Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le fou de Bergerac, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2011)

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Лудият от Бержерак от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лудият от Бержерак
Le Fou de Bergerac
АвторЖорж Сименон
Първо издание1932 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Port des brumes
СледващаLiberty Bar

„Лудият от Бержерак“ (на френски: Le fou de Bergerac) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 16-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1932 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1989 г. от издателство „Христо Г.Данов“, в превод на Иван Касабов.

Сюжет

Комисар Мегре е прострелян в рамото от сериен убиец и заедно с жена си е принуден да си седи в хотелската стая в Бержерак без право да излиза от нея заради раняването си. Междувременно смятаният за луд убиец последователно убива различни хора в покрайнините на града. Мегре се опитва да разгадае престъпленията, без да излиза от стаята си, само с помощта на острия си нюх.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

VI
Тюленът

Мегре сънува тежък сън. Намираше се на брега на морето. Беше страшно горещо и пясъкът, останал след отлива, бе ръждив като зряло жито. Имаше повече пясък, отколкото вода.

Морето беше някъде много далече, а чак до хоризонта се виждаха само малки локви сред пясъчните наноси.

Тюлен ли бе Мегре? Може би не точно това. Но не беше и кит. Едно доста едро животно, закръглено и блестящо черно.

Беше съвсем сам сред тази знойна необятност. И му бе ясно, че на всяка цена трябва да си върви, да върви надолу, към морето, където най-после щеше да е свободен.

Само че не можеше да помръдне. Крайниците му бяха като на тюлените, но не знаеше да си служи с тях. Беше съвсем схванат. Щом се надигаше, той отново падаше на пясъка, който му изгаряше гърба.

А непременно трябваше да стигне до морето! Инак щеше да потъне в пясъка, който се отваряше под него при всяко движение.

Защо беше така скован? Дали не бе ранен от някой ловец! Не можеше да си спомни. И се въртеше непрекъснато. Беше една жалка, черна, потяща се грамада.

 

 

Когато отвори очи, видя обляния вече в слънце четириъгълник на прозореца и жена си, която, седнала до масата, закусваше и го гледаше.

Но още от този неин поглед разбра, че нещо ставаше. Поглед, който добре познаваше, твърде сериозен, много майчински, с нотка на тревога.

— Лошо ли ти беше?

Второто нещо, което усети, бе, че му тежи главата.

— Защо питаш?

— Цяла нощ се въртеше. На няколко пъти изстена… — тя бе станала, за да дойде да го целуне.

— Изглеждаш зле! — продължи тя. — Сигурно си имал кошмари…

Точно тогава той си спомни за тюлена и се почувствува раздвоен между смътната тревога, която изпитваше, и желанието да се разсмее. Но не се изсмя. Всичко се свързваше. Госпожа Мегре, седнала на края на леглото, заговори тихо, сякаш се боеше да не го засегне:

— Мисля, че трябва да вземем някакво решение.

— Решение?

— Снощи говорих с Льодюк. Ясно е, че при него ще се чувствуваш по-добре, ще си починеш и ще оздравееш напълно.

Не смееше да го гледа в лицето. Всичко това му беше познато и той промълви:

— И ти ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш, че греша, нали? Убедена си, че няма да успея и че…

Това бе достатъчно, за да се изпоти по слепоочията и над устната.

— Успокой се. Докторът ще дойде и…

Време беше наистина. Мегре не бе го виждал от сцените, които се разиграха вчера, и мисълта за тази среща го накара да забрави за миг грижите си.

— Ще ме оставиш ли насаме с него?

— И тръгваме за Льодюк?

— Няма да тръгнем… Ето, колата му спира… Остави ме…

Обикновено доктор Риво изкачваше стълбите през три стъпала, но тази сутрин влезе с цялото си достойнство, отправи бегъл поздрав към госпожа Мегре, която излизаше, постави лекарската си чанта на нощната масичка, без да продума.

Сутрешната визита ставаше все по един и същи начин. Мегре си слагаше термометъра в устата, а хирургът му снемаше превръзката.

И сега стана така, и техният разговор протече при това положение.

— Разбира се — започна докторът, — аз ще изпълня докрай своя дълг към един ранен като вас. Моля ви само отсега нататък нашите отношения да се ограничат дотук. Забележете обаче, че като се има предвид неофициалния характер на вашето положение, аз ви забранявам да безпокоите членовете на моето семейство.

Миришеше на подготвена фраза. Мегре не помръдна. Беше гол до кръста. Взеха термометъра от устата му и той чу мърморенето:

— Пак трийсет и осем градуса!

