Фред Саберхаген
Машина-убиец (9)

Маската на червеното отместване

Оказал се сам и незает, Фелипе Ногара реши да прахоса малко от свободното си време и да погледа онова, което го бе довело чак тук — отвъд периферията на Галактиката. От своите луксозни апартаменти той мина в личната си наблюдателна обсерватория. Тук, под купол от невидимо стъкло, Ногара сякаш стоеше извън корпуса на своя флагмански кораб „Нирвана“.

Долу, „под“ изкуствената гравитация на „Нирвана“ Галактиката бе килнала яркия си диск, в един от чиито ръкави влизаха всички звездни системи, изследвани до този момент от произлезлите от Земята хора. Иначе в каквато и посока да погледнеше Ногара, се виждаха многобройни ярки петна и точици светлина. Това бяха други галактики, които се носеха към оптическия хоризонт на вселената, разпръсквайки се с намаляващите си скорости от хиляди мили в секунда.

Ногара обаче не бе дошъл тук да съзерцава галактиките, а за да погледа нещо ново, един феномен, който никога досега не бе наблюдаван толкова отблизо от човешко око.

Можеше да установи местонахождението му по видимото струпване на галактиките зад него и по облаците и серпантините прах, които стремглаво падаха вътре. Звездата, образуваща центъра на този феномен, сама по себе си бе неуловима за човешкото зрение поради силата на собствената й гравитация. Масата й — може би един милиард пъти по-голяма от масата на Слънцето, така изкривяваше времепространствения континуум около себе си, че във видимия спектър от нея не можеше да избяга и един фотон светлина.

Щом попаднеха в обхвата на хипермасата, прашните отломки от дълбокия космос се завъртаха и сякаш кипваха. Падащият прах натрупваше статични заряди, докато някоя огромна светкавица не го превърнеше в луминесциращ гръмотевичен облак и проблясъкът не се обагреше в червено, преди да изчезне близо до основата на гравитационния хълм. Вероятно от тази звезда не би могло да избяга дори неутриното. А и никой кораб не би се осмелил да се приближи много повече, отколкото сега бе „Нирвана“.

Ногара бе дошъл тук, за да прецени сам дали наскоро откритият феномен би могъл да представлява в близко бъдеще опасност за населените планети; ако хипермасата ги намереше на пътя си, обикновените звезди биха пропаднали в нея като трески във водовъртеж. Засега обаче изглеждаше, че ще минат поне още хиляда години, преди да се наложи да бъде евакуирана която и да е планета; а още преди това хипермасата би могла така да се натъпче с прах, че ядрото й да експлодира, при което би могло да се очаква, че по-голямата част от съставляващата я материя отново ще се върне във вселената — в изключително зрелищна, но по-малко опасна форма.

Както и да е, след хиляда години това щеше да е проблем на някой друг. По в момента затрудненият бе Ногара — нали хората казваха за него, че управлява Галактиката.

Един вътрешен телефон иззвъня и го привика пак в затворения лукс на жилищните му помещения; Ногара бързо слезе долу — доволен, че има повод да се откъсне от гледката, която го бе притеснила.

Натисна с пръст клавиша на комуникатора.

— Какво има?

— Милорд, пристигна куриерски кораб. От Фламландската система. На техния борд е…

— По-накратко! Докарали са тялото на брат ми?

— Да, милорд. Катерът, който носи ковчега. Вече приближава „Ниврана“.

— Ще посрещна капитана на куриерския кораб сам, в Голямата зала. Не искам никакви церемонии. Нека роботите да проверят ескорта и ковчега за инфекция, преди да ги пропуснат през въздушния шлюз.

— Да, милорд.

Споменаването на болестта бе елемент от заблудата, която поддържаха. Макар официалната версия да бе такава, не фламландската чума бе вкарала Йохан Карлсен в сандъка. Твърдеше се, че докторите са замразили героя от Камънаците като последна възможност да предотвратят неминуемата му кончина.

Необходима бе една официална лъжа, тъй като дори върховният лорд Ногара не би могъл току-така да отстрани от пътя си мъжа, който бе наклонил везните в полза на човечеството край Камънаците. От тази битка насам изглеждаше, че животът в Галактиката ще оцелее, въпреки че борбата с берсеркерите продължаваше да е тежка.

Голямата зала беше мястото, където Ногара празнуваше и се отдаваше всекидневно на удоволствия с четиридесетте или петдесетте човека, дошли заедно с него на „Нирвана“: адютанти, хора от екипажа или артисти. Но влизайки сега в залата, той я намери празна, като се изключи един мъж, застанал мирно до ковчега.

Тялото на Йохан Карлсен и онова, което бе останало от живота му, бяха запечатани под стъкления капак на тежък саркофаг, снабден със замразяваща и възкресителна системи, контролирани от един фиброоптичен ключ, който дори теоретически бе невъзможно да се дублира. Ногара поиска с жест ключа от капитана на куриерския кораб.

Капитанът бе окачил ключа на врата си. Той прехвърли златната верижка през главата си и да я подаде на Ногара. Едва тогава си спомни, че трябваше да се поклони; той бе космонавт, а не царедворец. Ногара не обърна внимание на липсата на вежливост; не той, а неговите губернатори и адмирали бяха възстановили церемониалното отдаване на почит; самият той изобщо не се интересуваше какви стойки заемат подчинените му, стига да изпълняват интелигентно заповедите му.

Едва сега, с ключа в ръка, Ногара погледна замразения си полубрат. Докторите-заговорници бяха обръснали късата брада и косата на Йохан. Устните му бяха мраморно бледи, а невиждащите отворени очи — ледени. И въпреки това лицето над гънките на студения надиплен чаршаф несъмнено принадлежеше на Йохан. В него имаше нещо, което не можеше да се замрази.

— Остави ме за малко сам — рече Ногара. Извърна се към стената на Голямата зала и зачака, като поглеждаше през широкия илюминатор навън, където хипермасата изкривяваше пространството като долнокачествена леща.

