Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (92)

90.
Гейлит

Едва след залез, когато Гимелай вече беше потънал зад скрития в тъмни облаци западен хоризонт, съсипаните издържали най-после минаха през последния изпитен екран и се стовариха на тревата. Шестима шени и шест шимита лежаха неподвижно един до друг, за да се топлят. Бяха прекалено уморени, за да се занимават с пощене, от което всички изпитваха нужда.

— Леле, защо не избраха вместо нас да ъплифтират кучета? Или свине? — простена един.

— Бабуини — предложи друг глас. Разнесе се одобрително мърморене.

— Всеки друг освен нас — кратко обобщи трети глас.

„Ex axaltavit humilis — помисли си Гейлит. — И възвисиха най-скромния по род.“ Мотото на земянитското Бюро по Ъплифт произхождаше от християнската Библия. За Гейлит то винаги беше носило нещастния смисъл, че някой някъде ще бъде разпнат.

Очите й се затвориха и Гейлит почувства, че мигновено я обгръща лек сън. „Само ще подремна“ — помисли си тя. Но почивката й не трая дълго. Гейлит усети внезапното завръщане на онзи сън — сънят, в който губруанците са над нея, втренчили се от туловището на злобна машина. Тя потръпна и отново отвори очи.

Последните следи от сумрачна светлина избледняваха. Болезнено ясни, звездите блещукаха, сякаш през нещо, което пречупваше светлината по-силно от атмосферата.

Тя и останалите бързо се изправиха, когато пред тях приближи и кацна ярко осветена въздушна кола. От нея излязоха три фигури — висок губруанец с бяла перушина, паякообразен галактянин и закръглен човек с размъкнати официални одежди. Шимите се поклониха. Човекът беше Кордуейнър Апелб, ръководителят на местното гартско Бюро по Ъплифт. Изглеждаше объркан. Сигурно го бяха сплашили, за да участва във всичко това. Или беше упоен?

— Ъъ, искам да поздравя всички ви — каза той, като пристъпи малко пред другите двама. — Трябва да знаете колко се гордеем с всички вас. Вече са ви казали, че макар и да има някои резултати от тестовете, които все още се обсъждат, цялостната преценка на Института по Ъплифт е, че Пан аргоностес — неошимпанзетата от клана на Земята — са… са били готови за Етап Три от много време насам.

После напред излезе паякообразният представител.

— Това е вярно. Всъщност мога да обещая, че Институтът благосклонно ще обмисли всички бъдещи заявления на Земния клан за по-нататъшни изпити.

„Благодаря ти — помисли си Гейлит, докато се покланяше заедно с другите. — Но моля те, не си прави труда да ме избираш за следващия път.“

Великият екзаминатор се впусна в продължителна реч за правата и задълженията на расите клиенти. Говореше за отдавна заминалите Прародители, поставили началото на галактическата цивилизация, и за процедурите, които установили за всички следващи поколения разумни същества.

Говореше на галактически седем, който повечето от шимите трябваше поне да могат да схващат. Гейлит се опита да внимава, но в тревожните си мисли продължи да се връща на онова, което сигурно щеше да последва.

Беше сигурна, че усеща под краката си усилване на слабото трептене, съпътствало ги през целия път до върха на могилата. То изпълваше въздуха с нисък, едва доловим тътен. После през нея като че ли премина вълна от недействителност и тя се олюля. Вдигна поглед и видя, че няколко от нощните звезди сякаш внезапно заблестяват по-ярко. Други буквално побягнаха, когато точно над главата й се вмъкна овално изкривяване. Там започна да се събира чернота.

Витиеватата реч на Екзаминатора продължаваше. Кордуейнър Апелб унесено слушаше. Но белоперият губруанец видимо ставаше все по-нетърпелив. Гейлит отлично разбираше защо. Сега, когато хиперпространственият шунт беше загрят и готов, всяка изтекла минута струваше скъпо на нашествениците. Щом осъзна това, тя почувства по-топло отношение към дъднещия серентински представител и сбута Микаела, която почти дремеше.

Губруанецът на няколко пъти отваряше клюн, сякаш за да извърши неучтивия акт да прекъсне Екзаминатора. Накрая, когато паякообразното същество спря за миг, за да си поеме дъх, птицеподобният рязко се намеси. Гейлит, която беше учила усилено в продължение на месеци, лесно разбра отсечените думи на галактически три.

— … отлагате, забавяте, спирате! Вашите мотиви са съмнителни, невероятни, подозрителни! Настоявам да продължите, напреднете, побързате с това!

