Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (2)

II
Петима разочаровани мъже

Всичко това приличаше на сцена от мелодрама, играна от лоши актьори: медицинската сестра, като се оттегли усмихната, хвърли последен поглед на Мегре.

Поглед, който говореше: „Оставям ви го!“

И петимата мъже окупираха стаята, усмихнати всеки посвоему, но всички с еднакво заплашителен вид. Просто да не повярваш, като че ли го правеха нарочно и искаха да изиграят една хубава шега на Мегре.

— Минете, господин прокурор…

Беше съвсем дребен човек, ниско подстриган и с ужасен поглед, който навярно е отработвал, за да приляга на професията му. И тази пресилена злобна студенина. Той само мина пред леглото на Мегре, като му хвърли един бегъл поглед, след което, сякаш за да спази церемония, отиде и се изправи до стената с шапка в ръка.

Следователят също мина край него, подсмихвайки се и поглеждайки ранения, след което застана до своя началник.

После секретарят… Вече трима бяха до стената, също като съзаклятници… А ето че и лекарят се присъедини към тях…

Оставаше само полицейският комисар, дебеланко с изпъкнали очи, който щеше да играе ролята на палач.

Бегъл поглед към другите. После бавно отпусна ръка върху рамото на Мегре.

— Натясно сме, а?

В друг момент това би могло да бъде страшно забавно. Но Мегре дори не се усмихна, напротив, смръщи неспокойно вежди.

Тревога за собствената му участ! Все още имаше чувството, че границата между действителност и сън му се изплъзваше и с всеки миг все повече се заличаваше.

Ето че му разиграха тази истинска пародия на разпит. Комисарят с гротескния си вид приличаше на същински хитрец на дребно.

— Признавам, че не ми е неприятно най-после да видя физиономията ти.

А другите четирима до стената гледаха, без да трепнат!

Мегре бе учуден, че успя да въздъхне дълбоко и да извади дясната си ръка изпод чаршафа.

— Кого преследваше тази нощ? Пак някоя жена или момиче?

Едва тогава Мегре си даде сметка за всичките думи, които трябваше да изрече, за да оправи положението, и това го изплаши. Беше изтощен. Спеше му се. Цялото тяло го болеше.

— Достатъчно! — промълви машинално той, помръдвайки се едва-едва.

Не го разбраха. Той повтори още по-тихо:

— Достатъчно! Утре…

И притвори очи, а прокурорът, следователят, лекарят, комисарят и секретарят се сляха в съзнанието му в един образ, който приличаше на хирурга, на селянина и на мъжа от влака.

На другата сутрин той седеше вече на леглото си или по-скоро гърбът му беше леко повдигнат с две възглавници и наблюдаваше сестрата, която подреждаше стаята, обляна в слънчева светлина.

Беше хубаво момиче, едро и силно, агресивно русо, което час по час поглеждаше към ранения с някакво смесено чувство на предизвикателство или боязън.

— Кажете, моля… Наистина ли вчера идваха петима господа?

Тя го изгледа отвисоко и се ухили:

— Няма да се хвана на въдицата…

— Както искате… Тогава кажете ми какво търсеха тук?

— Нямам право да разговарям с вас и предпочитам да заявя, че ще предам всичко, което бихте ми казали!

Най-любопитното беше, че Мегре изпитваше някаква наслада от това положение, както на разсъмване, когато човек сънува и упорито се мъчи да довърши съня си, преди да се разсъни съвсем.

Слънцето трептеше също като в цветните вълшебни приказки. Някъде отвън минаваха войници на коне и когато завиха на ъгъла, звукът на тръбите им проехтя триумфално.

В същия миг сестрата мина край леглото и Мегре, който искаше да привлече вниманието й, за да я разпита отново, хвана с два пръста крайчеца на роклята й.

Тя се обърна, нададе ужасен вик и избяга.

Нещата се оправиха едва малко преди обяд. Хирургът сваляше превръзката на Мегре, когато пристигна полицейският комисар. Носеше съвсем нова сламена шапка и вратовръзка в турскосиньо.

— Нима не проявихте любопитство поне да отворите портфейла ми? — любезно му каза Мегре.

— Много добре знаете, че нямате портфейл.

— Добре. Всичко е ясно. Телефонирайте на криминалната полиция. Ще ви кажат, че съм дивизионният комисар Мегре. Ако искате да бъдете по-експедитивен, предупредете моя колега Льодюк, който има вила във Вильфранш… Но преди всичко благоволете да ми кажете къде съм!

