривалката и намерих това…

Въпреки че живееше в хотел, тя носеше престилка, за да се чувствува, както казваше, като у дома си. Извади малко картонче от джоба си. Беше билет за втора класа Париж — Бержерак с дата от миналата сряда.

— До изтривалката… — повтори Мегре. — Вземи хартия и молив…

Тя се подчини, без да разбира, видимо поомекнала.

— Пиши… Първо, шефа на хотела, който дойде към девет часа сутринта да пита как съм… После хирурга, малко преди десет… Постави имената в колонка… Прокурорът мина по обяд, а полицейският комисар влезе в момента, когато той си тръгваше…

— И освен това Льодюк — осмели се госпожа Мегре.

— Точно така! Запиши Льодюк! Това ли е всичко? Като прибавиш, разбира се, всеки прислужник от хотела или всеки пътник, който може да изпусне билета в коридора.

— Не!

— Защо не?

— Защото коридорът води само до тази стая! И тогава ще е някой, който е дошъл да подслушва на вратата.

— Свържи ме по телефона с началник-гарата.

Мегре не познаваше нито града, нито гарата, нито никое от местата, за които му говореха хората. Въпреки това вече си бе създал една представа за Бержерак, доста точна, в която не липсваше почти нищо.

Намери плана на града в пътеводителя „Мишлен“.

Значи той се намираше в самия център на Бержерак. Площадът, който виждаше, бе търговският център. Зданието, което започваше вдясно, бе Съдебната палата.

В пътеводителя се казваше:

Хотел „Англия“. Първа класа. Най-ниската цена на стаите — двадесет и пет франка. Баня. Храна от 15 и 18 франка. Специалитет от трюфели, гъши пастет, задушено птиче руло, сьомга от Дордона.

Дордона бе някъде отзад, невидима за Мегре. Но той проследяваше течението й с помощта на цяла серия пощенски картички. На една от тях се виждаше гарата. Той знаеше, че хотел „Франция“, от другата страна на площада, бе конкурент на хотел „Англия“.

И си представяше улиците, водещи към главните пътища, като онзи, който бе изминал, олюлявайки се.

— Началник-гарата е на телефона.

— Питай го дали от влака от Париж са слизали пътници в четвъртък сутринта.

— Казва, че не!

— Това е всичко!

С почти математическа точност можеше да се каже, че билетът принадлежеше на човека, скочил от влака малко преди Бержерак и бе стрелял по комисаря…

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Иди да видиш къщата на господин Дюурсо, прокурора, а после и на хирурга…

— Защо?

— Така! За да ми кажеш какво си видяла.

Той остана сам и използува това, за да попуши лулата си повече, отколкото му бе разрешено. Вечерта се спущаше бавно и площадът бе обагрен в розово. Търговските пътници се завръщаха един след друг от своите обиколки, спираха колите си на площадката пред хотела. Долу се чуваше удрянето на билярдните топки.

Беше часът за аперитив в светлата стая, където шефът на хотела с бяло боне на готвач идваше от време на време да хвърли по един поглед.

„Защо човекът от влака слезе преди спирката с риск да се убие и защо, като видя, че го преследват, стреля?“

Във всеки случай човекът познаваше линията, понеже беше скочил върху баласта точно когато влакът забавяше ход.

А не бе отишъл до гарата, защото чиновниците го познаваха.

Което впрочем не беше достатъчно, за да се докаже, че това е убиецът на фермерката от Мулен-Ньоф и дъщерята на началник-гарата.

Мегре си спомняше възбудата на своя спътник по купе, неравномерното му дишане, мълчанието, прекъсвано от отчаяни въздишки.

„По това време Дюурсо сигурно си е вкъщи, в своя кабинет, и чете парижките вестници или рови в досиетата… Хирургът минава по стаите, следван от сестрата… Полицейският комисар…“

Мегре не бързаше. Обикновено в началото на всяка анкета той биваше обхванат от нетърпение, приличащо на замайване. Несигурността му беше мъчителна. Успокояваше се едва когато почнеше да предугажда истината.

