Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (79)

77.
Фибен и Силви

Тя го чакаше на пътеката, извеждаща от долината на Пещерите. Седеше търпеливо до един извисяващ се бор, точно зад завоя, и заговори едва когато той се изравни с нея и спря Тайхо.

— Мислиш си, че ще се измъкнеш, без да кажеш дори довиждане, нали? — попита Силви. Беше облечена в дълга пола и прегръщаше коленете си с ръце.

Фибен завърза коня за някакъв клон и седна до нея.

— Не — отвърна той. — Знаех си, че няма да имам този късмет.

Силви видя, че се усмихва, изсумтя и се загледа към каньона. Ранните мъгли бавно се вдигаха в утринта, обещаваща чисто и безоблачно време.

— Май си тръгнал да се връщаш, а?

— Трябва, Силви. Това е…

— Зная. Отговорност — прекъсна го тя. — Трябва да се върнеш при Гейлит. Тя има нужда от теб, Фибен.

Той кимна. Не беше нужно да му припомня, че все още има дълг и към нея.

— Виж сега… доктор Суу намина, докато си приготвях багажа. И такова…

— Напълнил си шишенцето, което ти е дала. Зная. — Силви наведе глава. — Благодаря. Смятам, че ми е заплатено добре.

Фибен заби поглед в калта. Беше му неудобно да разговаря на тази тема.

— Кога ще…

— Тази вечер. Готова съм. Не усещаш ли?

Аноракът на Силви и дългата й пола скриваха всички външни признаци. И все пак тя беше права. Мирисът й не можеше да се сбърка.

— Искрено се надявам да получиш онова, което искаш, Силви.

Тя пак кимна. Седяха и не знаеха какво да си кажат. Фибен се опита да измисли нещо. Но каквото и да кажеше, сигурно щеше да излезе глупаво.

Изведнъж под тях — там пътеката се разклоняваше — се разнесе тихо шумолене. Иззад скалистия завой се появи висока фигура. Беше Робърт Онийгъл, преметнал само лъка си и лека раница. Тичаше.

Той погледна нагоре, видя ги и забави ход. Усмихна се, когато Фибен му махна. Стигна до разклона, зави на юг по една малко използвана пътека и скоро изчезна в дивата гора.

— Какво прави? — попита Силви.

— Тича.

Тя го плесна по рамото.

— Виждам, че тича. Къде отива?

— Ще се опита да мине през проходите преди да паднат снеговете.

— През проходите ли? Но…

— Нали майор Пратахулторн изчезна. Лейтенант Маккю и морските пехотинци се съгласиха да се заемат с изпълнението на алтернативния план на Робърт и Атаклена.

— Но той тича на юг — каза Силви. Робърт беше поел по малко използваната пътека, която водеше по-дълбоко в планината Мулун.

Фибен кимна.

— Отива да потърси някого. Той е единственият, който е в състояние да свърши тази работа. — От тона му Силви разбра, че това е всичко, което възнамерява да й каже по въпроса.

Поседяха известно време в мълчание. Краткото преминаване на Робърт поне беше с радост посрещната почивка от напрежението. „Това е глупаво“ — помисли си Фибен. Той харесваше Силви, харесваше я много. Никога не бяха имали такава възможност да разговарят, а сега може би бе последният им шанс.

— Ти изобщо… ти изобщо не успя да ми разкажеш за първото си бебе — припряно каза той.

Разбира се, беше очевидно, че Силви е раждала и кърмила. Следродилните белези бяха признаци на привлекателност в една раса, четвърт от чиито женски изобщо не раждаха. Но у Силви се криеше и някаква болка.

— Беше преди пет години. Бях много млада. — Гласът й бе спокоен и овладян. — Той се казваше… нарекохме го Сичи. Беше подложен на проверка от Бюрото, както обикновено, но го намериха за… „аномален“.

— Аномален ли?

— Да, точно тази дума използваха. Категоризираха го като по-висш в някои отношения… и като „странен“ в други. Нямаше очевидни дефекти, а някои „особени“ черти, така казаха. Неколцина от служителите проявиха интерес. Бюрото по Ъплифт реши, че трябва да го пратят на Земята за по-нататъшна преценка. Държаха се много мило. — Тя подсмръкна. — Предложиха ми да отида с него.

— Обаче не си отишла, нали?

Тя го погледна.

— Зная какво си мислиш. Аз съм ужасна. Затова и не ти казах по-рано. Би се отказал от сделката ни. Мислиш си, че съм лоша майка.

— Не, аз…

— Тогава обаче изглеждаше различно. Майка ми беше болна. Нямахме кланово семейство, а не можех просто да я оставя под грижите на непознати и навярно да не я видя никога вече. Тогава имах само жълта карта. Знаех, че детето ми ще намери добър дом на Земята или… Или че ще го излекуват и ще го отгледат в дома на шими от висока каста. Или пък че ще има такава съдба, за която не бих желала да зная. Толкова се тревожех, че ще изминем целия този път, а те така или иначе ще го отведат от мен. Освен това… страхувах се и от срама, ако го обявяха за условник.

Тя погледна надолу към ръцете си.

— Не можах да реша, затова се опитах да получа съвет. В Порт Хеления съветникът, човек от местното Бюро по Ъплифт, ми каза какви са според него странните черти на детето. Бил сигурен, че съм родила условник. И аз останах. След… след половин година майка ми умря.

Тя вдигна поглед към Фибен.

— И после, след три години, от Земята пристигна съобщение. Моето бебе вече било щастлива, добре приспособяваща се синя карта, и растяло в любящо семейство на родители от същия цвят. И аз трябвало да бъда повишена в зелена.