Комисарят все още не се предаваше, пускаше леки усмивчици. Дори побутваше хирурга с лакът.

И така до пристигането на Льодюк, яхнал един стар форд, хората бяха резервирани.

Най-после трябваше да се съгласят, че Мегре е наистина Мегре, а не „лудият от Бержерак“!

 

 

Льодюк имаше розовия цъфтящ тен на дребен рентиер и откакто бе напуснал криминалната полиция, предпочиташе да пуши само с лула от морска пяна, чийто мундщук от дива череша стърчеше от джоба му.

— Ето цялата история с няколко думи. Не съм от Бержерак, но идвам тук всяка събота на пазар, с колата си… Използувам това, за да обядвам в хотел „Англия“… И така, преди около месец на главното шосе е била намерена мъртва жена… По-точно удушена… И не само удушена… След като я умъртвява, в пристъпа си на садизъм убиецът стига дотам, че забива в сърцето й една голяма игла…

— Коя е била жената?

— Леонтин Моро, от фермата Мулен-Ньоф. Нищо не са й откраднали.

— И не са я…?

— Няма такива деяния… макар че е било хубаво трийсетинагодишно момиче… Престъплението е извършено рано вечерта, когато се е прибирала вкъщи от снаха си… Това едно! Другото…

— И две ли има?

— Две и половина… Другото е една хлапачка на шестнайсет години, дъщерята на началник-гарата, която излязла да се разхожда с велосипеда. Намерена е в същото състояние…

— Вечерта?

— На другата сутрин. Но престъплението е било извършено вечерта… И накрая третата — прислужница в хотела, която отишла да види брат си, кантонер, работещ по пътя на пет-шест километра… Тръгнала пеш… Някой изведнъж я хванал изотзад и я съборил… Но тя е куражлийка… Успява да ухапе човека за китката… Той изпсувал и избягал… Видяла го само в гръб, бегло, като тичал към гората…

— Това ли е всичко?

— Това е! Хората са убедени, че се касае за луд, който се е укрил в близката гора. В никакъв случай не може да се допусне, че е някой от града… Когато фермерът дошъл да съобщи, че те намерил на пътя, помислили, че убиецът си ти и че си бил ранен, когато си подготвял ново нападение…

Льодюк беше сериозен. Изглежда, не схващаше комичността на това недоразумение.

— Впрочем — прибави той — има хора, които няма скоро да повярват в обратното.

— Кой разследва тези престъпления?

— Прокуратурата и местната полиция.

— Хайде, остави ме да поспя.

Каза го без съмнение поради своята отпадналост. Мегре изпитваше непрекъснато непреодолимо желание да дреме. Чувствуваше се добре само в полусънно състояние, със затворени очи, по възможност обърнат към слънцето, чиито лъчи пронизваха клепачите му.

Сега той можеше да си представя и други лица, да ги кара да оживяват в съзнанието му, както детето си представя марша на многоцветните войничета от кутийката.

Трийсетгодишната фермерка… Дъщерята на началник-гарата… Прислужницата от хотела…

Припомняше си гората, големите дървета, светлия път и си представяше нападението, жертвата, търкаляща се в праха, и мъжа, който размахва своята дълга игла…

Беше фантастично! Още повече разиграло се в тази болнична стая, където се чуваше ежедневният шум от улицата. Някой се мота поне десет минути под прозореца на Мегре, преди да запали колата си. Хирургът пристигна с бърза и лека кола, която караше сам.

Когато дойде и се наведе над Мегре, беше вече осем часът вечерта и лампите бяха запалени.

— Тежко ли е положението ми?

— По-скоро ще трае дълго… Петнайсет дни на легло…

— Не бих ли могъл например да се настаня в хотела?

— Тук не ви ли е добре? Естествено, ако има кой да се грижи за вас…

— Я ми кажете, но откровено, какво мислите за лудия от Бержерак?

Лекарят дълго не отговаряше. Мегре уточни:

— Вярвате ли като другите, че това е някакъв малоумен, който живее в гората?

— Не!

Що за въпрос? Мегре имаше достатъчно време да помисли за това, да си спомни за няколкото подобни случая, които знаеше или за които бе чувал.

