Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Берсеркерите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Berserker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 27гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Popovster(2008)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Фред Саберхаген. Машина-убиец

ИК „Офир“, Бургас, 1995

Поредица „Библиотека фантастика“ 007

Редактор: Никола Кесаровски

История

  1. —Корекция
  2. —Ново сканиране от изданието от 1995-а (Петьо Попов, Mandor). Досегашния текст явно е бил от преди редакцията/издаването.

Покровител на изкуствата

След няколкочасова работа Херон[1] усети, че е гладен и трябва да поспре, за да хапне. Като оглеждаше това, което току-що бе направил, лесно можеше да си представи как ще го възхвалява някой от сервилните критици: „Грандиозно платно с противоречив и брутален щрих! Пламтящо от чувството за всепоглъщаща заплаха!“ И поне веднъж, помисли си Херон, критикът може би ще възхвалява нещо, което си струва.

Той извърна поглед от статива и празната стена и установи, че неговият пазач мълчешком се е преместил и е застанал на една ръка разстояние зад гърба му, съвсем като някой кибик-човек.

— Предполагам, че искаш да ми дадеш един-два баналнли съвета — изхили се Херон.

Грубо оформената като човек машина не отвърна, макар на мястото на лицето да имаше нещо, което би могло да бъде високоговорител. Херон сви рамене, заобиколи я и тръгна да търси камбуза. Корабът бе излетял от Земята и бе изминал само няколко часа път със свръхсветлинна скорост, когато берсеркерът го бе нападнал и пленил; и Пиърас Херон, пътникът, все още не бе имал време да научи кое къде се намира.

Когато го намери, установи, че това е нещо повече от корабен камбуз — беше замислено като място, където щом се уморят от разглеждането на картините, изкушените в изкуството представители на хайлайфа от колониите да могат да поседнат и да подърдорят на чаша чай. „Франс Халс“[2] беше построен като пътуващ музей, но после войната на живота против берсеркерите започна да нажежава обстановката близо до Слънцето и Бюрото по културата реши — съвсем неоснователно впрочем — че съкровищата на земните изкуства ще бъдат в по-голяма безопасност, ако бъдат изпратени с кораб до Тау Епсилон. „Франс“ беше пригоден идеално за такава задача, но не ставаше почти за нищо друго.

Надниквайки през входа на камбуза, Херон констатира, че вратата на отделението за екипажа беше разбита, но не отиде да погледне вътре. Не че нещо щеше да го притесни; бе станал също тъй безразличен към ужаса, както към почти всички други човешки тегоби и вълнения. Там се въргаляше двучленният екипаж на „Франс“ или, по-скоро, онова, което бе останало от него, след опита да бъдат отблъснати качилите се на борда машини на берсеркера. Несъмнено пред пленничеството двамата бяха предпочели смъртта.

Херон нямаше предпочитания. Вероятно сега той бе единственото живо същество — изключая няколко бактерии — на половин светлинна година разстояние и му бе приятно да открие, че положението му не го ужасява, че дълго натрупваната умора от живота не е била просто самоизмамна поза.

Металният страж го последва в камбуза, наблюдавайки го как включва кухненските уреди.

— Нямаш ли нови предложения? — попита го Херон. — Може би си по-умен, отколкото ми се стори в началото.

— Аз съм това, което хората наричат берсеркер — изписука с неефективно звучащ глас човекоподобният предмет. — Аз плених твоя кораб и ще говоря с теб чрез малкия сервомеханизъм, който виждаш. Разбра ли намеренията ми?

— Разбрах достатъчно — Херон все още не бе видял самия берсеркски кораб-крепост, но знаеше, че той вероятно се носи в пространството на няколко, неколкостотин или хиляда мили от „Франс“, който бе плячкосал. Капитан Хейнъс отчаяно се бе помъчил да му избяга, гмурвайки се с „Франс“ в облака на черната мъглявина, където никой кораб или машина не би могъл да се движи по-бързо от светлината и където по-малкият корпус получаваше известни преимущества.

Гонитбата се разви при скорости до хиляда мили в секунда. Принуден да се движи в нормалното пространство, берсеркерът не можеше да управлява масивното си тяло сред метеоритите и газовите ръкави така добре, както бягащият „Франс“ можеше да маневрира с помощта на радарно-компютризираната си система. Берсеркерът обаче изпрати един свой въоръжен катер да поеме преследването и безоръжният „Франс“ изгуби своя шанс за спасение.

