Метаданни
Данни
- Серия
- 101 далматинци (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hundred and One Dalmatians, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Niky(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Доуди Смит. 101 далматинци
ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994
История
- —Добавяне
В лагера на врага
Ах, каква нужда имаше Понго от тази глътка!
— Ела с мен до езерцето — каза Полковникът, като взе кофичката в зъби. — Ще се поразсъниш, поне засега.
Понго имаше чувството, че никога вече няма да му се приспи.
— Аз съм виновен, че допуснах да изживеете този шок — продължи Полковникът, когато двамата излязоха навън на ярката слънчева светлина. — Лейтенантът няма никаква вина. Тя не е обучен наблюдател. Като ми каза първия път, че дворът „гъмжал от далматинчета“, аз, естествено, помислих, че има предвид само вашите кутрета. В края на краищата петнадесет кученца могат да накарат един двор да гъмжи. Едва вчера разбрах каква е работата — след като установих щаба си в Щуротията. Вчера, разбира се, побързах да съобщя новината по Вечерния лай, но не е стигнала до вас.
— Какъв е броят на кутретата? — попита Понго.
— Не мога да кажа с точност, защото изобщо не се спират на едно място, но според мен заедно с вашите са стотина.
— Сто?!
Бяха стигнали езерцето.
— Пийни си — предложи Полковникът.
Понго пак си пийна, после загледа безпомощно Овчарския пес.
— Какво да правя, Полковник?
— Ще поиска ли съпругата ви да спаси само собствените си кутрета?
— В първия миг не е изключено, но след като си даде сметка, че и другите ги чака сигурна смърт…
— Тъй или иначе, вашите не са достатъчно големи, за да предприемат толкова дълъг път. Надявам се, че това ви е известно?
Да, Понго добре съзнаваше този факт. Намерението му беше да остави децата си в Пъклен дом, докато поотраснат, а те с Мисис да се грижат за тях и да им се притекат на помощ в случай на опасност. Той сподели плановете си с Полковника.
— Да, точно така — съгласи се мъдрият стар пес.
— Но какво ще стане с другите кутрета?
— Ще разпространя новината из цяла Англия. Тогава може би и други родители ще се притекат на помощ.
— Съмнявам се, след като е изминало толкова време…
— В случай на най-лошото ще се съгласят ли вашите питомци да ги приютят?
Понго не можеше да си представи, че Душкингови ще откажат да помогнат на някое куче, но все пак това са сто кутрета! От друга страна обаче, дневната беше достатъчно просторна…
— Не допускам, че ще ги изгонят — рече той. — Не мога да си представя. Полковник, как ще закарам цялата тази тълпа до Лондон?
— Така, както са сега, е невъзможно. Ще трябва да обучим всяко мъжко кутре. Ще ги научим да вървят в строй, да се подчиняват на заповеди, а по-големите ще обуча как да си намират храна…
— Аз самият с удоволствие бих учил това — каза Понго.
— Чудесно! А сега какво ще кажеш да поносиш кофичката в уста? Трябва да научиш този номер. Не, не така — изпъни глава напред, за да не се удря в гърдите ти. А така!
Понго откри, че всъщност съвсем не е трудно да се носи пълна с вода кофичка. Това го поободри. Щом като чудесният стар Полковник ще му помага, нищо чудно да успее да спаси всички кученца. Той отнесе кофичката до Щуротията и я постави на пода.
— Вече изглеждаш по-добре — заяви Полковникът. — Може да успееш да заспиш. Докато се стъмни, двамата със съпругата ти всъщност няма какво да правите. А щом се мръкне, ще се срещнете с дечицата си. Междувременно ще ги уведомите за пристигането си.
Една мисъл обаче не даваше покой на Понго.
— Полковник, защо й е било на Злобара да краде толкова далматинчета? Едва ли й трябва повече от едно палто от кожи на далматинци.
Овчарският пес се учуди.
— Мислех, че знаеш — съпругът й е търговец на кожи. Доколкото ми е известно, тя само за това се е омъжила за него.