— Това е човек, който в нормалния живот ще се държи като нас двамата, не е ли така?

— Твърде вероятно.

— Иначе казано, много е вероятно да живее в Бержерак и да упражнява някаква професия…

Хирургът го погледна някак странно, поколеба се, смути се.

— Имате ли нещо предвид това? — продължи Мегре, без да го изпуска от очи…

— Имах много, едно след друго… Идва ми нещо наум… Отхвърлям го ядосан… Отново го подхващам… Разглеждани от определен ъгъл, всички хора могат да имат психически смущения.

Мегре се засмя.

— И целият град ли мина под този знаменател? От кмета, та дори от прокурора до първия минувач… Като не забравяте колегите си, портиера на болницата…

Не. Хирургът не се смееше.

— Един момент… Не мърдайте вече… — каза той, като почистваше раната с много тънко острие… — По-ужасно е, отколкото можете да си представите…

— Колко жители има Бержерак?

— Около шестнайсет хиляди… Всичко ме кара да мисля, че лудият е от по-висшата класа… И дори…

— Иглата очевидно — промърмори Мегре, като се мръщеше, понеже хирургът му причиняваше болка.

— Какво искате да кажете?

— Че тази игла, забита точно в сърцето, без капка кръв, два пъти последователно, говори вече за известни познания по анатомия…

Мълчание. Хирургът свъси угрижено чело. Той направи отново превръзка около рамото и гръдния кош на Мегре и с въздишка се изправи.

— Казахте, че предпочитате да бъдете настанен в хотела?

— Да, ще повикам жена си…

— Искате да се заемете с тази работа?

— И още как!

Само един чадър можеше да обърка всичко. Но в продължение на не по-малко от петнайсет дни не падна нито капка.

А Мегре бе настанен в най-хубавата стая на хотел „Англия“, на първия етаж. Леглото му бе преместено близо до прозореца, така че той се наслаждаваше на гледката на големия площад, където виждаше как сянката бавно се премества от единия ред къщи на срещуположния.

Госпожа Мегре приемаше това положение, както приемаше всичко — без учудване, без горещене. От един час бе в стаята и тя ставаше вече нейна стая, с дребните удобства и отпечатъка от нейното присъствие.

Сигурно по същия начин преди два-три дни е бдяла над сестра си, която раждаше в Алзас.

— Една дебела щерка. Ако беше я видял! Тежи близо пет кила… — и питаше хирурга: — Какво може да яде, докторе? Хубав пилешки бульон? Има нещо, което трябва да му забраните — лулата! То е като бирата! След един час ще ми я поиска…

На стената имаше тапети в чудесно червено и зелено. Кърваво червено! Крещящо зелено! Дълги ивици, които сякаш пееха на слънцето.

И невзрачните хотелиерски мебели от лакиран махагон с високи нестабилни крачета.

Огромна стая с две легла. И камина отпреди два века, в която са инсталирали евтин радиатор.

— Питам се все пак защо скочи след този човек… Представи си, че беше паднал върху релсите… Имам една идея… Ще ти направя крем с лимон… Надявам се, че ще ми позволят да ползувам кухнята…

Сега Мегре се унасяше все по-рядко. Дори когато притваряше очи, заслепен от слънчев лъч, мислите му бяха почти ясни.

Но продължаваше да съживява образите, създадени или възстановени от неговото въображение: „Първата жертва… фермерката… Омъжена? Деца?“

— Омъжена за син на фермери… Но не се разбирала със свекърва си, която я обвинявала, че е много кокетна и си слагала копринен комбинезон, когато дояла кравите…

Тогава спокойно, с любовта на художник, който започва своето платно, Мегре заизгражда в съзнанието си портрета на фермерката — апетитна, добре сложена, чиста жена, донесла в къщата на свекъра си вълненията на своето време заедно с парижките каталози.

Тя се връщала от града… И той виждаше съвсем ясно пътя… Сигурно всички си приличат, с големите дървета, хвърлящи сянка от двете страни… И тебеширената почва, толкова бяла, проблясваща под всеки слънчев лъч.

После хлапачката на своя велосипед.

„Дали е имала любим?“

— За това не се споменава изобщо. Всяка година тя ходела за петнайсет дни на почивка в Париж, при една леля…

Леглото беше овлажняло. Хирургът идваше два пъти на ден. След обеда пристигаше и Льодюк със своя форд, като правеше несръчни маневри под прозорците, за да паркира колата.

