Фред Саберхаген
Машина-убиец (12)

Лицето на дълбините

След като минаха пет минути, без положението му видимо да се промени, Карлсен проумя, че може би ще поживее още известно време. Веднага щом го разбра, веднага щом умът му се осмели, така да се каже, да прогледне, той се взря в дълбините на космоса около себе си.

Последва кратка пауза, през която Карлсен като че ли не можеше да помръдне; изтекоха няколко минути, през които му се стори, че ще полудее.

Пътуваше в катер — кристален мехур с диаметър около двадесет фута. Повратностите на войната го бяха запокитили надолу по най-стръмния гравитационен хълм в известната вселена.

В невидимото подножие на този хълм лежеше толкова масивна звезда, че от нейното притегляне не би могъл да се изплъзне дори квант светлина от видимия спектър. Опитвайки се да избяга от врага си, той за по-малко от минута се бе озовал заедно с лодката си на неизмеримо разстояние от нормалното пространство. Карлсен бе прекарал тази минута на падане в молитва и дори успя да се успокои след като сметна, че фактически е вече мъртъв.

Ала след като минутата изтече, той изведнъж престана да пада. Изглежда бе влязъл в орбита — орбита, по каквато ни едно човешко същество не се бе движило досега, и сред обстановка, каквато ничии очи още не бяха съзирали.

Носеше се над гръмотевичен облак, който воюваше със залеза — безкраен, беззвучен водовъртеж от фантастични облаци, които изпълваха половината небе като надвиснала наблизо планета. Ала тази облачна маса бе неизмеримо по-голяма от която и да е планета, по-голяма дори от повечето звезди-гиганти. Нейно ядро и нейна първопричина беше хипермасивна звезда, която тежеше един милиард пъти повече от Слънцето.

Облаците бяха съставени от междузвезден прах, придърпан от гравитацията на хипермасата; при падането си те се зареждаха със статично електричество, което се изпразваше в почти непрестанни гръмотевици. Карлсен виждаше близките проблясъци пред себе си като синьо-бели ивици. Повечето от светкавиците обаче, както и повечето от облаците, бяха далеч под него, така че по-голямата част от светлината бе мрачно червена, изморена от наченатото изкачване на тази гравитационна урва.

Малкият Карлсенов кораб-мехур имаше своя собствена изкуствена гравитация, която поддържаше ориентацията му, така че палубата оставаше отдолу и през тази прозрачна палуба Карлсен виждаше червената светлина да блести между обутите му в скафандъра нозе. Седеше стабилно в единственото кресло, което бе фиксирано в центъра на мехура и в което бяха вградени управлението на съда и животоподдържащите системи. Под палубата имаше два други непрозрачни механизма, които представляваха мощни изкривяващи пространството двигатели. Всичко останало край него бе от чисто стъкло. То задържаше въздуха вътре, а радиацията отвън, но не защитаваше очите и душата му от страховитото зрелище на бездната.

Когато се съвзе достатъчно, за да се раздвижи отново, Карлсен си пое дълбоко дъх и опита да включи двигателите си, с надеждата да се измъкне сам оттук. Както и трябваше да се очаква, дори максималната тяга не донесе никакъв резултат. Със същия успех би могъл да върти и велосипедни педали.

Дори най-малката промяна в орбитата му щеше да се забележи веднага, понеже мехурът му се бе закотвил сред тесен пояс от скали и прах, опънат като нишка и опасващ огромното пространство под него. Преди да се огъне видимо по големия си кръг, нишката се сплиташе заедно с други нишки в по-плътен шнур. На свой ред той се преплиташе с други шнурове в по-масивен ремък и нещата продължаваха нататък, нараствайки по размери, докато най-подир (на стотина хиляди мили пред него? на милион?) се долавяше първата извивка на големия пръстен. След това извивката, оцветена в тази точка в цветовете на дъгата, бързо пропадаше надолу, изчезвайки от погледа под ужасния хоризонт на прашния саван на хипермасата. Фантастичните облачни форми на тоя хоризонт, за който Карлсен допускаше, че е разположен на милиони мили от него, явно се приближаваха, докато той ги наблюдаваше. Толкова голяма бе неговата скорост сега.