Щом чу успокояващото хлопване на вратата зад капитана на куриерския кораб, Ногара се обърна и… откри пред себе си ниската фигура на Оливър Майкъл — човекът, когото бе избрал да замести Йохан като губернатор на Фламланд. Очевидно Майкъл бе влязъл, когато бе излязъл космонавтът и Ногара прие това като символично съвпадение.

Положил фамилиарно длани върху ковчега, Майкъл повдигна посивяваща вежда в обичайното за него изражение на поуморена веселост, а подпухналото му лице се сгърчи в свръхцивилизована усмивка.

— Как беше онзи стих от Браунинг^[1]? — зачуди се Майкъл, като хвърли поглед надолу към Карлсен. — „По цели мрачни дни да вършиш кралските дела“ — а сега тази награда за доблестта.

— Остави ме — рече Ногара.

Майкъл бе така вътре в заговора, както почти никой друг, като се изключат фламландските доктори.

— Мислех, че е редно да споделя мъката ти — каза той. Сетне погледна Ногара и престана да спори. Направи поклон — леко присмехулен, който си позволяваше единствено когато двамата бяха сами — и пъргаво тръгна към вратата. Тя отново се затвори.

Е, Йохан… Ако беше заговорничил срещу мен, щеше да се наложи да те убия на място. Само че ти никога не си бил заговорник. Бедата беше, че ми служеше прекалено успешно, така че и враговете, и приятелите ми започваха да те обичат твърде много. Така че ето те тук, моя замръзнала съвест. Рано или късно щеше да проявиш амбициозност, така че или трябваше да сторя това, или да те убия.

Сега ще те скрия на безопасно място и може би някой ден ще имаш шанса да живееш отново. Колко странно — може би някой ден ти ще стоиш, размишлявайки, до моя ковчег, така както сега аз стоя до твоя. Не се и съмнявам, че ще се молиш за моята душа, ако изобщо съществува такава… Аз не мога да направя същото за теб, но ти желая сладки сънища. Сънувай твоите небеса, небесата на вярващите, не техния ад.

Ногара си представи един мозък при абсолютната нула и неговите изпаднали в свръхпроводимост неврони, които повтарят и повтарят, и повтарят един и същ сън. Каква идиотщина!

— Не мога да рискувам властта си, Йохан — този път той прошепна на глас думите. — Трябваше да избирам: или това, или да те убия — и Ногара отново се извърна към широкия илюминатор.

* * *

— Предполагам, че Тридесет и трети вече е откарал тялото при Ногара — каза заместник-командирът на Естийлски куриер тридесет и четири, като погледна хронометъра на капитанския мостик. — Сигурно е хубаво да се обявиш за император или нещо подобно и да заставиш хората да хвърчат през цялата Галактика, за да ти слугуват.

— Едва ли е толкоз хубаво да ги заставиш да докарат трупа на брат ти — тросна се капитан Търман Холт, докато изучаваше астрогаторската сфера. Свръхсветлинният двигател на кораба му бързо увеличаваше времевия интервал между тях и Фламландската система. Макар и да не бе особено ентусиазиран от задачата си, Холт бе щастлив, че се бе махнал от Фламланд, където сега властваше политическата полиция на Майкъл.

— Ще ми се да узная — рече подсмихвайки се заместникът.

— Какво?

Заместникът се огледа през рамо — навик, получен на Фламланд.

— Чувал ли си я тая? — попита. — „Ногара е Бог, ала половината му космонавти са атеисти.“

Холт се усмихна, но едва-едва.

— Сам знаеш, че той не е някой откачен тиранин. Естийл не е най-лошо управляваното място в Галактиката. Готините образи не потушават въстания.

— Карлсен обаче потуши това.

— Прав си.

Заместникът направи гримаса.

— О, разбира се, ако трябва да си говорим сериозно, Ногара би могъл и да е по-лош. Той е политик. Просто аз не мога да търпя тая тайфа, дето се е насъбрала през последните няколко години около него. Нали в момента си имаме на борда един образец от тяхната работа. Ако искаш да знаеш, сега, когато Карлсен е мъртъв, малко се страхувам.

— Е, скоро ще ги видим — въздъхна Холт и се протегна. — Смятам да ида да погледна затворниците. Мостикът е твой, заместнико.

Минута по-късно, докато надзърташе през шпионката в малкия карцер на куриерския кораб, Холт искрено съжали затворения вътре мъж. По-добре да беше мъртъв.

Той беше главатар на хора, обявени извън закона, наричаше се Янда и залавянето му бе последният успех на фламландската служба по безопасност на Карлсен. То фактически бе сложило край на въстанието. Янда беше силен мъжага, смел бунтовник и брутален бандит. Беше воювал срещу естийлската империя на Ногара, докато не остана никаква надежда. Накрая бе притиснат до стената и се предаде на Карлсен.

„Моята гордост ми заповядва да победя врага си“ — бе писал някога Карлсен в едно, както си мислеше, частно писмо. „Моята чест ми забранява да го унижавам или да го ненавиждам.“ Политическата полиция на Майкъл обаче се ръководеше от по-различна философия.

Разбойникът бе висок и строен, ала Холт никога не го бе виждал да стои изправен. Белезниците, които продължаваха да сковават китките и глезените му, бяха от пластмаса и се смяташе, че не нараняват човешката кожа, но в момента не изпълняваха никаква смислена задача, така че ако можеше, Холт би ги свалил.

Ако зърнеше девойката Люсинда, която сега бе седнала до Янда, за да го нахрани, някой непознат би предположил, че тя му е дъщеря. Всъщност тя му бе сестра — с пет години по-млада от него. Освен това Люсинда бе рядко красива и може би полицията на Майкъл се бе ръководила от други мотиви, а не от милозливост, за да я изпрати в двора на Ногара необезобразена и без мозъкът й да бъде промит. Носеха се слухове, че сред царедворците има голямо търсене на някои видове забавления, и че текучеството сред изпълнителите и артистите е твърде голямо.

