Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (65)

63.
Фибен

Болеше го главата.

Като студент в университета му се беше налагало да учи много, по цели дни да зубри за изпити. Но никога не се беше смятал за учен и дори самото очакване на изпитите го разболяваше.

Но тогава поне имаше и извънучебни дейности, пътувания до дома, ваканции, през които можеше да се поотпусне и да се позабавлява!

В университета Фибен бе харесвал някои от професорите си. В момента обаче Гейлит Джоунз му беше дошла до гуша.

— Значи смяташ, че галактическата социология е тесногръда и отегчителна? — обвини го тя, когато той с отвращение захвърли книгите и се изправи, за да се поразтъпче до отсрещната стена. — Е, съжалявам, че планетарната екология не ни вълнува в момента — иначе може би ти щеше да бъдеш учителят, а аз — ученичката.

Фибен изсумтя.

— Благодаря, че допускаш тази възможност. Започвах да си мисля, че вече знаеш всичко.

— Не е честно! — Гейлит затвори тежката книга в скута си. — Знаеш, че до церемонията остава само седмица. Тогава заедно с теб може би ще бъдем призовани като говорители на цялата ни раса! Защо да не се опитаме да се подготвим колкото е възможно по-добре?

— И си толкова уверена, че ти е известно точно какви познания ще бъдат от значение тогава? Откъде знаеш, че планетарната екология няма да бъде жизненоважна, а?

Гейлит сви рамене.

— Напълно е възможно.

— Или механиката, или космическото пилотиране, или… или пиенето на бира, или сексуалните способности, мътните го взели!

— В такъв случай нашата раса ще има късмета, че ти си бил избран за един от нейните представители, нали? — изръмжа Гейлит. Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Гледаха се втренчено. Накрая Гейлит вдигна ръка. — Фибен, съжалявам. Зная, че това те дразни. Но и аз не съм молила да попадам в това положение, знаеш, нали?

„Не. Но това няма значение — помисли си той. — Ти си родена за това. Неошимството не би могло да се надява да има друго толкова рационално, дисциплинирано и, о, толкова хладно шими, когато настъпи моментът.“

— А що се отнася до галактическата социология, Фибен, ти много добре знаеш, че тя е важен предмет.

— Трябва да глътна малко въздух — каза Фибен. — Отивам на разходка. — Той се приближи до закачалката и взе анорака си. — Ще се видим след около час.

Почука на вратата и тя се отвори. Фибен излезе, без да поглежда назад.

— Трябва ли ти придружител, Фибен?

Шимито Силви отвори един инфокладенец и написа паролата. Носеше проста рокля до коленете, с дълги ръкави. Като я гледаше сега, му беше трудно да си я представи горе на танцувалната могила в „Маймунска ракия“ как докарва тълпата шени до ръба на масовото насилие. Усмивката й бе колеблива, почти плаха. И Фибен усети, че тази вечер в нея има някаква необяснима нервност.

— Ами ако кажа не? — попита той. И преди Силви да успее да вдигне тревожен поглед, шимът се ухили. — Само се майтапя. Естествено, Силви. Дай ми Роувър Дванайсет. Той е добродушен стар глобус и не разговаря много с местните.

— Стражеви робот РВГ–12. Определен за ескорт на Фибен Болгър за излизане навън — каза тя в инфокладенеца. В коридора се отвори някаква врата и оттам към нея се понесе дистанционно управляван стражеви робот, прост вариант на бойния, чиято единствена мисия беше да придружава затворниците и да се грижи да не избягат.

— Приятна разходка, Фибен.

Той й намигна и се ухили.

— Е, моме, какви други възможности му остават на затворника?

„Последната — отговори си сам. — Онази, която води до бесилката.“ Но после весело махна с ръка.

— Хайде, Роувър.

Вратата изскърца, отвори се и той излезе в бурния есенен следобед.

