Жорж Сименон
Лудият от Бержерак (10)

X
Билетът

Мълчаха така известно време, после Мегре видя, че Франсоаз се намръщи, като погледна към площада, и рязко и тревожно извърна глава.

Госпожа Риво минаваше по насипа и се отправяше към хотела. Оптическа измама? Или пък фактът, че ставаха опасни неща, предизвикваше още по-черни мисли? Погледната отдалеч, тя винаги създаваше впечатлението за действуващо лице от драма. Сякаш някаква невидима сила, на която не се опитваше да противостои, я тласкаше напред.

Скоро вече се различаваше лицето й. Беше бледно. Косите й бяха разрошени. Мантото разкопчано.

— Ето Жермен… — обади се най-после госпожа Босолей. — Сигурно са й казали, че съм тук…

Госпожа Мегре машинално отиде да отвори вратата. И когато видяха госпожа Риво съвсем отблизо, разбраха, че тя наистина изживяваше трагични мигове.

При това правеше усилия да бъде спокойна, да се усмихва. Но в погледа й имаше безумие. По лицето й пробягваха нервни тръпки, които тя не можеше да обуздае.

— Извинете, господин комисар… Казаха ми, че майка ми и сестра ми са тук и…

— Кой ви каза?

— Кой? — повтори тя и потрепери.

Каква разлика между нея и Франсоаз! Госпожа Риво бе жертвата, жената, която бе запазила плебейския си вид и с която можеха да се отнасят без всякакво уважение. Дори майка й я гледаше донякъде сурово.

— Как, ти не знаеш кой?

— Беше на улицата…

— Не видя ли мъжа си?

— О, не! Не! Кълна се, че не…

А Мегре гледаше тревожно една след друга трите жени, после поглеждаше към площада, където Льодюк все още не се появяваше. Какво означаваше това? Комисарят искаше да бъде сигурен, че хирургът ще бъде на негово разположение. Той бе поръчал на Льодюк да го следи и по възможност да го придружи до хотела.

Не обръщаше внимание на жена си. Гледаше прашните обувки на госпожа Риво, която сигурно бе тичала по пътя, после изопнатото лице на Франсоаз.

Изведнъж госпожа Мегре се наведе над него и прошепна:

— Дай ми лулата си…

Щеше да възрази. Но не го направи. Забеляза, че тя пусна върху чаршафите малко листче. И той прочете:

Госпожа Риво току-що подаде един билет на сестра си, която го държи в ръка.

Навън грееше слънце. И долитаха онези шумове на града, чиято мелодия Мегре знаеше наизуст. Госпожа Босолей чакаше съвсем изправена на стола си, като жена, която знае как да се държи. Госпожа Риво, обратно, бе неспособна да приеме някакво държане и напомняше на хитроумна ученичка, която току-що са хванали в нарушение.

— Госпожице Франсоаз… — започна Мегре. Тръпка премина от главата до петите й. За секунда погледът й се кръстоса с този на Мегре. Поглед твърд, умен, на човек, който не си губи ума.

— Бихте ли се приближили за малко и…

Браво на госпожа Мегре! Дали отгатна какво щеше да се случи? Защото внезапно се извъртя, за да отиде до вратата. Но Франсоаз бе скочила вече. Тя тичаше по коридора, спускаше се по стълбите.

Мегре не помръдваше, не можеше да помръдне. Нито пък да изпрати жена си след бягащата.

— Кога вашият мъж ви даде билета? — задоволи се той да запита госпожа Риво.

— Какъв билет?

Защо да започва пак мъчителния разпит? Мегре повика жена си.

— Иди до някой прозорец, който гледа зад хотела…

А прокурорът избра точно този момент, за да влезе. Беше надут. Понеже без съмнение се страхуваше, лицето му бе придобило строг, почти заплашителен израз.

— Телефонираха и ми казаха…

— Седнете, господин Дюурсо.