Холт се стараеше да не мисли за подобни неща. Той отвори карцера — държеше го заключен за да предпази Янда от нещастен случай или от страх да не би да се щурне нанякъде и да попадне като дете в премеждие — и влезе вътре.

Когато девойката Люсинда за пръв път се качи на кораба му, очите й излъчваха безпомощна омраза към всеки естийлянин. Оттогава насам Холт се бе държал колкото е възможно по-вежливо с нея, поради което сега върху лицето й, когато го вдигна към него, нямаше дори неодобрение — по-скоро очакване, което изглежда искаше да сподели с някого.

— Мисля, че преди няколко минути той произнесе името ми — каза Люсинда.

— Наистина ли? — Холт се приведе над Янда, но не можа да открие промяна в състоянието му. Очите на разбойника все още гледаха стъклено, като дясното от време на време пускаше по една сълза, която изглежда нямаше никаква връзка с каквато и да било емоция. Челюстта на Янда бе все тъй отпусната и цялото му тяло бе тромаво изгърбено.

— Може би… — Холт не довърши.

— Какво? — и тя грейна в надежда.

Космически богове, та той не можеше да си позволи да се забърка с това момиче. Почти му се искаше отново да види омраза в очите й.

— Може би — каза меко той, — за брат ти ще е по-добре изобщо да не се поправи. Знаеш къде отива.

Надеждите на Люсинда, каквито и да бяха те, бяха покрусени от думите му. Тя замълча и се вторачи в брат си, сякаш го виждаше за първи път.

Звънна ръчният телефон на Холт.

— Тук е капитанът — обади се той.

— Сър, докладвам, че засякохме кораб, който ни вика. Курсът му е на около 160 градуса спрямо нас. Малък е и изглежда нормален.

Последните три думи съставляваха обичайното уверение, че забелязаният кораб не е евентуално огромният корпус на някой берсеркер. Доколкото на Фламланд бяха останали хора извън закона, те не притежаваха кораби за открития космос, така че Холт нямаше никакви причини да бъде особено предпазлив.

Върна се на мостика и погледна малката форма на екрана на детектора. Не я разпозна, но в това едва ли имаше нещо за чудене, тъй като около много планети обикаляха в орбита корабостроителници. Защо му е, обаче, на някой кораб да приближава към него и да го поздравява в дълбокия космос?

— Чума?

— Не, нямаме чума — отвърна сред статичните пропуквания един глас по радиото. Видеосигналът от другия кораб също подскачаше така, че бе трудно да се види лицето на говорещия. — При последния скок попаднах в зърнест прах и силовите ми полета са нестабилни. Бихте ли взели няколко души на борда?

— Разбира се. — Случваше се рядко, но не бе нещо нечувано на излизане от свръхсветлинен скок някой кораб да се сблъска с гравитационното поле на достатъчно голям по размери зърнесто-прашен облак. Това обясняваше шумната връзка. Все още нямаше какво да обезпокои Холт.

Непознатият изпрати един катер, който се прикачи към въздушната камера на куриерския кораб. Пуснал приветствена усмивка пред разтревожените си спътници, Холт отвори камерата. В следващия момент той и половината дузина мъже, съставляващи екипажа му, бяха сварени неподготвени от нахлулия метал — абордажната група на берсеркера, студена и безжалостна като кошмар.

* * *

Машините превзеха куриерския кораб така ловко и ефикасно, че никой не им оказа реална съпротива, и те никого не убиха. Откачиха двигателите на една от спасителните лодки и набутаха в нея Холт, екипажа му и бившите му затворници.

— На екрана нямаше никакъв берсеркер, ама никакъв — продължаваше да твърди заместникът на Холт. Хората бяха насядали един до друг, плътно наблъскани в тясното пространство. Машините им бяха осигурили въздух, вода и храна и бяха започнали да ги извеждат един по един за разпит.

— Знам, не приличаше на берсеркер — отвърна Холт. — Берсеркерите вероятно са започнали да сменят тактиката си — преустройват формата на корабите си и създават нови видове оръжия. След поражението при Камънаците това изглежда съвсем логично. Дори е странно, че никой досега не го предвиди.

Издрънча резе и две машини, грубо оформени като човеци, влязоха в лодката и внимателно си проправиха път между наблъсканите хора, докато не стигнаха до онзи, който им трябваше.

— Не, той не може да говори! — изпищя Люсинда. — Не го отвеждайте!

Машините обаче не можеха или не искаха да я чуят. Те изправиха Янда на крака и го поведоха навън. Момичето ги последва, като ги дърпаше и се опитваше да спори с тях. Холт напразно подвикваше подире й, уплашен, че някоя от машините ще се обърне и ще я убие. Те обаче само й попречиха да ги последва извън спасителната лодка, като я отблъснаха от резето с металните си ръце — сториха го със същата онази нежна неумолимост, с която действа времето. Сетне изчезнаха с Янда и резето отново се спусна. Люсинда стоеше втренчена във вратата. Не се и помръдна, когато Холт я прегърна с една ръка.

* * *

След неопределено дълго чакане хората видяха люка да се отваря отново. Машините се бяха върнали, но без Янда. Бяха дошли да вземат Холт.

По борда на куриерския кораб отекваха вибрации; изглежда машините го преустройваха. Холт бе отведен на разпит в една малка стаичка, отделена от пристроената част на корпуса с нова херметична преградна стена, където компютърният мозък на берсеркера си бе монтирал електронни очи и уши, а също и високоговорител.

Берсеркерът надълго и нашироко разпитва Холт, като почти всичките му въпроси се отнасяха за Йохан Карлсен. Знаеше се, че берсеркерите смятат Карлсен за свой главен враг, ала този тук изглеждаше направо вманиачен на тема Карлсен — в добавка на всичко отгоре не искаше и да повярва, че героят е вече мъртъв.

— Разполагам с вашите карти и астронавигационните ви изчисления — напомни берсеркерът на Холт. — Зная, че държите курс към „Нирвана“, където вероятно е бил доставен нефункциониращият Карлсен. Опиши ми този кораб „Нирвана“, който е използван от жизнената единица Ногара.