Много неща се бяха променили след залавянето им. Условията в затвора се облекчиха, когато заедно с Гейлит, изглежда, станаха по-важни за неразгадаемия план на Сюзерена на Благопристойността. „И все пак мразя това място“ — помисли си Фибен, докато се спускаше по бетонните стъпала и се насочваше през неохраняваната градина към външната порта. Сложни стражеви роботи бавно се въртяха по ъглите на високата стена. До портала Фибен се натъкна на пазачи шими.

Желязната хватка за щастие не беше тук, но другите дежурни условници не се държаха по-приятелски. Защото макар губруанците все още да изплащаха заплатите им, изглежда, неотдавна бяха изоставили каузата им. Нямаше промяна в програмата за Ъплифт на Гарт, нито пък внезапен обрат в евгеничната пирамида, Сюзеренът се бе опитал да открие грешка в начина, по който се ъплифтират неошимпанзетата — Фибен знаеше това, — но сигурно не бе успял. В противен случай защо трябваше да осигурява синя и бяла карта, като тях с Гейлит, за церемонията?

Всъщност използването на условници за помощници се беше обърнало срещу нашествениците. Шимското население негодуваше.

Фибен и облечените в ципокостюми стражи не размениха нито дума. Просто му отвориха вратата и той излезе.

Подсвиркваше си, докато вървеше към залива, и се опитваше да не обръща внимание на летящия стражеви глобус, който го следваше само на метър над и зад него. Първия път, когато му бяха позволили да тръгне насам, Фибен бе избягвал оживените квартали на Порт Хеления, търсеше задни улички и вече полуизоставената промишлена зона. Сега продължаваше да се държи настрани от центъра, където щяха да се съберат и да го зяпат тълпи, но вече не смяташе, че трябва съвсем да избягва населението.

Беше виждал и други шими, придружени от стражеви глобуси. Отначало реши, че са затворници като него. Шени и шимита в работно облекло се отдръпваха пред охраняваните, както правеха и пред него.

После забеляза разликите. Другите ескортирани шими бяха облечени във фини дрехи и ходеха надменно. Зрителните фасети и оръжието на стражевите им глобуси бяха насочени настрани, а не към тях. „Колаборационисти“ — разбра Фибен. Със задоволство видя, че много цивилни шими им хвърлят изпълнени със зле прикрито отвращение погледи.

След това написа на гърба на анорака си гордите букви З-А-Т-В-О-Р-Н-И-К. Оттогава погледите, които го проследяваха, не бяха студени. Бяха любопитни, дори изпълнени с уважение.

Глобусът бе програмиран да не му позволява да разговаря с други. Веднъж, когато едно шими изпусна от ръката си сгънато листче, Фибен реши да експериментира и се наведе да го вдигне…

Когато се свести, глобусът вече го отнасяше обратно в затвора. Изминаха няколко дни, преди отново да му позволят да излезе.

Нямаше значение. Струваше си. Мълвата за случката се бе разнесла. Сега шени и шимита му кимаха, когато минаваше покрай витрините на магазини и покрай дългите опашки за хранителни дажби. Някои дори му правеха окуражителни знаци.

„Ще издържим — казваше им той с езика на знаците. — Земята помни и ще дойде за нас.“

Днес обаче почти не забелязваше шимите по улиците. Вървеше и подритваше навените от вятъра листа, и си спомняше моменти от обясненията на Гейлит.

— … клиентните видове преминават през фази, всяка от които се отбелязва с церемонии, утвърждавани от Галактичесския институт по Ъплифта… Тези церемонии са скъпи и могат да бъдат възпрепятствани от политическо маневриране… Това, че губруанците предлагат да заплатят и да подкрепят една церемония за клиентите на вълконските човеци, е повече от безпрецедентно… А Сюзеренът предлага също и да ангажира всичките си подчинени с нова политика, която да сложи край на враждебността със Земята. Разбира се, тук има уловка…

О, Фибен отлично разбираше, че има уловка!

