Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (93)

91.
Фибен

Колко лесно победата може да се превърне в поражение.

Фибен се измъкна от официалната си роба и остави двама от шимите да натъркат раменете му с мазнина. Разкърши се и се опита да си спомни поне някои от хватките, които отдавна беше забравил.

„Прекалено съм стар за тези неща — помисли си той. — А денят беше дълъг и тежък.“

Губруанците не се бяха шегували, когато радостно съобщиха, че са открили изход. Гейлит се бе опитала да му го обясни, докато той се приготвяше. Както обикновено, всичко му изглеждаше съвсем абстрактно.

— Както го разбирам аз, Фибен, галактяните не отхвърлят идеята за самата еволюция, а само за еволюцията на разума. Те вярват в нещо като онова, което ние обикновено наричаме „дарвинизъм“, за съществата по целия път до предразума. Нещо повече, смята се, че природата е мъдра, в смисъл че принуждава всички видове да доказват пригодността си в диви условия.

Фибен въздъхна.

— Моля те, на въпроса, Гейлит. Просто ми кажи защо трябва да се изправям срещу това чудовище. Изпитанието чрез двубой не е ли доста глупаво дори според стандартите на И-титата?

Тя поклати глава.

— Не, не е. Не и ако го погледнеш внимателно. Виждаш ли, един от рисковете, които поема расата патрон при ъплифтирането на нов клиентен вид чак до утвърждаването му като пътуващ сред звездите разум, е, че като се намесва прекалено много, тя може да лиши клиента от неговата същност, от самата му пригодност, направила го кандидат за Ъплифт.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа следното: губруанците могат да обвинят човеците, че са сторили това с шимите, и единственият начин да бъдат опровергани е да се покаже, че ние все още сме страстни, жилави и физически силни.

— Но аз си мислех, че всички онези тестове…

Гейлит поклати глава.

— Те показаха, че всички на това плато отговарят на критериите за Етап Три. Дори — Гейлит сгърчи лице, като че ли се бореше с изговарянето на думите, — дори онези условници ни превъзхождат, поне в повечето отношения, за които Институтът е установил тестовете. Те са недоразвити само по нашите собствени, по земните стандарти.

— Като например благоприличие и мирис на тялото. Да. Но все още не разбирам…

— Фибен, Институтът наистина не го е грижа кой всъщност влиза в шунта, не и след като сме издържали всичките му тестове. Щом губруанците искат нашият мъжки представител на расата да докаже, че е по-добър според още един критерий — този на „пригодността“ — добре, за това има прецедент, няма проблем. Всъщност тази процедура е била използвана много по-често, отколкото гласуването.

От другата страна на свободното пространство Желязната хватка загряваше и се хилеше на Фибен. Двамата му помощници — Невестулката и Стоманения лост, — се шегуваха с мощния си шеф и се смееха самоуверено на този внезапен обрат в тяхна полза.

Сега беше ред на Фибен да поклати глава и тихо да промърмори:

— Всеблаго, що за начин за управляване на галактиката! Може би Пратахулторн в края на краищата бе прав.

— Какво каза?

— Нищо — отвърна той. Реферът — един пила от Института — вече се приближаваше към центъра на арената. Фибен се обърна и погледна Гейлит.

— Кажи ми, че ще се омъжиш за мен, ако спечеля.

— Но… — Тя премигна, после кимна. Понечи да каже още нещо, но онзи поглед отново се впи в нея отгоре и тя просто не беше способна да намери подходящите думи. Потрепери и със странен, далечен глас успя да произнесе:

— Размажи го… заради мен, Фибен.

Блясъкът в очите й не беше варварска жажда за кръв, а нещо много по-дълбоко. Отчаяние.

Фибен кимна. Не си правеше илюзии относно онова, което Желязната хватка възнамеряваше да стори с него.

Реферът ги извика да се приближат. Нямаше да има оръжия. Нямаше да има правила. Подземният тътен се бе превърнал в твърдо, гневно ръмжене и зоната на безпространственост над главите им трептеше по краищата, сякаш заредена със смъртоносна светлина.

 

 

Започна се с бавно обикаляне. Фибен и съперникът му предпазливо се гледаха, пристъпвайки в пълен кръг около арената. Деветима от шимите стояха на склона над тях заедно с Ютакалтинг, Коулт и Робърт Онийгъл. Срещу тях боя наблюдаваха губруанците и двамата приятели на Желязната хватка. Различните галактянски наблюдатели и представителите на Института по Ъплифт заемаха дъгите между тях.