Докато го разпитваха само за мъртвеца, Холт честно отговаряше на берсеркера, тъй като не искаше да го уловят в безполезна лъжа. Един флагмански кораб обаче бе друга работа и той се поколеба. Все пак дори и да искаше, Холт не би могъл да разкаже много за „Нирвана“. Освен това не бе имал възможността да съгласува с останалите затворници какъвто и да било план за заблуждаване на берсеркера; той със сигурност подслушваше всичко, което си говореха в трюма на спасителната лодка.

— Никога не съм виждал „Нирвана“ — правдиво отвърна Холт. — Логиката ми подсказва, че трябва да е здрав кораб, тъй като на него пътуват най-висшите лидери на хората. — Нищо лошо нямаше в това да каже на машината нещо, което тя и сама би могла да съобрази.

Внезапно се открехна една врата и Холт с изненада зяпна непознатия, който влезе в стаичката за разпити. Оказа се, че това не бе човек, а някакво творение на берсеркера. Пластикова имитация на плът или синтетична биокултура.

— Здрасти, ти ли си капитан Холт? — попита създанието. В него нямаше някакъв особен пропуск и речта му бе достатъчно правилна, ала един кораб, който е замаскиран с изключително умение, не прилича на нищо друго, освен на замаскиран кораб.

Холт мълчеше и изкуственият човек попита:

— Какво не е наред?

Дори старателно подготвеното му произношение издаваше фалшификацията.

— Ти не си човек — рече му Холт.

Фигурата омекна и се свлече на пода.

— Виждаш, че не съм способен да изработя имитация на жизнена единица, която да бъде приета от истинските, когато я срещнат — обясни берсеркерът. — Затова искам ти, една истинска жизнена единица, да ми помогнеш да се уверя в смъртта на Карлсен.

Холт не отвърна нищо.

— Аз съм специално устройство — рече берсеркерът, — построено от берсеркерите с една-единствена цел: да ги известя със сигурност за смъртта на Карлсен. Ако ми помогнеш да докажа, че е мъртъв, доброволно ще освободя теб и другите жизнени единици, които държа в момента. Ако откажеш да ми сътрудничиш, всички вие ще получавате най-неприятни стимули, докато не промените решението си.

Холт не вярваше, че машината някога ще ги освободи. Той нямаше какво да загуби, но можеше поне да извоюва за себе си и за другите смърт, лишена от „най-неприятните стимули“. В края на краищата берсерките бяха практични убийци, а не садисти.

— Каква помощ искаш? — попита Холт.

— Когато привърша вграждането си в куриерския кораб, ще отидем на „Нирвана“, където ти ще предадеш затворниците си. Чел съм заповедите ти. След като бъдат разпитани от човешките лидери на „Нирвана“, затворниците трябва да бъдат закарани на Естийл, за да изтърпят наказанието си. Така ли е?

— Да.

Вратата се отвори пак и влезе Янда — тътрузейки крака, прегърбен и объркан.

— Не можеш ли да спестиш разпитите на този човек? — попита Холт берсеркера. — Той не е в състояние да ти помогне с нищо.

Последва тишина. Холт стоеше като на тръни. Накрая погледна към Янда и осъзна, че нещо в разбойника се бе променило. От дясното му око вече не течаха сълзи. Когато Холт забеляза това, усети как в него се надигна ужас, който не би могъл да се обясни другояче, освен с факта, че подсъзнанието му вече бе предусетило какво щеше да каже след миг берсеркерът.

— Онова, което в тази жизнена единица са били кости, сега е метал — рече берсеркерът. — Там, където е текла кръв, сега са напомпани консерванти. Вътре в черепа поставих компютър, а в очите са монтирани камери, за да доставят доказателствата, които трябва да събера за Карлсен. Способен съм да имитирам поведението на човек с промит мозък.

* * *

— Аз не те мразя — заяви Люсинда на берсеркера, когато той я взе да я разпита. — Ти си природно бедствие — като земетресение или микрометеорит, който удря някой кораб при скорост, близка до светлинната. Мразя Ногара и хората му. Ако брат му не беше мъртъв, бих го убила със собствените си ръце и с удоволствие бих ти донесла тялото му.

* * *

— Капитанът на куриерския? Говори губернатор Майкъл от името на върховния лорд Ногара. Незабавно доведете двамата си затворници на „Нирвана“.

— Слушам, сър — потвърди Холт.

Когато куриерът-берсеркер излезе от свръхсветлинния скок и стана видим за „Нирвана“, Холт и Люсинда бяха извадени от спасителната лодка. Сетне машината-убиец пусна лодката, с екипажа на Холт в нея, да се носи на дрейф между двата кораба, сякаш хората проверяваха силовите полета на куриерския кораб. Хората в лодката трябваше да изпълняват ролята на заложници на берсеркера и негов щит, ако бъдеше разкрит. И едновременно с това, оставяйки ги там, берсеркерът несъмнено искаше да им покаже, че възможността за евентуалното им освобождаване не е само блъф от негова страна.

Холт се чудеше как да съобщи на Люсинда за участта на брат й, но накрая все пак съумя. Тя плака около минута, сетне внезапно си възвърна хладнокръвието.

Берсеркерът вкара Холт и Люсинда в един катер, за да идат до „Нирвана“. Машината, която нявга бе била брат на Люсинда, вече ги очакваше на борда на катера — бездейна, изгърбена и със сломен вид, също като човека в последните му дни.

Когато видя тази фигура, Люсинда се спря. После с ясен глас заяви:

— Машино, искам да ти благодаря! Ти стори такова добро на брат ми, каквото не би му направил никой човек. Навярно и аз самата щях да потърся начин го убия, за да не го измъчват враговете му повече.