Той поклати глава, сякаш за да отпъди думите. Нещо в Гейлит му се струваше неестествено. Ъплифтът си беше съвсем наред и тя може би бе безпрецедентен пример за неошимството, но просто не беше естествено да мисли и говори толкова много, без да дава на мозъка си нито минута почивка, за да излезе на чист въздух!

Най-после Фибен стигна до кея. Рибарските лодки бяха завързани заради наближаващата буря. Морски птици цвъртяха и пищяха, опитвайки се да хванат последна плячка в оставащото време, преди вълните да станат прекалено бурни. Една от тях се осмели да се приближи до шима и беше възнаградена с предупредително разтърсване от „Роувър“. Птицата — не по-близък биологичен братовчед на птицеподобните нашественици от Фибен — гневно изграчи и отлетя на запад.

Фибен приседна в края на вълнолома, извади от джоба си сандвич и почна спокойно да дъвче. Поне за миг можеше да не мисли, да не се тревожи. И в главата му не отекваха никакви думи.

Имаше нужда само от още три неща, за да е напълно щастлив: банан, бутилка бира и свобода.

 

 

Около час по-късно „Роувър“ започна настоятелно да бръмчи, после зае позиция между него и водата и упорито зазвъня.

Фибен се изправи с въздишка, изтупа се и тръгна обратно към затвора. По ветровитите улици бяха останали съвсем малко шими.

Силви все още дежуреше на бюрото си.

— Добре ли прекара, Фибен?

— Трябва да дойдеш с мен някой път. Можем да се отбием в Парка и да ти покажа някои неща — намигна й той.

— Вече съм ги виждала, забрави ли? Наистина внушително, доколкото си спомням. — Но тонът на Силви не отговаряше на закачките й. Изглеждаше напрегната. — Влизай, Фибен. Ще прибера Роувър.

— Добре. Лека нощ, Силви.

Гейлит седеше на плюшения килим пред холостената — сега настроена да показва сцена на гореща савана. Тя вдигна поглед от книгата в скута си и свали очилата си за четене.

— Здравей. По-добре ли се чувстваш?

— Да — кимна той. — Извинявай за одеве. И двамата сме изнервени. Ако искаш, може да поработим.

— Не е необходимо. Свършихме за днес. — Тя потупа килима. — Защо не дойдеш да ме почешеш малко? После ще ти го върна.

Дразнещо беше да се опитва да определи връзката си с Гейлит. Не бяха любовници. За повечето шимита това бе възможно единствено по време на определени периоди от телесния им цикъл. А Гейлит ясно му беше дала да разбере, че сексуалните й усещания са много лични, по-скоро като тези на човешките жени. Фибен разбираше това и не настояваше.

Проблемът бе, че той просто не можеше да не мисли за нея.

Напомни си да не бърка сексуалните си желания с други неща. „Може да съм обладан от мисълта за нея, но не съм луд.“ Правенето на любов с това шими щеше да изисква такава връзка, за каквато не се чувстваше готов да мисли.

Докато чешеше гърба й, пръстите му напипаха нещо, закрепено в козината й… нещо кръгло, тънко, подобно на диск.

— Тук козината ми се е сплъстила — бързо каза Гейлит, когато той се опита да го издърпа. — Внимавай, Фибен.

— Уф, добре. — Той се наведе над нея. — Права си. Наистина има възелче. Ще трябва да го изкарам със зъби.

Гърбът й трепереше, тялото й издаваше сладникав аромат. „Точно, както си помислих. Съобщителна капсула!“ Когато очите му се изравниха с предмета, светна мъничък холопрожектор. Лъчът проникна в ириса му и автоматично се настрои към ретината му.

Имаше само няколко реда прост текст. Онова, което прочете обаче, го накара да премигне от изненада. Беше документ, написан от негово име!

ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ТОВА ЗАЩО ПРАВЯ ТОВА: НАПИСАНО ОТ ЛЕТЪНАНТ ФИБЕН БОЛГЪР, НЕОШИМПАНЗЕ.