Но Екзаминаторът не му обърна внимание и продължи на галактически седем:

— Като издържахте огромното изпитание, с което се сблъскахте днес, по-сурово от всички, на които съм присъствал досега, вие показахте, че заслужавате да сте младши граждани на нашата цивилизация, и донесохте престиж на своя клан. Онова, което получавате днес, вие сами сте заслужили: правото да препотвърдите обичта към патроните си и да си изберете етапен спътник. Последното решение е изключително важно. За спътник трябва да изберете известна, дишаща кислород, пътуваща сред звездите раса, която не е член на собствения ви клан. Тя ще защитава вашите интереси и безпристрастно ще се застъпва в спорове между вас и вашите патрони. Ако желаете, можете да изберете тимбримите, клана на Кралнит, който беше ваш спътник и съветник досега. А можете да направите и промяна. Можете също да изберете още една възможност — да сложите край на участието си в галактическата цивилизация и да помолите за обръщане на процеса на Ъплифт. Дори тази драстична стъпка е предписана от Прародителите като застраховка за фундаменталните права на живите същества.

„Бихме ли могли? Бихме ли могли наистина да сторим това?“ Гейлит се вцепени от самата идея. Макар и да знаеше, че това почти никога не се допуска на практика, възможността съществуваше!

Тя потръпна и отново се съсредоточи, когато Великият екзаминатор вдигна две ръце за благословия.

— В името на Института по Ъплифт и пред цялата галактическа цивилизация, обявявам вас, представителите на вашата раса, за квалифицирани и способни да избирате и да свидетелствате. Продължавайте и накарайте всички живи същества да се гордеят.

Серентинът млъкна. Най-после беше ред на спомоществувателя на церемонията. При нормални обстоятелства той би трябвало да е човек или може би тимбрим, но не и този път. Губруанският пратеник изигра кратък танц на нетърпение, бързо записука в преводача и думите на галактически седем забумтяха над главите им:

— Десетима от вас ще придружат окончателните представители до шунта и ще свидетелстват. Избраната двойка ще изнесе бремето на избора и честта. Тези двама ще назова сега. Слушайте! Доктор Гейлит Джоунз, пол женски, гражданка на Гарт, Земянитска федерация, клан на Земята.

Гейлит не искаше да излезе напред, но приятелката й Микаела я предаде — сложи ръка на гърба й и нежно я побутна. Гейлит пристъпи две-три крачки към сановниците и се поклони. Машинният преводач отново затътна:

— Желязната хватка Хансен, пол мъжки, гражданин на Гарт, Земянитска федерация, клан на Земята.

Повечето от шимите зад нея ахнаха от изненада и стъписване. Но Гейлит само затвори очи, когато се потвърдиха най-лошите й страхове. До последния момент се беше вкопчила в надеждата, че Сюзеренът на Благопристойността все още може би има някаква сила сред губруанците. Че все още може да принуди Триумвирата да играе честно. Но сега…

Тя почувства, че Желязната хватка застава до нея, и разбра, че се усмихва.

„Стига! Вече търпях достатъчно! Великият екзаминатор сигурно подозира нещо. Ако й кажа…“

Но не помръдна. Не можеше да отвори уста.

Изведнъж, с брутална яснота, Гейлит разбра истинската причина, поради която беше играла целия този фарс толкова време!

„Те са бърникали в ума ми!“

Така всичко ставаше логично. Тя си спомни сънищата… кошмарите на безпомощност под фината, твърда принуда на машини, управлявани от безмилостни нокти.

„Институтът по Ъплифт няма как да провери това.“

Разбира се, че нямаше! Церемониите на Ъплифта бяха неизменно радостни тържества, празнувани от патрон и клиент. Кой е чувал за представител на раса, хипнотизиран или насилен да вземе участие?

„Трябва да са го направили след като отведоха Фибен. Сюзеренът на Благопристойността не може да се е съгласил на такова нещо. Само да знаеше Великият екзаминатор, бихме могли да измъкнем от губруанците обезщетение, колкото цяла планета!“

Гейлит отвори уста и се помъчи да каже нещо. Великият екзаминатор погледна към нея.

По челото на Гейлит изби пот. Единственото, което трябваше да направи, беше да ги обвини. Дори само да намекне за това!

Но мозъкът й се бе вцепенил. Сякаш изобщо беше забравил как да прави думите!

Загуба на речта. Разбира се. Губруанците бяха научили колко лесно е да наложат нещо на едно неошимпанзе. Човек навярно би успял да се освободи, но Гейлит разбираше колко безплодни са опитите в нейния случай.

