Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (63)

61.
Атаклена

От време на време тя се тревожеше, че прекалено започва да свиква с промените. Преподредените нервни окончания, разместените мастни тъкани, забавната изпъкналост на вече толкова хуманоидния й нос — това бяха вече толкова привични неща, че момичето се чудеше дали някога отново ще е в състояние да възстанови стандартната тимбримска морфология.

Тази мисъл я плашеше.

Досега бе имала достатъчно причини да поддържа хуманоидните си промени. Докато ръководеше армия от полуъплифтирани вълконски клиенти, да изглежда като човешка жена беше повече от разумна политика. Бе нещо като връзка между нея, шимите и горилите.

И с Робърт.

Атаклена се чудеше. Дали те двамата отново щяха да експериментират, както някога, с полузабравената сладост на междувидовия флирт? В момента това изглеждаше много невероятно. Бракът им беше сведен до два подписа върху парче дървесна кора, полезен политически ход. Вече нищо не бе като преди.

Тя сведе поглед и видя собственото си отражение в тъмната вода.

— Ни риба, ни рак — прошепна тя на англически, без да си спомня къде е прочела или чула тази фраза. Но добре разбираше метафоричното й значение. Всеки тимбримски младеж, който я видеше в сегашното й състояние, сигурно би избухнал в смях. А що се отнася до Робърт, е, преди по-малко от месец тя беше почувствала много силна привързаност към него. Растящото му желание към нея — дивият вълконски глад — я беше поласкало по някакъв дързък начин.

„Сега обаче той отново е сред собствения си вид. А аз съм сама.“

Атаклена поклати глава и реши да се освободи от тези мисли. Взе една колба и разпръсна отражението си, като изля четвърт литър белезникава течност във вирчето.

Това беше последното от поредицата малки вирчета на няколко километра от пещерите. Докато Атаклена работеше, тя се концентрираше и си водеше грижливи бележки, защото знаеше, че не е учен и ще трябва да компенсира това с усърдие. И все пак простите й експерименти вече бяха започнали да носят обещаващи резултати. Ако помощниците й се върнеха от следващата долина навреме с данните, за които ги беше пратила, може би щеше да покаже нещо важно на майор Пратахулторн.

„Може и да изглеждам като изрод, но все пак съм тимбримка! Ще докажа ползата от себе си, дори земянитът да не мисли за мен като за воин.“

Съсредоточеността й беше толкова напрегната, а гората — така тиха, че внезапните думи я стреснаха като гръмотевица.

— Значи тук си била, Клени! Търся те от цяла вечност.

Тя стреснато се обърна.

— Робърт! Уплаши ме.

Той се изчерви.

— Извинявай. Не исках.

Това не беше самата истина — той очевидно се гордееше със способността си да приближава незабелязано. Прост, но ясен вариант на киниулун затрептя над главата му. Ако примижеше, тя почти можеше да си представи, че там стои тимбримски младеж…

Атаклена потръпна. Вече беше решила да не си позволява това.

— Ела и седни, Робърт. Разкажи ми какво правиш.

Той пристъпи към нея, свали лъка и колчана и седна.

— Мотая се и търся някакъв начин да бъда полезен. Пратахулторн престана да изпомпва от мен информация. Сега иска да играя ролята на някакъв прославен офицер, който да вдига духа на шимите.

Атаклена кимна. Разбираше неизказаното значение на думите му. Въпреки миналите успехи на партизаните Пратахулторн очевидно смяташе шимите за излишни — в най-добрия случай полезни при диверсии или за черна работа. Поддържането на контакт с напомнящите на деца клиенти му изглеждаше подходяща служба за недостатъчно опитния син на планетарния координатор.

— Мислех си, че Пратахулторн хареса идеята ти да използваме храносмилателните бактерии срещу губруанците — каза Атаклена.

— О, той призна за интригуващо, че въдещите се в стомаха на горилите бактерии причиняват разпадането на губруанската броня. Съгласи се да назначи Бенджамин и някои от шимите за технически участници в моя проект.