Вярно! Понго беше забравил. Но щом като Де Монови възнамеряваха да търгуват с палта от далматинци, значи Пъклен дом бе чисто и просто ферма за развъждането им и докато търговията на Злобара процъфтява, никой далматинец нямаше да бъде в безопасност.
„Ще измисля някакво спасение, когато се прибера в Лондон!“ — реши Понго, докато се изкачваше мрачно по стълбите.
Мисис се беше изтегнала на голите дъски до прозореца. Докато кутретата бяха на двора, тя не бе откъснала поглед от тях, а след това умората я бе повалила и тя бе заспала на същото място. Понго я зави със слама и легна до нея, за да я топли. Мисис не помръдна. Последните му мисли бяха на лек упрек към самия себе си. Беше очаквал Овчарският пес да се окаже оглупял от старост провинциален мърморко, а колко много зависеше сега от този добър и мъдър стар воин! Когато Полковникът ги събуди, навън беше нощ.
— С кутретата всичко е наред, но от другите родители не се чува нищо по Вечерния лай — докладва той. — Съобщих за благополучното ви пристигане и отвсякъде пристигат пожелания за успех. Цялото кучешко царство очаква новини от това спокойно селце. Обещах, като си отпочинете, лично да излаете няколко думи.
— С удоволствие — рече Понго.
— А сега да слезем на вечеря — предложи Полковникът.
Тримата се спуснаха по стълбите и добре си хапнаха кренвирши, които котката бе насъбрала през деня. Самата тя беше във фермата — Полковникът обясни, че ако не присъства на следобедния чай на своите питомци, където очаквали да изпие чинийка с мляко, те щели много да се оскърбят.
— Самият аз също трябва да се прибера малко по-късно, защото най-младият ми питомец Томи обича да съм около него, когато се къпе. Така че да побързаме.
Той стана, бутна един прозорец и го отвори.
— Отбранителните съоръжения на Пъклен дом са направо детински прости — продължи старият воин. — Какъв е смисълът да затваряш с катинар главната порта, когато отзад, през тази Щуротия, всеки може да се вмъкне вътре?
Понго чак тогава видя, че Щуротията има врата и прозорец, от които се излизаше на двора на Пъклен дом, и друга врата и друг прозорец, които водеха към запустелите полета, така че всъщност кулата беше нещо като къща на пазача. Вратата към двора на Пъклен дом беше залостена от външната страна, поради което Полковникът прекара Понго и Мисис през прозореца.
— А сега трябва да сме много предпазливи — прошепна той. — Има опасност прозорецът да се затвори от вятъра, а от тази страна няма дръжка. Колкото до резето на вратата — може да ми отнеме много време, за да го дръпна.
Той все пак успя да го дръпне, отвори вратата и я подпря с тежък камък.
— В случай че трябва да се приберете много бързо — макар че се съмнявам. Не бих се учудил, ако изявите желание да прекарате нощта с кутретата си.
Мисис се задъха от радост и веднага го отрупа с въпроси.
— По пътя ще ви отговоря — рече Полковникът и тръгна към Пъклен дом.
Зад къщата изгряваше пълна луна.
— Какво е това на покрива, Полковник? — обади се Понго. — Не мога да повярвам, че е телевизионна антена — тук, в тази пустош?
— Антена е — потвърди Полковникът. — Откакто имаме електричество, в селото няма къща без телевизор. Повечето са взети на изплащане, макар че колкото до братя Лошър, трудно може да се говори за изплащане — чух, че от месеци не са правили вноските си.
Той сподели с тях плана си и скоро се оказа, че телевизорът играе голяма роля в него. Братята толкова обичали да гледат телевизия, че не понасяли кученцата да лаят, докато дават любимите им програми. От друга страна, когато им било студено, те лаели като побъркани. Най-топлата стая в къщата била кухнята, където бил инсталиран и телевизорът, така че там живеели и кутретата (освен ако не се разхождали в двора на конюшнята). Някои обичали да гледат, други просто заспивали, но поне не лаели, така че братята се забавлявали на спокойствие. Всичко това Полковникът научил от Късметчето по време на продължителните им разговори през оградата.
— Умът му е като бръснач — заключи Полковникът. — Разсъдлив е не за месеците си.