Тя не можеше да разчита израженията на паякообразните, но някак си и се стори, че серентинът изглежда разочарован. Екзаминаторът отстъпи и каза:

— Продължете с хиперпространствения шунт.

„Не!“ — искаше да извика Гейлит, но от устните й се изплъзна само тиха въздишка. Желязната хватка стисна ръката й и тя не можеше да се освободи.

Точно тогава усети, че в ума й започва да се оформя образ — птицеподобно лице с жълт клюн и студени, немигащи очи. Никакво усилие не можеше да я избави от тази картина. Гейлит знаеше с ужасяваща сигурност, че й предстои да носи този образ със себе си до върха на церемониалната могила, а щом стигне там, заедно с Желязната хватка ще го прати нагоре, в овала от изкривено пространство над главата й, за да го видят всички, тук и на хиляди други светове.

Тази част от ума й, която все още й принадлежеше — логичната същина, сега откъсната и изолирана — разбра студената логика на плана.

О, човеците сигурно щяха да заявят, че направеният днес избор е измама. И навярно повече от половината от клановете в Петте галактики щяха да им повярват. Но това нямаше да промени нищо. Изборът все пак щеше да важи! Алтернативата би дискредитирала цялата система. В момента звездната цивилизация беше под такова напрежение, че не можеше да издържи на допълнителен натиск.

Всъщност много кланове можеха да решат, че около малкото племе на вълконите вече е имало достатъчно неприятности. Независимо дали бяха прави, или не, мнението на мнозинството щеше да наклони към ликвидиране на проблема, веднъж и завинаги.

Гейлит изведнъж осъзна всичко. Губруанците не искаха просто да станат новите етапни спътници и „закрилници“ на шимите. Те замисляха унищожението на човечеството. А постигнеха ли това, собственият й народ щеше да е свободен за осиновяване и тя изобщо не се съмняваше как щеше да стане това!

Сърцето й биеше силно. Тя се помъчи да не завие в посоката, в която я водеше Желязната хватка, но напразно.

„Нека да умра!“

Животът й нямаше никакво значение. Така или иначе, те сигурно бяха планирали „изчезването“ й незабавно след церемонията, за да скрият следите. „О, Всеблаго и Ифни, повалете ме сега!“ — искаше да изкрещи тя.

В този момент думите се върнаха. Думите… но те не бяха казани от нейния глас.

— Спрете! Извършена е несправедливост и аз изисквам да бъде проведен разпит!

Желязната хватка изруга и пусна ръката й. Дори само това я накара да се зарадва. Чуваше се гневното крякане на губруанеца и изненаданите „ийп“ на шимите. Някой — Микаела, разбра тя — я хвана за ръката и я обърна.

Нощта вече се беше спуснала напълно. Разкъсаните облаци бяха осветени от ярките фарове на могилата и от бурния, святкащ тунел от енергия, който се оформяше над изкуствената планина. В студената светлина на предните фарове на въздушната кола самотно неошимпанзе в покрита с прах официална роба приближаваше от последния пункт. Изтри потта от челото си и решително закрачи към тримата изненадани сановници.

„Фибен — помисли си Гейлит. — О, Фибен, недей да ходиш важно! Опитай се да си спомниш протокола…“

— О, Фибен! — въздъхна тя. Вече можеше да говори.

Желязната хватка ръмжеше, но новопристигналият изобщо не му обърна внимание, а само погледна Гейлит и й намигна. Тя се смая: жестът, който някога я беше вбесявал, сега накара коленете й да се разтреперят от радост.

Фибен застана пред тримата сановници и ниско се поклони. После, с почтително стиснати пред себе си ръце, зачака позволение да заговори.

— … безчестно, непоправимо, недопустимо прекъсване — забумтя преводачът на губруанеца. — Ние изискваме незабавно отстраняване, порицание, наказание…

Звукът внезапно прекъсна, защото Великият екзаминатор протегна една от предните си ръце и изключи преводача. После изящно пристъпи напред и се обърна към Фибен:

— Младежо, поздравявам те за това, че успя да стигнеш дотук съвсем сам. Твоето изкачване предизвика голяма част от вълнението и необичайността в тази най-паметна от всички известни досега церемонии. По силата на резултатите от тестовете и другите ти постижения ти заслужи мястото си на този връх. — Серентинът кръстоса две ръце, наведе предната част на тялото си като в поклон, изправи се и продължи: — А сега можем ли да приемем, че имаш да направиш оплакване? Достатъчно важно, та да обясни толкова рязък тон?

Гейлит се напрегна. Великият екзаминатор беше симпатична, но в тези думи се усещаше скрита заплаха. Една грешка и Фибен можеше да влоши нещата още повече отпреди.