На масата в камбуза заизскачаха автоматично чинии с горещи и студени ястия и Херон се поклони церемониално на машината.

— Ще ми направиш ли компания?

— Аз не се нуждая от органична храна.

Херон седна с въздишка.

— Един ден ще разбереш, че пълната липса на чувство за хумор е също тъй безсмислена като смеха — рече той на машината. — Само почакай и ще видиш дали не съм прав.

Започна да яде, но установи, че не е тъй гладен, както си бе мислил. Очевидно тялото му все още се боеше от смъртта. Това малко го изненада.

— Рутинната ти дейност свързана ли е с управлението на този кораб? — попита машината.

— Не — отвърна той, насилвайки се да дъвче и поглъща. — Не ме бива много да натискам бутони.

Една странна случка не му даваше мира. Когато до пленяването им оставаха само няколко минути, капитан Хейнъс дотърча от контролната кабина, сграбчи Херон и го повлече след себе си, назад към кърмата, покрай всички складирани културни ценности, като в бързането едва не му съдра дрехата.

— Хероне, слушай… ако не успеем, виждаш ли това? — отмести с инструментите си двойното резе към кърмовото отделение и посочи нещо, което приличаше на къс подплатен с мека вата тунел, с диаметъра на голяма канализационна тръба. — Обикновена спасителна лодка няма да може да се измъкне, но тая би могла.

— Втория офицер ли чакаш, капитане, или ни напускаш веднага?

— Тук има място само за един човек, глупако, и не съм аз този, дето ще замине.

— Имаш намерение да ме спасиш? Капитане, трогнат съм! — Херон естествено и непринудено се разсмя. — Не се сърди, но мисля че напразно си хабиш силите.

— Слушай, идиот такъв, мога ли да ти се доверя? — Хейнъс се метна в тунела на лодката и ръцете му заиграха по таблото за управление. Сетне изскочи навън с кръвясал и налудничав поглед. — Слушай! Виж тук! Този бутон е активаторът. Регулирал съм апаратурата така, че лодката да излезе на някоя от главните пътнически линии и да започне да излъчва сигнал за бедствие. Тогава почти сигурно ще я приберат. Значи така, всичко е нагласено и трябва само да бъде натиснат активаторът…

В този момент абордажният катер на берсеркера ги връхлетя с такъв рев, сякаш връз корпуса на кораба им се стоварваха цели планини. Светлините и изкуствената гравитация изчезнаха нейде и после пак рязко задействаха. Пиърс Херон бе отхвърлен настрани тъй, че чак въздухът му излезе. Той само наблюдаваше как капитанът успя да се вдигне на крака и, движейки се като замаян, зарези отново тайнствената малка лодка и се заклатушка напред към контролната кабина.

* * *

— Защо си тук? — попита машината.

Херон се бе втренчил умислено във вилицата си. Не биваше да се колебае, преди да отговори на въпроса.

— Знаеш ли какво е Бюро по културата? Това са глупаците, които завеждат отдела за изкуство — там, на Земята. Някои от тях, както и много други глупаци смятат, че аз съм велик художник. Боготворят ме. Когато казах, че искам да напусна Земята с този кораб, те направиха пътуването ми възможно.

Исках да се махна, понеже почти всичко, което представлява някаква ценност в истинския смисъл на думата сега се извозва от Земята. Голяма част от него е на този кораб. На планетата е останало само едно гъмжило от животни, които се плодят и умират, бият се…

— Защо не се опита да се биеш или да се скриеш, когато моите машини се качиха на борда на тоя кораб?

— Защото това нямаше да донесе нищо добро.

Когато пратената да завладее кораба берсеркерска група си проби път през въздушната камера, Херон тъкмо нагласяше статива си в нещо, което изглежда служеше като малка изложбена зала, и престана да работи, гледайки как неканените посетители се протътриха в редица покрай него. Едно от оформените по подобие на човек метални същества — същото, чрез което сега го разпитваха — остана, блещейки се в него с лещите си, докато другите продължиха напред към отделението на екипажа.

— Хероне! — изрева тогава вътрешната уредба. — Опитай се, Хероне, моля те! Знаеш какво да направиш! — последваха дрънчене, изстрели и проклятия.