Понго и Мисис се надуха от гордост.
Замисълът на Полковника беше Късметчето да изведе братята и сестрите си в двора на конюшнята, докато братята гледат телевизия.
— Само че е много студено и няма да могат да останат там дълго — продължи мъдрият стар пес. — Пък и не виждам защо вие да не отидете при тях в кухнята. Късметчето твърди, че тя се осветява само от екрана, така че ще можете да се снишите и да се чувствате в пълна безопасност. Дори и да ви видят братята, ще ви вземат за две от по-едрите кутрета. Има голяма вероятност изобщо да не ви забележат.
— Късметчето ми каза, че Лошърови не се откъсвали от телевизора, докато не свършели всички програми, а след това направо лягали и заспивали — дюшеците им били проснати върху кухненския под. Според мен едва ли нещо ще ви попречи да прекарате нощта там. На разсъмване ще ви повикам и ще се измъкнете, преди братята да се събудят.
Понго и Мисис харесаха този план.
— И ще можем да прекараме там цялата нощ? — не можеше да повярва Мисис.
Полковникът каза, че се надявал всичко да мине както трябва, пък и обучението на кутретата за дългия преход до Лондон трябвало да се осъществи именно през нощта.
— Според Късметчето нищо не е в състояние да разбуди Лошърови, така че и аз възнамерявам да дойда при вас в кухнята. Ще проведа занятия и ще обучавам по десет кутрета наведнъж в двора на конюшнята. Но преди това вие двамата трябва да прекарате там една спокойна нощ и да ми докладвате какви са условията.
Почти бяха наближили двора.
— Не ми обяснявайте нищо повече, Полковник — примоли се Понго. — Толкова съм развълнуван, че нищо няма да схвана. Ти как си, Мисис?
Мисис цялата трепереше.
— Не мога да повярвам, че ще ги видя — прошепна тя.
Полковникът отвори вратата на двора към конюшнята. Мисис изстена тихо и се метна вътре с няколко скока — беше зърнала Късметчето. То стоеше на прага на задния вход и ги чакаше.
А зад него, в дългия тъмен коридор, който водеше към кухнята, се бяха наредили всичките му братя и сестри. Кой може да опише чувствата на родителите през следващите няколко минути, когато се опитваха да прегърнат петнадесет махащи с опашки, подскачащи, ближещи кутрета? Те всички се мъчеха да пазят тишина, но въздухът се изпълни с толкова блажено скимтене, щастливо душене и подсмърчане, че Овчарският пес се притесни.
— Да не ни чуят? — обърна се той към Късметчето.
— Кои, Лошърови ли? — попита кутрето нечленоразделно, тъй като бе налапало ухото на майка си.
— Не, пуснали са възможно най-силно любимия си телевизор.
И все пак Полковникът изпита голямо облекчение, когато вълната на първата радост поутихна.
— А сега — тишина! — изкомандува Късметчето.
— Бъдете тихички като мишлета — додаде Мисис.
И те се изненадаха приятно, че кученцата мигновено утихнаха. Чуваше се само шумоленето на сухите паднали листа, по които удряха петнадесет щастливи опашчици.
— А сега — мирно! — каза Късметчето.
Опашлетата замръзнаха.
— Уча ги да се подчиняват на заповеди — обърна се кутрето към Полковника.
— Браво, момчето ми. Чакай да си спомня — май те направих ефрейтор днес следобед? Сега те повишавам в чин сержант. Ако всичко върви добре, нищо чудно до следващата седмица да станеш офицер. А сега да вървя при питомника си Томи — време му е да се къпе.
Той каза на Понго, че ще се върне след два часа и добави:
— Опитай се да се измъкнеш, за да ми съобщиш какво мислиш за положението — или изпрати сержанта.
— Няма ли да дойдете да погледате телевизия, сър? — попита Късметчето.
— Изключено е, докато братята са будни. Дори те не биха ме взели за далматински дог.
И той си тръгна, а Късметчето отпрати братята и сестрите си обратно в кухнята, след което вкара вътре родителите си.
— Стойте отзад, докато очите ви свикнат с тъмнината — заръча им то.