Невестулката и Стоманения лост окуражаваха водача си и се зъбеха.

— Тръшни го, Фибен — викна един от другите шими. В края на краищата целият сложен ритуал, цялата тайнствена и древна традиция и наука се беше свела до това. Този бе начинът, по който Майката Природа излъчваше окончателния победител.

— Започ-ни! — Внезапният вик на рефера се блъсна в ушите на Фибен като свръхзвуков писък миг преди да избумти машинният преводач.

Желязната хватка беше бърз. Хвърли се право напред и Фибен едва ли не прекалено късно разбра, че маневрата е уловка. Понечи да се дръпне наляво и чак в последния момент промени посоката, като нанесе удар с крак.

Попадението не завърши със задоволителното изхрущяване, на което се беше надявал, но Желязната хватка наистина извика, залитна и се хвана за ребрата. За нещастие, Фибен загуби равновесие и не успя да се възползва от кратката си възможност. След секунди тя вече не съществуваше и условникът отново пристъпваше към него, този път по-предпазливо, с убийствен блясък в очите.

„През някои дни просто не си струва да ставаш от леглото“ — помисли си Фибен, когато възобновиха обикалянето.

Всъщност днешният ден беше започнал със събуждането му в хралупата на едно дърво на няколко километра от Порт Хеления, където парашутите на плочестия бръшлян обкичваха голите клони на опустялата овощна градина…

Желязната хватка нанесе силен десен удар. Фибен се шмугна под ръката му и контраатакува. Противникът му парира и ръцете им се срещнаха с тъп звук.

… Войниците на Нокътя бяха проявили злобна учтивост, така че той здраво препуска с Тайхо, докато не стигна до стария си затвор…

Покрай ухото му изсвистя юмрук като топовно гюле. Той пристъпи в обсега на протегнатата ръка и се извъртя, за да забие лакът в открития стомах на врага си.

… Загледан в изоставената стая, бе разбрал, че му остава съвсем малко време, и беше препуснал с Тайхо по опустелите улици…

Ударът не бе достатъчно силен. Нещо по-лошо, Фибен реагира прекалено бавно, за да се изплъзне от ръката на Желязната хватка, която светкавично се сви и се протегна изотзад към гърлото му.

… и пристанището беше препълнено с шими — те се трупаха по кейовете, сградите, улиците, и гледаха…

Смазващият натиск заплашваше да прекъсне притока му на въздух. Той приклекна, плъзна десния си крак назад между бедрата на противника си, наведе се напред и се извъртя, прехвърли тежестта си в обратната посока и се отблъсна. Десният крак на Желязната хватка изгуби опора, но ръката му се беше впила в гърлото на Фибен и стискаше. Накрая го пусна — но с парче кожа и месо.

… Той размени коня си срещу лодка и пое през залива към шамандурите на бариерата…

Кръв шурна от гърлото на Фибен. Раната беше само на сантиметър от вратната му вена. Съперникът му бързо скочи на крака. Бе направо страшно колко светкавично можеше да се движи.

… води умствена битка с шамандурите и заслужи — чрез разума си — правото да продължи…

Желязната хватка оголи зъби, протегна дългите си ръце и нададе смразяващ кръвта вик. Гледката и звукът сякаш пронизаха Фибен като спомен за битки, водени много, много преди шимите изобщо да могат да управляват космически кораби, когато сплашването е било половината от всяка победа.

— Давай, Фибен! — извика Робърт Онийгъл, противодействайки на заплашителната магия на условника. — Хайде, момче! Направи го заради Саймън.

„Дрисльо — помисли си Фибен. — Типично човешки трик — да ме подтиква с чувство за вина!“

И все пак успя да отблъсне моментната вълна на съмнение и се ухили на врага си.

— Естествено, можеш да пищиш, но можеш ли да направиш това?

Допря палец до носа си и размърда пръсти. После трябваше бързо да отскочи, за да избегне хвърлилия се напред шим. Този път и двамата нанесоха чисти удари, които прозвучаха като думкане на барабани. И двамата залитнаха в срещуположните краища на арената и се обърнаха задъхани и оголили зъби.

… Брегът беше осеян с отпадъци и изкачването по скалите бе дълго и тежко. Но се оказа, че това е само началото. Изненаданите представители на Института вече бяха започнали да разглобяват уредите си, когато той ненадейно се появи и ги принуди да останат и да продължат тестовете още малко. Те решиха, че няма да им трябва много време, за да го пратят отново вкъщи…

Следващия път, когато се сблъскаха, Фибен понесе няколко тежки удара по лицето, за да се приближи достатъчно и да хвърли противника си на земята. Не беше най-елегантният пример за джиу-джицу. Докато го изпълняваше, усети разкъсваща болка в крака си.