Какво да правя, капитане? А, да. Потресът от събитията и вероятността да умре в следващия миг разбудиха искрица живот у Пиърс Херон. Той загледа с интерес чуждоземните форми и чертите на неодушевения си поробител, по чиито метални повърхности се бе образувал скреж от нечовешкия студ в дълбокия космос. Сетне се извърна към статива и започна да рисува берсеркера, като се стараеше да улови не външната форма, която никога дотогава не бе виждал наяве, а онова, което чувстваше за вътрешния му свят. Усещаше лишената от емоции непоколебимост на наблюдаващите го лещи да се впива в гърба му. Това му доставяше леко удоволствие — също като хладно пролетно слънце.

* * *

— Какво е добро? — попита машината, като се надвеси над Херон, който дъвчеше вяло в камбуза.

Херон изсумтя.

— Ти ми кажи.

Тя прие думите му буквално.

— Добро е да служиш на каузата на онова, което хората наричат смърт. Добро е да унищожаваш живота.

Херон изхвърли съдържанието на почти пълната си чиния в процепа за отпадъци и се надигна.

— Ти си почти прав, че животът няма стойност, но дори и да си абсолютно прав, защо е целият този ентусиазъм? Какво толкова има за хвалене у смъртта? — сега мислите му го изненадаха също както преди малко липсата на апетит.

— Аз съм абсолютно прав — заяви машината.

Няколко дълги секунди Херон стоя неподвижно, като че ли разсъждаваше, макар мозъкът му да бе почти празен.

— Не — каза най-накрая и зачака гърмът да го удари.

— В какво греша? — попита машината.

— Ще ти покажа — и той я поведе навън от камбуза с изпотени длани и пресъхнала уста. Защо проклетото нещо не го убие, та всичко да свърши?

Картините бяха подредени ред след ред и полица над полица; в кораба нямаше никакво място да бъдат изложени по обичайния начин повече от няколко платна. Херон откри чекмеджето, което търсеше, и го дръпна така, че портретът вътре се показа изцяло. Светлините заиграха по него, за да извлекат пищните цветове изпод покритието от статично стъкло.

— Ето къде грешиш — каза Херон.

Скенерът на човекоподобното нещо проучва портрета може би петнадесет секунди.

— Обясни ми какво ми показваш — рече то.

— Поклон пред теб! — и Херон наистина се поклони. — Ти си призна невежеството! Даже зададе разумен, макар и доста неопределен въпрос. Първо ми кажи ти какво виждаш.

— Виждам изображението на една жизнена единица, чието трето пространствено измерение е пренебрежимо малко в сравнение с останалите две. Образът е запечатан в защитна опаковка, прозрачна за дължините на вълната, използвани от човешкото око. Изобразената жизнена единица е или е била мъж — очевидно в добро функционално състояние — облечен по начин, какъвто по-рано не съм виждал. Пред себе си той държи нещо, което според мен е част от някакъв костюм…

— Това е един млад мъж с ръкавица — прекъсна го Херон, изморен от горчивата си игра. — Такова е и името й — „Юноша с ръкавица“. Какво ти е мнението за нея?

Последва двадесетсекундна пауза.

— Може би е опит да се възхвалява живота, да се покаже, че животът е нещо добро?

Херон почти не чу отговора на машината — беше се загледал в хилядолетния свръхшедьовър на Тициан[3] и си мислеше с горест и безнадеждност за своята последна творба.

— Сега ти ми кажи какво означава — произнесе равно машината.

Херон си тръгна, без да отговори, като остави чекмеджето отворено.

Говорителят на берсеркера закрачи подире му.

— Кажи ми какво означава или ще бъдеш наказан.

— Щом на теб ти трябва време да си помислиш, значи и на мен ми е необходимо — само че стомахът на Херон се сви на възел при заплахата за наказание, сякаш чувстваше, че болката е по-важна дори от смъртта. Херон изпита страхотно презрение към стомаха си.

Нозете му отново го отведоха при статива. Вгледа се в противоречивия и брутален щрих, който преди няколко минути го бе задоволявал, и сега го намери също тъй отвратителен като всичко останало, което се бе опитал да създаде през последните години.

— Какво си изобразил тук? — попита берсеркът.