Атаклена се опита да проследи тъмните криволици на мислите му.

— Лейтенант Маккю не ти ли помогна да го убедиш?

Робърт извърна очи при споменаването на младата земянитска жена. В същото време щитът му се вдигна и потвърди някои от подозренията на Атаклена.

— Лидия ми помогна, да. Но Пратахулторн казва, че ще е почти невъзможно да пренесем достатъчно бактерии до важни губруански инсталации преди да ги засекат и неутрализират.

— Имаш ли някаква представа какво е намислил?

— Той се усмихва и казва, че ще разкървави човките на тези птички. Има разузнавателни данни за някакво важно съоръжение, което губруанците строят на юг от Порт Хеления и което може да се окаже подходяща цел. Но не съобщава никакви подробности. В края на краищата стратегията и тактиката са за професионалисти, нали знаеш. Във всеки случай, не дойдох тук, за да разговаряме за Пратахулторн. Донесох да ти покажа нещо. — Робърт свали раницата си, извади някакво вързопче и го развърза. — Изглежда ли ти познато?

На пръв поглед приличаше на купчина измачкани парцали с възлести нишки, които висяха по краищата. При по-задълбочено разглеждане нещото в скута на Робърт напомни на Атаклена за някаква сбръчкана гъба. Робърт хвана най-големия възел, където се събираха повечето от тънките нишки, и ги разпъна, докато слоестата тъкан не се разгъна изцяло на лекия ветрец.

— Това? — Атаклена докосна меката, почти прозрачна материя. — Да не би да е от плочестия бръшлян?

— Точно така — кимна Робърт. — През пролетта горните пластове са лъскави, еластични и толкова твърди, че можеш да ги яхнеш като шейна…

— Стига да можеш да я караш — подразни го Атаклена.

— Да де. Но когато настъпи есента, горните плочки повяхват като тази. След няколко седмици ще станат още по-леки.

Атаклена поклати глава.

— Спомням си, че ми обясни причината. Това е размножаване, нали?

— Правилно. Този малък семенник тук — той й посочи малка капсула, в която се събираха нишките, — се понася във въздуха като на парашут по късните есенни ветрове. Небето се изпълва с тези неща и пътуването по въздуха за известно време става опасно. Те предизвикват истинска каша долу в града. За щастие древните същества, които разнасяли плочестия бръшлян, са изчезнали по време на клането на буруралите и почти всички семенници са стерилни. Ако не беше така, половината Сайнд вече щеше да е покрита с плочест бръшлян. Каквото и да е яло тези растения, то отдавна е мъртво. Аз обаче имам план за тях.

— Пратахулторн може и да не те изслуша пряко, Робърт. Но лейтетант Маккю те уважава. Тя сигурно ще те изслуша и ще предаде идеята ти на майора.

Робърт поклати глава.

— Не зная.

— Защо не? — попита Атаклена. — Тя те харесва, знаеш го. Всъщност бях доста сигурна, че съм засякла в аурата й…

— Не трябваше да правиш това, Клени — изръмжа Робърт. — Не трябва да душиш чувствата на хората по този начин. Това… това не е твоя работа.

Тя сведе очи.

— Навярно си прав. Но ти си ми приятел и съпруг, Робърт. Когато си напрегнат и ядосан, е зле и за двама ни, нали?

— Така е. — Той не я поглеждаше.

— Кажи ми, привлича ли те сексуално Лидия Маккю? — попита Атаклена. — Изпитваш ли обич към нея?

— Не виждам защо трябва да ми задаваш…

— Защото не мога да те кенирам, Робърт! — прекъсна го Атаклена. — Ти вече не си открит към мен. Ако изпитваш такива чувства, би трябвало да ги споделиш с мен! Навярно мога да ти помогна.

Той я погледна. Беше се изчервил.

— Да ми помогнеш ли?

— Разбира се. Ти си мой съпруг и приятел. Ако желаеш тази жена от собствения ти вид, защо да не ти сътруднича? Защо да не ти помогна да постигнеш щастие?