МАКАР ЧЕ СЕ ОТНАСЯТ ДОБРЕ С МЕН СЛЕД КАТО БЯХ ЗАЛОВЕН И ЧЕ ОЦЕНЯВАМ ЛЮБЕЗНОТО ВНИМАНИЕ, КОЕТО МИ СЕ ОКАЗВА, СТРАХУВАМ СЕ ЧЕ ПРОСТО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ИЗМЪКНА ОТТУК. ВОЙНАТА ВСЕ ОЩЕ ПРОДЪЛЖАВА И Е МОЙ ДЪЛГ ДА ИЗБЯГАМ, АКО МОГА.

КАТО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗБЯГАМ, АЗ ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ ЖЕЛАЯ ДА НАНЕСА ОБИДА НА СУЗЕРЕНА НА БЛАГОПРИСТОЙНОСТТА ИЛИ НА КЛАНА ГУБРУ. АМИ ПРОСТО СЪМ ВЕРЕН НА ЧОВЕЦИТЕ И КЛАНА СИ. ЗАТОВА ПРОСТО ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВЯ.

Един участък под текста пулсираше в червено, сякаш очакваше нещо. Фибен премигна. Дръпна се малко назад и съобщението изчезна.

Разбира се, знаеше за такива записи. Трябваше само да погледне към червената точка и сериозно да го поиска — и дискът щеше да запише съгласието му заедно с модела на ретината му. Документът щеше да е поне толкова обвързващ, колкото подпис върху парче хартия.

„Бягство! — Самата мисъл накара сърцето на Фибен да заподскача. — Но… как?“

Естествено беше забелязал, че в записа се споменава само неговото име. Ако Гейлит възнамеряваше да тръгне с него, сигурно би включила и своето.

А дори да бе възможно, щеше ли да е правилно? Беше избран от Сюзерена на Благопристойността за партньор на Гейлит в сложно и потенциално опасно предприятие. Как би могъл да я изостави в такъв момент?

Той доближи око и отново прочете заявлението, като яростно мислеше.

Кога изобщо Гейлит е имала възможност да го напише? Дали по някакъв начин не беше във връзка с части на Съпротивата?

Освен това нещо в текста поразяваше Фибен като погрешно. Не бяха само правописните грешки. Само от пръв поглед Фибен можеше да се сети за няколко поправки, от които ужасно се нуждаеше заявлението, ако от него изобщо имаше някаква полза.

Ама разбира се. Беше го написал някой друг, а не Гейлит. Тя просто му го предаваше да го прочете!

— Силви мина преди известно време — каза Гейлит. — Попощихме се. И тя се беше сплъстила.

Силви! Ясно. Не беше за чудене, че се беше държала толкова нервно.

Фибен внимателно обмисли нещата, като се опитваше да преподреди частите на мозайката. Силви сигурно беше закачила диска в козината на Гейлит… Не, сигурно го бе носила самата тя, беше дала на Гейлит да го прочете и после, с нейно разрешение, го бе прехвърлила в козината й.

— Може би не бях права за Силви — продължи Гейлит. — В края на краищата тя ми се струва симпатично шими. Не съм сигурна доколко може да се разчита на нея, но предполагам, че е доста сериозна.

Какво пък се опитваше да му каже сега? Че идеята е била изцяло на Силви ли? Гейлит е трябвало да обмисли предложението на другото шими, без изобщо да е в състояние да каже нещо. Тя дори нямаше да може да даде на Фибен никакъв съвет. Поне не явно.

— Доста заплетен възел — каза Фибен. — Ще опитам пак след малко.

— Няма проблем. Почини си. Сигурна съм, че ще се справиш.

Той започна да разчесва друг участък, близо до дясното й рамо, но мислите му блуждаеха надалеч.

„Добре — съсредоточи се той. — Значи ми се предлага възможност да избягам. Първо, дали е действително?“

Защото Силви можеше да е подставено лице. Предложението й можеше да е капан.