И наистина в кухнята беше много тъмно. Единствената светлина идваше от екрана и от огъня на просторната кухня. А тъй като стените и таванът бяха боядисани в яркочервено, те не отразяваха никаква светлина. Освен това вътре беше много топло — повече, отколкото би могло да се очаква от огъня. Това бе тъй, защото Злобара беше прокарала парно отопление още когато имаше намерение да се засели в къщата.
Най-сетне Понго и Мисис започнаха да виждат горе-долу добре и пред погледите им се разкри странна гледка. На самия под върху голи дюшеци лежаха двама мъже, впили очи в екрана на телевизор, който бе само на метър от тях. Зад гърба им се бяха строили в редици кутретата — най-малките най-отпред, по-големите зад тях. Онези, които не се интересуваха от предаването, спяха пред камината. Топлата червена стая бе особено уютна, макар Понго да имаше чувството, че се намира в устата на гигантско чудовище.
— Дай да настаним мама при нашите, а теб ще те разведа из стаята — всички кутрета искат да те видят. Тате, нали ще ги спасиш до едно?
— Надявам се — отвърна Понго с безпокойство и все повече недоумяваше как ще се справи с тази задача.
— И аз така им казах, ама те са доста разтревожени. Ей сега ще им известя, че могат да разчитат на теб.
Той прошепна нещо на първото куче от редицата и слухът се понесе като вятър по житно поле. Човешкото ухо едва ли би различило дори един звук, освен може би едно-две потупвания с опашки, но и те бяха заглушени на минутата. Всички разбираха, че не бива с нищо да издадат присъствието на Понго, така че когато той мина безмълвно покрай редиците, никой дори не помръдна. Ала той много добре усещаше любовта и доверието им, които го обливаха на вълни. И изведнъж всички кутрета му станаха близки, придобиха реален облик — не бяха само проблем, който трябваше да реши. Почувства се техен баща. И разбра, че никога не би могъл да ги изостави.
Най-мили му бяха големите кученца в задните редици. Някои от тях почти бяха израснали — по-скоро млади кучета, отколкото кутрета. Сладки непохватни същества с тромави крака. Спомни си собствената си съвсем не далечна младост. Запита се още колко време кожите им ще бъдат в безопасност от Злобара — дали тя ще има търпението да изчака да поотраснат? И дали тези кученца знаеха опасността, която с всеки изминат ден ставаше все по-голяма? Нещо в погледите им му подсказа, че знаят. А много от тях се намираха в това ужасно място вече месеци наред, без капчица надежда до момента, в който Късметчето бе разпространило мълвата, че родителите му пристигат. Колко горд се чувстваше синът му сега, когато развеждаше баща си покрай редиците на своите другари, които гледаха на Понго като на истински герой.
Размекната от щастие, Мисис се бе излегнала, наобиколена от дечицата си. Освен тях не виждаше нищо, ала те бяха решили да не я лишат от удоволствието да погледа телевизия. Тя за пръв път се сблъскваше с този феномен (Душкингови не си падаха по него) и никак не й беше лесно да следи какво става на екрана. Кутретата също не разбираха всичко, тъй като не бяха научили достатъчно човешки думи, но затова пък много харесваха движещите се малки фигурки и все се надяваха, че рано или късно ще зърнат кучета.
— Ще имаме ли и ние телевизор, като се приберем у дома? — попита Изтърсачето.
— Обезателно, детето ми — обеща Мисис. По някакъв начин Душкингови трябваше да бъдат убедени да си купят такъв апарат.
Понго вече се беше „запознал“ безмълвно с всички кутрета и каза на Късметчето, че иска добре да огледа двамата братя. Късметчето го поведе към задната стълба и двамата изкачиха няколко стъпала, откъдето можеха да наблюдават всичко, без да бъдат забелязани.
Братя Лошър никак не си приличаха. Сол беше едър и тъмен, с толкова ниско чело, че веждите и сплъстените му коси се сливаха. Джаспър беше слаб и русоляв, а брадичката му беше тъй остра и издължена, че надупчваше ризите му, макар че те не бяха кой знае колко много. И двамата имаха твърде занемарен и мръсен вид.