Тя стисна ръце.

— О, как мразех онази проклета карта! Ежегодно ми махаха контрацептивните инжектори принудително, така че не трябваше да искам разрешение, ако пожелаех отново да зачена. Довериха ми да контролирам собственото си размножаване, като възрастен. — Тя изсумтя. — Като възрастен ли? Шими, което изоставя собственото си дете? Те пренебрегнаха това и ме повишиха, защото детето било минало някакви си проклети тестове!

„Така“ — помисли си Фибен. Това беше причината за ожесточеността й и за първоначалното й сътрудничество с губруанците. Много неща намираха обяснението си.

— Значи си се присъединила към бандата на Желязната хватка от негодувание към системата? Защото си се надявала, че при галактяните нещата могат да се променят?

— Може би нещо подобно. Или може би просто от гняв. — Силви сви рамене. — Както и да е, след известно време разбрах нещо.

— Какво?

— Разбрах, че колкото и да е лоша системата при човеците, при галактяните може да стане само още по-зле. Човеците са си арогантни, да. Но поне мнозина от тях изпитват чувство на вина за арогантността си. Опитват се да я смекчат. Ужасната им история ги е научила да се пазят от над… над…

— Надменност.

— Да. Те знаят в какъв капан може да се превърне това да се държат като богове и постепенно сами да повярват, че наистина са такива. Но галактяните са свикнали да се месят в чужди работи! Изобщо не им идва наум да проявят каквото и да било съмнение. Те са толкова дяволски самодоволни… Мразя ги.

Фибен се замисли за това. Беше научил много през последните няколко месеца и реши, че Силви може би излага своя случай малко прекалено странно. В момента думите й звучаха много като на майор Пратахулторн. Но шенът знаеше, че има доста галактически раси патрони, изградили си репутация с учтивост и благоприличие.

И все пак не беше негова работа да съди нейната ожесточеност.

Сега той разбираше нейната решеност да има дете поне със зелена карта още от самото начало. Не трябваше да има съмнения. Тя искаше да запази следващото си бебе и да е сигурна, че ще има от него внуци.

Докато седеше до нея, Фибен изпитваше неспокойна увереност в настоящото й състояние. За разлика от човешките женски, шимитата имаха установени цикли, през които можеха да зачеват, и им трябваха известни усилия, за да ги скрият. Това беше една от причините за някои от социалните и семейните разлики между двата вида.

Той се чувстваше виновен за възбудата си от нейното състояние. Нежно и остро усещане обгръщаше мига и шенът бе решен да не проваля всичко, като проявява безчувственост. Искаше му се да я утеши някак си. И все пак не знаеше какво да й предложи.

Той навлажни устните си.

— Виж, Силви…

— Да, Фибен?

— Аз такова… наистина се надявам да имаш… Искам да кажа, надявам се, че съм оставил достатъчно… — Лицето му се изчерви.

Тя се усмихна.

— Доктор Суу казва, че навярно е достатъчно. А ако не, там, откъдето е взета, има още.

Той поклати глава.

— Оценявам увереността ти. Но не бих се обзаложил, че изобщо ще се върна. — Той извърна очи и погледна на запад.

Тя стисна ръката му.

— Е, не съм чак толкова горделива, че да не приема допълнителна застраховка, щом ми се предлага. Ако се чувстваш готов за това, нямам нищо против.

Той премигна и усети, че пулсът му се ускорява.

— Искаш да кажеш точно сега?

Тя кимна.

— Кога иначе?

— Надявах се да кажеш това. — Той се усмихна и се протегна към нея, но тя вдигна ръка и го спря.

— Един момент. За каква ме смяташ? Свещите и шампанското може и да не са най-разпространената стока тук, но човешките жени по принцип биха оценили поне малко любовна игра.

— Готово — отвърна Фибен и се обърна, за да й предложи гърба си за пощене. — Направи ми го, после аз ще го направя на теб.

Но тя поклати глава.

— Не такава игра, Фибен. Имах предвид нещо по-стимулиращо.

Тя се пресегна зад дървото и извади нещо. Очите на Фибен се разшириха.

— Барабан?

Силви нагласи между коленете си ръчно изработения инструмент.

— Вината е само твоя, Фибен Болгър. Ти ми показа нещо изключително и аз никога няма да се задоволя с по-малко.

Пъргавите й пръсти забарабаниха в бърз ритъм.

— Танцувай — каза тя. — Моля те.

Фибен въздъхна. Тя очевидно не се шегуваше. Беше луда, разбира се, каквото и да твърдеше Бюрото по Ъплифт. Обаче беше от онзи тип шимита, по които си падаше.

„Има някои неща, в които никога няма да сме като хората“ — помисли си той, взе един клон и го разклати за проба. После го хвърли и опита с друг. Лицето му вече бе зачервено и пълно с енергия.

Силви удряше барабана с бързо, бодро темпо, което го накара да задиша по-рязко. Блясъкът в очите й като че ли загряваше кръвта му.

„Така и трябва да бъде. Ние сме си ние“ — той знаеше това.

Фибен стисна клона с две ръце и го стовари върху съседния дънер. Разхвърчаха се листа и вейки.

— Уук… — каза той.

Вторият му удар беше по-силен и когато ритъмът се ускори, той извика по-високо.

Утринната мъгла се беше изпарила. Не тътнеха гръмотевици. Неуслужливата вселена дори не им осигури един-едничък облак в небето. И все пак този път Фибен навярно щеше да се справи и без мълнии.