Карел Чапек
Голяма котешка приказка (2)

2. На какво ли не е способна една котка

Както вече знаете, котката се казвала Юра, но принцесата й измислила още какви ли не имена. Викала й котарак и котараче, маца, мацинка и мацка, муци, муцинка и муцка, писа, писанка и писанче, чернушка, котенце и котчица и от всичко това вие разбирате колко много я обичала. Щом отворела сутрин очи, маца вече я чакала, излегната върху юргана. Там мързеливата Юра се разполагала, както си знаела, и предяла, колкото да се каже, че върши нещо. След това двете се измивали едновременно, само че котката вършела това много по-добросъвестно и макар да се миела само с езика и лапичките си, оставала чиста дълго време, докато принцесата много скоро успявала да се изцапа здравата от главата до петите, както умеят само децата.

Иначе Юра си била котка като всички други котки. Само дето обичала да седи и дреме на кралския трон, което обикновено не се случва с останалите котки. Може би тогава си припомняла, че нейният далечен чичо, лъвът, е цар на всички животни или само давала вид, че си спомня нещо, но достатъчно било някоя мишка да подаде муцунка от дупката си — Юра с един скок я сграбчвала и след това я слагала гордо в подножието на трона, без да се смущава ни най-малко от това, че в залата имало някакво много важно и много тържествено заседание.

Веднъж кралят трябвало да помири двама велможи. Двамата стояли в подножието на трона и се препирали ожесточено кой от тях е правият. В разгара на разправията се появила Юра, оставила на земята уловената мишка и се оттеглила, в очакване да бъде похвалена. Единият велможа не я забелязал, но другият веднага се навел и погалил Юра. „Аха, рекъл си кралят, ето един справедлив човек, който признава всяка заслуга.“ И се оказало, че наистина е така.

В двореца си кралят имал две кучета. Едното се казвало Буфо, я другото — Буфино. Когато видели за пръв път Юра да дреме на пруста, те се спогледали, като че искали да си кажат: „Слушай, колега, тоя май не ще да е от нашите“. И после, сякаш се били уговорили предварително, те се спуснали върху клетата Юра. Котката само отстъпила към стената и наежила опашка, дебела като кочан на метла. Ако Буфо и Буфино биха имали малко повече ум, веднага щяха да разберат какво иска да каже котката с това наежване на опашката си. Само че те били глупави и решила най-напред да я подушат. Първи опитал Буфино, но едва успял да доближи муцуната си и получил такъв удар по носа, че изквичал, подвил опашка и хукнал да бяга, и цял час не могъл да се спре, а след това още два дни го тресло от страх.

Като видял това, Буфино малко се поуплашил, но решил, че, така или иначе, трябва да покаже геройството си.

— Хей, отрепка такава — обърнал се той към Юра, — хич и не се залавяй с мен! Аз лая така, че луната, дето е луна, и тя ми има страха!

За доказателство той се разлаял толкова силно, че всички стъкла на няколко километра от двореца се изпотрошили. На Юра обаче не й трепнало окото и веднага, щом Буфино престанал да лае, казала:

— Е, лаеш криво-ляво, но аз пък като изсъскам, и на змиите кръвта им замръзва от страх.

И тя засъскала така страшно, че на Буфино му настръхнал и всичките косми. Щом дошел на себе си, той подхванал отново:

— Какво пък, съскането не е кой знае какво геройство. Сега гледай как бягам аз.

И докато се опомни котката, той обиколил целия палат толкова бързо, че и на самия палат му се завил свят. Юра много се учудила, но се престорила, че това не й е направило никакво впечатление.

— Хубаво — казала тя, — сега поне мога да си представя как ще офейкаш след малко. А пък аз, ако ми дойде някой, сто хиляди пъти по-силен от тебе, ей така ще избягам от него.

И с три скока се намерила в листака на едно много високо дърво — толкова високо, че на Буфино му се завъртяла главата, като погледнал нагоре.