Този път беше обратното може би заради състоянието му.

Нали докторът му каза, че няма да се вдигне по-рано от петнайсетина дни и че дори тогава трябва да бъде доста предпазлив.

Имаше време. Дълги дни, които ще прекара в леглото, изграждайки картината на един колкото може по-истински Бержерак с всички действуващи лица.

„Ще трябва да звънна да запалят лампите“.

Но беше толкова ленив, че не го направи и когато жена му се върна, завари го съвсем на тъмно. Прозорецът бе все още отворен и през него нахлуваше свежият вечерен въздух. Лампите обграждаха площада с гирлянд от светлини.

— Пневмония ли искаш да хванеш? Как може да стоиш на отворен прозорец, когато…

— Е?

— Какво „е“? Видях къщите! Но изобщо не разбирам защо ти е това.

— Разказвай!

— Господин Дюурсо живее от другата страна на Съдебната палата, на един площад почти колкото този. Масивна къща на два етажа. На първия има каменен балкон. Там трябва да е кабинетът му, понеже стаята светеше. Видях и един прислужник да затваря капаците на приземния етаж.

— Приветливо ли е?

— Какво искаш да кажеш? Масивна къща като всички масивни къщи. По-скоро мрачна… Във всеки случай има завеси от гранатовочервен плюш, които навярно струват към две хиляди франка едната. Лек копринен плюш, който пада на едри гънки…

Мегре беше очарован. Малко по малко той доуточняваше образа, който си бе създал за къщата.

— Прислужникът?

— Какво прислужникът?

— Носи ли раирана жилетка?

— Да!

Мегре щеше да изръкопляска — масивна къща, солидна, със скъпи завеси от плюш, балкон от дялан камък, старинни мебели. Слуга с раирана жилетка. А и прокурорът — със сако, със сив панталон, лачени обуща и бели, ниско подстригани коси.

— Той наистина носи лачени обуща.

— Обуща с копчета. Вчера забелязах… Мъжът от влака също носеше лачени обуща. Но дали бяха с копчета или пък с връзки?

— А къщата на доктора?

— Тя е почти в края на града. Вила, каквито има по брега на морето…

— Английски котедж.

— Точно така. С нисък покрив, морави, цветя, хубав гараж, бял чакъл по алеите, капаци, боядисани в зелено, фенер от ковано желязо. Капаците не бяха затворени… Забелязах, че жена му бродираше в салона.

— А балдъзата?

— Тя се върна с кола заедно с доктора. Много е млада, много хубава, много добре облечена… Човек не би повярвал, че живее в малък град, сигурно поръчва роклите си в Париж…

Какво отношение би могло да има това с един маниак, който напада жените по пътя, удушва ги, за да прониже после сърцето им с игла?

Мегре не се опитваше да разбере. Задоволяваше се с това да постави хората по местата им.

— Никого ли не срещна?

— Никого от познатите. Обитателите навярно изобщо не излизат вечер.

— Кино има ли?

— Забелязах такова нещо в една уличка… Прожектират филм, който съм гледала в Париж преди три години…

 

 

Льодюк пристигна към десет часа сутринта, остави стария форд пред хотела и малко по-късно почука на вратата на Мегре. А той в момента опитваше бульона, който жена му сама бе приготвила в кухнята.

— Добре ли сме?

— Седни! Не! Не на слънце… Пречиш ми да гледам площада…

Откакто напусна криминалната полиция, Льодюк бе започнал да напълнява. И нещо по-благо, по-плахо имаше в него сега.

— Какво ти даде днес на закуска твоята готвачка?

— Агнешки котлет с крем… Трябва да ям съвсем лека храна…

— Я ми кажи не си ли ходил напоследък в Париж?

Госпожа Мегре се извърна бързо, изненадана от този нахален въпрос. И Льодюк се смути и изгледа своя колега с упрек.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш много добре, че…

Разбира се, Мегре знаеше добре, че… но той оглеждаше силуета на колегата си, оглеждаше рижавите му тънки мустачки… Гледаше и краката му, обути с големи ловни обуща…

— Между нас казано, какъв избор имаш тук по отношение на любовта?