Беше много, знаеше го. Докторът мръщеше вежди и като избягваше да го гледа, продължи:

И без вашата постъпка вчера, като лекар бих ви казал, че най-доброто, което можете да направите е да завършите лечението си в някое спокойно място. Но този съвет би могъл да бъде изтълкуван по друг начин и… Причинявам ли ви болка?

Защото докато говореше, той почистваше раната, по която все още тук-там имаше възпаление.

— Не… Продължавайте…

Но Риво нямаше повече какво да каже. Визитацията завърши в мълчание и сред това мълчание хирургът подреди чантата си и си изми ръцете. Само в момента, когато излизаше, отново погледна Мегре в лицето.

Поглед на лекар ли беше това? Или поглед на зетя на Франсоаз, на мъжа на странната госпожа Риво?

Във всеки случай бе поглед, в който имаше безпокойство. Преди да излезе, той трябваше да каже нещо. Но предпочете да мълчи и чак по стълбите се чу шушукането му с госпожа Мегре.

Най-тежкото беше, че сега комисарят си спомняше за всички подробности на своя сън. А долавяше и други признаци. Нищо не бе казал преди малко, но преслушването му бе по-болезнено, отколкото вечерта, което бе лош признак. Лош признак бе и тази постоянна температура.

До такава степен, че той взе лулата от нощната масичка и след това я отблъсна.

— Какво ти каза?

— Нищо не иска да каже. Аз го попитах. Изглежда, че те е съветвал за пълна почивка.

— Докъде стигна официалното разследване?

Примирена, госпожа Мегре седна. Но всичко говореше ясно, че не одобрява поведението на мъжа си, че не споделя упорството му, нито неговата увереност.

— Аутопсията?

— Човекът трябва да е умрял до няколко часа, след като те е нападнал.

— Още ли не са намерили оръжието?

— Не. Снимката на трупа е била отпечатана тази сутрин във всички вестници, понеже никой не го познава. Дори парижките вестници я публикуват.

— Покажи ми…

И Мегре пое вестника с известно вълнение. Като гледаше фотографията, имаше чувството, че е единственият, който познава мъртвия.

Не беше го видял. Но бяха прекарали заедно цяла една нощ. Спомняше си неспокойния сън — беше ли наистина сън! — на своя спътник, въздишките, онези хълцания, които го спохождаха изведнъж…

После двата крака, които провисваха, лачените обуща, чорапите, плетени на ръка…

Фотографията беше ужасна, като всички фотографии на мъртъвци, на които се опитваха да придадат по-нормален вид, за да се улесни идентификацията.

Безжизнено лице. Две изцъклени очи. И Мегре не се учуди, като видя сивата брада, обрасла страните.

Защо още в купето на влака бе мислил така? Никога не беше си представял своя спътник без тази сива брада!

И ето че имаше брада или по-скоро — трисантиметрови косми, които бяха поникнали по цялото лице.

— Всъщност тази работа не те засяга.

Жена му се мъчеше да му помогне плахо, сякаш се извиняваше. Тя го съжаляваше заради здравословното му състояние. Гледаше го, както се гледа тежко засегнато същество.

— Снощи чух какво говорят хората в ресторанта. Всички са против теб. И да ги разпитваш, никой няма да ти каже това, което знае. При тези условия…

— Можеш ли да вземеш лист и писалка?

Той издиктува една телеграма до свой приятел от тайната полиция в Алжир.

МОЛЯ ТЕЛЕГРАФИРАЙТЕ СПЕШНО БЕРЖЕРАК ВСИЧКИ СВЕДЕНИЯ ОТНОСНО СТАЖА НА ДОКТОР РИВО, БОЛНИЦАТА АЛЖИР, ПРЕДИ ПЕТ ГОДИНИ, БЛАГОДАРЯ.

СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ, МЕГРЕ.

Изражението на жена му бе красноречиво. Тя пишеше. Но не вярваше в това разследване. Бе загубила вяра.

И той го усещаше. Бе побеснял. Приемаше скептицизма на другите. Но у жена си не можеше да го понесе. Затова избухна или по-точно — стана язвителен.

— Това е. Няма нужда да го поправяш или да си даваш мнението. Изпрати телеграмата! Осведоми се докъде е стигнало разследването! Аз ще направя останалото.

Тя го погледна, сякаш го молеше да се помирят. Но той бе отишъл твърде далеч в гнева си.

— Ще те помоля отсега нататък да си пазиш мненията за себе си! С други думи, няма нужда да се доверяваш на доктора, на Льодюк или на който и да е глупак!

Обърна се на другата страна така тежко, така неловко, че това му напомни за тюлена от снощи.