Но в това нямаше никаква логика! Защото Фибен никога не се беше заклевал, никога не се беше съгласявал да не бяга, ако някога има такава възможност. Всъщност, като земянитски офицер, негов дълг бе да постъпи така, макар че трябваше да го направи учтиво, задоволявайки губруанската педантичност.

В такъв случай нашествениците може би щяха да сметнат приемането на предложението за верния отговор. Ако това беше просто поредната губруанска проверка, подходящата му реакция вероятно бе да се съгласи. Това би могло да удовлетвори неразгадаемите И-тита… да им покаже, че той разбира задълженията си на клиент.

Но пък предложението можеше да е истинско. Фибен си спомни вълнението на Силви. През последните няколко седмици се беше държала много приятелски с него и би му било неприятно да разбере, че всичко е било фалш.

„Добре. Но ако предложението е истинско, как възнамерява тя да ме измъкне?“

— Соросите имат една история — тихо каза Гейлит. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше почти напълно отпусната, докато той разтриваше рамото й. — Разказват за някакъв пахски воин от времето, когато пахите все още били в процес на ъплифтиране. Йскаш ли да я чуеш?

Фибен кимна озадачен.

— Естествено. Разкажи ми я, Гейлит.

— Добре. Е, сигурно си чувал за пахите. Били твърди бойци, верни на сороските си патрони. Отлично издържали тестовете, дадени от Института по Ъплифт. Така че един ден соросите решили да ги натоварят с някакво задължение. Пратили група от тях да охраняват пратеника им до Седемте Предящи клана.

— Седемте Предящи… Ъъ, това е машинна цивилизация, нали?

— Да. Но не са вън от закона. Те са една от малкото машинни култури, присъединили се към галактическото общество като почетни членове. През повечето време се движат близо до много плътни участъци на спиралните ръкави и са безполезни за дишащите кислород и водород.

„Какво се опитва да ми каже тя?“ — зачуди се Фибен.

— Във всеки случай, докато сороският посланик се пазарял със Седемте Предящи, един пахски разузнавач засякъл нещо на края на местната система и отишъл да провери какво е. Е, както обикновено става в такива случаи, той видял, че един от товарните съдове на Седемте Предящи бил атакуван от престъпни машини.

— Берсерки ли? Планетни унищожители?

Гейлит сви рамене.

— Четеш прекалено много научна фантастика, Фибен. Не, просто незаконни роботи, търсещи плячка. Така или иначе, когато пахският разузнавач не получил отговор на запитванията си за инструкции, той решил да прояви инициатива. И се хвърлил смело напред и задействал всичките си оръжия.

— Нека да позная — спасил е товарния кораб.

Тя кимна.

— Отблъснал престъпниците. Седемте Предящи също му били благодарни. За награда сключили съмнителна делова сделка, изгодна за соросите.

— Значи той е бил герой.

Гейлит поклати глава.

— Не. Изпаднал в немилост, защото действал на своя глава.

— Луди И-тита — промърмори Фибен.

— Не, Фибен. — Тя докосна коляното му. — Това е важно. Да насърчаваш инициативата в една нова раса клиент е добре, но по време на сериозни преговори на галактическо равнище? Можеш ли да повериш на някое умно дете ядрена енергостанция?

Фибен разбра какво се опитва да му каже Гейлит. На тях двамата се предлагаше сделка, която звучеше прекрасно за Земята — поне повърхностно. Сюзеренът на Благопристойността предлагаше да финансира важната Церемония на Приемането за неошимпанзетата. Губруанците щяха да сложат край на политиката си на пречки пред статуса на патрон на човечеството и да преустановят всякакви вражески действия по отношение на Земята. Единственото, което, изглежда, искаше Сюзеренът в замяна, бе Фибен и Гейлит да кажат на Петте галактики по хиперпространствения шунт какви прекрасни същества са губруанците.

Всичко това на пръв поглед приличаше на жест за запазване на престижа от страна на Сюзерена на Благопристойността и на важен успех за Земята.

Но дали те с Гейлит имаха правото да взимат подобно решение? Дали нямаше да има последствия, които не можеха да предвидят? Потенциално смъртоносни последствия?