За миг Желязната хватка се търкаляше безпомощен. Но когато Фибен се опита да се хвърли върху него, почти падна.

След секунда условникът отново бе на крака. Фибен се опита да не показва куцането си, но нещо го беше издало, защото този път Желязната хватка се метна от дясната му страна и когато Фибен се опита да отстъпи, левият му крак поддаде.

… изтощителни тестове, враждебни погледи, напрежението от това дали ще успее навреме…

Докато падаше назад, ритна срещу противника си, но глезенът му попадна сякаш в менгеме. Фибен се мъчеше да намери опора, но пръстите му само дращеха в меката пръст. Опита да се изплъзне настрани, ала условникът го издърпа назад и се метна върху него.

… И беше преминал през всичко това, само за да стигне дотук? В крайна сметка — адски ден…

Има определени трикове, които борецът може да опита срещу по-силен противник от много по-тежка категория. Фибен си спомни някои от тях, докато се мъчеше да се освободи. Ако не беше толкова близо до пълното изтощение, един-два дори биха могли да успеят. Значи ето така…

От известно време зрителите се бяха смълчали. Вече не се разнасяха окуражителни викове. Докато заедно с врага си се търкаляше назад-напред в измамно бавна смъртоносна схватка, Фибен откри, че може ясно да види склона на Церемониалната могила. С някакво странично ъгълче на съзнанието си разбра, че тълпата вече я няма. Там, където допреди малко се бяха трупали най-различни галактяни, сега имаше само изпотъпкана трева.

Последните останали бързо се спускаха надолу и на изток, като викаха на различни езици и възбудено жестикулираха. Паякообразният серентин, Великият екзаминатор, беше застанала сред помощниците си и вече не обръщаше никакво внимание на битката. Дори пилският рефер се бе извърнал, за да гледа усилващата се суматоха надолу по склона.

И всичко това, след като бяха казали, че едва ли не съдбата на Вселената зависела от смъртната схватка между двамата шими? Направо обидно.

Любопитството му го предаваше, дори в този момент и на това място. „Какво, по дяволите, са намислили?“ — зачуди се той.

И в този момент противникът му успя да му приложи страхотна хватка. Наистина желязна.

— Фибен! — донесе се развълнуваният глас на Гейлит. Значи поне някой все още му обръщаше внимание, дори и само за да види окончателното му унижение и край.

Фибен се бореше с всички сили. Използваше трикове, извлечени от кладенеца на паметта. Но и най-добрите от тях изискваха силата, която вече не притежаваше. Противникът му постепенно го обръщаше по гръб, успя да го стисне и за гърлото… Пред очите на Фибен се понесоха ярки петна.

После проблясъците избледняха — нещо хвърли тъмна сянка и над двама им. Желязната хватка премигна и се взря в нещото, появило се до главата на Фибен. Космато черно стъпало. Продължаващият нагоре крак беше като дебел дънер и водеше към планина от козина…

Първото нещо, което забеляза Фибен, бяха две меки кафяви очи, гледащи го приятелски от черно лице, разположено върху планина от мускули.

Освен това планината се усмихваше. С ръка, дълга колкото малко шимпанзе, съществото се протегна и любопитно докосна Фибен. Желязната хватка потрепери и се отдръпна от удивление или може би от страх. Ръката на нещото се затвори около китката на условника — лекичко, просто за да провери силата му.

Не можеше да става и сравнение. Огромната мъжка горила доволно изсумтя. Всъщност тя май се смееше.

После, като се опираше на кокалчетата на ръката си, горилата се обърна и се присъедини към тъмната група, която в момента се тълпеше край удивените шими. Гейлит гледаше смаяно, широките очи на Ютакалтинг бързо премигваха.

Робърт Онийгъл като че ли си говореше сам, а губруанците ломотеха и грачеха.

Но вниманието на горилите беше съсредоточено върху Коулт. Четири женски и трима мъжки наобиколиха едрия тенанин и започнаха да го докосват. Той им говореше бавно и весело.

Фибен нямаше да повтори одевешната си грешка. Не го интересуваше какво правят горилите тук, на върха на Церемониалната могила, построена от губруанските нашественици. Имаше друга работа — да млати Желязната хватка с юмруци.