Херон взе една четка и започна нервно да я почиства.

— Опит да постигна същината ти, да те уловя с боя и платно така, както онези хора, които видя одеве — и той махна с ръка по посока на рафтовете. — Моят опит не успя, както не успяват повечето опити.

Последва нова пауза. Херон не се постара да прецени колко е дълга.

— Опит да ме възхвалиш?

Херон счупи развалената четка и я хвърли на пода.

— Наречи го както щеш.

Този път паузата бе къса и след нея машината не каза нищо, а се обърна и тръгна към въздушната камера. Неколцина от другарите й минаха с дрънчене край Херон, за да се присъединят към нея. Скоро откъм камерата се разнесоха звуци от обработване и чукане по солидно парче метал. Сега-засега разпитът изглежда бе приключен.

* * *

Херон бе в състояние да мисли за всичко друго, само не и за работата или за съдбата си, така че се зае да поумува над онова, което Хейнъс му бе показал или бе поискал да му покаже. Не е нормална спасителна лодка, но може да се измъкнеш, беше казал капитанът. Всичко, което трябва да се направи, е само да се натисне бутонът.

Херон тръгна полуусмихнат. Ако берсеркерът действително е толкова безгрижен, колкото изглежда, може би ще успее да му избяга.

За какво да бяга? Вече не можеше да рисува, ако изобщо някога го бе правил. Онова, което сега имаше значение за него, бе тук и на другите кораби, напускащи Земята.

Херон се върна в хранилището и дръпна „Юношата с ръкавицата“ така, че сандъкът с рамката излезе от рафта и се превърна в ръчна количка. Той затъркаля портрета към кърмата. Току виж се окаже, че животът му все още може да послужи за извършването на нещо, дето да е от полза.

С калъфа си от статично стъкло картината бе много масивна, но той предполагаше, че ще успее да я смести в лодката.

Въпросът какво бе възнамерявал да прави с лодката капитанът човъркаше отвътре Херон както сърбежът може да обезпокои един умиращ човек. Хейнъс не бе изглеждал разтревожен за съдбата на Херон, а по-скоро се бе зачудил дали може да му се довери…

Близо до кърмата, далеч от погледите на машините, Херон мина край една увързана купчина от опаковани статуи и чу някакъв шум — бързо, приглушено чукане.

Трябваха му няколко минути, за да открие и отвори верния сандък. Щом повдигна ватирания отвътре капак, едно момиче в работен комбинезон с разчорлена и като че ли настръхнала от ужас коса седна в сандъка.

— Отидоха ли си? — беше гризала до кръв пръстите и ноктите си. Тъй като не й отговори веднага, тя заповтаря въпроса си с все по-скимтящ глас.

— Машините още са тук — рече й той най-сетне.

Тя излезе от сандъка, буквално тресейки се от страх.

— Къде е Гюс? Хванаха ли го?

— Гюс ли? — струваше му се, че започва да разбира.

— Гюс Хейнъс, капитанът. Той и аз сме… той се опитваше да ме спаси, да ме измъкне от Земята.

— Боя се, че е мъртъв — отвърна Херон. — Би се с машините.

Кървящите й пръсти се впиха в долната част на лицето й.

— И нас ще ни убият! Или още по-лошо! Какво ще правим?

— Не жали чак толкова за твоя любовник — каза той. — Няма да го върнеш на белия свят.

Момичето обаче сякаш не го чу; очите му лудешки се стрелкаха насам-натам, в очакване на машините.

— Помогни ми за картината — спокойно й нареди той. — Дръж вратата да мина.

Тя се подчини като хипнотизирана, без да задава повече Въпроси.

— Гюс каза, че тук някъде имало лодка — мърмореше тя на себе си. — За да ме прехвърли контрабандно до Тау Епсилон, трябвало да използва специална малка лодка… — тя млъкна и се втренчи в Херон, изплашена, че той я е чул и сега възнамерява открадне лодката й. А неговите намерения наистина бяха такива.

Щом закара картината в кърмовия отсек, той спря. Дълго гледа в „Юношата с ръкавицата“ но накрая, кой знае защо, не виждаше нищо друго, освен че краищата на пръстите на голата ръка от портрета не са изхапани до кръв.