Сюзеренът на Благопристойността им беше казал, че имало причини, поради които не им позволявал да се консултират с човешките лидери, затворени в лагерите на островите.

В тази логика Фибен откриваше нещо странно. Не можеше да си представи което и да е земянитско общество да постъпва по такъв начин.

Дали Гейлит не му казваше, че не трябва да участват в церемонията? Чудесно! Що се отнасяше до Фибен, тя можеше да решава. В края на краищата трябваше само да откажат… почтително, разбира се.

— Историята не свършва дотук — каза Гейлит.

— Още ли има?

— О, да. Няколко години по-късно Седемте Предящи клана излезли с доказателства, че пахският войн наистина е положил всички усилия, за да поиска инструкции преди да започне намесата си, но субпространствени условия му попречили да предаде каквито и да било съобщения.

— И?

— И това вече било съвсем различно за соросите! В единия случай той поемал отговорност, каквато не заслужавал. В другия правел всичко, на което бил способен! Разузнавачът бил посмъртно реабилитиран и на наследниците му били дадени права на напреднали в Ъплифта.

Последва продължително мълчание. Фибен задълбочено мислеше. Изведнъж всичко му стана ясно.

„Значи е важно усилието. Това иска да каже тя. Непростимо ще е да сътрудничим на Сюзерена, без поне да опитаме да се посъветваме с патроните си. Мога да се проваля, навярно ще се проваля, но трябва да опитам.“

— Хайде пак да погледнем онзи възел. — Той се наведе над нея и приближи окото си до съобщителната капсула. Отново се появиха редовете на текста, заедно с пулсиращата червена точка. Фибен погледна право в нея и напрегнато си помисли:

„Съгласен съм.“

Светлинната изведнъж промени цвета си, изразявайки неговото съгласие. „А сега какво?“ — зачуди се Фибен.

Отговорът дойде миг по-късно. Вратата тихо се отвори и влезе Силви.

— Охранителната система е изключена — каза тя. — Задействала съм камерите на фалшив запис. Би трябвало да работи поне час преди компютърът да заподозре нещо.

Фибен извади диска от козината на Гейлит и тя протегна ръка към него.

— Дай ми една минута — прошепна Гейлит и бързо се приближи до личния си инфокладенец, за да пусне капсулата вътре. — Не се обиждай, Силви, но текстът има нужда от редактиране. Фибен може да потвърди промените ми.

— Не се обиждам. Зная, че трябва да го поправиш. Просто исках да съм достатъчно наясно, че и двамата ще разберете какво ви предлагам.

— Значи тръгвам? — попита Фибен.

— Тръгваме — поправи го Силви. — Събрала съм малко хранителни припаси и дрехи и съм определила път за излизане от града.

— Значи си от Съпротивата?

Тя поклати глава.

— Бих искала да се присъединя, разбира се, но това си е чисто мой номер. Аз… аз правя това на известна цена.

— Какво искаш?

Силви поклати глава, показвайки, че ще изчака, докато се върне Гейлит.

— Ако вие двамата се съгласите да се възползвате от възможността, ще отида отзад и ще повикам нощния пазач. Избрах го внимателно и положих доста усилия Желязната хватка да го назначи за дежурен тази вечер.

— И с какво е толкова специален?

— Може да не си забелязал, но прилича много на теб, Фибен, и има подобна конструкция. Достатъчно сходна, че да заблуди шпионските компютри за известно време, надявам се.

— Упой го — каза Фибен. — Остави го с Гейлит, докато аз се измъкна с неговите дрехи и пропуска му.

— Това изобщо не е достатъчно, повярвай ми. — Силви изглеждаше нервна и изтощена. — Но принципно си схванал идеята.

Гейлит се върна и подаде капсулата на Фибен. Той я вдигна до окото си и внимателно прочете редактирания текст, не защото имаше намерение да критикува работата на Гейлит, а за да е в състояние да го каже дума по дума, ако изобщо успееше да стигне при Атаклена и Робърт.

