Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (74)

72.
Атаклена

Есенните бури отново се бяха завърнали, само че този път като огромен циклонен фронт, който се носеше към долината Сайнд. В планините бушуваха яростни вихри, които отнасяха листата на дърветата и ги запращаха да се въртят във въздуха.

Вулканът също бе започнал да бучи. Тътнежът му беше по-нисък от този на вятъра, но разтърсванията правеха горските животни още по-нервни, докато се гушеха в бърлогите си или примираха, здраво вкопчени в люлеещите се клони.

Разумът не бе сигурна закрила от мрака. В палатките си сред забулените гънки на планината шимите се вкопчваха един в друг и слушаха стенещите ветрища. От време на време някой от тях се поддаваше на напрежението и изчезваше с крясъци в гората, само за да се върне след час-два раздърпан и засрамен, целият в листа и вейки.

Горилите също бяха напрегнати, но го проявяваха по друг начин. Нощем те се втренчваха в носещите се облаци с мълчаливо, съсредоточено внимание и душеха, сякаш търсеха или очакваха нещо. Атаклена не успя да се сети за какво й напомня това тази вечер, но по-късно, в собствената си палатка под плътния покров на гората, без усилие долови тихото им пеене — отвръщаха на бурята.

Песента я приспа, но на известна цена.

Очакване… тази песен, разбира се, щеше да примами нещо, което не беше изчезнало съвсем.

Главата на Атаклена се мяташе върху възглавницата. Пипалцата й се развяваха — търсеха и биваха отблъсквани, проучваха и срещаха непреодолима преграда. Постепенно, сякаш без да бърза особено, се оформи познатата същина.

— Тутсунуканн… — въздъхна тя, неспособна да се събуди или да избегне неизбежното. Той се оформи над главата й, сътворен от онова, което не съществуваше.

— Тутсунуканн, с’ах браннитсун. А’туиллит’т…

Тимбримите не молеха за милост, особено от вселената на Ифни. Но Атаклена се беше превърнала в нещо, което бе едновременно и много по-голямо, и много по-малко от обикновена тимбримка. Сега тутсунуканн имаше съюзници. Към него се бяха присъединили визуални образи, метафори. Неговата аура на заплаха беше усилена, почти осезаема, изпълнена с допълнителна материя от човешки кошмари.

— … с’ах браннитсун… — умолително въздъхна в съня си тя.

Нощните ветрове блъскаха палатката й и сънуващият й ум оформяше крила на огромни птици. Те злобно летяха точно над върховете на дърветата и блестящите им очи търсеха, търсеха…

Леко вулканично разтърсване разтрепери земята под походното й легло и Атаклена потръпна, представяйки си подземни същества — мъртъвците, неотмъстените, прахосания Потенциал на този свят — унищожени и ликвидирани от буруралите толкова отдавна. Те се гърчеха точно под повърхността на треперещата земя и търсеха…

— С’ах браннитсун, тутсунуканн!

Тя чувстваше допира на собствените си развяващи се пипалца като мрежи и крачета на мънички паячета. Гийровият порой прати гномчета, извиващи се под кожата й, да се заемат с оформянето на нежелани промени.

Атаклена простена, когато глифът на ужасния смях на очакването закръжи по-близо и я загледа, наведе се над нея, протегна се…

— Генерале? Госпожице Атаклена. Извинете ме, госпожице, будна ли сте? Съжалявам, че ви безпокоя, но…

Шимът замълча. Беше понечил да влезе, но стъписано се олюля назад, когато Атаклена внезапно седна с раздалечени очи, с разширени като на котка ириси и с извити от сънлив страх устни.

Изглежда, тимбримката не то видя. Той премигна, втренчен в пулсациите, които пълзяха бавно като вълни по шията и раменете й. Над развълнуваните й пипалца за миг зърна нещо ужасно.

В този момент той едва не избяга. Трябваше да положи усилие, за да намери кураж и вместо да побегне да преглътне, да издържи и с мъка да произнесе думите.

— Г-госпожице, м-моля ви. Аз съм… Сами…

Бавно, сякаш привлечена от най-чисто усилие на волята, светлината на съзнанието се върна в осеяните със златисти точици очи. Те се затвориха и отново погледнаха. Атаклена потръпна, после се стовари напред.

Сами стоеше и я държеше, докато тя се разтърсваше в ридания. В този момент, зашеметен, уплашен и удивен, шимът можеше единствено да мисли колко лека и крехка е тя в ръцете му.

 

 

— … Именно тогава Гейлит се убеди, че трикът, ако Церемонията изобщо е трик, трябва да е много фин. Виждате ли, Сюзеренът на Благопристойността, изглежда, е направил пълен обрат по отношение на шимския Ъплифт. Отначало той бе убеден, че ще открие доказателства за злоупотреби, а навярно даже и повод да отнеме неошимпанзетата от човеците. Но сега Сюзеренът, изглежда, сериозно търси… търси подходящи представители на расата…

Гласът на Фибен Болгър идваше от малко възпроизвеждащо устройство, поставено върху грубите греди на масата. Атаклена слушаше записа, който й беше пратил Робърт. В доклада на шима имаше и забавни моменти. Неукротимият добър характер и сухите остроумия на Фибен й помогнаха да повдигне клюмналия си дух. Сега обаче, докато предаваше идеите на доктор Гейлит Джоунз за намеренията на губруанците, гласът му се бе понижил и звучеше сдържано, почти засрамено.