Малкото плато се бе превърнало в пълен хаос, в безумна картина, лишена от какъвто и да било ред. Границите на бойната арена като че ли вече нямаха никакво значение. Фибен и неговият противник се затъркаляха под краката на шими, горили, губруанци и всички останали, които бяха способни да ходят, скачат или пълзят. Изглежда, никой не им обръщаше внимание, но Фибен всъщност не го беше грижа. Единственото важно за него в момента беше, че е дал обещание, което трябва да изпълни.

Удряше Желязната хватка, докато условникът не зарева отчаяно. В един момент зърна движение зад себе си, обърна глава и видя, че Невестулката вдига крак да го ритне… но не успя, защото една горила го вдигна в смазващата си прегръдка.

Другият другар на Желязната хватка беше задържан, или по-скоро вдигнат от Робърт Онийгъл. Шенът може и да беше много по-силен от повечето човеци, но това не му вършеше никаква работа, докато висеше във въздуха. Робърт го бе вдигнал високо над главата си, като Херакъл, побеждаващ Антей.

Фибен се отказа от юмруците и стисна Желязната хватка за гърлото. Да видиш ти сега!…

Земята под тях пулсираше, небето тътнеше и ръмжеше. Чуваше се грачене и бърборене на десетки езици. И все пак Фибен слушаше единствено дали дъхът прониква през гърлото на противника му… и усещаше само бесния пулс, който така отчаяно копнееше да прекъсне…

И тогава нещо сякаш избухна в черепа му.

 

 

Сякаш нещо в него се беше разпукало и пръскаше ярка светлина. Заслепен, Фибен първо си помисли, че условникът или някой губруанец го е ударил изотзад по главата. Но блясъкът не се дължеше на сътресение. Болеше, но не по този начин.

Фибен се съсредоточи върху най-важното — да държи здраво все по-отслабващия си противник. Но не можеше да пренебрегне странното произшествие. Умът му търсеше нещо, с което да го сравни, но не откриваше подходяща метафора. Беззвучният взрив беше някак си едновременно съвсем чужд и тайнствено познат.

Изведнъж Фибен си спомни една синя светлина, която танцуваше от радост, докато изстрелваше вбесяващи мълнии по краката му. Спомни си „смрадобомбата“, която бе принудила един надут дребен дипломат да избяга, забравил достойнството си. Спомни си историите, разказвани от генерала. Връзката между всичко това го накара да заподозре…

Галактяните прекъсваха многоезичния си брътвеж и се втренчваха нагоре. Фибен трябваше да вдигне малко глава, за да види какво толкова ги привлича. Преди да го стори обаче, се налагаше да се погрижи за противника си. Продължи да го стиска точно толкова, колкото да го държи на ръба на съзнанието, и чак като се увери, че Желязната хватка е безпомощен, вдигна очи.

— Ютакалтинг — прошепна Фибен, разбирайки източника на мисловното си объркване.

Тимбримът стоеше малко по-нагоре на склона. Ръцете му бяха широко разтворени, гънките на официалната му роба плющяха на бурния вятър. Очите му бяха силно раздалечени.

Пипалцата на короната му се развяваха и над главата му кръжеше нещо.

Един шим простена и притисна слепоочията си с длани. Някъде изтракаха зъбните пръчки на принг. Мнозина от присъстващите едва забелязваха глифа. Но Фибен за пръв път в живота си наистина кенира. А това, което кенира, нарече себе си тутсунуканн.

Глифът беше чудовище — титанично от отдавна трупана енергия. Същина на отлаганата неопределеност, той танцуваше и се въртеше. И после, без да предупреди, нещото се разпадна на части. Фибен почувства как то се понася покрай и през него — нищо повече или по-малко от дестилирана, неподправена радост.

Ютакалтинг изливаше емоцията, сякаш се беше взривила язовирна стена.

— Н’ха с урустуанну, к’хаммин’т Атаклена у’ттанна! — извика той. — Дъще, ти ли ми прати тези неща и така ми върна онова, което ти бях заел? О, колко интересно са се съчетали и умножили! Да изиграеш такъв чудесен номер на гордия си баща!

Силата му въздейства на всички около него. Шими премигваха и зяпваха. Робърт Онийгъл бършеше сълзите си.

Ютакалтинг се обърна и посочи нагоре по пътеката, водеща към мястото на Избора. Всички видяха, че там, на върха на Церемониалната могила, шунтът най-после е свързан. Дълбоко заровените двигатели бяха свършили работата си и сега над главите им зееше тунел, чиито краища блестяха, но вътрешността му имаше цвят, по-пуст от чернотата.