* * *

Въздушната камера на „Нирвана“ бе бронирана надеждно и оборудвана с автоматична защита, която би отблъснала евентуалното нахлуване на абордажни машини също както лъчите и ракетите на „Нирвана“ биха отблъснали всяка атака с тежки оръжия, която куриерският кораб или цяла дузина от такива като него биха могли да организират. Но берсеркерът бе предвидил всичко това.

Един офицер посрещна Холт на борда и го поздрави.

— Оттук, капитане. Всички ние ви чакаме.

— Всички?

Офицерът имаше онзи охранен и доволен вид, който се придобива на безопасна и лесна служба. Погледът му се плъзна преценяващо по Люсинда.

— В Голямата зала има празненство. Появата на вашите пленници се очаква с нетърпение.

В Голямата зала пулсираше възбуждаща музика и се гърчеха танцьори в костюми, по-неприлични от всяка голота. Обслужващите машини почистваха останките от пира от широка маса, която минаваше почти по цялата дължина на залата. Върху прилично на трон кресло в центъра на масата седеше върховният лорд Ногара. На раменете му бе наметнат богат плащ, а пред него имаше бокал с бледо вино. От двете му страни на дългата маса се бяха настанили четиридесет-петдесет гуляйджии, мъже и жени, а също и неколцина, чийто пол не можеше веднага да се установи със сигурност. Всички пиеха и се смееха, а някои слагаха маски и костюми, подготвяйки се за следващите изпълнения.

При влизането на Холт главите на присъстващите се завъртяха към вратата и моментното мълчание бе последвано от приветствен вик. Всички очи и лица се извърнаха към затворниците и на ни едно от тях Холт не видя жалост.

— Добре дошъл, капитане — каза с приятен глас Ногара, когато Холт се сети да се поклони. — Има ли някакви нови вести от Фламланд?

— Нищо важно, сър.

Един мъж с подпухнало лице, който седеше от дясната страна на Ногара, се приведе над масата.

— Несъмнено е обявен всеобщ траур за покойния губернатор?

— Разбира се, сър — Холт разпозна Майкъл. — И с голямо нетърпение очакваме новия.

Майкъл се облегна назад в креслото си и цинично се усмихна.

— Да, бе, сигурен съм, че бунтовното население ще се зарадват на моето пристигане. Момиче, ти жадуваш ли да ме посрещнеш? Ела, хубавице, заобиколи масата. Ела тук при мен.

Люсинда бавно се подчини, а Майкъл махна към обслужващите роботи.

— Роботи, поставете един стол за онзи мъж — ей там, насред залата. Капитане, можеш да се върнеш на кораба си.

Фелипе Ногара съсредоточено изучаваше окованата фигура на стария си враг Янда, но какви бяха мислите му трудно можеше да се отгатне. Той обаче изглежда нямаше нищо против Майкъл да се разпорежда както му харесва.

— Сър — обърна се Холт към Майкъл, — бих искал да видя… тленните останки на Йохан Карлсен.

Молбата привлече вниманието на Ногара и той кимна. Една обслужваща машина дръпна самурено черните драперии и в единия край на залата се откри ниша. В нишата, пред огромен илюминатор стоеше ковчегът.

Холт не бе особено изненадан; на много планети имаше обичай да се празнува в присъствието на мъртвеца. Той се поклони на Ногара, отдаде чест и тръгна към нишата. Зад гърба си чу влачещите се стъпки и потракването на оковите на Янда и затаи дъх. Край масата се разнесе шепот и след това се възцари неочаквано мълчание, при което спря дори пулсиращата музика. Вероятно Ногара бе дал знак, че разрешава на Янда да иде там, заинтересуван от държането на човека с промития мозък.

Холт стигна до ковчега и застана до него. Той обаче не виждаше сега нито замръзналото лице вътре, нито размазаното петно на хипермасата зад илюминатора. Почти не чуваше шепота и хихикането на гуляйджиите. Единствената ясна картина в главата му бяха лицата на неговия екипаж, който чакаше безпомощно в лапите на берсеркера.

Облечената в плътта на Янда машина се приближи, влачейки крака, и стъклените й очи се взряха надолу в очите от лед. Една фотография на ретините, занесена на берсеркера за сравнение със старите пленени записи, би показала дали този мъж наистина е Карлсен.

Гневен вик накара Холт да погледне към масата и той видя Люсинда да се дърпа от алчната ръка на Майкъл. Майкъл и приятелите му се разсмяха.

— Не, капитане, аз не съм Карлсен — подвикна Майкъл, като забеляза изражението на Холт. — И да не си мислиш, че съжалявам за това? Перспективите на Йохан не са светли. Той май е запрян в орехова черупка и вече не може да се чувства като крал на безкрайния космос^[2]!

— Шекспир! — възкликна един от подмазвачите, демонстрирайки възхитата си от литературната ерудиция на Майкъл.

— Сър — пристъпи напред Холт, — мога ли… мога ли сега да върна затворниците на моя кораб?

Майкъл изтълкува погрешно тревогата на Холт.

— О, не! Виждам, че цениш малките радости на съществованието, драги ми капитане. Само че, както знаеш, високият ранг си има своите привилегии. Момичето остава при нас.

Холт бе очаквал, че ще задържат Люсинда, а тук тя щеше да е на по-сигурно място, отколкото с берсеркера.

— Сър, тогава дали… дали поне мъжът може да дойде с мен? В затворническата болница на Естийл той ще се възстанови…

— Капитане — Ногара не говореше високо, но гласът му накара масата да се умълчи, — тук не се спори.

— Да, сър.

Майкъл поклати глава.

— Капитане, все още не съм размишлявал дали да простя на враговете си. Може би ще започна да го правя… е, зависи — и той пак протегна бавно ръка, за да прегърне Люсинда. — Знаеш ли, капитане, че истинската подправка на любовта е ненавистта?

Холт безпомощно погледна Ногара. Студените очи на Ногара казваха: „Още една дума, куриере, и ще се озовеш в карцера. Аз предупреждавам само веднъж.“

Ако в този момент Холт споменеше за берсеркера, онуй нещо в плътта на Янда би избило всички в залата, преди да може да бъде спряно. Той знаеше, че то го слуша и наблюдава движенията му.