Когато се съвзел, Буфино казал:

— Виж какво, никое порядъчно куче няма да вземе да се катери по дърветата, но ако искаш да разбереш на какво съм способен аз, внимавай хубаво: ето сега аз душа, душа и подушвам, че кралицата от съседното кралство пече гълъбчета за обяд и че ние утре ще обядваме печена гъска.

Котката също се опитала да подуши тайно, но нищо не усетила. Тя безкрайно много се учудила, че кучето има такова необикновено обоняние, обаче, с нищо не издала смайването си.

— Хе — казала тя, — това не е нищо в сравнение с моя слух. Аз например чух как точно в тоя миг нашата кралица изтърва иглата си на земята и чувам, че след четвърт час в съседното кралство ще бият камбаната за обяд.

Сега пък Буфино се смаял на свой ред, но за да не падне по-долу, рекъл:

— Знаеш ли какво? Хайде вече да не се лаем един друг. Не се страхувай от мен, слез долу.

— То се знае — отговорила Юра, — че не се боя от теб, но знаеш ли какво? Не се страхувай и ти от мен и се качи на дървото.

— Аз — казал Буфино — и веднага мога да се кача, но преди това си завърти опашката в знак на приятелство, както правим ние, кучетата.

При това така си развъртял опашката, че тя започнала да свисти.

Юра опитала веднъж-дваж, но нещо не й провървяло. И как ще й провърви, като само кучетата знаят да си въртят опашките! Все пак, за да не се изложи и да не бъде заподозряна, че се страхува, тя слязла от дървото и се приближила до Буфино.

— Ние, котките — казала тя, — когато не мислим нищо лошо, мъркаме ей тъй. Можеш и ти да опиташ в знак на приятелство.

Буфино се опитал да мърка, но къде ти! Разнесло се такова ръмжене, че той самият се засрамил.

— Ела — казал той, — по-добре да излезем пред портата и да лаем хората. Това се казва кеф и удоволствие!

— Аз мисля — възразила скромно Юра, — че няма да го направя толкова грубо, но ако си съгласен, можем да седнем на края на стряхата и да гледаме на всичко от високо.

— Извинявай — смутил се Буфино, — но когато съм на високо, нещо ми се замайва главата… Най-добре да отидем заедно да гоним зайци.

— Зайци ли — казала котката, — не е за мене работа то. Краката ми, знаеш, не стават за това нещо. Но ако дойдеш с мен, ще ти покажа едно дърво, на което бихме могли и двамата да ловим птички.

Буфино се замислил тъжно.

— Ех, Юра — казал той накрая, — от тая работа нищо няма да излезе. Я аз да си остана куче в гората и на улицата, а ти да си останеш котка по дърветата и на стряхата, но тук, в двореца и на двора, да не бъдем котка и куче, ами да си бъдем приятели.

Така и станало. Двамата свикнали толкова един с друг, че всеки усвоил по нещо от поведението на другия. Юра например се научила да тича след принцесата като куче, а Буфино, като видял, че котката оставя в краката на краля уловените мишки, започнал най-триумфално да донася пред трона костите, които намирал на улицата или изравял на бунището. За това, разбира се, не го хвалели тъй, както хвалели котката за мишките.

Една нощ било тъмно като в рог и Буфино спял в колибката си. Трябва да ви кажа, деца, че колибките на кралските кучета са направени от махагоново и от кедрово дърво. Буфино тъкмо сънувал, че е видял заек и препуснал след него, та чак лапичките му потрепвали насън, когато усетил, че някой леко го плеснал по носа.

— Бау — скочил той сънен, — какво става, бау?

— Пст! — пошепнал познат глас. — Не вдигай шум.

Буфино разбрал, че това е Юра. Била по-черна от нощта. Само зелените й очи светели умно и развълнувано.

