Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (66)

64.
Гейлит

След като те тръгнаха, тя седна на дюшека, зави се презглава с одеялото, прегърна коленете си и бавно се залюля в ритъма на самотата си.

Не беше съвсем самотна. Всъщност би било много по-добре, ако беше така. Гейлит усещаше до себе си спящия шен, намъкнат в пижамата на Фибен, който тихо издишаше слаби изпарения от опиата, оставил го в безсъзнание. Пазачът условник нямаше да се свести още много часове. Гейлит обаче знаеше, че това спокойно време навярно няма да продължи толкова дълго, колкото съня му.

Не, не бе съвсем сама. Но Гейлит Джоунз никога не се беше чувствала толкова откъсната, толкова изолирана.

„Клетият Фибен — помисли си тя. — Може би Силви е права за него. Той определено е един от най-добрите шенове, които съм срещала. И все пак… — Тя поклати глава. — И все пак той видя само част от пътя на този заговор. А аз дори не мога да му кажа за останалата. Не и без да разкрия какво знам на скритите ни слушатели.“

Не знаеше дали Силви е искрена, или не. Но беше сигурна, че Силви изобщо не е заблудила губруанската охранителна система.

Гейлит изсумтя от самата идея — че едно малко шими е способно да излъже мониторите на И-титата по такъв начин, че те да не го открият незабавно. „Не, всичко стана прекалено лесно. Било е нагласено.“

От кого? Защо?

Имаше ли всъщност някакво значение?

„Изобщо не сме имали никакъв избор, разбира се. Фибен трябваше да приеме предложението.“

Чудеше се дали ще го види отново. Ако това беше просто ново изпитание за разумност, наредено от Сюзерена на Благопристойността, спокойно можеха да го върнат на следващия ден с похвали за още една „присъща реакция“… присъща за едно особено напреднало неошимпанзе от авангарда на расата клиент.

Тя потръпна. До тази нощ никога не се беше сещала за такива неща, но Силви го бе направила много хитро. Дори отново да ги съберяха заедно, между нея и Фибен никога вече нямаше да е същото.

От друга страна, това май не беше просто ново изпитание, нагласено от Сюзерена на Благопристойността. И ако се окажеше права, някоя друга фракция на губруанците трябваше да е отговорна за това бягство. Навярно някой от другите Сюзерени или…

Гейлит отново поклати глава. Не знаеше достатъчно даже само за да предполага. Нямаше необходимите данни. Или може би просто беше прекалено глупава, за да разбере подобна ситуация.

Навсякъде около тях се разиграваше игра и те на всеки етап, изглежда, нямаха избор по кой път да поемат. Фибен трябваше да тръгне тази нощ, независимо дали предложението беше капан, или не. Тя трябваше да остане и да се бори с капризи, които не разбираше. Такава бе предопределената й участ.

Чувството, че е манипулирана, че не разполага с истинска власт над собствената си съдба, й беше познато. Фибен тепърва започваше да привиква с него, но тя цял живот бе живяла с това чувство.

Някои от старовремските религии на Земята включваха концепцията за предопределението — вярване, че всички събития са предварително установени още от самия акт на Творението и че така наречената „свободна воля“ е само илюзия.

Скоро след Контакта, преди два века, човеци философи запитали първите галактяни, които срещнали, какво мислят за тази и за много други идеи. Извънземните мъдреци отвърнали покровителствено: „Това са въпроси, които могат да се зададат единствено на някой нелогичен вълконски език“. Типичен отговор. „Парадокси не съществуват“ — уверяваха галактяните.

И не са останали никакви тайни за разгадаване… или поне не такива, които да могат да разберат същества като земянитите.

Всъщност за галактяните предопределението изобщо не бе толкова мъчно за разбиране. Повечето смятаха, че на вълконския клан е предопределена тъжна и кратка история.

Гейлит внезапно си спомни за времето, прекарано на Земята, когато беше срещнала един неоделфин — стар, пенсиониран поет. Той й разказваше за случаи, когато плувал в следите, оставяни от огромните китове, заслушан часове наред в подобните им на стон песни за древни богове. Тя остана поласкана и очарована, когато старият ’фин съчини песен специално за нея.

Къде кацва топката,

паднала под слънчеви лъчи?

С муцуната си удари я!

Гейлит реши, че стихът трябва да е още по-силен на тринарен — хибридният език, който обикновено използваха неоделфините за поезията си. Тя не го знаеше, разбира се, но дори на англически алегорията се бе запечатала в ума й.

Докато си мислеше за това, Гейлит постепенно осъзна, че се усмихва.

С муцуната си удари я, наистина!

Спящата фигура до нея леко похъркваше. Гейлит почука с език по предните си зъби и си въобрази, че слуша ритъма на барабани.

 

 

След няколко часа вратата се отвори с трясък и от коридора нахлу светлина. Влязоха няколко четирикраки птицеподобни фигури. Квакуанци. Начело вървеше пастелно обагреният слуга на Сюзерена на Благопристойността. Тя се изправи, но лекият й поклон не получи отговор.

Квакуанецът я загледа, после посочи фигурата под одеялата.

— Твоят спътник не става. Това е неприлично.

Очевидно при отсъствието на губруанци слугата не се чувстваше задължен да се държи учтиво. Гейлит вдигна поглед към тавана.

— Навярно е неразположен.

— Има ли нужда от медицинска помощ?

— Струва ми се, че ще се оправи и без нея.

Трипръстите крака на квакуанеца се размърдаха от раздразнение.

— Ще бъда откровен. Искаме да видим твоя спътник, за да установим самоличността му.

— А кой мислите, че може да е? Не следите ли затворниците си?

Раздразнението на птицеподобния се усили.

— Този район на задържане е под властта на шимски помощници. Ако има някакъв проблем, той се дължи на тяхната животинска некомпетентност. На неразумната им небрежност.

— Глупости. Не можеш да ни пробуташ това, квакуанецо. И двамата знаем, че поставянето на шимски условници за пазачи тук е просто номер. Ако е имало пробив в системата за сигурност, то тя е в собствения ви лагер.

Квакуанецът даде знак и два сфероидни робота с вой се придвижиха напред. Внимателно, но твърдо, те използваха гравитационните си полета, за да вдигнат спящото неошимпанзе, без дори да поместват одеялата, и отстъпиха с него към вратата. След като квакуанецът не си беше направил труда да погледне под завивките, очевидно вече знаеше какво ще открие там.

— Ще има разследване — заяви той и се обърна, за да си тръгне. След няколко минути щяха да прочетат „прощалното писмо“ на Фибен, закачено за хъркащия пазач. Гейлит се опита да помогне на Фибен с едно последно забавяне.

— Чудесно — каза тя. — Междувременно, имам една молба… Не, нека бъде искане, което бих желала да предявя.

— Нямаш право да предявяваш искания.

— Правя го в името на галактическата традиция — настоя Гейлит. — Не ме принуждавайте да пращам петицията си направо на негово високопреосвещенство Сюзерена на Благопристойността.

Настъпи продължително мълчание. Квакуанецът, изглежда, обмисляше възможните рискове. Накрая попита:

— Какво е това твое глупаво искане?

Сега обаче Гейлит не отговори и продължи да чака.

Най-после, с очевидно нежелание, слугата се поклони — толкова леко навеждане, че едва се забелязваше. Гейлит отвърна под същия наклон.

— Искам да отида до Библиотеката — каза тя на съвършен гал седем. — Всъщност, като се позовавам на правата си на галактически гражданин, настоявам за това.