Робърт само премигна. Но в здравия му щит Атаклена сега откри пукнатини.

— Да не би да изпитваш вина за всички тези неща, Робърт? Да не би да си мислиш, че те по някакъв начин нарушават верността ти към мен? — Атаклена се засмя. — Но междувидовите съпрузи могат да имат любовници и съпрузи от собствената си раса. Знаеш това! Защото какво мога да ти дам аз, Робърт? Определено не мога да те даря с деца! Ако можех, сигурно си представяш какви мелези щяха да бъдат!

Робърт се усмихна и извърна очи. В пространството помежду им се появи глиф.

— А що се отнася до невъзпроизводствения секс, знаеш, че не съм пригодена да те оставя по друг начин освен разочарован, ти свръхнадарен/недоразвит, зле оформен маймуночовек такъв! Защо тогава да не се радвам заедно с теб, ако откриеш някой, с когото можеш да споделяш такива неща?

— Това… това не е толкова лесно, Клени. Аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна, като едновременно го умоляваше да замълчи и да се отпусне.

— Аз съм тук, Робърт — тихо каза тя.

Очите му блуждаеха. Той вдигна поглед и се опита да се фокусира върху нищото, което тя беше оформила. После си спомни какво бе научил и отново извърна очи, като позволи кенирането да го отвори за глифа, нейния глиф.

Ла’тстуун кръжеше и танцуваше, и му махаше. Робърт въздъхна. Очите му се разшириха от изненада, когато собствената му аура се разкри без съзнателната му воля. Тя се разтвори като цвете. Нещо — двоен ла’тстуун — се появи, като отекваше и усилваше чувствата до короната на Атаклена.

Две валма от нищо, един човек, един тимбрим, които се докосваха, игриво се дръпваха настрани и отново се събираха.

— Не се страхувай, че ще изгубиш онова, което имаш с мен, Робърт — прошепна Атаклена. — В края на краищата, ще може ли която и да е човешка любовница да направи това с теб?

Робърт се усмихна на последните й думи, после и двамата се засмяха. Над главите им огледалният ла’тстуун изразяваше интимността, изпълнявана по двойки.

 

 

Но по-късно, когато Робърт си тръгна, Атаклена свали преградата, която беше издигнала около собствените си най-скрити чувства. Едва когато него го нямаше тя си позволи да осъзнае завистта си.

„Сега той отива при нея.“

Онова, което беше сторила, бе правилно според всички известни й стандарти. Беше направила подходящото.

И все пак беше толкова несправедливо!

„Аз съм изрод. Бях изрод още преди да дойда на тази планета. Сега дори вече не могат да познаят какво съм.“

Робърт можеше да си има земянитска любовница, но тук Атаклена беше съвсем сама. Тя не бе в състояние да потърси такава утеха с някой от собствения си вид.

„Да ме докосва, да ме прегръща, да слива пипалцата и тялото си с моето, да ме кара да пламвам…“

С известна изненада Атаклена забеляза, че за пръв път изобщо чувства такова нещо… този копнеж да бъде с мъж от собствената си раса — не с приятел или съученик, а с любовник — навярно съпруг.

Матиклуана и Ютакалтинг й бяха казвали, че това ще се случи някой ден — че всяко момиче има свой собствен ритъм за тези неща. Сега обаче чувството беше само още по-горчиво и усилваше самотата й. Част от нея обвиняваше Робърт за ограниченията на неговия вид. Само и той да можеше да промени тялото си! Да можеше да я посрещне по средата на пътя й към него!

Но тя беше тимбримка, една от „господарите на адаптивността“. Колко далеч беше отишла тази податливост стана очевидно, когато усети влага по бузите си. Тя нещастно избърса солените сълзи, първите през живота й.

Така я откриха помощниците й след часове — да седи на ръба на малкото кално вирче. Есенните ветрове шибаха върхарите на дърветата и пращаха натежали облаци на изток към сивите планини.