Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (86)

84.
Ютакалтинг

Странната им група бързаше на север под покритото с облаци небе. Навярно някои дребни местни животни вдигаха очи и ги поглеждаха, премигвайки в моментно удивление, преди да се шмугнат отново в бърлогите си и да се закълнат, че никога вече няма да ядат презрели семена.

За Ютакалтинг обаче напрегнатият поход беше донякъде унизителен. Както изглеждаше, всички останали го превъзхождаха.

Коулт пъхтеше и кълнеше — очевидно неравният терен не му допадаше. Но набереше ли скорост, огромният тенанин изглеждаше неудържим.

Колкото до Йо-Йо, дребният шим като че ли вече се бе превърнал в част от тази природа. Ютакалтинг му беше дал строги заповеди никога да не използва кокалчетата на ръката си при ходене, когато може да го види Коулт — нямаше смисъл да рискува да събуди подозренията на тенанина — но когато теренът ставаше прекалено насечен, Йо-Йо от време на време просто се изкатерваше по преградата, вместо да я заобиколи. А в продължителните равни участъци просто яхваше Робърт.

Робърт беше настоял да носи шима въпреки официалната пропаст между статусите на двама им. Младежът бе достатъчно нетърпелив, за да го стори, а и очевидно би предпочел да тича през целия път.

Промяната в Робърт Онийгъл беше поразителна и далеч не само физическа. През последната нощ, когато Коулт го бе помолил да обясни част от разказа си за трети път, човекът ясно и спокойно оформи над главата си проста версия на тийв’нус. Ютакалтинг можеше да кенира колко ловко младежът използва глифа, за да потисне раздразнението си и да не го покаже, проявявайки нелюбезност към тенанина.

Ютакалтинг разбираше, че Робърт не казва много неща. Но онова, което им съобщи, бе достатъчно.

„Знаех, че Меган подценява сина си. Но изобщо не съм очаквал подобно нещо.“

Той очевидно също беше подценил дъщеря си.

„Очевидно.“ Ютакалтинг се опитваше да не негодува срещу собствената си плът и кръв заради нейната мощ, мощта й да го ограби от повече неща, отколкото той изобщо си бе мислил, че е в състояние да загуби.

Тимбримът се мъчеше да върви заедно с другите, но възлите на промяната вече уморено пулсираха. И не само защото тимбримите бяха по-надарени в приспособяемостта, отколкото в издръжливостта. Проблемът се криеше и в собствената му воля. Другите имаха цел, дори бяха ентусиазирани.

А той само бе задължен да продължава да върви.

Коулт спря на билото на някакъв хълм, над който се извисяваха мержелеещите се планини. Вече навлизаха в гора от храстовидни дървета, които постепенно ставаха по-високи, колкото по-нагоре се изкачваха. Ютакалтинг вдигна поглед към стръмните склонове пред тях, вече замъглени от нещо, което може би бяха ниски облаци, и се помоли да не им остава да се катерят още много.

Коулт му помогна да изкачи последните няколко метра и изчака търпеливо, докато Ютакалтинг си почиваше, дишайки тежко през широко разтворените си ноздри.

— Все още не мога да повярвам на разказа му — рече Коулт. — Нещо в историята на земянита като че ли не се връзва, почитаеми колега.

— Т’фунату… — почна Ютакалтинг и премина на англически, който, изглежда, не изискваше такъв разход на въздух. — Какво… какво ти се струва невероятно, Коулт? Да не мислиш, че Робърт лъже?

Коулт размаха ръце. Гребенът му се наду възмутено.

— Разбира се, че не! Само смятам, че младият човек е наивен.

— Наивен ли? — Ютакалтинг вече можеше да вдигне поглед без гледката да се раздели на два отделни образа в мозъчната му кора. Робърт и Йо-Йо не се виждаха. Сигурно бяха отишли напред.

— Искам да кажа, че губруанците очевидно се готвят да направят нещо много по-голямо, отколкото твърдят. Сделката, която предлагат — мир със Земята в замяна на наемане на няколко гартски острова и закупуване на незначителни генетични права от расата на неошимпанзетата, — такава сделка като че ли не си струва цената на междузвездна церемония. Подозирам, че са замислили нещо коварно, приятелю.

— Какво мислиш, че искат?

Коулт завъртя почти безвратата си глава наляво и надясно, сякаш за да се увери, че никой не може да ги чуе. Гласът му се снижи и по височина, и по тембър.

— Подозирам, че са намислили да извършат неочаквано осиновяване.

— Осиновяване ли? Искаш да кажеш…

— Гартляни — довърши вместо него Коулт. — Затова е голям късмет, че твоите земянитски съюзници ни донесоха тази вест. Можем само да се надяваме, че ще са в състояние да ни осигурят транспорт, както обещаха. В противен случай няма да успеем навреме, за да предотвратим една ужасна трагедия!

Ютакалтинг тъжеше за всичко онова, което беше загубил. Защото Коулт бе повдигнал много смущаващ въпрос, който си струваше добре оформения глиф на деликатна ирония.

Беше постигнал успех, разбира се, който надхвърляше и най-безумните му очаквания. Според Робърт губруанците изцяло бяха лапнали въдицата на „гартлянския“ мит. Поне за достатъчно дълго, та да им причини щети и позор.

Коулт накрая също беше повярвал в призрачната измислица. Но какво да прави с твърдението му, че собствените му уреди са потвърдили историята?

Невероятно.

А сега губруанците, изглежда, се държаха така, сякаш също разполагат с нещо повече от подправените следи, оставени от самия него. Те също постъпваха така, сякаш имат потвърждение!

Старият Ютакалтинг би оформил сюлфф-куонн, за да отпразнува такива изумителни обрати. В този момент обаче той се чувстваше само объркан и много уморен.

Някакъв вик накара и двамата да се обърнат. Ютакалтинг погледна с присвити очи и му се прииска тутакси да е в състояние да замени част от нежеланото си сетиво на съпреживяване за по-добро зрение.

На върха на следващия хребет той различи фигурата на Робърт Онийгъл. Седнал върху раменете на младия човек, Йо-Йо им махаше. И имаше нещо друго. Синьо мъждукане, което сякаш се въртеше до двете земни същества и излъчваше цялата добра воля на съвършен шегобиец.

Беше сигналният фар, светлината, водила напред Ютакалтинг още от катастрофата преди месеци.

— Какво казват? — попита Коулт. — Не мога много добре да различа думите.

Нито пък Ютакалтинг. Но той знаеше какво казват земянитите.

— Струва ми се, ни съобщават, че не ни е останало да вървим много — отвърна тимбримът с известно облекчение. — Казват, че са ни открили транспорт.

Дихателните процепи на тенанина доволно припляснаха.

— Добре. Сега ни остава само да вярваме, че губруанците ще спазят обичая и присъщото поведение на примирие, когато се появим и предложим правилно дипломатическо отношение към акредитираните пратеници.

Ютакалтинг кимна. Но когато отново поеха нагоре, знаеше, че това е само един от всичките им проблеми.