Прецени, че радиусът на орбитата му бе горе-долу колкото този на Земята около Слънцето. Ала като съдеше по скоростта, с която облачната повърхност се въртеше под него, той би трябвало да прави един пълен кръг на кажи-речи всеки петнадесет минути. Туй бе лудост — да надмине скоростта на светлината в нормалното пространство — ала, разбира се, това пространството не бе нормално. Не би могло да бъде нормално. Тези пощурели нишки от прах и камъни подсказваха, че тук гравитацията сама се е оформила в силови линии, подобни на магнитните.

Обикалящите над главата на Карлсен натрупвания пътуваха по-бавно от него. В най-близките нишки отдолу той можеше да различи отделни скали, които го отминаваха като зъби на циркуляр. Умът му не бе в състояние да възприеме абсолютното величие на скоростта, разстоянията и размерите.

Поизправи се в креслото и погледна нагоре към звездите. Нейде в дъното на съзнанието му се зароди въпросът дали не ставаше по-млад. Може би се движеше назад във времето на вселената, от която бе изпаднал… не бе нито професионален математик, нито физик, но стигна до извода, че това едва ли бе възможно — вселената не можеше да му извърти такъв номер дори тук. Ала имаше известна вероятност темпът му на стареене да е станал съвсем бавен в сравнение с този на останалата човешка раса.

Усети се, че все още се гуши като уплашено дете и че в металните ръкавици пръстите му са се схванали до болка от силата, с която стискаха подлакътниците на креслото. Помъчи се да се отпусне, да започне да мисли за обикновени неща. Беше преживял и по-лоши ситуации от тази демонстрация на природата, макар никоя от тях да не бе тъй внушителна.

Разполагаше с достатъчно въздух, вода и храна, и с мощност да ги рециклира толкова дълго, колкото се наложи. Поне за това двигателят му си го биваше.

Проучи силовата линия, която го държеше в плен. По-големите скали в нея, някои от които приближаваха по размери неговия мехур, изглежда никога не променяха относителното си положение. По-малките парчетии обаче се движеха с известна свобода напред и назад, но с много ниска скорост.

Стана от креслото и се обърна. Направи само една крачка и спря до стъклената стена. Взря се навън, опитвайки се да различи врага си. Естествено, на половин миля зад него, уловен в същата нишка от космически отпадъци, се намираше корабът-берсеркер, които го бе подгонил и го бе набутал тук. Сега скенерите му сигурно бяха фиксирани върху неговия мехур, така че той щеше да забележи движенията му и да разбере, че е жив. Ако можеше да го докопа, вече щеше да го е сторил. Компютрите на берсеркерите не биха си губили времето да съзерцават със страхопочитание пейзажа, това поне беше сигурно.

Сякаш за да покаже, че е съгласен с неговите разсъждения, корабът-берсеркер стреля с лъчевото си оръдие. Лъчът обаче изглеждаше странен и сребрист, и успя да преоре едва няколко ярда сред експлодиращите скали и прахоляка, преди да свърши безславно като комичен фойерверк. Той само прибави още прах към едно облаче, което комай се сгъстяваше пред берсеркера. Вероятно машината го бе обстрелвала през цялото време, ала тукашното странно пространство не толерираше енергийните оръжия. Какво ли щеше да последва? Може би ракети?

Да, ракети. Той видя как берсеркерът задейства една. Тесният цилиндър яростно се стрелна към него, сетне изчезна. Къде ли се дяна? Дали не падна, привлечен от хипермасата? Ако беше така, то скоростта му на падане бе направо невидима за окото.

Веднага щом забеляза блясъка от залпа на втората ракета Карлсен по интуиция погледна бързо надолу. Зърна моментна искра и облаче в по-долната силова линия — от циркуляра се отчупи един зъб. Облачето, което бе предизвикала ракетата, се понесе лудо напред и почти веднага изчезна от очите на Карлсен. Неочаквано за себе си той осъзна, че гледаше на кораба-берсеркер не със страх, а със своего рода облекчение — като на нещо, което отвлича вниманието му от… всичко това.

— О, Боже — рече той на глас, като погледна напред. Беше молитва, а не клетва. Далеч под бавно кипящия безкраен хоризонт чудовищни облаци надигаха драконовите си глави. На черния фон на космоса седефените им глави изглеждаха като материя, появила се от нищото, за да се хвърли към хипермасата. Скоро драконовите шии се възвисиха над края на света, заобиколени от многоцветни сърмени конци, които се повдигаха и спадаха с нереална наглед скорост. А сетне се появиха и телата на драконите — облаци, пулсиращи със синьо-бели светкавици, надвиснали над червените черва на ада.