Херон хвана треперещото момиче за ръката и го набута в малката лодка. Тя се сгуши там, замаяна от ужас; не изглеждаше никак красива. Той се зачуди какво ли толкова бе намерил у нея Хейнъс.

— Има място само за един човек — рече той, а тя се сви и се озъби, сякаш се боеше, да не я измъкне пак навън. — След като затворя, натисни онзи бутон, активатора. Разбра ли?

Това вече тя асимилира моментално. Той щракна двойното резе и зачака. След две-три секунди се разнесе някакъв стържещ звук, който според него означаваше, че лодката е заминала.

* * *

Наблизо имаше изпъкнал малък илюминатор със стъкло за оптичен обзор. Херон пъхна глава в издатината му и загледа как звездите се скриват зад тъмната вихрушка на мъглявината. След малко зърна през нейната завеса берсеркера — черен, заоблен и по-голям от всяка планина. Нямаше никакви признаци, че металното чудовище е забелязало как малката лодка му се изплъзва. Катерът му беше много близо до „Франс“, но никоя от симбиотичните машини не се мяркаше из него.

Гледайки „Юношата с ръкавицата“ право в очите, Херон го избута и го нагласи близо до статива си. Противоречивите щрихи на собствената му творба сега му се сториха повече от отвратителни, ала той се насили да заработи над тях.

Не му остана време да я довърши; шумът от шлосерските занимания вече беше престанал и човекоподобната машина довтаса отново. Херон изтри грижовно четката си, остави я и кимна към нарисувания от него портрет на берсеркера.

— Когато унищожиш всички други, запази поне тази картина. Занеси я на онези, които са те построили, те я заслужават.

— Защо си мислиш, че ще унищожа рисунките? — изписука машинният глас. — Даже и да прославят живота, те са мъртви в своята същност неща, така че сами по себе си те са добри.

Херон изведнъж се почувства твърде изплашен и изтощен, за да му отговори. Погледна тъпо в лещите на машината и съгледа в тях малки отблясъчета, които припламваха в такт със собствения му пулс и дишане, като индикаторите на някой детектор на лъжата.

— Твоят ум е раздвоен — рече машината, — но с по-голямата му част ти се опита да ми въздадеш възхвала. Аз поправих твоя кораб и нагласих курса му. Сега те освобождавам, за да могат и останалите жизнени единици да научат от теб как да възхваляват онова, което е добро.

Херон не бе в състояние да стори друго, освен да зяпа право пред себе си. Трополящите метални нозе отминаха и след това отекна последното стържене по корпуса.

Подир известно време осъзна, че е жив и свободен.

Отначало не смееше да премести телата на мъртвите мъже, ала щом веднъж ги докосна, бързо се съвзе и ги натика в хладилната камера. Не знаеше дали някой от тях е вярващ, но откри една книга и изчете ислямските, етическите, християнските и юдейските погребални служби.

После намери на пода един изтърван пистолет и тръгна дебнешком из кораба, обзет внезапно от дивото подозрение, че някоя машина може да се е спотаила из ъглите. Спря единствено, за да разкъса изчадието от своя статив, и продължи чак до кърмата. Щом се озова там, той се обърна в посока, където предполагаше, че сега се намира берсеркерът.

— Поклет да си, аз мога да се променя! — викна той към кърмовата стена. Гласът му секна от вълнение. — Аз пак ще започна да рисувам. Ще ти покажа… Мога да се променя. Аз съм жив.

 

 

Различните люде имат свои начини да възхваляват живота.

Дори аз, който поради естеството си не съм способен да се бия или да унищожавам, мога с интелекта си да прозра тази истина: в една война против смъртта стойността на живота се утвърждава чрез битки и унищожаване на врага.

В такава война никой жив боец не трябва да се терзае от жалост към своя противник; ако не друго, поне тази извратена болка не трябва да бъде изпитвана от никого.

Във всяка война ефектът от пацифизма е фатален не за врага, а за пацифиста.

Аз се докоснах до един влюбен в мира и жаден за живот ум…

Бележки

[1] Героят неслучайно носи името на лодкаря, който според древните елини превозвал мъртвите през река Лета. — Бел.пр.

[2] Франс Халс (около 1580–1666 г.) — холандски художник-портретист. — Бел.пр.

[3] Тициан — Тициано Вечелио (около 1485/90–1576 г.) — италиански художник. — Бел.пр.