— Но… Лицето, което ми телефонира…

— Франсоаз току-що се измъкна. Възможно е да я заловят. Но и обратното също е възможно… Седнете, моля ви. Познавате госпожа Босолей, нали?

— Аз? Съвсем не…

И той се опитваше да следи погледа на Мегре. Защото се виждаше, че комисарят говори само за да прави нещо, а мисли за друго, или по-скоро си дава вид, че наблюдава някаква сцена, която съществува единствено за него. Гледаше площада, ослушваше се, взираше се в госпожа Риво.

Изведнъж в хотела настъпи страшна суматоха. По стълбите тичаха хора. Блъскаха се врати. Дори комай се чу и изстрел.

— Какво… какво е това?

Викове. Потрошена посуда. После пак шум от преследване на горния етаж и едно счупено стъкло, парчета от което падаха на тротоара.

Госпожа Мегре влезе бързо в стаята и завъртя ключа.

— Мисля, че Льодюк ги… — каза тя задъхано.

— Льодюк? — промълви подозрително прокурорът.

— Колата на доктора беше в малката уличка отзад. Докторът стоеше там и чакаше някого. В момента, когато Франсоаз стигна до вратата и щеше да влезе в колата, се появи старият форд на Льодюк. Трябваше да му извикам да побърза. Видях, че остана на мястото си… Но той си е имал нещо наум, защото съвсем спокойно изстреля един куршум в гумата на колата…

Докторът и Франсоаз не знаеха къде да се дянат… Докторът се оглеждаше на всички страни като ветропоказател… Като видя, че Льодюк слиза от колата си все още с револвер в ръка, блъсна момичето към хотела и изтича след него…

Льодюк ги преследва из коридорите… Те са горе…

— Аз все още нищо не разбирам — промълви прокурорът побледнял.

— Предхождащите събития ли? Много просто. С едно малко съобщение накарах госпожа Босолей да дойде тук. Докторът, който не желае тази среща, изпрати на гарата Франсоаз да попречи на майка си да дойде… Бях предвидил това… Бях изпратил Льодюк на перона и вместо да ми доведе едната, той ми доведе и двете… Ще видите как всичко се подрежда… Франсоаз, която усеща, че нещата се объркват, телефонира на своя зет и го моли да дойде…

Аз пък изпращам Льодюк да следи Риво. Льодюк пристига много късно в болницата… Докторът вече е заминал. Отишъл си е вкъщи… Приготвя билет за Франсоаз и заставя жена си да дойде и да й го връчи тайно…

Разбирате ли? А той с колата си чака на малката уличка зад хотела… Чака Франсоаз, за да замине с нея…

Само половин минута още и щяха да успеят… Но Льодюк също пристига със своя форд, усъмнява се, че това, което става, не е много в реда на нещата, стреля в едната гума и…

Докато говореше, врявата, която се чуваше в хотела, се засили за няколко секунди. Беше горе. Но какво ставаше?

И после изведнъж — гробно мълчание. До такава степен гробно, че всички развълнувани стояха неподвижни.

Чу се Льодюк, който даваше заповеди на горния етаж. Но не се разбираше какво говори.

Глухо блъскане… Второ… Трето… И накрая трясък от избита врата…

Долитаха други шумове, но очакването стана мъчително. Защо тия горе се умириха? Защо бяха тия бавни, спокойни стъпки по пода само на един човек?

Госпожа Риво бе отворила широко очи. Прокурорът подръпваше мустаците си. Госпожа Босолей бе готова да се разридае от нерви.

— Сигурно са мъртви! — произнесе бавно Мегре, като гледаше към тавана.

— Как? Какво говорите!

Госпожа Риво се оживи, спусна се към комисаря с разкривено лице и безумни очи.

— Не е вярно! Кажете, че не е вярно!

Отново стъпки… Вратата се отваряше… Влезе Льодюк, кичур коса бе паднал на челото му, сакото бе разкъсано, той бе мрачен.