— Представи си — подхванала Юра шепнешком, — седя аз на стряхата и си мисля, както винаги, за най-различни работи. Изведнъж — нали знаеш колко ми е остър слухът — чувам някой да ходи далеч, далеч оттук, в кралската градина.

— Джаф! — възкликнал Буфино.

— Тихо! — изсъскала Юра. — Обзалагам се, че това е крадец, Буфино. Друго не може да бъде. Знаеш ли какво? Да идем да го хванем!

— Баф! — излаяло възторжено кучето. — Хайде, тръгваме! Джаф!

Вдигнали се и отишли двамата в градината. Било тъмно като в рог. Буфино искал да тича напред, но само се туткал в тъмнината и се препъвал на всяка крачка.

— Юра — шепнел той смутено, — Юра, ами че аз не виждам на една крачка пред себе си.

— Аз — казала Юра — през нощта виждам така добре, както и през деня. Ще вървя напред, а ти ме следвай по миризмата.

Така и направили.

— Охо — рекъл по едно време Буфино, — попаднах на някакви следи!

Като душел земята, той се впуснал с най-голяма бързина по следите, сякаш не била тъмна нощ, а най-ясен ден. Юра — след него.

— Шът — прошепнала тя след малко, — вече го виждам. Точно пред тебе е.

— Аха — провикнал се Буфино колкото му глас държи. — Юрррууш, юррруууш напред! Дррръжте го! Джаф, джаф, вагабонтино, джаф, нехрррранимайко, джаф, крррадецо, джаф, безобррразнико! Удуши го, пррребий го, ррразмажи го, запррретни си ррръкавите и го ррразкъсай! Баф, баф, баф!

Като чул това, крадецът страшно се изплашил, плюл си на петите и хукнал да бяга. Буфино — след него. Изпохапал му глезените, раздрал му крачолите, наврял се в краката му и го повалил на земята, като му ухапал ухото. Крадецът по някакво чудо успял да стане и от страх се покатерил на едно дърво. Сега дошел редна Юра — тя се покатерила след него, скочила на тила му и започнала да го драще и хапе, както само тя си знаела.

— Пфффссс — съскала и пръскала слюнки, — ще те разкъсссам сссъс зззъби, ще те насссека на късссчета!

— Баууу, баф — ревял отдолу Буфино. — Удуши го, прррасни му един, убий го, довърррши го, прррати го на оня свят, завърррржи го, ухапи го, удрррряй, рррритай и не го изпускай!

— Предавам се — извикал крадецът, смъртно уплашен, и паднал от дървото като чувал с картофи, коленичил, протегнал ръце към небето и се замолил:

— Не ме убивайте, моля ви се, нали се предавам! Водете ме, където щете, само не ме убивайте!

Тогава те тръгнали към замъка — начело Юра с изправена като сабя опашка, след нея — крадецът, с вдигнати нагоре ръце и накрая — Буфино. Насред пътя ги срещнали пазачите с фенери в ръце, пробудени от шумотевицата, и се присъединили към шествието. Така с голяма тържественост Юра и Буфино закарали крадеца в палата. Самият крал и кралицата се били събудили и видели това от прозореца. Само принцесата спяла и проспала всичко, а сигурно и за закуска нямало да се събуди, ако Юра, както всяка сутрин, не дошла да полежи върху топлия й юрган, толкова мила наглед, сякаш през нощта нищо не се било случило.

И на какво ли още не била способна Юра, но време е вече да сложим край на приказката. Ето защо само накратко ще ви кажа, че от време на време тя ловяла с лапичките си рибки в потока, обичала да яде салата от краставици и хващала птички, въпреки че й били забранили това. И през цялото време имала такъв невинен вид — същински ангел — и така хубаво си играела, че човек можел да я гледа по цял ден и пак да не му омръзне. А който иска да научи нещо повече за Юра, нека наблюдава с любов която и да било друга котка — всяка от тях има в себе си по нещичко от Юра и всяка е способна на хиляди хубави и весели подвизи, и не ги крие пред никого, който не я измъчва.