 

 

Пишеше с лявата си ръка, от което буквите ставаха още по-размазани от обикновено. Дишаше шумно, защото позата му беше неудобна. На площада две хлапета играеха на стъклени топчета точно под прозорците и десет пъти трябваше да им извика да млъкнат.

Първо престъпление: Дъщерята на фермера от Мулен-Ньоф е нападната на пътя, удушена, после в гърдите й е забита дълга игла, която е засегнала сърцето.

Той въздъхна и отбеляза в полето:

Време, място, сила на жертвата?

Нищо не знаеше. В едно обикновено разследване тези подробности се изясняваха само след няколко хода. Сега това бе цял един свят.

Второ престъпление: Дъщерята на началник-гарата е нападната, удушена и сърцето й е пронизано с игла.

Трето престъпление (осуетено): Розалия е нападната изотзад, но е принудила нападателя да избяга. (Сънува всяка нощ и чете романи. Показания на годеника.)

Четвърто престъпление: Един мъж, който слиза от влака в движение и когото аз преследвам, ме ранява с куршум в рамото. Да се отбележи, че това става както в другите три случая — в гората на Мулен-Ньоф.

Пето престъпление: Мъжът е убит с куршум в главата в същата гора.

Шесто престъпление (?): Франсоаз е нападната в гората на Мулен Ньоф и надвива нападателя.

Смачка листа и го хвърли, вдигайки рамене. Взе друг и нахвърли небрежно с ръка:

Дюурсо: луд?

Риво: луд?

Франсоаз: луда?

Госпожа Риво: луда?

Комисарят: луд?

Хотелиерът: луд?

Льодюк: луд?

Непознат с лачени обувки: луд?

Но всъщност защо бе необходим луд в тази история? Мегре изведнъж смръщи вежди, спомни си първите си часове в Бержерак.

Кой всъщност му бе говорил за лудост? Кой бе подметнал, че двете престъпления са могли да бъдат извършени само от луд?

Доктор Риво!

И кой бе потвърдил същото и бе насочил официалното разследване в тази посока? Прокурорът Дюурсо!

А ако не търсим никакъв луд? Ако търсим чисто и просто едно логическо обяснение на серията от факти?

Например с тази история за иглата, забита в сърцето, не се ли цели единствено да бъде внушено, че се касае за престъпление на садист?

На друг лист Мегре написа:

ВЪПРОСИ

И украси буквите като разсеян ученик.

1. Розалия наистина ли е била нападана или си е въобразила?

2. Била ли е нападана Франсоаз?

3. Ако е била — дали от същия убиец, който напада първите две жени?

4. Дали убиецът е мъжът със сивите чорапи?

5. Кой е убиецът на убиеца?

Госпожа Мегре влезе, хвърли само един поглед на леглото, отиде в дъното на стаята, за да свали шапката си и дойде да седне до мъжа си.

С механичен жест му взе молива и хартията и въздъхна:

— Диктувай.

Тогава, за един миг само, той бе раздвоен между желанието си да направи още една сцена и да приеме това поведение като предизвикателство, като обида и нуждата да възстанови реда в семейството, да омекне.

И какъвто беше неловък при такива обстоятелства, извърна глава. Тя прокара поглед по редовете, които бе написал.

— Имаш ли някаква идея?

— Никаква.

Едва издържаше. Не, той нямаше никаква идея. Той нямаше да се оправи вече в тази объркана, измислена история. Побесняваше. Беше на една крачка от отчаянието. Имаше желание да си почине, да прекара няколкото дни отпуск, които му оставаха, в малкото чифличе на Льодюк, сред птиците, приятните шумове на фермата, миризмата на крави, на коне…

Но не искаше да отстъпи. Не искаше съвети.

Разбираше ли тя най-сетне? Щеше ли да му помогне истински, вместо глупаво да го кара да си почива?

Ето какво се четеше в помътнелия му поглед.

И тя му отговори с една дума, която не употребяваше често:

— Горкият Мегре!

Защото тя го наричаше Мегре само в особени случаи, когато признаваше, че той беше мъжът, господарят, силата и умът на семейството. Може би този път не го правеше много убедително. Но не чакаше ли той нейния отговор като дете, което има нужда от насърчаване?

Ето. Сега всичко бе минало.

— Сложи ми трета възглавница. Може ли?

Край на глупавото разнежване, на ядосването на дребно, на детинщините.

— И ми напълни една лула.

Двете хлапета се караха на площада. Едното получи плесница и се отправи към ниска къща и в момента, в който влизаше, започна да реве и да се оплаква на майка си.

— В последна сметка най-напред трябва да се състави план за работа. И тъй, мисля, че най-добре е да действуваме така, сякаш няма да получим никакви нови сведения. Иначе казано, да разчитаме на това, което знаем, и да опитаме всички хипотези, докато намерим верния тон.