Гейлит беше пренаписала съобщението изцяло.

ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА НАМЕРЕНИЕ: ЗАПИСАНО ОТ ФИБЕН БОЛГЪР, А-ШИМ-АБ-ЧОВЕК, ГРАЖДАНИН КЛИЕНТ НА ЗЕМЯНИТСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ И ЛЕЙТЕНАНТ ОТ ЗАПАСА, ГАРТСКИ КОЛОНИАЛНИ СИЛИ ЗА ОТБРАНА.

ПРИЗНАВАМ УЧТИВОСТТА, ОКАЗВАНА ПО ВРЕМЕ НА ЗАТВОРНИЧЕСТВОТО МИ, И ОСЪЗНАВАМ ЛЮБЕЗНОТО ВНИМАНИЕ ОТ СТРАНА НА ВИСОКОПОСТАВЕНИТЕ И ПОЧИТАЕМИ СЮЗЕРЕНИ НА ВЕЛИКИЯ КЛАН ГУБРУ. ВЪПРЕКИ ТОВА СМЯТАМ, ЧЕ ДЪЛГЪТ МИ НА УЧАСТНИК В НАСТОЯЩАТА ВОЙНА МЕЖДУ МОЯ КЛАН И ТОЗИ НА ГУБРУАНЦИТЕ МЕ ЗАДЪЛЖАВА ПОЧТИТЕЛНО ДА ОТКАЖА ПО-НАТАТЪШНО, МАКАР И УЧТИВО, ЗАДЪРЖАНЕ.

КАТО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗБЯГАМ, АЗ ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ ОТХВЪРЛЯМ ЧЕСТТА, ОКАЗАНА МИ ОТ ВИСОКОПОСТАВЕНИТЕ СЮЗЕРЕНИ, ДАЛИ МИ СТАТУСА НА ПРЕДСТАВИТЕЛ НА МОЯТА РАСА. КАТО ПРОДЪЛЖАВАМ ДОБЛЕСТНАТА СЪПРОТИВА СРЕЩУ ГУБРУАНСКАТА ОКУПАЦИЯ НА ГАРТ, АЗ СЕ НАДЯВАМ, ЧЕ ПОСТЪПВАМ КАТО РАЗУМЕН КЛИЕНТ, С ПРИСЪЩА ПОКОРНОСТ КЪМ ВОЛЯТА НА МОИТЕ ПАТРОНИ.

ПОСТЪПВАМ СПОРЕД ТРАДИЦИИТЕ НА ГАЛАКТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО, ДОКОЛКОТО СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ГИ РАЗБЕРА.

Фибен беше научил достатъчно под ръководството на Гейлит, за да разбере колко по-добър е този вариант. Той отново заяви съгласието си и записващата точка за пореден път промени цвета си. Фибен подаде диска на Гейлит.

„Важното е да опитаме“ — каза си той, макар да знаеше, че начинанието е безнадеждно.

— А сега — обърна се Гейлит към Силви, — каква е наградата, за която спомена? Какво искаш?

Силви прехапа устна, погледна я и посочи Фибен.

— Него. Искам да го споделиш с мен.

— Какво? — Фибен понечи да се надигне, но Гейлит го укроти с бърз жест и помоли Силви:

— Обясни.

Шимито сви рамене.

— Не бях сигурна каква връзка има помежду ви.

— Никаква! — разпалено отвърна Фибен. — Но откъде накъде…

— Млъкни, Фибен — безстрастно каза Гейлит. — Той е прав, Силви. Ние нямаме никакъв договор, нито групов, нито моногамен. И за какво е всичко това? Какво искаш от него?

— Не е ли очевидно? — Силви го погледна. — Каквато и да е била категорията му преди, сега той е на практика бяла карта. Виж удивителните му постижения във войната и начина, по който отблъсна И-титата въпреки численото им преимущество не веднъж, а на два пъти в Порт Хеления. И само един от случаите ще е достатъчен, за да повиши статуса му. А сега Сюзеренът го кани за представител на расата. Такъв род внимание остава завинаги. Ще си остане, който и да спечели войната. Вие знаете това, доктор Джоунз, нали?

