Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (83)

81.
Атаклена

Клетката беше направена от дебели дървени пръти и висеше на едно дърво в закътана долина, откъм подветрената страна на къкрещ вулкан. И все пак обтегнатите въжета, които я държаха, трепереха от случайните повеи на вятъра и тогава тя се залюляваше.

Нейният обитател — гол, небръснат вълкон — гледаше Атаклена с изражение, което изгаряше дори и без омразата, която излъчваше. Тимбримката усещаше, че цялата полянка е наситена с ненавистта на затворника, и възнамеряваше да остане тук колкото е възможно по-малко.

— Помислих си, че бихте искали да знаете. Губруанският Триумвират е обявил протоколно примирие според Правилата на войната — каза тя. — Церемониалният обект вече е осветен и никоя въоръжена сила на Гарт не може да води бойни действия, освен в самоотбрана.

Пратахулторн се изплю през решетките.

— И какво? Ако бяхме атакували, когато го бях планирал, щяхме да успеем.

— Струва ми се съмнително. Дори най-добрите планова рядко се осъществяват съвършено. А ако бяхме принудени да се откажем от операцията в последния момент, щяхме да разкрием всичките си тайни за нищо.

— Това е твоето мнение — изсумтя Пратахулторн.

Атаклена поклати глава.

— Но това не е единствената или дори най-важната причина. — Беше се уморила безплодно да обяснява нюансите в губруанската педантичност на офицера от морската пехота, но някак си намери воля да опита още един път. — Вече ви казах, майоре. Известно е, че войните са характерни цикли на онова, което вие човеците понякога наричате „око за око, зъб за зъб“ — когато една страна наказва друга за последната й обида и после втората страна на свой ред си отмъщава. Оставено без контрол, това може да ескалира вечно! Още от дните на Прародителите са били разработвани правила, които не позволяват на тази размяна на удари да излезе извън всички граници.

— По дяволите, ти сама призна, че собственото ни нападение щеше да е законно, ако беше осъществено навреме!

Тя кимна.

— Законно може би. Но освен това отлично би послужило за целите на врага. Защото би било последната акция преди примирието!

— И какво значение има това?

Тя търпеливо се опита да обясни.

— Губруанците обявиха примирие още от позиция на силата, майоре. Това се смята за почтено. Бихте могли да кажете, че то им е „донесло точки“. Но печалбата им се удвоява, ако го сторят незабавно, след като понесат щети. Ако проявят сдържаност, като не си отмъстят, губруанците извършват акт на търпимост. Това им носи уважение…

— Ха! — засмя се Пратахулторн. — Голяма работа ще им свърши, ако церемониалният им обект е в развалини!

Атаклена наведе глава.

Наистина нямаше повече време за това. Ако останеше прекалено дълго, лейтенант Маккю можеше да заподозре, че изчезналият й командир е скрит именно тук. Морските пехотинци вече бяха открили няколко вероятни скривалища.

— В крайна сметка може би щяха да принудят Земята да финансира възстановяването на обекта — каза тя.

Пратахулторн я зяпна.

— Но… но ние сме във война!

— Точно така. Но не можем да си позволим да водим войни без правила и без могъщи неутрални сили, които да ги налагат. Алтернативата е варварство.

Киселото изражение на мъжа бе единственият му отговор.

— Освен това да унищожим обекта би означавало, че човеците не искат да видят клиентите си подложени на тестове и преценявани за издигане в следващ етап! Но сега губруанците са тези, които трябва да платят с честта си за това примирие. Вашият клан спечели много, бидейки онеправданата и неотмъстената страна. Това късче благопристойност може да се окаже жизненоважно през предстоящите дни.

— Глупости! Дай ми мъртви птички. Струпай ги до равнището на тази клетка, госпожичке, и може би, само може би, ще те оставя жива, когато се измъкна оттук.

Атаклена потръпна. Знаеше колко безплодно е да се опитва да държи мъж като него затворен. Би трябвало да го упоят. Би трябвало да го убият. Но тя не беше в състояние да се реши нито на едното, нито на другото, нито пък да навреди още повече на шимите, участвали в заговора й, като ги замеси в такива престъпления.

— Довиждане, майоре — каза тя. И се обърна да си тръгне.

Той не викаше след нея. В известен смисъл пестеливостта на заплахите му ги правеше още по-страшни.

Беше изминала половината път до палатката си, когато двама останали без дъх шими се появиха от гората и забързаха към нея.

— Госпожице… госпожице… — задъхано заговори единият. Другият, стоеше и дишаше тежко.

— Какво има, Петри? Какво става?

Той преглътна.

— ’Рилите. Вече не можем да ги контролираме!

„Така“ — помисли си тя. Вече повече от седмица ниската атонална музика на горилите довеждаше шимските им пазачи до нервни кризи.

— Какво правят сега?

— Тръгват си! — жално простена вторият пратеник.

Тя премигна.

— Какво?

Кафявите очи на Петри бяха изпълнени с объркване.

— Тръгват си. Просто станаха и си тръгнаха! Насочват се към Сайнд и не можем да направим нищо, за да ги спрем!