Огромният пръстен, в който влизаше Карлсеновата нишка скали, се носеше като трион към възвишенията. Щом се втурнаха от хоризонта към него, те се издигнаха много над равнището на Карлсен. Извиваха се и се изправяха като полудели коне. Трябва да са по-големи от планети, помисли той, да, по-големи от хиляди Земи или Естийли. Препускащата лента, по която се движеше, щеше да се размаже между тях… и тогава той осъзна, че всъщност те бяха все още ужасно далеч.

Карлсен притвори уморено клепачи. Ако хората са се осмелявали да се молят, ако въобще са се осмелявали да мислят за единен Създател на света, то е било само поради факта, че дребничките им умове никога не са били способни да си представят и една хилядна… една милионна част от… не, умът не разполагаше нито с думи, нито с аналогии, които да използва, за да изрази впечатлението си от подобна гледка.

А какво ли би се случило с хората, помисли си Карлсен, които вярват единствено в себе си или пък в нищо не вярват? Какво ли би ги сполетяло, ако им се отдаде да видят тия чудовищни различия в мащабите?

Карлсен отвори очи. Той вярваше, че и един-единствен човек е далеч по-важен от която и да било звезда, та била тя с каквато и да е големина. Насили се да наблюдава пейзажа. Беше решил да овладее почти суеверното си страхопочитание.

Само че трябваше отново да потърси опора, в която да се вкопчи, когато забеляза как се държаха сега звездите. Всички те бяха заприличали на синьо-бели игли, защото челните фронтове на светлините им се сбутваха напред в паническо бягство над тая гравитационна урва. А собствената му скорост бе такава, че му позволяваше да забележи лекото изместване на някои от звездите. Ако напрегнеше ума си свръхмяра, би могъл да добие усещане за разстоянията в светлинни години.

Пристъпи отново към креслото си, седна и се пристегна с ремъците. Искаше да се оттегли вътре в себе си. Искаше му се да си изрови тунел чак до ядрото на някоя огромна планета, където би могъл да се скрие… ала какво представляваха дори и най-големите планети? Нещастни зареяни в космоса точици, малко по-големи от този мехур.

Тук не се сблъскваше с обичайния космонавтски възглед за безкрайността. Тук имаше една ужасяваща перспектива, започваща с камъните, които бяха на една ръка разстояние от стъклото и привличаха ума навън и нататък — камък подир камък и линия подир линия, стъпка по стъпка, неизбежно напред и напред, и напред…

Чудесно. Това поне бе нещо, с което можеше да се бори, а да се бори с нещо бе по-добре, отколкото да седи тук и да се разплува. За начало малко рутинни действия. Пийна водица, която му се стори много приятна на вкус, и се насили да изяде една-две хапки. Ако въобще се измъкне нявгаш оттук, то едва ли ще е скоро.

Затова си постави древната задача да привикне към пейзажа. Погледна в посоката, накъдето летеше неговият мехур. На пет-шест метра от него отстоеше първата голяма скала. Беше масивна колкото телата на дузина мъже и висеше неподвижно в орбиталната силова линия. Претегли наум скалата, измери я и сетне прехвърли мисълта си към следващия по-забележим отломък — разположен на един хвърлей разстояние. Всички скали бяха по-малки от мехура му и той можеше да проследи техния низ нататък и още по-нататък, дотам, където ги поглъщаха сливащите се силови линии, които най-накрая се извиваха около хипермасата — една грандиозна и ужасяваща демонстрация на местните титанически мащаби.

Съзнанието на Карлсен балансираше на границата на срива… Чувстваше се като някое бебче-маймунче, което примигва на светлината в джунглата. Като малък катерач, който е уплашен в началото от размерите на дърветата и лианите, а сетне открива, че те представляват всъщност мрежа от пътища, които могат да бъдат овладени.

Осмели се да плъзне погледа си до „трионовите зъби“ на съседния вътрешен кръг от носещи се скали и да позволи на ума си ту да го достига, ту да отскача от неговата полоса. Сетне се зае да наблюдава пълзящите по небосвода „неподвижни“ звезди, докато възприятието му за дълбочина не разви разделителна способност в истински планетарни мащаби.

