Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (78)

76.
Пещерите

— Клени! — радостно извика Робърт и хвана оглавника на коня на Атаклена. Другата му ръка се протегна към нея.

— Клени, радвам се, че… — Гласът му секна. Той премигна и се опита да прикрие объркването си. — … радвам се, че успя да дойдеш.

Усмивката на Атаклена не приличаше на нищо, което помнеше отпреди, а в аурата й се долавяше тъга, каквато никога по-рано не беше кенирал.

— Разбира се, че ще дойда, Робърт — усмихна се тя. — Съмнявал ли си се изобщо в това?

 

 

Робърт се разхождаше в малкия склад, натъпкан до висящите отгоре сталактити с продукти.

— Мога да споря с него. Мога да се опитам да го убедя. По дяволите, той дори няма да възрази, ако му кресна, стига да сме сами и стига след като свърши целият спор аз пак да скоча два метра, когато ми каже: „Скачай!“ — Робърт поклати глава. — Но не мога активно да му попреча, Клени. Не ме карай да нарушавам клетвата си.

Робърт очевидно се бореше между лоялността си към две противни страни. Атаклена усещаше напрежението му.

С все още превързана ръка, Фибен Болгър наблюдаваше спора им, но засега мълчеше.

Атаклена поклати глава.

— Робърт, обясних ти, че онова, което е замислил майор Пратахулторн, най-вероятно ще завърши зле.

— Тогава му го кажи!

Разбира се, тя се беше опитала — след вечерята. Пратахулторн любезно бе изслушал предпазливото й обяснение за възможните последствия от действията срещу губруанския церемониален обект. Изражението му беше снизходително. Но когато тя свърши, майорът зададе само един въпрос: дали нападението ще се разглежда като атака срещу законния враг на земянитите, или срещу самия Институт по Ъплифта.

— След като пристигне делегацията от Института, обектът се превръща в негова собственост — беше отвърнала тя. — При това положение атаката ще е катастрофална за човечеството.

— Ами преди това? — дяволито попита той.

Атаклена раздразнено поклати глава.

— Дотогова губруанците все още притежават своя обект. Но това не е военен обект! Бил е построен за нещо, което може да се нарече свята цел. Благопристойността на този акт…

Известно време беше продължило така, докато не стана ясно, че целият спор е безполезен. Пратахулторн обеща да има предвид мненията им и с това приключи въпроса.

— Ще пратим съобщение на Меган — предложи Робърт.

— Струва ми се, че вече си го сторил — отвърна Атаклена.

Той се намръщи, потвърждавайки подозрението й. Разбира се, това, че беше действал през главата на Пратахулторн, нарушаваше протокола. Най-малкото щеше да изглежда като някое разглезено детенце, което тича да се оплаква на мамичка. Можеше дори да се схване като военна обида.

Постъпката му доказваше, че Робърт не иска открито да се противопостави на командира си не от страх за себе си, а от лоялност към положената клетва.

Наистина, той беше прав. Атаклена уважаваше неговата чест.

„Но аз не съм подчинена на същия дълг“ — помисли си тя. Фибен, който досега бе мълчал, я погледна и изразително извъртя очи към тавана. По отношение на Робърт те бяха в пълно единодушие.

— Вече казах на майора, че ударът срещу церемониалния обект може всъщност да направи на врага услуга — обади се Фибен. — В края на краищата те са го построили, за да го използват за гартляните. Какъвто и да е планът им за нас, шимите, това навярно е последното отчаяно усилие да компенсират някои от загубите си. Ами ако обектът е застрахован? Ние го взривяваме, а те ни обвиняват и прибират парите?

— Майор Пратахулторн спомена тази идея — каза Атаклена. — Намирам я за проницателна, но се опасявам, че той не я приема за много вероятна.

— Искаш да кажеш, че я мисли за бабини…

И млъкна, защото по студения камък отвън се разнесоха стъпки.

— Чук-чук! — каза някакъв женски глас иззад завесата. — Може ли да вляза?

— Заповядайте, лейтенант Маккю — покани я Атаклена. — Така или иначе, вече почти приключваме. — Смуглата жена влезе и седна на една от щайгите до Робърт. Той й се усмихна за миг, после веднага сведе очи.