— Мъртви?

— И двамата.

Спря с протегнати ръце госпожа Риво, която искаше да мине през вратата.

— Не сега…

— Не е вярно! Зная, че не е вярно! Искам да видя… Беше на края на силите си.

Майка й вече не знаеше как да се държи. Господин Дюурсо гледаше втренчено килима. Човек би помислил, че той е най-объркан, най-потресен от новината.

— Как, и двамата? — промълви най-после той, като се обърна към Льодюк.

— Преследвах ги по стълбите и коридорите. Успяха да влязат в една стая и да затворят вратата, преди да ги настигна… Не бях в състояние да разбия такава рамка… Изпратих да повикат собственика, той е силен… Виждах ги през ключалката…

Жермен Риво го гледаше като обезумяла. Що се отнася до Льодюк, той търсеше погледа на Мегре, за да разбере трябва ли да продължи.

Защо не? Нали трябваше да се стигне до края на драмата, на истината!

— Те се притискаха… Особено трескаво се притискаше тя в прегръдката му… Чух я да казва:

— Не искам… Не това! Не! По-добре…

И сама взе револвера от джоба му. Сложи го в ръката му… Чух, че каза:

— Стреляй… Стреляй, както ме прегръщаш…

— Не видях нищо повече, защото собственикът дойде…

Той попи потта си. Дори през панталоните му се забелязваше, че коленете му треперят.

— Закъсняхме с не повече от двайсет секунди. Когато се наведох над Риво, той беше вече мъртъв… Очите на Франсоаз бяха отворени… Отначало помислих, че всичко е свършено… Но в момента, когато най-малко очаквах…

— Какво? — почти изхълца прокурорът.

— Тя ми се усмихна… Наредих да поставят касата на вратата… Нищо няма да се пипа… Телефонираха в болницата…

Изглежда, Жозефин Босолей не бе разбрала добре. Тя се взираше глупаво в Льодюк. После се обърна към Мегре и каза като в просъница:

— Това не е възможно, нали?

Около Мегре, който бе прикован към леглото, не спираха да се движат. Вратата се отвори. Хотелиерът подаде зачервеното си лице. И като заговори, лъхна на алкохол. Сигурно бе изпразнил на тезгяха някоя голяма чаша, за да се съвземе. Рамото на бялата му дреха беше мръсно, съдрано.

— Докторът дойде… Трябва ли?

— Аз ще отида — каза със съжаление Льодюк.

— Вие сте тук, господин прокурор… В течение ли сте? Ако бяхте видели само! Очите си да изплачеш… Тъй са хубави и двамата! Човек би казал…

— Излезте! — викна Мегре.

— Трябва ли да затворя хотела? Хората започват да се трупат на площада… Комисарят не е в бюрото си… Идват полицаи, но…

Когато Мегре потърси с поглед Жермен Риво, видя я просната на леглото на госпожа Мегре, забила глава във възглавницата. Не плачеше, нито хълцаше. Само стенеше протяжно и злокобно като ранено животно.

Госпожа Босолей си бършеше очите, после се изправи и попита енергично:

— Мога ли да ги видя?

— След малко… Когато лекарят свърши…

— Госпожа Мегре се въртеше край Жермен Риво, без да знае какво да направи, за да я успокои. А прокурорът въздишаше:

— Аз ви казвах…

Шумът от улицата проникваше в стаята. Двама полицаи на велосипеди принудиха любопитните да се отстранят. Някои протестираха.

Мегре натъпка лулата си, гледайки навън или по-точно — гледайки, без да си дава сметка, към малката бакалничка отсреща, на която най-сетне бе запомнил всичките клиенти.

— Госпожо Босолей, в Бордо ли оставихте детето?

Тя се извърна към прокурора за съвет.

— Аз… да…

— Сигурно е вече на три годинки?

— На две…

— Момче ли е?