— Млъкни! — намеси се госпожа Мегре.

— В никакъв случай! Това е много важен въпрос. На село човек няма удобствата на града… А твоята готвачка на колко години е?

— На шейсет и пет. Виждаш, че…

— И само това?

Цялото неудобство идваше може би от сериозния тон, с който Мегре задаваше тези въпроси, които обикновено се подхвърлят леко и иронично.

— Няма ли някоя овчарка наоколо?

— Племенничката й идва понякога да помогне.

— Шестнайсетгодишна? Осемнайсет?

— Деветнайсет… Но…

— И ти… вие… такова…

Льодюк не знаеше вече как да се държи, а госпожа Мегре, по-притеснена от него, изчезна някъде в дъното на апартамента.

— Не си дискретен.

— Другояче казано, това е факт? Добре, приятелю.

И Мегре, който, изглежда, не мислеше повече за това, промърмори малко по-късно:

— Дюурсо не е женен… Нали?

— Личи си, че идваш от Париж. Говориш за тези неща, сякаш по-естествено от това няма. Мислиш си, че прокурорът разказва на всеки своите лудории?

— Но тъй като всичко се знае, убеден съм, че ти си в течение.

— Зная само това, което се приказва.

— Виждаш ли!

— Господин Дюурсо ходи в Бордо един-два пъти седмично… И там…

Мегре не преставаше да гледа изпитателно своя събеседник и една насмешлива усмивка трепкаше на устните му. Той познаваше един различен Льодюк, който не си мереше така приказките и жестовете, не страдаше от провинциални предразсъдъци.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, както си свободен и се разхождаш? Ще направиш малко разследване и ще узнаеш кой е отсъствувал от града миналата сряда. Чакай! Интересуват ме най-вече доктор Риво, прокурорът, полицейският инспектор, ти и…

Льодюк бе станал. Обиден, той гледаше сламената шапка като човек, който ей сега ще си я нахлупи и ще излезе.

— Не! Стига шеги… Не зная какво ти става… След това раняване… изобщо не си нормален… Как ме виждаш, в този малък град, където всичко се знае, да правя разследване за прокурора на републиката? И за полицейския комисар! Аз, който нямам вече никакви титли! Без да се смятат твоите подмятания…

— Седни, Льодюк!

— Нямам вече много време.

— Седни ти казвам! Ще разбереш защо. Тук, в Бержерак, има един господин, който в обикновения живот по всичко прилича на нормален и който без съмнение упражнява някаква професия. И точно този господин изведнъж, в пристъп на лудост…

— И ти ме поставяш в един кюп с възможните убийци! Мислиш ли, че не разбрах смисъла на твоите въпроси? Искаш да узнаеш дали имам любовници… Защото си мислиш, че, нали, всеки мъж, който няма, е по-податлив от другите на тези… — наистина се сърдеше. Беше почервенял. Очите му блестяха. — С това разследване се занимава прокуратурата, както и местната полиция. Мен това не ме засяга. А сега, ако искаш да се месиш в неща…

— … които не ме засягат? Толкова по-зле! Но представи си, да речем, че след ден, два, три или осем намерят твоята малка приятелка на деветнайсет години с игла в сърцето…

Льодюк не го остави да продължи. Стисна шапката и я нахлупи с такава сила, че сламата изхрущя. После излезе, като рязко затвори вратата.

Госпожа Мегре, която чакаше само това, се появи от другата страна нервирана и разтревожена.

— Какво ти е направил Льодюк? Рядко съм те виждала да се държиш така отвратително с някого. Като си помисля, че го подозираш в…

— Знаеш ли какво трябва да направиш? След малко или утре той ще дойде отново и съм сигурен, че ще се извини, задето си е тръгнал така. Добре, ще те помоля да отидеш да обядваш с него в „Рибодиер“…

— Аз? Но…

— А сега бъди така добра, натъпчи ми лулата и вдигни малко възглавницата ми…

Половин час по-късно, когато докторът влезе, Мегре се усмихваше чаровно. Беше в отлично настроение и попита Риво:

— Какво ви каза той?