Атаклена изпита болка, когато Маккю постави ръка върху коляното на Робърт и му заговори:

— Негова светлост иска да проведем ново бойно-планово заседание. — Тя се обърна към Атаклена и се усмихна. — Вие сте добре дошли да присъствате, ако желаете. Вие сте наш почетен гост, Атаклена.

Тимбримката си спомни времето, когато беше господарката на тези пещери и командваше своята армия. „Не трябва да позволявам това да ми повлияе“ — напомни си тя. Единственото, което имаше значение сега, беше да се погрижи тези същества да си навредят колкото е възможно по-малко през предстоящите дни.

И ако изобщо бе възможно, да довърши един номер. Номер, който самата тя все още едва разбираше, но който наскоро бе оценила.

— Не, благодаря, лейтенант. Ще отида да поздравя някои от моите приятели шими и после ще си почина. Яздихме дотук няколко дни.

Робърт се обърна да я погледне, преди да излезе с човешката си любовница. Над главата му като че ли кръжеше и леко трептеше облак. „Не знаех, че можеш да го правиш с глифове“ — зачуди се Атаклена. Изглежда, всеки ден научаваше нещо ново.

Фибен последва човеците с нехайна усмивка. На тимбримката за миг й се стори, че й намига заговорнически.

Когато всички излязоха, Атаклена започна да рови в чантата си. „Аз не съм обвързана от техния дълг — напомни си тя. — Нито от законите им.“

 

 

В пещерите ставаше съвсем тъмно, особено когато се угасеше единствената крушка, осветяваща целия коридор. Тогава острото зрение не беше преимущество, но пък тимбримската корона даваше много възможности.

Атаклена оформи малка група от прости, но особени глифове. Първият имаше единствената цел да се носи пред нея и да разузнава пътя в тъмнината.

Друг глиф се въртеше над главата й и се протягаше напред, за да се увери, че никой не знае за натрапника. В този участък на коридора не спяха шими — бяха отстранени заради офицерите човеци.

Лидия и Робърт патрулираха навън. Така че в тази част на пещерата оставаше само още една аура освен нейната. Атаклена внимателно се насочи към нея.

Допреди няколко дни изобщо не се беше опитвала да държи над главата си едновременно три бдителни глифа. Сега й изглеждаше лесно и естествено, сякаш го бе правила стотици пъти.

Беше изтеглила това и толкова много други умения от Ютакалтинг чрез метод, за който сред тимбримите се говореше рядко, а самият той още по-рядко се използваше.

„Превръщам се във войн на джунглата, събирам се с човек, а сега и това. О, колко биха се удивили съучениците ми.“

Чудеше се дали баща й е запазил някое от уменията, които тя така грубо бе отнела от него.

Майор Пратахулторн не хъркаше, разбира се. Сънят му беше лек и бдителен. Тя погали краищата на винаги вдигнатия му пси-щит, който охраняваше мислите, сънищата и военните му познания.

„Войниците им са добри и стават още по-добри“ — помисли си тя. През годините тимбримските съветници усилено бяха работили, за да научат вълконските си съюзници как да се превърнат в яростни галактически войни. И всъщност и тимбримите често се връщаха, усвоили някои очарователни трикове и идеи, които никога не биха могли да бъдат измислени от раса, развила се в условията на галактическата култура.

Но от всички земянитски служби единствено морските пехотинци не използваха извънземни съветници. Те бяха анахронизъм, истински вълкони.

Глифът з’шутан предпазливо приближи до спящия човек, докосна пси-щита на Пратахулторн и се плъзна по него.

Атаклена задиша малко по-спокойно. Ръката й се плъзна в джоба и извади стъклена ампула. Тя пристъпи по-близо и внимателно коленичи до кушетката. Поднесе ампулата с анестетичния газ до лицето на спящия мъж и пръстите й се напрегнаха.

— Аз не бих се осмелил — небрежно каза той.

Атаклена ахна. Преди да успее да се помръдне, ръцете му се хвърлиха напред и стиснаха китките й! На бледата светлина единственото, което видя, беше бялото на очите му. Макар да беше буден, пси-щитът му оставаше необезпокоен, продължаваше да излъчва вълни на дрямка. Тя разбра, че всичко това е фантазъм — грижливо подготвен капан!

— Вие и-титата просто не можете да не ни подценявате, нали? Даже вие, умниците тимбрими, като че ли никога няма да го разберете.