Фибен отново се поклони.

— Аз… аз почтително искам обяснение за това… за това как са били избрани представителите на расата.

„Не е много зле.“ Гейлит все още се бореше с хипнозата си. Само да можеше да пристъпи напред и да му помогне!

От известно време неясният склон отвъд кръга от светлини беше започнал да се изпълва с галактянски сановници — онези, които бяха слезли по хълма, за да наблюдават неизвестните събития долу. Сега всички се бяха смълчали и гледаха как един смирен клиент от един от най-младите видове иска отговори от един сановник от Института.

Гласът на Великия екзаминатор беше търпелив.

— По традиция спомоществувателите на церемонията избират двама измежду онези, които са издържали всички изпитания. Макар да е истина, че в този случай спомоществувателите са заклети врагове на твоя клан, на тази вражда официално ще бъде сложен край след завършване на обредите. Ще настъпи мир между клана на Земята и този на Гууксюй-Губру. Възразяваш ли срещу това, младежо?

— Не — поклати глава Фибен. — Не на това. Просто искам да разбера следното: ние задължително ли трябва да приемем избора на спомоществувателя на нашите собствени представители?

Губруанският представител изкряка възмутено. Шимите се спогледаха изненадано. Желязната хватка промърмори:

— Колежанче, когато всичко това свърши, ще те…

Екзаминаторът махна за тишина. Многофасетовите й очи се фокусираха върху Фибен.

— Младежо, какво би направил ти, ако зависеше от теб? Би ли искал да подложим въпроса на гласуване от страна на равните ти?

Фибен се поклони.

— Да, ваше благородие.

Този път писъкът на губруанеца беше наистина болезнен за ушите. Гейлит отново се опита да пристъпи напред, но Желязната хватка силно стисна ръката й.

Серентинската сановничка най-после отговори:

— Макар да ти съчувствам, не виждам как мога да изпълня тази молба. Без прецедент…

— Но прецедент има!

Това беше нов, дълбок глас, идващ от тъмния склон зад сановниците. От тълпата галактянски гости излязоха четири фигури и ако Гейлит преди беше изненадана, сега само можеше да гледа, без да вярва на очите си.

Ютакалтинг!

Стройният тимбрим беше придружен от брадат мъж, чиято провиснала официална роба навярно бе заета от някой двукрак, но не съвсем хуманоиден галактянин, и беше облечена върху нещо, което като че ли бяха животински кожи. До младежа вървеше неошимпанзе, което очевидно трудно стоеше съвсем изправено и носеше много от дамгите на атавизма. Шимът изостана, когато приближиха осветения кръг, сякаш знаеше, че не му е там мястото.

Но именно четвъртото същество — извисяваща се фигура, чийто ярък, надут гребен с достойнство се издигаше нагоре — небрежно се поклони и се обърна към Великия екзаминатор.

— Виждам ви, Кот*Кин’3 от Института по Ъплифт.

Серентинът се поклони в отговор.

— Виждам ви, почитаеми посланик Коулт от Тенанин, и вас, почитаеми посланик Ютакалтинг от Тимбрим, и вашите спътници. Приятно ми е да присъствам на благополучното ви пристигане.

Едрият тенанин разпери ръце.

— Благодаря ви, ваше благородие, за това, че ми позволихте да използвам излъчвателя ви, за да се свържа с моя клан след толкова продължителна принудителна изолация.

— Това е неутрална територия — отвърна представителят на Института. — Освен това зная, че има сериозни въпроси, свързани с тази планета, които искате да обсъдите с Института, след като тази церемония приключи. Но засега трябва да настоя да запазим пристойност. Моля, ще ми обясните ли забележката, която направихте при пристигането си?

Коулт посочи Ютакалтинг.

— Този почитаем пратеник представлява расата, която е била етапен спътник и закрилник на неошимпанзетата още откакто вълконските им патрони са се срещнали с галактическото общество. Ще го оставя той да ви каже.

Изведнъж Гейлит забеляза колко уморен изглежда Ютакалтинг. Обикновено изразителните пипалца на тимбрима бяха отпуснати, а очите му бяха затворени. Той с очевидно усилие пристъпи напред и показа малък черен куб.

— Тук са справките — започна дипломатът.

Един робот излезе напред и взе данните от ръката му. От този момент служителите на Института щяха да се заемат с преглеждането на информацията. Самият Екзаминатор внимателно слушаше Ютакалтинг.