— Момиче… Но…

— Дъщеря на Франсоаз, нали?

Прокурорът се надигна решително:

— Комисаре, моля ви…

— Имате право… След малко… Или по-скоро при първото ми излизане ще си позволя да ви посетя…

Стори му се, че неговият събеседник се успокои.

— Дотогава всичко ще приключи… Какво говоря? Всичко вече е приключено, нали? Не мислите ли, че мястото ви е горе, където ще трябва да упражните прокурорски надзор?

В бързината прокурорът забрави да се сбогува. Тичаше като ученик, комуто изведнъж са простили наказанието.

Щом вратата се затвори, атмосферата се промени. Жермен още стенеше. Изобщо не чуваше думите на госпожа Мегре, която й поставяше студени компреси на челото.

Болната ги отблъскваше нервно, водата постепенно навлажняваше възглавницата.

А другата жена, Жозефин Босолей, седна до Мегре и въздъхна:

— Кой можеше да предположи!

Корава жена! С присъщия й морал. През целия си живот го е смятала нормален, естествен. Можеше ли някой да я упрекне за това?

Сълзите напираха изпод набръчканите й клепачи на възрастна жена и скоро потекоха по страните й, размивайки грима.

— Тя беше вашата любимка…

Майката не се стесняваше от Жермен, която едва ли я чуваше.

— Логично е! Тя беше толкова хубава, така фина! И толкова по-умна от другата. Жермен не е виновна. Тя винаги е била болна. И не се разви много… Когато доктор Риво пожела да се ожени за Жермен, Франсоаз беше още малка. Едва тринайсетгодишна… И ако щете вярвайте, но аз подозирах, че това ще им създаде проблеми по-късно… И така стана.

— Как се казваше Риво в Алжир?

— Доктор Майер… Предполагам, че няма повече нужда да се крие… Впрочем, щом сте уредили всичко това, значи го знаете вече…

— Той ли уреди бягството на баща си от болницата? Самюел Майер…

— Да… И с това започна историята с Жермен… В стаята за менингитно болни имаше само трима… Моята дъщеря, Самюел, както казваха, и един друг… Една нощ докторът наредил да я подпалят… Кълнеше се, че третият, онзи, когото после приеха за Майер, бил вече мъртъв… Много ми се иска да вярвам, защото докторът не беше лошо момче… Би могъл изобщо да не се занимава с баща си, който бе извършил толкова глупости…

— Разбирам. Значи другият е бил записан в регистрите за починали като Самюел Майер… Докторът се е оженил за Жермен и… И ви е довел и трите във Франция…

— Не веднага… Първо отседнахме в Испания… Той чакаше документите, които все не идваха…

— А Самюел?

— Изпратиха го в Америка, като му препоръчаха да не стъпва повече в Европа. Нямаше вече вид на човек, който е с всичкия си.

— И един ден зет ви е получил документи на името на Риво. И е пристигнал тук, настанил се е с жена си и с балдъза си. А вие?

— Отпусна ми малка сума, за да остана в Бордо… Аз бих предпочела Марсилия например или Ница… Най-вече Ница! Но той искаше да му бъда подръка… Работеше много… Въпреки всичко, което може да се каже за него, беше добър лекар, никога не би направил зло на болния, за да…

Мегре затвори прозореца, за да не чува шума отвън. Радиаторите работеха. Мирисът на лула изпълваше стаята.

Жермен стенеше като дете, а майка й обясняваше:

— Откакто й направиха трапанация, стана още по-зле… Тя и без това не беше весела… Помислете! Едно дете, прекарало цялата си младост на легло! След това — сълзи за щяло и нещяло… И от всичко се боеше…

В Бержерак не бяха усетили нищо. Целият този смутен, драматичен живот се бе влял в живота на малкия град и никой не се бе усъмнил в нищо.