— Срещнах Льодюк в града.

— Каза ли ти нещо?

— Разбира се! — рече тя, като се усмихваше. — Той пак настоя да те накарам да напуснеш Бержерак и да се настаниш при него. Излизаше от прокурора.

— Я виж ти!

— Говореше бързо, сякаш беше отегчен.

— Ти ходи ли в моргата да видиш трупа?

— Морга няма. Поставиха го в ареста. Петдесет души се трупат на вратата. Изчаках реда си.

— Видя ли чорапите?

— От хубава вълна. Плетени са на ръка.

— Което показва, че това е човек, водил нормален живот, който има поне жена, сестра или момиче, което се грижи за него. Или пък е скитник. Защото скитниците получават чорапи, плетени в пансионите за момичета от добри семейства.

— Само че скитниците не пътуват в спални вагони.

— Нито, общо взето, дребната буржоазия. Още по-малко — дребните чиновници. Поне във Франция. Спалният вагон говори за човек, свикнал с дълги пътувания.

— Обущата?

— Имат марка. Такива се продават в стотина-двеста клонове.

— Костюмът?

— Черен комплект, доста износен, но от хубав плат, шит по мярка. Носен е най-малко три години, както и пардесюто.

— Шапката?

— Не са я намерили. Вятърът сигурно я е отнесъл далече.

Мегре се помъчи да си спомни шапката на човека от влака, но не успя.

— Друго нищо ли не забеляза?

— Ризата беше репризирана на яката и маншетите. Добре направена работа.

— Което, изглежда, показва, че жена се е грижила за този човек. Портфейл, книжа, дребни монети из джобовете?

— Само едно цигаре от слонова кост, много късо.

Двамата си говореха много просто и естествено, като добри сътрудници. Това бе успокоението след преживяното нервно напрежение. Мегре пушеше лулата си, като изпускаше малки облачета.

— Ето, Льодюк идва.

Виждаха как пресича площада, походката му бе по-несигурна от обикновено, а сламената шапка малко килната на тила. Когато се изкачи на етажа, госпожа Мегре му отвори вратата, а той забрави да я поздрави:

— Идвам от прокурора.

— Зная.

— Да… жена ти ти е казала… После минах през комисариата, за да се уверя, че новината е вярна. Това е нещо нечувано, нещо, което преобръща всичко с главата надолу.

— Слушам.

Льодюк се бършеше. Изпи машинално половин чаша от лимонадата, приготвена за Мегре.

— Може ли? Това се случва за първи път… Естествено изпратили са в Париж отпечатъците от пръсти! Току-що се получи отговорът… И тъй…

— И тъй?

— Нашият труп е мъртъв от години!

— Какво рече?

— Казвам, че официално нашият труп е труп от години. Касае се за някой си Майер, познат под името Самюел, осъден на смърт в Алжир и…

Мегре се бе надигнал на лакти.

— И екзекутиран?

— Не. Починал в болницата няколко дни преди екзекуцията.

Госпожа Мегре не можа да се сдържи и да не се усмихне нежно, с едва доловим присмех, пред грейналото лице на мъжа си.

Той улови тази усмивка и на свой ред се усмихна. Овладя се с достойнство. Смръщи чело, както подобаваше.

— Какво е направил този Самюел?

— Не се казва в отговора от Париж. Получихме само една шифрована телеграма. Тази вечер ще имаме копие от неговия картон. Не трябва да забравяме, че Бертийон сам признава, че има вероятност едно към сто хиляди, ако не се лъжа, отпечатъците на двама души да съвпадат. Много е възможно да сме попаднали на такова изключение…

— Как ли се чувствува прокурорът?

— Разбира се, досадно му е. Казва, че ще повика подвижната бригада. Но се страхува да не попадне на инспектори, които да дойдат за инструкции при теб. Пита ме дали имаш голямо влияние в Дирекцията и т.н.

— Напълни ми една лула — рече Мегре на жена си.

— Третата е.

— Няма значение. Хващам се на бас, че нямам повече от трийсет и седем градуса температура. Самюел. Обущата с ластик. Самюел е евреин. Евреите обикновено имат чувствителни крака. Имат и култ към семейството — плетените чорапи. И култ към икономии — костюм от три години, от здрав плат…

Той млъкна.

— Шегувам се, деца. Но мога да ви кажа и истината. Току-що преживях няколко отвратителни часове. Само като си помисля за този сън… Сега, понеже тюленът — освен ако не е кит! — тюленът, казвам, проходи… И ще видите, че полека-лека той ще започне спокойно да си гледа работата.

Избухна в смях, защото Льодюк гледаше тревожно госпожа Мегре.