На третата сутрин той дойде със сламена шапка, същински полицейски комисар.

Посети го прокурорът. Той взе госпожа Мегре за прислужница и й подаде бастуна и бомбето си.

— Разбира се, вие ще ни простите грешката… Но самият факт, че нямахте в себе си никакви документи…

— Да! Портфейлът ми изчезна. Но защо не седнете, драги господине…

Имаше все същия агресивен вид. Какво можеше да се направи! То се дължеше на малкия му топчест нос, на четинестите му мустаци.

— Тази история е крайно неприятна, застрашено е спокойствието на този хубав край… Да беше Париж, където порокът върлува като епидемия… Но тук!

По дяволите! И той имаше дебели вежди. Като селянина. Като доктора. Сиви вежди, които Мегре свързваше машинално с веждите на човека от влака.

И бастун с дръжка от изваяна слонова кост.

— Е, надявам се, че бързо ще се възстановите и няма да останете с много лош спомен от нашия край…

Това бе само едно посещение на учтивост. Той бързаше да си ходи.

— Имате чудесен лекар… Ученик на Мартел… Жалко, че за другото…

— Кое друго?

— Добре, добре… Не се безпокойте… До скоро виждане… Ще заръчам всеки ден да ми носят новини за вас…

Мегре изяде лимоновия крем, който бе истински шедьовър.

Но долавяше неприятната миризма на трюфели, идваща от трапезарията…

— Нечувано! — каза жена му. — Тук сервират трюфелите, както другаде пържените картофи! Просто да не повярваш, че струват само две су. Дори в меню за петнадесет франка…

Сега беше ред на Льодюк.

— Седни… Малко крем? Не? Какво знаеш за интимния живот на моя доктор, на когото не зная дори името…

— Доктор Риво! Не зная много нещо… Речено-казано… Живее с жена си и балдъзата… Тукашните хора казват, че и балдъзата му е толкова жена, колкото и собствената му… Но…

— А прокурорът?

— Господин Дюурсо? Говориха ли ти вече?

— Кажи все пак!

— Сестра му, вдовица на капитан за далечно плаване, е луда… Други твърдят, че той я е вкарал в болница заради богатството и…

Мегре ликуваше. Старият му другар го гледаше смаян как седи на леглото, присвива очи и наблюдава площада.

— И какво още?

— Нищо! В малките градчета…

— Само че знаеш ли, драги Льодюк, това не е малко градче като другите. Това е малко градче, в което има луд.

Най-смешното бе, че Льодюк наистина се безпокоеше.

— Един луд на свобода! Луд, който е луд на периоди и който през останалото време шари насам-натам, говори като тебе и мене…

— Жена ти не скучае ли тук?

— Обръща кухнята с главата надолу. Дава рецепти на майстора и преписва тези, които той й пробутва… Всъщност може би и майсторът е луд…

Истинско опиянение изпитва човек, който се е измъкнал от смъртта, оздравява, глезят го, и то в една такава нереална обстановка.

И въпреки всичко да си напрягаш мозъка от любителска страст…

Да изучаваш от леглото си, от своя прозорец един край, един град…

— Има ли тук градска библиотека?

— Разбира се.

— Добре, ще бъде чудесно, ако отидеш и ми вземеш всички книжки, които разглеждат душевните болести, извращенията, маниите… И също да ме снабдиш с телефонния указател… Попитай впрочем долу дали техният апарат няма дълга жица и не могат ли от време на време да ми го донасят тук…

Дрямката го оборваше. Мегре усещаше как го завладява като треска, как прониква до най-дълбоките му фибри.

— Всъщност утре ти ще обядваш тук… Събота е…

— И трябва да купя една коза — довърши Льодюк, като търсеше сламената си шапка.

Когато излезе, Мегре вече бе затворил очи, дишаше равномерно с полуотворена уста.

Бившият комисар срещна доктор Риво в коридора на партера. Притегли го настрана и след дълго колебание промърмори:

— Сигурен ли сте, че раната не би могла да повлияе върху… върху психиката на моя приятел? Или поне върху… Как да ви кажа… Разбирате ли ме?

Лекарят махна неопределено с ръка.

— Поначало той умен мъж ли е?

— Много умен! Невинаги има вид на такъв, но…

— А!

И хирургът тръгна по стълбите със замислен поглед.