Той като че ли изсмукваше светлината и беше трудно дори да се разбере, че там има отвор. И все пак Фибен знаеше, че това е връзка в реалното време между този свят и безброй други, където се бяха събрали свидетели, за да наблюдават и отпразнуват тазвечерните събития.

„Надявам се, че Петте галактики ще харесат представлението.“ Желязната хватка прояви признаци на съживяване, но Фибен го прасна по главата и отново вдигна очи.

По средата на тясната пътека, водеща към върха, бяха застанали три несъразмерни фигури. Първата беше на дребно неошимпанзе — ръцете му изглеждаха прекалено дълги, а зле оформените крака бяха изкривени и къси. Йо-Йо се подпираше на едната ръка на Коулт, огромния тенанински посланик. Другата масивна лапа на Коулт беше сграбчена от малко човешко момиченце, чиято руса коса се развяваше като ярко знаме на вихрения вятър.

Невероятната тройка наблюдаваше самия връх, където се бе събрала необикновена група.

Десетина горили, мъжки и женски, стояха в кръг точно под полувидимата дупка в пространството. Олюляваха се назад-напред, втренчени нагоре в зейналата празнота, и напяваха ниска, атонална мелодия.

— Струва ми се… — каза почитаемият серентински Велик екзаминатор на Института по Ъплифт, — … струва ми се, че това се е случвало и преди… веднъж-дваж… но не през по-малко от хиляда еона.

След нея промърмори друг глас, този път на дрезгав от вълнение англически.

— Не е честно. Нали беше нашият ред!

Фибен видя сълзи да се стичат по бузите на неколцина от шимите. Други се прегръщаха и избухваха в ридания.

Очите на Гейлит също бяха влажни, но Фибен разбираше, че тя вижда нещо, което другите не забелязват. Нейните сълзи бяха сълзи на облекчение, на радост.

От всички страни се чуваха удивени възклицания.

— … Но какви създания, същности, същества могат да са те? — попита един от губруанските Сюзерени.

— Предразумни — отвърна му друг глас на галактически три.

— Те минаха през всички тестови пунктове, така че трябва да са готови за някаква етапна церемония — смънка Апелб. — Но как, по дяволите, са могли гор…

Робърт Онийгъл вдигна ръка и го прекъсна:

— Не използвай повече старото име. Тези същества, приятелю, са гартляни.

Замириса на озон. Ютакалтинг напяваше своето удоволствие към симетрията на тази великолепна изненада, на този чудесен номер, и в тимбримския му глас това беше дълбок, неземен звук. Пленен от мига, Фибен дори не забеляза, че се изправя, за да може да вижда по-добре.

Наред с всички останали той видя сливането, което се извърши над гигантските маймуни, пеещи и люлеещи се на върха. Над главите на горилите се появи млечен въртоп и започна да се сгъстява с обещание за форми.

— Не се е случвало това по времето на никоя от днес съществуващите раси — благоговейно каза Великият екзаминатор. — През последния един милиард години расите клиенти са провеждали безчет Церемонии на Ъплифта. Преминавали са през последователни равнища и са избирали своите спътници, за да им помагат. Някои дори са използвали правото си да поискат край на Ъплифта… за да се върнат към онова, което са били преди…

Ефирността придоби овално очертание. А в него започнаха да стават все по-различими тъмни фигури, сякаш бавно изплуваха от дълбока мъгла.

— … Но в древните саги се разказва за нови видове, развили се по своя собствена воля, изненадали цялото галактическо общество и изискали правото да изберат собствените си патрони.

Фибен чу стон и погледна надолу. Желязната хватка треперейки се надигаше на лакти.

„Трябва да му го призная. Издръжлив е.“ Но пък Фибен не мислеше, че и самият той изглежда много по-добре.

Той вдигна крак. Щеше да е толкова лесно… Но погледна настрани и видя, че Гейлит го наблюдава.

Желязната хватка се претърколи по гръб и вдигна очи към Фибен с равнодушно примирение.

„О, по дяволите! — Той протегна ръка да помогне на бившия си противник. — Не зная за какво изобщо се бихме. Така или иначе, друг обра каймака.“

Тълпата изненадано ахна. Губруанците стъписано заграчиха. Фибен най-сетне изправи Желязната хватка на крака и вдигна поглед, за да види какво са направили горилите, за да предизвикат такова смайване.