Заприиждаха хормоните на гийровата реакция. Атаклена се дръпна и се опита да се освободи, но беше като да се опитваш да избягаш от желязно менгеме. Свитите й нокти го задраскаха, но той сръчно ги спря с мазолестите си ръце. Тя се опита да се претърколи и да го ритне, но той натисна ръцете й и я задържа на колене. Силата му я накара да простене гласно. Газовата ампула падна на пода.

— Виждаш ли — дружелюбно каза Пратахулторн, — някои от нас смятат, че е грешка да правим каквито и да било компромиси. Какво можем да постигнем като се опитваме да се превърнем в добри галактически граждани? Дори да беше възможно, само щяхме да се превърнем в ужасии, в страшни неща, напълно противоположни на това, което означава да си човек. Във всеки случай тази възможност дори не е открита. Няма да ни позволят да станем граждани. Палубата е претъпкана. Заровете са хвърлени. И двамата знаем това, нали?

Атаклена дишаше тежко. Дълго, след като беше очевидно безполезен, гийровият порой продължаваше да я кара да се дърпа и съпротивлява на невероятната сила на човека. Подвижността и бързината бяха напълно безполезни срещу неговите рефлекси и тренировка.

— Ние си имаме тайни, нали знаеш — довери й Пратахулторн. — Неща, които не трябва да казваме даже на тимбримеките си приятели или дори на повечето от собствените си хора. Би ли искала да научиш какви са те? А?

Атаклена не успя да си поеме дъх, за да му отговори. В очите на Пратахулторн имаше нещо диво, някаква почти животинска ярост.

— Е, ако ти кажа някои от тях, това ще е смъртната ти присъда — каза той. — А аз все още не съм готов да реша това. Така че ще ти съобщя един факт, който някои от твоя народ вече знаят.

След миг той вече беше прехвърлил китките й в едната си ръка. Другата потърси и откри шията й.

— Виждаш ли, ние, морските пехотинци, сме научени как да обездвижваме и дори да убиваме и представители на съюзническа раса. Би ли искала да разбереш колко време ще ми отнеме да те оставя в безсъзнание, госпожице? Знаеш ли какво? Защо не започнеш да броиш?

Атаклена се дърпаше и бореше, но беше безполезно. Болезнен натиск се затвори около гърлото й. Въздухът започна да се сгъстява. Някъде отдалеч тя чу Пратахулторн да си мърмори:

— Тази вселена е дяволски ужасно място.

Съзнанието й изненадващо се върна. Натискът върху гърлото й, все още болезнен, се беше отпуснал. Тя пое глътчица въздух. Ръцете на Пратахулторн трепереха. Тимбримката разбра, че той продължава да натиска, но силата му някак си я нямаше!

Прегрялата й корона не можеше да й помогне. Тя беше в пълно неведение и недоумение. После хватката на Пратахулторн се отпусна и момичето се строполи на пода.

Човекът дишаше тежко. Чу се сумтене и после трясък, нещо се стовари върху кушетката. Някаква кана с вода се разби, разнесе се звук като от размазан инфокладенец.

Атаклена усети нещо под дланта си. Ампулата. Но какво ставаше с Пратахулторн?

Като се бореше с ензимното изтощение, тя заопипва пода, докато ръката й не хвана разбития инфокладенец. Пръстите й натиснаха бутона за включване и екранът на счупената машина разпръсна бледо сияние.

В мъждукащата светлина Атаклена видя замръзнала картина: майорът се напрягаше — мощните му мускули бяха изпъкнали и огромни — да се откопчи от две дълги кафяви ръце, които го държаха изотзад.

Пратахулторн се дърпаше и съскаше, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни. Атаклена зърна над човешкото рамо две кафяви очи, поколеба се само за миг, после се хвърли напред с ампулата.

Сега Пратахулторн нямаше пси-щит. Омразата му беше открита за всички да я кенират, ако имат тази сила. Той се замята отчаяно, когато тимбримката протегна малкия цилиндър и го строши под носа му.

— Задържа си дъха — промълви неошимпанзето, когато облакът синя мъгла се разнесе около ноздрите на майора и бавно започна да пада надолу.

— Няма проблем — отвърна Атаклена и извади от джоба си още десет ампули.