Гейлит кимна.

— Сега той е бяла карта — заключи Силви. — Аз съм зелена. Освен това ми харесва. Толкова е просто.

„За мен ли става дума? Аз да съм някакъв си проклет белчо?“ — Фибен избухна в смях от абсурдността на всичко това. Едва сега му се проясни към какво се стреми шимито.

— Който и да спечели — спокойно продължи Силви, без да му обръща внимание, — независимо дали Земята, или губруанците, аз искам детето ми да бъде на върха на Ъплифта и да бъде закриляно от Бюрото. Детето ми ще има бъдеще. А аз ще имам внуци и част от утрешния ден.

Силви очевидно влагаше страст. Но Фибен не беше в настроение да й съчувства. „Метафизични глупости!“ — помисли си той. А и тя дори не говореше на него. Говореше на Гейлит, обръщаше се към нея!

— Хей, не мислите ли, че и аз имам какво да кажа по този въпрос? — възрази той.

— Разбира се, че не, глупчо — отвърна му Гейлит и поклати глава. — Ти си шен. Мъжкият шим би изчукал и някоя коза, ако няма подръка нищо по-добро.

Преувеличаваше, но това беше стереотип, основан на достатъчно истина, за да накара Фибен да се изчерви.

— Но…

— Силви е привлекателна и наближава розовото. Какво мислиш, че ще направиш, щом излезеш на свобода, ако всички ние предварително сме съгласни, че дългът и удоволствието ти съвпадат? — Гейлит се обърна. — Не, решението не зависи от теб. А сега за последен път запази малко тишина, Фибен. — И Гейлит се обърна към Силви:

— Аз не го притежавам. — Тя се намръщи. — Единственото, което искам от теб, е да го отведеш в планините. И да не те е докоснал дотогава, разбрахме ли се? Получаваш възнаграждението си, когато той стигне в безопасност при партизаните.

Силви кимна и протегна ръка. Гейлит я пое.

Когато тя излезе, Фибен най-после възвърна речта си.

— В лекомислените ти теории има прекалено много предположения, Гейлит. Какво, по дяволите, те кара да си толкова сигурна…

— Не съм сигурна в нищо! — изръмжа тя. И смутеното й, наранено изражение го смая повече от всичко, което се беше случило тази вечер.

Гейлит скри очите си с длани.

— Съжалявам, Фибен. Просто действай така, както мислиш, че е най-добре. Само те моля да не се обиждаш. В момента никой от нас не може наистина да си позволи да е горд. Във всеки случай Силви не иска чак толкова много, нали?

Фибен долови потиснатото напрежение в гласа й и гневът му се стопи.

— Ти… ти сигурна ли си, че ще се оправиш?

Тя сви рамене.

— Предполагам. Сюзеренът навярно ще ми намери друг партньор. Ще положа всички усилия, за да отложа нещата, колкото мога.

Фибен прехапа устни.

— Ще се върна при теб с известие от човеците, обещавам.

Изражението й му подсказа, че тя почти не се надява. Но се усмихна.

— Добре, Фибен. — Гейлит протегна ръка и нежно докосна лицето му. — Знаеш ли — прошепна тя. — Наистина ще ми липсваш.

Мигът свърши. Гейлит отдръпна ръка и лицето й отново стана сериозно.

— А сега най-добре събери каквото искаш да вземеш със себе си. Междувременно ще ти кажа някои неща, които трябва да разкажеш на генерала. Ще се опиташ ли да ги запомниш?

— Да естествено. — Той се натъжи. Дали някога отново щеше да зърне нежността, проблеснала толкова за кратко в очите й? Отново изцяло делова, тя го следваше из стаята, докато той събираше храна и облекло. Продължи да му говори чак докато на вратата се почука.