Казваха: „вилата на доктора“… „колата на доктора“… „жената на доктора“… „балдъзата на доктора“…

И виждаха само спретнатата красива вила, добрата марка на колата с удължено торпедо, младото момиче със спортен вид, пълно с нервна енергия, малко тромавата съпруга…

В Бордо, в един буржоазен апартамент, госпожа Босолей изживявала мъчително края на своя бурен живот. Тя, която толкова се бе страхувала за утрешния ден, тя, която бе зависила от капризите на толкова мъже, можела най-сетне да заживее като рентиерка!

Сигурно са я почитали в квартала. Имала е определени навици. Плащала е редовно за донесените продукти.

А децата са идвали да я видят с тяхната хубава кола…

Ето че тя отново заплака. Бършеше се със съвсем малка носна кърпа, почти само от дантела.

— Ако само познавахте Франсоаз… Ето, когато дойде да роди при мен… Защото това стана при мен… Може да говорим пред Жермен. Тя го знае много добре…

Госпожа Мегре слушаше подплашена. Защото за нея това бе разкритие за един ужасяващ свят.

Под прозорците се бяха наредили доста коли. Бе пристигнал съдебният лекар, както и следователят, секретарят на съда, комисарят, когото най-сетне бяха намерили на пазара в едно съседно село, където се канел да купува зайци.

На вратата се почука. Беше Льодюк, който срамежливо погледна Мегре, за да разбере дали да влезе.

— Хайде, остави ни, приятелю!

По-добре беше да запази интимната атмосфера. Обаче Льодюк се приближи до леглото и каза тихо:

— Ако искат да ги видят така, както са…

— Не! О, не!

Защо? Госпожа Босолей чакаше досадника да излезе. Тя бързаше да продължи своята изповед, изпитваше доверие към този едър мъж в леглото, който я гледаше доброжелателно.

Той я разбираше. Не се удивляваше. Не задаваше смешни въпроси.

— Струва ми се, че говорехте за Франсоаз…

— Да… И така, след като се роди детето… Но… Сигурно не знаете още всичко…

— Зная!

— Тя ли ви го каза?

— Господин Дюурсо е бил там.

— Да. Никога не бях виждала такъв нервен и нещастен човек… Той каза, че е престъпление да се създават деца, защото човек рискувал да убие майката… Той чуваше виковете… Наложи се да му предложа някоя и друга чашка…

— Голям ли е апартаментът ви?

— Три стаи…

— Имаше ли акушерка?

— Да… Риво не искаше сам да поеме отговорността…

— До пристанището ли живеете?

— Много близо до моста, в една малка уличка, където…

Още една сцена, която Мегре виждаше, сякаш бе присъствувал там. Но в същото време не виждаше друга сцена, която се разиграваше в този миг точно над главата му.

Риво и Франсоаз, които докторът с помощта на хората от погребалното бюро се мъчеше да раздели…

Прокурорът сигурно бе по-бял от формулярите, които секретарят попълваше с трепереща ръка…

И полицейският комисар, който само преди час бе мислил за своите зайци.

— Когато господин Дюурсо разбра, че е момиче, заплака и, казвам ви самата истина, положи глава на моите гърди… Дори помислих, че ще му стане лошо… Опитах се да не му позволя да влезе, защото…

И тя отново млъкна, поглеждайки крадешком и с подозрение Мегре.

— Аз съм само една бедна жена, която винаги е правила каквото може… Няма да е много хубаво, ако се злоупотреби с това, за да…

Жермен Риво бе престанала да стене. Беше седнала на края на леглото и гледаше право пред себе си с блуждаещ поглед.

Това бе най-трудният момент. Пренасяха телата в носилки, които се блъскаха в стените и вдигаха шум. И тежките предпазливи стъпки на носачите, които слизаха стъпало по стъпало…

Някой казваше:

— Внимателно край перилата…

Малко по-късно се потропа на вратата. Беше Льодюк, който също миришеше на алкохол. Той промълви:

— Свърши се…

Наистина навън някаква кола потегляше.