Атаклена просто усещаше неспокойствието на Фибен. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.

Тя се усмихна на иронията. „Той започва да осъзнава кой и какъв е и това го плаши.“ Атаклена му съчувстваше. Разумните същества се стремяха към мир и покой, а не да са хаванът, в който съдбата окончателно стрива съставките си.

В ръката си тимбримката държеше медальона с нишката-завещание на майка си и тази на баща си. Тутсунуканн беше надделял, поне за миг. Но Атаклена някак си разбираше, че глифът се е върнал за добро. Вече нямаше да има сън, нито почивка, докато тутсунуканн не се превърнеше в нещо друго. Този глиф беше една от най-големите известни прояви на квантовата механика — вероятностна амплитуда, която бръмчеше и пулсираше в облак от несигурност, обременен с хиляди билиони възможности. Щом вълновата функция се провалеше, всичко останало бе чиста гибел.

— … деликатно политическо маневриране на толкова много равнища — сред местните лидери на нашественическите сили, сред фракциите на губруанския роден свят, между губруанците и техните врагове и възможни съюзници, между губруанците и Земята и сред различните галактически Институти…

Тя погали медальона. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.

Всичко беше прекалено сложно. Какво ли си мислеше, че ще постигне Робърт, като й пращаше записа? Да не би да смяташе, че тя ще се зарови в някакво огромно хранилище на галактическа мъдрост — или ще направи някакво заклинание — и някак си ще им предложи политика, която да ги преведе през всичко това?

Тя въздъхна. „О, татко, какво ли разочарование съм аз за теб.“

Медальонът като че ли завибрира в треперещите й пръсти. За миг й се стори, че изпада в нов транс, който я повлича към отчаянието.

— … За Дарвин, Всеблагото и Грийнпийс! — извади я от пропадането гласът на майор Пратахулторн. Тя отново се заслуша.

— … цел!…

Атаклена потръпна. Така. Нещата наистина бяха ужасни. Сега всичко бе ясно. Особено внезапната, натежала настоятелност на нетърпеливия й глиф. Когато дискът свърши, тя се обърна към помощниците си — Илейн Суу, Сами и доктор де Шрайвър. Шимите търпеливо я гледаха.

— Ще се кача на върха — каза момичето.

— Но… но бурята, госпожице. Току-що премина. А освен това и вулканът. Обмисляхме възможността за евакуиране.

Атаклена се изправи.

— Едва ли ще се бавя много. Моля ви, не пращайте никой да ме пази или търси, това само ще ми попречи и ще ме затрудни в онова, което трябва да сторя.

Тя спря до входа на палатката и усети как вятърът опъва плата, сякаш за да намери някакъв процеп, през който да надзърне вътре. „Бъди търпелив. Идвам.“ Отново се обърна към шимите и каза тихо:

— Моля ви, погрижете се конете да са готови, когато се върна.

И излезе.

 

 

Връх Фоси димеше на местата, където изпаренията не можеха изцяло да се смесят с росата. От листата падаха капки.

Атаклена упорито се изкачваше по тясната животинска пътека. Знаеше, че уважават желанията й. Шимите бяха останали долу и нямаше да й пречат.

Денят започваше с ниски облаци, които се спускаха над върховете като предни отряди на някакво нереално нашествие. Между тях се виждаха ивици тъмносиньо небе. Човешкото зрение сигурно дори би различило няколко упорити звезди.

Атаклена се изкачваше заради височината, но може би още повече заради уединението. Тук горе горският живот беше още по-рядък. Тя търсеше празнота.

На едно място останки от бурята преграждаха пътеката — някаква подобна на плат материя, която тимбримката бързо разпозна. Парашутите на плочестия бръшлян.

Те й припомниха, че долу в лагера шимите техници се опитваха да следват стриктно разписание и разработваха варианти на горилските стомашни бактерии, за да успеят навреме за определения от природата краен срок. Сега обаче, изглежда, графикът на майор Пратахулторн нямаше да позволи планът на Робърт да се осъществи.

„Каква глупост — помисли си Атаклена. — Как ли човеците са издържали толкова дълго?“

Сигурно бяха имали късмет. Беше чела за техния двайсети век, когато, изглежда, нещо по-голямо от шанса на Ифни им беше помогнало да се промъкнат покрай сигурната гибел… гибел не само за самите тях, но и за цялото бъдеще на разумните раси, които можеха да се родят на техния богат плодороден свят. Разказът за това навярно беше една от причините, поради които толкова много раси се страхуваха или мразеха к’ху-нон, вълконите. Късметът им до ден днешен си оставаше тайнствен и необясним.