Щом ги видя, Пратахулторн удвои усилията си да се откопчи, но това само приближи момента, в която накрая трябваше да си поеме дъх. Беше упорит. Изтекоха цели пет минути и дори тогава Атаклена подозираше, че е припаднал от аноксия, още преди да е усетил мириса на опиата.

— Як тип — каза Фибен, когато накрая го пусна. — Ама много здрави ги правят тези морски пехотинци. — Той потръпна и се тръшна до изпадналия в безсъзнание майор.

Атаклена вяло седна срещу него и тихо каза:

— Благодаря ти, Фибен.

Той сви рамене.

— По дяволите, какво е наказанието за предателство и нападение срещу патрон? И то само за един ден. — После се ухили. — Моля те, не казвай на никого, а? Може да не съм специалист, но се обзалагам, че това няма да ми спечели никакви точки пред Бюрото по Ъплифт.

 

 

Работата не беше свършила. Атаклена уморено последва Фибен, който носеше майора по мрачните тунели. Когато се прокрадваха покрай дремещия капрал на Пратахулторн, Атаклена се протегна напред с нежните си, почти отпуснати пипалца и успокои съня му. Войникът промърмори и се претърколи на кушетката си. Вече особено предпазлива, тя на два пъти се увери, че пси-щитът му не е трик и че той наистина спи дълбоко.

Фибен пъхтеше под тежестта на майора. Вървяха по някакъв страничен проход, който почти сигурно не беше известен на морските пехотинци. Поне не бе нанесен на картата на пещерата, която Атаклена беше прегледала преди малко.

Аурата на Фибен се натоварваше всеки път, когато удряше пръстите на краката си в тъмнината на извиващия се нагоре тунел. Несъмнено му се искаше да измърмори нещо нецензурно по повод тежестта на Пратахулторн, но запази коментарите си, докато най-после не излязоха във влажната тиха нощ.

— И? Сега какво, шефе? След няколко часа тук ще стане като стършелово гнездо, особено след като се върнат Робърт и онази… лейтенант Маккю. Искаш ли да доведа Тайхо и да откарам някъде този лош пример за земянитските клиенти? Това ще означава да дезертирам, но, по дяволите, и без това никога не съм бил много добър войник.

Атаклена поклати глава, протегна пипалцата на короната си и откри следите, които търсеше.

— Не, Фибен. Не бих могла да те моля за това. Пък и имаш друга задача. Избягал си от Порт Хеления, за да ни предупредиш за губруанското предложение. Сега трябва да се върнеш там и да посрещнеш съдбата си.

Фибен се намръщи.

— Сигурна ли си? Не се ли нуждаеш от мен?

Атаклена вдигна ръце пред устата си и издаде тих повик на нощна птица. От мрака се донесе слаб отговор. Тя се обърна към Фибен.

— Разбира се, че се нуждая. Всички се нуждаем от теб. Но мястото, където си най-полезен, е там, до морето. Освен това усещам, че искаш да се върнеш.

Фибен притисна палците на ръцете си един в друг.

— Това е лудост, нали?

Тя се усмихна.

— Не. Това е само още едно доказателство, че Сюзеренът на Благопристойността си разбира от работата, като е избрал теб… въпреки че може да е предпочитал да проявяваш малко повече уважение към патроните си.

Фибен се напрегна. После като че ли усети част от иронията й и се усмихна. По пътеката под тях се разнесе тихият тропот на конски подкови.

— Добре — каза той и се наведе, за да вдигне отпуснатото тяло на майор Пратахулторн. — Хайде, татенце. Този път ще бъда толкова нежен, колкото със собствената си девствена леля. — Той млясна с устни до бузата на военния и вдигна поглед към Атаклена. — По-добре ли сте, госпойце?

Нещо, което беше заела от баща си, накара пипалцата й да зашумят.

— Да, Фибен. — Тя се разсмя. — Много по-добре.

 

 

Лидия и Робърт не изказаха никакви подозрения, когато на зазоряване се върнаха и откриха, че командирът им липсва. Останалите земянитски морски пехотинци обаче гледаха Атаклена с открито недоверие. Няколко шими бяха минали през стаята на Пратахулторн и бяха разчистили всички следи от битката, преди който и да било от човеците да влезе там, но не можеше да се скрие фактът, че майорът е изчезнал, без да остави писмо или друг знак.