— Аз… аз се прибирам на кораба си — заекна Холт. Ногара бе погледнал встрани и никой вече не му обръщаше внимание. — Ще се върна тук… може би след няколко часа. Със сигурност преди да потегля за Естийл.

Гласът му постепенно заглъхна, когато видя, че група гуляйджии е заобиколила Янда. Бяха свалили белезниците от мъртвите крайници на разбойника, бяха сложили на главата му един рогат шлем и му бяха дали щит, копие и плащ от кожа, атрибутите на стар норвежки войн от Земята първият, който бе носил ужасяващото прозвище „берсеркер“.

— Забележи, капитане — присмехулно се обади Майкъл, — на нашия маскен бал не се боим от съдбата на принц Просперо^[3]. Ние с готовност пускаме вътре подобието на ужаса, който цари отвън!

— По! — викна ликуващо подмазвачът.

Имената на Просперо и По не говореха нищо на Холт и Майкъл остана разочарован.

— Върви, капитане — рече Ногара. Думите му прозвучаха като пряка заповед.

— Остави ни, капитан Холт — каза твърдо и Люсинда. — Всички знаем, че искаш да помогнеш на тези, които се намират в опасност тук. Лорд Ногара, ще бъде ли укорен по какъвто и да било начин капитан Холт за това, което ще се случи, след като си отиде?

В ясните очи на Ногара се мярна леко озадачение, но той само поклати глава, обещавайки исканото освобождаване от отговорност.

Така че на Холт не му остана нищо друго, освен да се върне при берсерка, за да спори и да се моли за екипажа си. Берсеркерът бе търпелив и навярно скоро щеше да получи исканото доказателство. Стига гуляйджиите да проявят достатъчно милосърдие към онова, което смятаха за Янда…

Холт излезе. В претоварения му мозък така и не пробяга мисълта, че Карлсен бе само замразен.

* * *

Тя стоеше до креслото му. Ръката на Майкъл бе обгърнала хълбоците й, а гласът му й мъркаше:

— Защо трепериш, хубавице… така се вълнувам, когато хубавица като теб потръпва, щом я докосна. Да, страхотно се вълнувам. Вече не сме врагове, нали? Защото иначе ще ми се наложи да се разправя сурово с брат ти…

Тя бе оставила достатъчно време на Холт да се отдалечи от „Нирвана“ и сега с всичка сила замахна с ръка. Ударът извъртя настрани главата на Майкъл и грижливо вчесаната му коса се разчорли безпорядъчно.

В Голямата зала се възцари внезапна тишина, а след това избухна гръмогласен смях, от който цялото лице на Майкъл почервеня толкова, че отпечатаната на бузата му ръка се изгуби. Един от мъжете зад Люсинда хвана ръцете й и здраво ги притисна. Тя се отпусна, докато почувства как хватът му леко отслабва, сетне се отскубна и сграбчи един нож от масата. Избухна нов взрив от смях — Майкъл бе отскочил от удара, а мъжът отзад отново я бе уловил. Дойде и друг да му помогне — двамата й отнеха ножа и я принудиха да седне в креслото до Майкъл.

Когато накрая губернаторът проговори, гласът му леко трепереше, но бе тих и почти спокоен.

— Доведете по-близо пленника — нареди той. — Сложете го да седне точно срещу нас.

Докато изпълняваха заповедта му, Майкъл говореше на Люсинда, като че нищо не се бе случило:

— Намерението ми наистина беше брат ти да бъде лекуван и да му бъде дадена възможност да оздравее.

— Лъжлив боклук — прошепна тя, усмихвайки се очарователно.

В отговор Майкъл също й се усмихна.

— Хайде да проверим уменията на моите специалисти по мозъчен контрол — предложи той. — Хващам се на бас, че след тяхната обработка няма да има никаква нужда брат ти да бъде връзван за стола — и той направи над масата странен жест към стъклените очи, които гледаха от лицето на Янда. — Така. Той обаче все още осъзнава с всеки свой нерв всичко, което му се случва. В това можеш да не се съмняваш.

Тя бе предположила предварително, че ще се случи нещо подобно, ала сега се почувства уморена, сякаш бе дишала мръсен въздух. Боеше се да не припадне и същевременно й се щеше да го стори.

— Нашият гост се отегчи да носи костюма си. — Майкъл огледа събралите се около масата. — Кой пръв ще се захване да го позабавлява?

Разнесоха се откъслечни аплодисменти — от съседния стол се бе надигнал хихикащ женствен мъж.

— Джейми е прочут със своята изобретателност — рече с мил тон Майкъл на Люсинда. — Настоявам да гледаш внимателно. Започваме!

Седящият от другата страна на Майкъл Фелипе Ногара полека-лека губеше отнесения си вид. Сякаш гледката го отвличаше от тежките му мисли. В държанието му се появи нарастващо очакване, което надмогваше отвращението.

Джейми се приближи с хихикане, като държеше малък, украсен със скъпоценни камъни нож.

— Очите — не — предупреди Майкъл. — С тях той ще види по-късно някои интересни неща.

— О, разбира се! — изчурулика Джейми. Той чевръсто свали и постави настрани рогатия шлем, изтривайки със салфетка пръстите си, с които го бе хванал. — Ще почнем ей така от едната буза, с мъничко кожа…

Докосването на острието на Джейми бе внимателно, но все пак прекалено грубо за мъртвата тъкан. При първото придърпване цялата безжизнена маска се отлепи покрай оцъклените очи, червена и влажна, и изотдолу се ухили стоманеният череп на берсеркера.