Беше лицето на тенанин. Гигантски, по-ясен от всичко на света, образът, който се носеше във фокуса на хиперпространствения шунт, приличаше досущ на Коулт.

Трезво, сериозно изражение. Съвсем тенанинско.

Неколцина от събралите се галактяни бъбреха удивено, но повечето сякаш бяха замръзнали на място. Всички освен Ютакалтинг, чието радостно учудване все още проблясваше във всички посоки като римска свещ.

— Дз’ууртин’с’татта… Аз работих за това, а изобщо не го съзнавах!

Титаничният образ на тенанина се понесе назад в млечния овал. Всички виждаха дебелия врат с дихателните процепи, а след това и могъщото тяло на съществото. Но когато се показаха ръцете му, стана ясно, че от двете страни на шунта стоят две фигури, хванали се за тях.

— Надлежно да се отбележи — каза на помощниците си Великият екзаминатор. — Безименният клиентен вид от Етап Едно, временно наречен „гартляни“, избра за свои патрони тенанините. А за свои спътници и закрилници избра заедно неошимпанзетата и човеците от Земята.

Робърт Онийгъл извика. Кордуейнър Апелб се свлече на колене, изпаднал в шок. Звукът на възобновените губруански крясъци заглушаваше почти всичко.

Фибен усети, че някой го хваща за ръката. Гейлит вдигна очи към него — в погледа й се четеше гордост. И обида.

— Добре де — въздъхна той. — Така или иначе, нямаше да ни позволят да ги задържим. По този начин поне имаме право на посещения. А пък съм чувал, че тенанините не са чак толкова лоши за и-тита.

Тя поклати глава.

— Знаел си за тези същества и не си ми казал, така ли?

Той сви рамене.

— Предполагаше се, че трябва да е тайна. Пък и ти беше заета. Не исках да те занимавам с незначителни подробности. Забравих. Не ме бий, моля те.

За миг очите й като че ли проблеснаха. После и тя въздъхна и отново се загледа към върха.

— Няма да им трябва много време, за да разберат, че това всъщност не са гартляни, а същества от Земята.

— И какво ще стане тогава?

Беше неин ред да свие рамене.

— Нищо, предполагам. Откъдето и да са дошли, те очевидно са готови за ъплифт. Човеците са подписали договор — несправедлив, разбира се, — забраняващ на земния клан да ги развива, така че предполагам, това е достатъчно. Поне пак ще играем някаква роля. Ще гледаме работата да бъде свършена добре.

Тътенът под краката им вече беше започнал да отслабва. Какофонията на губруанското крякане се усилваше до пронизителни височини и го заглушаваше. Но изглежда, че Великият екзаминатор не се трогваше от това. Тя вече бе заета с помощниците си, нареждаше им да съберат записите, да проведат допълнителни конкретизиращи тестове и диктуваше съобщения до щабквартирата на Института.

— И трябва да помогнем на Коулт да информира своя клан — прибави тя. — Те несъмнено ще бъдат изненадани от новината.

Фибен видя Сюзерена на Лъча и Нокътя да се качва горделиво на недалечната губруанска въздушна кола и да отлита с пълна скорост. Тътенът на изместения въздух разроши перата на птицеподобните, които останаха на могилата.

След това погледът на Фибен случайно срещна този на Сюзерена на Благопристойността, втренчен в него от самотния си прът. Сега губруанецът стоеше по-изправен. Не обръщаше внимание на брътвежа на сънародниците си и гледаше Фибен със спокойното си, немигащо жълто око.

Шенът се поклони. След миг галактянинът учтиво наведе глава в отговор.

Над върха и напяващите горили — вече официално най-младите граждани на цивилизацията на Петте галактики — опалесцентният овал се сви в стесняваща се фуния. Смали се, но не и преди присъстващите да видят още една гледка, която никой досега не беше виждал… и най-вероятно никой повече нямаше да види.

Горе в небето тенанинът, шимът и човекът се спогледаха. После главата на тенанина се отметна назад и той се засмя.

В обилна, дълбока, споделена с дребните партньори радост ципестата фигура се кикотеше.

Сред зашеметените зрители единствено Ютакалтинг и Робърт Онийгъл се чувстваха така, сякаш се присъединяват към него, докато призрачното същество над главите им правеше онова, което тенанините никога не бяха могли да правят. Образът продължаваше да се смее дори докато избледняваше все повече и повече, за да бъде погълнат накрая от затварящата се дупка в пространството и завърналите се звезди да го покрият.