— Изобщо не се преобличат — ходят само с тези ужасни дрипи. И никога не се къпят — прошепна Късметчето. — Според мен това не са истински хора, тате. Има ли получовеци?
След като разгледа Лошърови, Понго реши, че има, но не можа да отгатне каква е нечовешката им половина. Не му напомняха на никое от животните, които беше виждал.
— Да не би да се отнасят зле с вас? — разтревожено попита той.
— Не, много ги е страх от ухапване — отвърна Късметчето. — Изобщо са големи страхливци. Някои от по-големите кутрета бяха намислили да ги нападнат, но не виждаха начин да се измъкнат оттук. А ако ги убият, кой ще ни храни? Ах, татко, така се радвам, че дойдохте!
Понго близна ухото на сина си. Кутретата, също като момченцата, не обичат бащите им да бъдат любвеобилни (майките са нещо друго), но това беше много интимен момент.
Сетне отидоха при Мисис и останалите. Чувстваха се много особено — седнали спокойно във вражеската бърлога. Едно по едно кутретата на Понгови заспаха — всички, с изключение на Късметчето, Черноушко и Изтърсачето. На Късметчето не му се спеше. На Черноушко му се спеше, но бодърстваше, защото и Изтърсачето не заспиваше. А то не си лягаше, защото умираше за телевизия.
Много от по-големите кутрета също се готвеха за сън — повечето се протягаха с удоволствие и за пръв път, откакто ги бяха затворили в Пъклен дом, чувстваха, че имат на кого да се осланят. Понго бе пристигнал. Също и Мисис. Те я бяха разгледали стеснително и разбираха, че собствените й дечица й бяха най-мили, ала се надяваха по-късно да намери време и за тях. Повечето почти не си спомняха майките си. Най-малките обаче много добре ги помнеха и затова никак не им се спеше. Бавно и тихичко те се промъкваха все по-близо до Мисис.
Тя гледаше телевизия и с помощта на Изтърсачето бе започнала да разбира за какво става дума. Сетне някакъв едва доловим звук откъм децата отново прикова вниманието й към тях. Ала звукът не идеше от собствените й кутрета. Около тридесет други, не по-големи от нейните, се бяха скупчили на половин метър от нея и я гледаха с надежда в очите.
„Божичко, колко са мръсни — бе първата й мисъл. — Не са ли ги научили майките им да се мият?“
В следващия миг изпита остра жал. Та кое от тях имаше сега майка? И Мисис се усмихна на всички, а те сбърчиха нослета и отговориха на усмивката й. Тя отмести поглед зад гърбовете им към по-едрите кутрета. Някои от поотрасналите момиченца и момченца й напомниха за самата нея на същата възраст — тъй кльощава и глупава. Умееха вече да се мият, но колко други неща не знаеха, за колко работи имаха нужда от майчин съвет. И изведнъж почувства, че всички тези кутрета са нейни деца, че тя им е майка — така, както Понго се бе почувствал баща на всички. И наистина най-мъничките постепенно се бяха присламчили съвсем до нея и така се бяха смесили с нейните, че стана невъзможно да различи къде свършва малкото й семейство и къде започва по-голямото.
Топлата червена стая се изпълни със сънливост. Дори братята задрямаха. Програмата, която показваха в момента по телевизията, не им харесваше особено, а държаха да бъдат свежи и отпочинали за любимото си предаване, което щяха да излъчат по-късно. Дори Мисис поспа — знаеше, че Понго ще бъде през цялото време нащрек. Накрая само три чифта очи останаха отворени. Понго лежеше буден и мислеше, мислеше… Късметчето също не мигваше, защото се имаше за часови, който не бива да заспива на пост. А Изтърсачето гледаше ли, гледаше любимата си телевизия.
Внезапно отвън се дочуха шумни стъпки. Спящите кученца се пробудиха разтревожени. Братята се изправиха с мъка и запреплитаха крака към вратата, но преди да стигнат до нея, тя рязко се разтвори.
Отвън, на фона на лунното небе, се открои висока фигура в дълго бяло наметало.
Беше Злобара Де Мон.