* * *

Люсинда има време само да види как една ръка със стоманени кости запокити тялото на Джейми през залата, преди мъжете, които я държаха, да я пуснат и да побягнат, спасявайки животеца си, при което тя успя да се мушне под масата. Разнесоха се писъци и настана истинска лудница, а в следващия миг цялата маса се прекатури с трясък под напора на берсеркерската сила. Щом бе разкрита, напук на основната й функция да се измъкне с доказателствата за Карлсен, машината се превключи на старата берсеркерска цел просто да убива. Убиваше ефикасно. Движеше се из залата, като гротескно приклякаше и подскачаше, разчистваше си път с приличните си на коси ръце, жънеше и всяваше паника във все още пълните с кръв доскорошни съсъди на спокойствието.

Бягащите така се бяха скупчили пред главната врата, че не можеха да се измъкнат, и убиецът методично заработи сред тях, като ги обезобразяваше и затриваше. Когато ги натръшка, машината се извърна и пак тръгна из залата. Наближи към Люсинда, която все още стоеше на колене там, където преобърнатата маса я бе открила за погледа, ала се поколеба, тъй като разпозна у нея неволния съучастник в основната си задача. След миг машината се втурна към нова мишена.

Беше Ногара, който се олюляваше, а дясната му ръка висеше счупена. Той бе измъкнал отнякъде тежък пистолет и сега започна да стреля с лявата си ръка в машината, която се понесе откъм другата страна на катурнатата маса към него. Изстрелите разпръснаха приятелите на Ногара и разпарчетиха мебелите, ала само одраскаха подвижната му мишена.

Накрая един изстрел попадна в целта. Машината бе повредена, но инерцията й я повлече и тя успя да събори Ногара на пода.

В Голямата зала, която изглеждаше така, сякаш бе опустошена от бомба, се установи тръпнеща тишина. Люсинда неуверено се изправи на крака. Тишината отстъпи място на хленчене, стенания и шумове от опипване, но никой друг не ставаше.

Тя зашеметено си проби път до поразената машина-убиец и погледна парцалите от дрехи и плът, които все още лепнеха към металната основа. Представи си лицето на брат си каквото бе някога — силно и усмихнато.

В момента обаче имаше нещо, по-важно от мъртвия, стига само да можеше да си спомни какво бе то… Разбира се, заложниците на берсеркера, добрите, мили космонавти. Би могла да опита да размени тялото на Карлсен срещу тях.

Обслужващите машини, конструирани да се справят с аварийни ситуации от рода на разлято вино, се щураха напред-назад в най-близкото до паника състояние, което някой механизъм би могъл да постигне. Те пречеха на придвижването на Люсинда, но въпреки това тя вече бе примъкнала тежкия ковчег през близо половината зала, когато един слаб глас я спря. Ногара бе успял да заеме седнало положение и бе облегнал гръб на катурнатата маса.

Той пак изграчи:

— …жив.

— Какво?

— Йохан е жив. Здрав е. Разбираш ли? Това е хладилник.

— Но ние казахме на берсеркера, че е умрял. — Мислите на Люсинда се разбъркаха. За пръв път се вгледа в снежнобялото лице на Карлсен и мина доста време, преди да откъсне очи от него. — Той държи заложници. Иска тялото му.

— Не — Ногара поклати глава. — Сега разбирам. Няма да стане. Не го давам жив на берсеркерите. — Потрошеното му тяло все още излъчваше бруталната мощ на неговата личност. Пистолетът му бе отлетял някъде, но магнетичната сила на личността му не позволяваше на Люсинда да помръдне. У нея вече не бе останала дори ненавист.

— Но там има седем души — запротестира тя.

— Берсеркерите са като мен — и Ногара оголи стиснатите си от болка зъби. — Няма да пусне затворниците си. Ето. Ключа… — и той го издърпа изпод разкъсаната си туника.

Студената ведрина на лицето в ковчега отново привлече очите на Люсинда. После тя импулсивно се затича за ключа. Щом го взе, Ногара облекчено се свлече в безсъзнание.

Връз ключалката на ковчега бяха отбелязани няколко положения и тя завъртя ключа на АВАРИЙНО СЪЖИВЯВАНЕ. Край фигурата вътре бликнаха светлини и се чу бръмченето на електрическия ток.

Автоматизираните системи на „Нирвана“ вече бяха реагирали на тревогата. Обслужващите машини се бяха заели да мъкнат носилки, като първата жертва, която отнесоха, беше Ногара. Вероятно някъде имаше робот-медик. Иззад трона на Ногара проеча силен механичен глас:

— Тук е аварийната защита на кораба, искаме заповед от човек! Какво е естеството на аварията?

— Не се свързвайте с куриерския кораб! — викна в отговор Люсинда. — Следете да не ни атакува. Само не стреляйте по спасителната лодка!

Стъкленият капак на ковчега се замъгли.

Люсинда изтича до илюминатора, препъна се в тялото на Майкъл и продължи, без да спре. Щом залепи лице на стъклото и погледна косо, успя едва-едва да зърне берсеркера-куриер да розовее на фона на колебливата светлина на хипермасата, а до него спасителната лодка със заложниците все още стоеше като малко петънце на мястото си.

Колко ли щеше да чака, преди да избие заложниците и да избяга?

Щом се отвърна от илюминатора, видя, че капакът на ковчега е отворен и мъжът вътре е седнал. Само за миг, миг, който щеше да се запечата в ума на Люсинда, очите му бяха безпомощно приковани в нейните като очите на дете. Сетне в погледа му започна да се натрупва сила, сила, която някакси бе напълно различна от силата на брат му и може би дори по-голяма.

Карлсен отмести взора си от нея, възприемайки обстановката, която го заобикаляше — опустошената Голяма зала и ковчега. „Фелипе“ — прошепна, сякаш го бе заболяло, макар неговият полубрат да не се виждаше наблизо.

Люсинда отиде при него и заразправя историята си, започвайки от деня, когато бе чула във фламландския затвор, че Карлсен е повален от чумата.

По едно време той я прекъсна:

— Помогни ми да изляза от тоя сандък и се обади да ми донесат брониран скафандър — тя усети, че ръката му е твърда и силна, когато я хвана, но щом той се изправи до нея, се оказа изненадващо нисък. — Продължавай. Какво стана после?