* * *

Беше му се струпало твърде много още преди да попадне тук и сънят неусетно го пребори. Събуди се внезапно от връхлетелия го пристъп на страх. Значи берсеркерът не бе напълно безпомощен. Две от машините му, големи колкото хора, бяха застанали от външната страна на стъклената му врата и се трудеха над нея. Карлсен автоматично се пресегна за пистолета си. Малкото оръжие едва ли щеше да му свърши кой знае каква работа, но той зачака, като го държеше готово за стрелба. Нямаше какво друго да стори.

Смъртоносните роботи отвън изглеждаха странно: те имаха блестящо сребърно покритие, което напомняше на тънък слой скреж. Покритието се бе образувало само на предните им повърхности и се стелеше назад от тях във вид на малки ресни и опашчици, все едно втвърдени щрихи, нарисувани от някой художник, за да загатне за голяма скорост. Само че фигурите на роботите бяха достатъчно материални. Тежките им удари по вратата… но почакай! Крехката врата не поддаваше. Металните убийци отвън бяха оплетени и забавяни от сребърните паяжини, с които това бясно носещо се пространство ги бе украсило. Веществото погълна лазерните им лъчи, когато се опитаха да прогорят отвор, за да влязат. А когато взривиха експлозив, то го заглуши.

Щом опитаха всичко което бе по силите им, те си тръгнаха, като се отблъскваха от скала на скала назад към металната си майка, влачейки тъканта от пламтящи бели нишки, сякаш се бяха закачулили с нея от срам заради поражението си.

Той закрещя с облекчение обидни думи подире им. Поколеба се дали да не отвори вратата и да стреля по тях с пистолета. Носеше скафандър, а щом те бяха могли да отворят вратата на кораба-берсеркер отвътре, значи и той би трябвало да може да отвори тази врата. В крайна сметка реши обаче, че не бива да си прахосва амунициите.

Подсъзнанието подсказваше на Карлсен, че в настоящото положение е по-добре изобщо да не мисли за времето. Не виждаше никаква причина да оспорва това подсъзнателно решение, така че скоро загуби представа за часовете и дните… или може би седмиците.

Правеше упражнения и се бръснеше; ядеше, пиеше и отделяше. Рециклиращите системи на кораба работеха отлично. Все още разполагаше със своя „ковчег“ и всеки момент можеше да предпочете дългия сън на анабиозата, ала не, благодаря, засега не. Възможността за евентуална спасителна операция витаеше в мислите му и размесваше надеждата със страховете му от времето. Знаеше, че в деня, в който бе паднал тук долу, нямаше построен ни един кораб, който да е в състояние да тръгне по следите му и да го изтегли навън. Само че корабите постоянно се усъвършенстваха. Да предположим, че той би могъл да издържи тук няколко седмици или месеца субективно време, докато отвън изминат няколко години. Знаеше, че има хора, които биха се опитали да го открият и спасят, стига да има и най-малка надежда за това.

Психическото му състояние се променяше. След като бе почти парализиран от гледката на заобикалящите го явления, той мина през стадия на екзалтация, а сетне бързо стигна и до скуката. Умът му вършеше своята собствена работа и бе обърнал гръб на всички тия бляскави външни чудеса. Спеше по много.

В един от сънищата си се видя застанал самичък в пространството. Наблюдаваше се отстрани от такова разстояние, от което размерите на човешката фигура се смаляват до нищожно петънце в разсеяния поглед на невъоръженото око. С почти невидимата си ръка далечният му двойник махна за сбогом и закрачи към синьо-белите звезди. Отначало крачките му едва се долавяха, а сетне въобще престана да ги различава, докато фигурата се стопи и изчезна на фона на бездната…

* * *

Събуди се с вик. Една спасителна лодка бе побутнала кристалния му корпус и сега се полюшваше на няколко фута от него. Беше плътен метален овоид — модел, който му бе познат, а цифрите и буквите на кърмата също му бяха познати. Беше успял. Беше издържал. Изпитанието бе приключило.

Люкът на спасителната лодка се отвори и една след друга отвътре излязоха две облечени в скафандри фигури. Те моментално се замазаха в сребристо, както се бяха замазали машините на берсеркера, ала чертите на тия хора се виждаха през стъклата на шлемовете им, а очите им гледаха право в Карлсен. Те се усмихваха постоянно и окуражително, без да откъсват поглед от него.