— Справките ще покажат, че в самото начало на галактическата история Церемониите на Ъплифта са се развили от желанието на Прародителите да се предпазят от морална грешка. Те, които са започнали процеса, известен ни днес като Ъплифт, често се консултирали със своите раси клиенти, както днес правят човеците с неошимпанзетата и неоделфините. И представителите на клиентите никога не са им били налагани.

Ютакалтинг посочи събралите се шими.

— Стриктно казано, церемониалните спомоществуватели правят предложение, когато са готови с избора си. На клиентите, издържали всички тестове, присъщи за етапа им, законно се позволява да отхвърлят този избор. В най-чист смисъл това плато е тяхна територия. Ние сме тук като техни гости.

Гейлит видя, че галактянските наблюдатели са възбудени. Мнозина се консултираха с инфокладенците си. Започна да се надига брътвеж на всякакви езици. Пристигна още една въздушна кола с няколко губруанци и преносим комуникатор. Очевидно нашествениците бясно извършваха свое собствено проучване.

През цялото време се усещаше усилването на енергията на хиперпространствения шунт. Ниският тътен сега беше вездесъщ и караше сухожилията на Гейлит да трептят в наложения от него ритъм.

Великият екзаминатор се обърна към формалния човешки представител Кордуейнър Апелб.

— В името на вашия клан, подкрепяте ли тази молба за отклонение от обичайната процедура?

Апелб прехапа долната си устна, погледна Ютакалтинг, после Фибен и накрая отново тимбримския посланик. След това за пръв път се усмихна.

— По дяволите, да! Естествено, че я подкрепям! — отвърна той на англически. Сетне се изчерви и премина на внимателно произнасян галактически седем. — В името на моя клан, аз подкрепям молбата на посланик Ютакалтинг.

Екзаминаторът се отдръпна, за да чуе доклада на помощниците си. Когато се върна, целият хълм се бе смълчал. Неизвестността държеше всички приковани на място. Екзаминаторът най-сетне се поклони на Фибен и каза:

— Прецедентът наистина се тълкува в полза на твоята молба. Да помоля ли другарите ти да покажат избора си с ръка? Или с тайно гласуване?

— Браво, Фибен! — чу се шепот на англически. Младият човек, който придружаваше Ютакалтинг, се усмихваше и показваше на Фибен стиснатите си юмруци с вирнати палци. За щастие, никой от галактяните не гледаше в тази посока, та да забележи нахалството му.

Фибен се насили да остане сериозен и на свой ред се поклони.

— О, гласуването с ръка е достатъчно, ваше благородие. Благодаря ви.

Гейлит се чувстваше ужасно замаяна, докато траеше гласуването. С всички сили се опита да отклони собствената си кандидатура, но същата вцепененост, същата неумолима сила, която й бе попречила да се обади по-рано, я направи неспособна да оттегли името си. Беше избрана единодушно.

Съревнованието за мъжки представител също беше честно. Фибен се обърна към Желязната хватка и хладнокръвно вдигна поглед към яростните очи на високия условник. Гейлит откри, че най-доброто, което може да направи, е да се въздържи, и това накара неколцина от другите да я погледнат с изненада.

Въпреки това тя почти се разрида от облекчение, когато гласуването завърши девет на три гласа… в полза на Фибен Болгър. Когато той най-после приближи до нея, Гейлит се отпусна в ръцете му и заплака.

— Хайде, хайде — рече той. И я утеши не толкова клишето, колкото самият му глас. — Казах ти, че ще се върна, нали?

Тя подсмръкна, кимна и избърса сълзите си. Едно клише си заслужаваше другото. Гейлит докосна страната му и със съвсем леко сардоничен глас каза:

— Моят герой!

Другите шими — освен победените в гласуването условници — се скупчиха около тях и всички се притиснаха в ликуваща маса. Изглежда, церемонията в края на краищата наистина можеше да се превърне в празник.

Застанаха в две колони зад Фибен и Гейлит и поеха по пътеката към върха, където съвсем скоро щеше да се осъществи физическа връзка между този свят и много, много далечни пространства.

Точно тогава над малкото плато отекна пронизително изсвирване. Пред шимите се приземи въздушна кола и препречи пътя им.

— О, не! — простена Фибен. Защото мигновено позна лодката, возеща тримата Сюзерени на губруанските нашественически сили.

Сюзеренът на Благопристойността изглеждаше обезсърчен. Бе клюмнал на пръта си, неспособен да вдигне глава дори само за да погледне към тях. Другите двама обаче чевръсто скочиха на земята и отсечено се обърнаха към Екзаминатора.

— Ние също желаем да представим, предложим, изтъкнем… прецедент!