Земянитите казваха: „Отивах си за едното нищо“. Болната, ограбена бедност на Гарт беше нищо в сравнение с онова, което те лесно биха могли да сторят на Земята.

„Колцина от нас биха се справили по-добре при подобни обстоятелства?“ Това беше въпросът, който се криеше под всички самодоволни, надменни пози и под цялото презрение, сипещо се от великите кланове. Защото те никога не бяха подлагани на изпитанието на вековете невежество, които човечеството бе изстрадало. Как ли трябваше да се е чувствало — без патрони, без Библиотека, без древна мъдрост, само с яркия пламък на ума, неканализиран и ненасочван, свободен да предизвиква Вселената или да пропилява света? Не бяха много клановете, които се осмеляваха да си зададат този въпрос.

Тя разбута с крак малките парашути, мина покрай купчината ранни семенници и продължи изкачването си, замислена за прищевките на съдбата.

Най-после стигна до каменистия склон, откъдето се виждаше подножието на планината и в далечината — едва обагрените от зазоряването хълмисти степи. Задиша дълбоко и извади медальона, който й беше дал баща й.

Усилващата се светлина на деня не скри онова, което бе започнало да се оформя сред развяващите й се пипалца. Този път Атаклена дори не се опита да го спре. Просто не му обърна внимание — винаги най-добрата тактика, когато наблюдателят все още не иска да превръща вероятността в действителност.

Пръстите й щракнаха закопчалката, медальонът се отвори и тя вдигна капачето.

„Бракът ви е бил истински“ — помисли тя за родителите си. Защото там, където преди бе имало две нишки, сега лежеше само една по-голяма, искряща върху кадифената подложка.

Единият й край обгърна пръстите на Атаклена. Медальонът падна върху каменистата земя и остана забравен там, докато момичето издърпа и другия край във въздуха. Изпънало се, пипалцето зажужа, отначало съвсем тихо. Но тимбримката го вдигна пред себе си, остави вятъра да го гали и започна да чува съзвучия.

Навярно бе трябвало да се нахрани, да подкрепи силите си за това, което се готвеше да опита. Беше нещо, което правеха малцина от расата й, и то най-много веднъж през живота си. Бе се случвало и да умират…

— А т’ит’туануу, Ютакалтинг — въздъхна тя. И прибави майчиното си име. — А т’ит’туаннине, Матиклуана!

Пулсирането се усили и сякаш повдигна ръцете й, за да влезе в синхрон с ритъма на сърцето й. Собствените й пипалца отвърнаха на звуците и Атаклена започна да се полюлява.

— А т’ит’туануу, Ютакалтинг…

 

 

— Красиво е, да. Може би още няколко седмици работа биха го направили по-мощно, но тази партида ще свърши работа и ще е готова за момента, когато бръшляновите плочки се пръснат.

Доктор де Шрайвър върна културата в инкубатора си. Лабораторията в гънките на планината беше заслонена от ветровете. Бурята не бе пречила на експериментите. А сега, изглежда, скоро щяха да жънат плодовете на усилията си.

Помощникът й обаче измърмори:

— И каква полза? Губруанците лесно ще успеят да противодействат. Пък и във всеки случай, майорът казва, че атаката ще започне преди материалът да е готов за употреба.

Де Шрайвър свали очилата си.

— Въпросът е да продължаваме работа, докато госпожица Атаклена не ни нареди да спрем. Аз съм цивилна. Ти също. Фибен и Робърт може и да са длъжни да се подчиняват на командирите си, въпреки че не им харесва, но ние с теб имаме избор…

Гласът й пресекна, когато видя, че Сами вече не я слуша. Той гледаше над рамото й. Шимито се обърна, за да види какво има.

Ако Атаклена беше изглеждала странна и мрачна след ужасния кошмар тази сутрин, сега лицето й накара доктор де Шрайвър да ахне. Раздърпаната девойка премигваше, очите й бяха присвити и приближени едно до друго от изтощение. Тимбримката се хвана за кола на палатката. Шимите побързаха да я посрещнат, но щом се опитаха да я сложат да легне, тя поклати глава.

— Не — каза Атаклена. — Отведете ме при Робърт. Отведете ме при Робърт веднага.

Горилите пак пееха своята тиха песен без мелодия. Сами изтича да доведе Бенджамин, докато де Шрайвър помогна на Атаклена да седне на стола. Като не знаеше какво друго да прави, известно време шимито почистваше гребена на тимбримката от листа и мръсотия. Пипалцата на короната й отделяха тежка, ароматна топлина, която почти можеше да усети с пръстите си.

А над тях нещото, в което се беше превърнал тутсунуканн, караше въздуха да трепти дори пред очите на смаяното шими.

Атаклена седеше, заслушана в песента на горилите, и за първи път почувства, че сякаш я разбира.

Всички, всички щяха да изиграят своята роля, вече знаеше това. Шимите нямаше да бъдат много щастливи от бъдещето. Но това беше техен проблем. Всеки си имаше проблеми.

— Отведете ме при Робърт — отново въздъхна тя.