Дори и за миг.

Почукаха на вратата и продължиха да се усмихват, докато той обличаше скафандъра си. Само че той не се запъти да им отвори; вместо туй извади пистолета си.

Те се намръщиха. Вътре в шлемовете устните им оформяха думата: „Отвори!“. Карлсен включи радиото, ала дори и да излъчваха, вълната не минаваше през това пространство. Те продължиха да го гледат озадачено.

Почакайте, вдигна ръка той. Взе една плочка и писало от креслото си и им написа бележка.

ПОГЛЕДНЕТЕ ЗА МАЛКО ПЕЙЗАЖА!

Беше с всичкия си, но може би те помислиха че се е смахнал. Сякаш за да му угодят, започнаха да се оглеждат наоколо. Нова група драконови глави се надигаше иззад бушуващия хоризонт на края на света. Намръщените мъже погледнаха към драконите и многоцветния каменен вихър на „циркуляра“, сетне зяпнаха надолу към смъртоносните дълбини на ада и вдигнаха очи към отровните синьо-бели копия на звездите, които се плъзгаха над празнотата.

После и двамата, все още неразбиращи и смръщени, погледнаха отново Карлсен.

Той седна в креслото си, стисна пистолета и зачака, защото нямаше какво повече да каже. Знаеше, че корабът-берсеркер сигурно има на борда си лодки и би могъл да изпрати роботи-убийци, които да приличат на хора. Тия двамината навярно искаха да го подлъжат.

Фигурите отвън измъкнаха отнякъде своя собствена плочка.

ПРЕВЗЕХМЕ БЕРС. МИНАХМЕ ОТЗАД. ВСИЧКО Е НАРЕД. НЯМА ОПАСНОСТ. ИЗЛЕЗ.

Той се озърна през рамо. Облакът прах, вдигнат от оръжията на берсеркера, се бе скупчил около него така, че го скриваше заедно с цялата силова линия от погледа на Карлсен. О, само да можеше да повярва, че това са хора…

Те написаха още нещо и придружиха посланието си с енергични жестове.

НАШИЯТ КОРАБ ЧАКА ЗАД ОБЛАКА. ПРЕКАЛЕНО Е ГОЛЯМ, ЗА ДА СЕ ЗАДЪРЖИ ДЪЛГО НА ТОВА НИВО.

И още:

КАРЛСЕН, ЕЛА С НАС!!! ТОВА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ТИ ШАНС ЗА СПАСЕНИЕ!

Той не се осмеляваше да чете повече бележките им от страх, че ще им повярва, ще се втурне навън право в металните им ръце и ще бъде разкъсан. Притвори клепачи и почна да се моли. Когато след доста време отвори пак очи, неговите посетители и лодките им си бяха отишли.

Не след дълго — както му се струваше — от прашния облак, обграждащ берсеркера, замигаха огнени проблясъци. Битка! Някой е донесъл със себе си оръжия, които могат да функционират в това пространство? Или нов опит да го изиграят? Хм. Ще видим…

Карлсен внимателно наблюдаваше как друга спасителна лодка, която твърде много приличаше на първата, бавно си проби път от прашния облак към него. Тя се приближи и спря. Нови две фигури излязоха и скафандрите им веднага се обвиха в сребристите украшения.

Този път надписът му бе готов.

ПОГЛЕДНЕТЕ ЗА МАЛКО ПЕЙЗАЖА!

Сякаш за да му угодят, те започнаха да се оглеждат наоколо. Може би го помислиха за смахнат, но той бе с всичкия си. Мина близо минута, а те все още не се бяха обърнали към него — лицето на единия гледаше нагоре към невероятните звезди, докато другият бавно извиваше врат, наблюдавайки как отминава една от драконовите глави. Постепенно телата им замръзнаха в благоговение и ужас, притиснаха се и се сгушиха към стъклената стена.

Трябваше му още половин минута, за да провери шлема и скафандъра си, сетне Карлсен изпомпа въздуха от кабината си и отвори вратата.

— Добре дошли, хора — рече той по радиото в шлема си. Наложи се да помогне на единия да се качи отново на спасителната лодка. Ала въпреки всичко те се справиха.