— Кой?

— Моят колега Льодюк… Разтревожен е. Сигурно е помолил да ме подложите на сериозен психически преглед. Не, докторе, не съм луд… Но…

Млъкна, защото му сложиха термометър под езика. Докато му мереше температурата, хирургът махна превръзката на раната, която заздравяваше бавно.

— Твърде много се движите! Трийсет и осем и седем… Няма нужда да ви питам дали сте пушили… Толкова е задимено.

— Би трябвало да му забраните изобщо да пуши, докторе — намеси се госпожа Мегре.

Но мъжът й я прекъсна.

— Можете ли да ми кажете на какви интервали са били извършени престъпленията на нашия луд?

— Чакайте… Първото се случи преди месец… Второто — една седмица по-късно… После несполучливият опит следващия петък и…

— Знаете ли какво мисля, докторе? Че е много възможно да сме в навечерието на нов опит. Дори нещо повече: ако няма такъв, то ще е без съмнение, защото убиецът усеща, че го следят. А ако има…

— Е?

— Е, може да се процедира по метода на изключването. Представете си, че в момента на престъплението вие се намирате в тази стая. Изведнъж излизате от играта. Представете си, че прокурорът е в Бордо, полицейският комисар в Париж или някъде другаде, моят приятел Льодюк, където си ще…

Лекарят гледаше втренчено болния.

— Изобщо вие стеснявате кръга на възможностите…

— Не! На вероятностите…

— Все едно. Искам да кажа, че го стеснявате около малката група, която видяхте при събуждането си след операцията…

— Не точно, защото пропускате секретаря. Стеснявам го около лицата, които ме посетиха през вчерашния ден и които биха могли по невнимание да изпуснат един билет за влак. Впрочем къде бяхте миналата сряда?

— В сряда?

И докторът, смутен, се помъчи да си спомни. Беше млад мъж, енергичен, амбициозен, с прями и изискани обноски.

— Мисля, че… Почакайте… Ходих в Рошел за… Но се стегна, като видя веселата усмивка на комисаря.

— Трябваше ли да считам това за разпит? В такъв случай ви предупреждавам, че…

— Успокойте се! Помислете, че нямам какво да правя по цял ден, аз, който съм навикнал на страшно активен живот. Така си измислям малки игри за самия себе си. Игри на луд! Нищо не пречи на един лекар да бъде луд, нито на един луд да бъде лекар. Казвам дори, че почти всички психиатри са пациенти на самите себе си. Нищо не пречи също на прокурора на републиката…

Мегре чу как докторът питаше съвсем тихо жена му:

— Пил ли е нещо?

Най-интересно беше, когато доктор Риво си тръгна.

Госпожа Мегре се приближи до леглото, смръщила укоризнено чело.

— Даваш ли си сметка какво вършиш? Наистина! Не те разбирам вече! Искаш да накараш хората да мислят, че лудият си ти, друго не можеш… Докторът не каза нищо… Той е твърде възпитан… Но аз почувствувах, че… Какво има, та се усмихваш такъв?

— Нищо. Слънцето. Тези червени и зелени линии на тапетите… Жените, които бърборят на площада… Малката кола в лимоненожълто, която прилича на едро насекомо… И тази приятна миризма на гъши дроб… Само че ето какво! Има един луд… Погледни онова хубаво момиче със закръглени като на планинарка прасци, което минава… Тя има съвсем малки, като круши гърди… Може би точно нея лудият ще…

Госпожа Мегре го погледна в очите и разбра, че вече не се шегуваше, че говореше много сериозно, че в гласа му имаше страх.

Той я хвана за ръката и продължи:

— Знаеш ли, убеден съм, че няма да спре дотук! И с цялата си душа желая да не стане така, че някое хубаво момиче, днес живо и здраво, да премине през близките дни през този площад в катафалка, придружено от хора в черно. Има един луд в града, под слънцето! Луд, който говори, който се смее, който се разхожда… — и с ласкав глас той прошепна с притворени очи: — Дай ми все пак една лула!