Робърт дори заповяда Атаклена да бъде държана в своята стая с морски пехотинец пред вратата, докато извършат разследване. Изпитваше облекчение от вероятното отлагане на планираната атака, но се правеше на притеснен. За разлика от него, лейтенант Маккю беше външно безразлична, сякаш майорът просто беше излязъл да се поразтъпче, но Атаклена можеше да усети, че земянитката е изпълнена със смут и противоречия.

Във всеки случай, не можеха да направят нищо. Вярно, пратиха групи за издирване и те настигнаха няколко от шимите на Атаклена, яздещи обратно към убежището на горилите. По това време обаче Пратахулторн вече не беше с тях. Той бе високо в дърветата, предаван от един горски гигант на друг, вече в съзнание и разпенен, но безпомощен и опакован като мумия.

Това беше случай, в който човеците плащаха за своя „либерализъм“. Те бяха превърнали клиентите си в индивиди и граждани, така че шимите бяха в състояние да осъзнаят залавянето на един за благото на всички. По свой собствен начин Пратахулторн им беше помогнал да разберат това със снизходителното си и неодобрително отношение. Въпреки това Атаклена бе сигурна, че към офицера ще се отнасят внимателно и грижливо.

Същата вечер Робърт председателстваше нов военен съвет. Неясният статус на Атаклена, поставена под домашен арест, беше отменен, така че да може да присъства. Фибен и шимските почетни лейтенанти също присъстваха, както и обикновените подофицери от морската пехота.

Нито Лидия, нито Робърт споменаха плана на Пратахулторн. Негласно се приемаше, че майорът не би искал той да се реализира без него.

— Може би е отишъл на лично разузнаване или на внезапна проверка на някой от аванпостовете. Възможно е да се върне през нощта или утре — съвсем невинно предположи Илейн Суу.

— Може би. Най-добре е обаче да приемем най-лошото — каза Робърт. Избягваше да поглежда към Атаклена. — Просто за всеки случай не е зле да пратим съобщение до убежището. Предполагам, че ще отнеме десетина дни, докато получим нови заповеди от Съвета, и още толкова, за да ни пратят заместник на майора.

Той очевидно имаше предвид, че Меган Онийгъл никога няма да му позволи да поеме отговорност.

— Е, аз пък искам да се върна в Порт Хеления — каза Фибен. — Имам възможност да се приближа до центъра на събитията. Пък и Гейлит се нуждае от мен.

— Какво те кара да мислиш, че губруанците ще те приемат, след като си избягал от тях? — попита Лидия Маккю. — Защо просто да не те застрелят?

Фибен сви рамене.

— Ако попадна не на тези губруанци, на които трябва, най-вероятно точно това ще направят.

Атаклена изчака, докато атмосферата не се сгъсти от мрачно напрежение, после каза само пет думи:

— Имаме нужда от баща ми.

За нейна изненада и Робърт, и Лидия кимнаха. Дори когато най-после пристигнеха заповеди от Съвета в изгнание, инструкциите щяха да са объркани и противоречиви, както винаги. Беше очевидно, че биха могли да се възползват от добър съвет, особено по въпроси, отнасящи се до галактическата дипломация.

„Маккю поне не споделя ксенофобията на Пратахулторн“ — помисли си Атаклена. Беше принудена да признае, че одобрява онова, което кенира в аурата на земянитската жена.

— Робърт ми каза, че сте сигурна, че баща ви е жив — каза Лидия. — Това е чудесно. Но къде е? Как можем да го открием?

Атаклена се наведе напред. Държеше короната си неподвижна.

— Зная къде е.

— Наистина ли? — Робърт премигна. — Но… — Гласът му пресекна, когато той се протегна, за да я докосне с вътрешното си сетиво за пръв път от предишния ден. Атаклена си спомни как се бе почувствала тогава, виждайки го да държи ръката на Лидия, и незабавно се противопостави на усилията му. После разбра, че е глупаво, и се отказа.

Робърт тежко въздъхна.

Лидия започна да мести погледа си от Робърт към Атаклена и обратно. В очите й за кратко проблесна нещо донякъде напомнящо на ревност.

„Аз също го притежавам по начин, който ти е недостъпен“ — помисли си Атаклена. Но после изцяло сподели мига с Робърт.

— … Н’тах’хуу, Ютакалтинг — каза той на галседем. — Най-добре да направим нещо, и то бързо.