Обслужващите машини пристигнаха със скафандъра и тя ускори разказа си.

— Но защо са те замразили? — попита внезапно тя, удивена от здравето и силата му.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ела с мен до Аварийната защита. Трябва да спасим онези мъже.

Карлсен уверено се насочи към центъра за управление на кораба и се хвърли в бойното кресло на дежурния офицер, който вероятно бе между мъртвите. Пултът пред него се освети и той незабавно нареди:

— Свържете ме с куриерския!

Подир няколко мига един безстрастен глас отговори рутинно от куриерския кораб. Лицето, което се появи на екрана, бе лошо осветено; ако човек го погледнеше, без да е предупреден предварително, не би заподозрял, че то е всичко друго, но не и човешко лице.

— Тук е върховният главнокомандващ Карлсен. Обаждам се от „Нирвана“ — той не се назова губернатор или лорд, а използва титлата си от онзи велик ден при Камънаците. — Идвам при вас. Искам да говоря с вашите хора на куриерския кораб.

Засенченото лице трепна леко на екрана.

— Да, сър.

Карлсен моментално прекъсна връзката.

— Той се надява да ме спипа и това ще го забави. Сега ми е нужен катер. Роботи, натоварете моя ковчег на борда на най-бързия катер, с който разполагате. В момента се крепя на аварийно-съживителни лекарства и може би ще ми е наложи пак да се замразя за малко.

— Нали не отивате наистина там?

Той се надигна от креслото.

— Аз познавам берсеркерите. Ако основната задача на тази машина е да ме преследва, тя няма да загуби нито изстрел, нито секунда от времето си заради неколцина заложници, додето аз съм на прицела й.

— Вие не можете да отидете — чу собствения си глас Люсинда. — Вие означавате прекалено много за човешката раса…

— Няма да се самоубивам, просто знам един-два трика и ги прилагам — гласът на Карлсен изведнъж се промени. — Казваш, че Фелипе не е мъртъв?

— Мисля, че не е.

Очите на Карлсен се притвориха за малко, а устните му безмълвно се раздвижиха. Сетне той погледна Люсинда и взе лист хартия и някакво писало от конзолата на дежурния.

— Предай това на Фелипе — рече той, пишейки. — Ако аз го помоля лично, Фелипе ще освободи и теб, и капитана. Вие не застрашавате властта му. Докато аз…

Привърши писането и й подаде листа.

— Трябва да вървя. Бог с теб.

От мястото на дежурния офицер Люсинда видя как кристалният катер на Карлсен напусна „Нирвана“ и пое по една дълга крива, която го отведе на известно разстояние от спасителната лодка.

— Хей, ти там на куриерския — чу го Люсинда да казва. — Увери ли се, че в катера наистина съм аз? Можеш да засечеш с радиопеленгатора моето предаване. Фотографира ли вече ретините ми от екрана?

И катерът се стрелна встрани с рязък зиг-заг, като лавираше и сменяше курса си при максимално ускорение, докато оръжията на берсеркера взривяваха пространството на местата, които бе заемал допреди миг. Карлсен се оказа прав. Берсеркерът не се забави нито секунда и не даде и един изстрел по спасителната лодка, а незабавно се понесе след катера на Карлсен.

— Огън по куриерския! — изписка Люсинда. — Унищожи го!

„Нирвана“ изстреля в залп ракетите си, но мишената му се бе отдалечила и той не улучи. А може и да не уцели, защото куриерският кораб вече се намираше на границата на изкривеното пространство, обграждащо хипермасата.

Катерът на Карлсен не бе засегнат от стрелбата на берсеркера, но нямаше и как да се откъсне от преследвача си. Виждаше се като кристално късче зад взривната завеса от оръжията на берсеркера, привлечено от водовъртежа на хипермасата.

— След тях! — викна Люсинда и видя как звездите отпред се оцветиха в синьо, ала почти в същия момент автопилотът на „Нирвана“ отмени заповедта й, като лавна математическите си уверения, че всяко по-нататъшно ускорение в тази посока би било фатално за всички на борда.

Сега катерът несъмнено се насочваше към хипермасата, уловен от гравитация, която правеше безполезна употребата на каквито и да било двигатели. А корабът-берсеркер се носеше стремително след катера, без да се интересува от нищо друго, освен от гибелта на своя враг номер едно.

Двете точки се оцветиха в тъмно червено, сетне в ярко червено, препускайки пред един огромен облак от падащ прах, сякаш летяха към залеза в небето на някоя планета. После червеното отместване на хипермасата ги направи невидими и те изчезнаха от обикновената вселена.

* * *

Малко след като роботите доведоха здрави и читави хората от спасителната лодка на борда на „Нирвана“, Холт откри Люсинда сама в Голямата зала да гледа умислено през илюминатора.

— Той се пожертва, за да ви спаси — рече тя. — А дори не ви беше виждал.

— Зная — Холт направи пауза, преди да продължи:

— Току-що говорих с лорд Ногара. Не знам защо, но теб ще те освободят, а мен няма да ме съдят, задето съм довел проклетия берсеркер на борда. Макар да изглежда, че Ногара ни мрази и двамата…

Тя не го слушаше, само гледаше през илюминатора.

— Някой ден ще ми разкажеш за него — рече Холт, като обгърна с ръка раменете й. Раменете на Люсинда помръднаха леко, сякаш искаше да се избави от досадна муха. Ръката му се отпусна надолу.

— Разбирам — каза след малко Холт и отиде да се погрижи за хората си.

 

 

И така, хората се бореха за власт винаги, когато вселената им дадеше тази възможност. На една планета битката за водачество отдавна бе довела до лумването на гражданска война: и войната, чумата и изолацията бяха унищожили цивилизацията и историята на тази планета.

Отдалечен, безсилен да помогне, моят ум блуждаеше сред варварите, недоловим за техните сетива. Тези хора изглеждаха безпомощни като овцете, които развъждаха, когато връз тях налетя един от кръвожадните древни вълци на дълбокия космос.